РЕШЕНИЕ
гр. София,
№ ................./.................г.,
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното
заседание на двадесет и шести ноември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
мл. съдия
ИВА НЕШЕВА
при секретаря
Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Нешева в. гр.
дело № 12840 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл. ХХ от ГПК.
Образувано
по въззивна жалба с вх. № 5035723/28.02.2019 г. на ответника в
първоинстанционното производство Г.И.Д., чрез адв. Рачева, срещу Решение №
24342/28.01.2019 г. по гр.д. № 84337/2017 г. на Софийския районен съд, 143-ти
съд, с което е признато за установено по искове с правна квалификация чл. 422,
вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79 и 86 от ЗЗД, че Г.И.Д., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, част от сумите, за които е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 29458/2017г. на CPC, а
именно: 1368,69 лв., за доставена от дружеството топлинна енергия през периода
от 1.5.2014 г. до 30.4.2016 г., както и по изравнителна сметка №
*********/31.7.2014 г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: ГР.СОФИЯ,
ЖК ******, БЛ. ******, аб.№ 098063, ведно със законна лихва за периода от
10.5.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 159,42 лв. за периода
от 15.9.2014 г. до 25.4.2017 г., сума за дялово разпределение в размер на 64,38
лв., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 10.5.2017 г. и
лихва върху тази главница в размер на 12,65 лв. за периода от
15.9.2014-25.4.2017 г., като е отхвърлен иска за главницата за доставена
енергия за сумата над уважения размер от 1368,69 лв. до предявения от 1575,03
лв. и иска за лихвата върху тази главница за сумата над уважения размер от
159,42 лв. до предявения от 214,20 лв.
С
подадената въззивна жалба първоинстанционният съдебен акт в частта, с която са
уважени исковите претенции. Излагат се доводи недопустимост на решението в
частта, с която съдът се е произнесъл за
претенциите за главница за дялово разпределение и лихва за забава върху
тази главница, както и като неправилен по изложени във въззивната жалба
аргументи. Според жалбоподателя съдът не е следвало да се произнася по исковите
претенции за главница за дялово разпределение и лихва за забава върху тази
главница, тъй като предмет на заповедното производство е била единствено
главница за доставена топлинна енергия и лихва за забава върху тази сума.
Отделно се сочи, че ищцовото дружество не е активно материално легитимирано да
претендира тези суми, същите се дължат на дружеството, извършващо услугата
дялово разпределение, както и че по делото липсват данни за това как е
формирана конкретната претендирана сума, доколкото таксата за дялово
разпределение не е нормативно определена. На следващо място, се оспорва извода
на съда, че Г.Д. дължи заплащане на претендираните суми, тъй като в хода на
делото е установено, че той е притежател единствено на „голата собственост“
върху обекта, тъй като правото на ползване върху недвижимия имот е запазено в
полза на Иван Д. и Тодорка Донкова. На следващо място, според въззивника
неправилно са кредитирани заключенията на вещите лица по назначените в хода на
производството съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, тъй като
вещите лица се позовават на документи, които не се намират в кориците на
делото. Сочи се и, че общият топломер, монтиран в абонатната станция, не е
преминал необходимата метрологична проверка в срок. В жалбата се излагат и
доводи за неоснователност на претенцията за лихва за забава върху главницата за
доставка на топлинна енергия, тъй като по делото не са представени
доказателства за публикуване на интернет-страницата на дружеството на
процесните фактури, поради което и ответникът, според твърденията в жалбата, не
е изпаднал в забава. Претендират се разноски.
Уведомена
за подадената въззивна жалба на 22.08.2019 г. и в срока по чл. 263, ал. 2 ГПК
въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не е депозирала отговор на въззивната жалба.
Не
е постъпило и становище от третото лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението
в частта, с която са отхвърлени част от исковите претенции е влязло в законна
сила като необжалвано.
Софийски градски
съд, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея
оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на
релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от
фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и
след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, включително и по отношение на исковите претенции за главница за
дялово разпределение и лихва за забава върху главницата. Видно от заявлението
за издаване на заповед за изпълнение „Т.С.“ ЕАД претендира сума в размер на
1575,03 лева – главница за доставена топлинна енергия; сума в размер на 214,20
лихва за забава върху главницата за топлинна енергия; сума в размер на 64,38
лева – главница за услуга дялово разпределение и сума в размер на 12,65 лева –
лихва за забава върху главницата за дялово разпределение. Предвид това
неоснователни се явяват доводите за недопустимост поради липса на идентитет
между претенцията в заповедното и исковото производство. По отношение на другия
довод за недопустимост на производството по отношение на главницата за дялово
разпределение и лихвата за забава, настоящият състав намира, че въпросът дали ищецът
е титуляр на парично притезание, тоест дали е материалнолегитимиран да предяви
иск за заплащане на цена за предоставена услуга дялово разпределение, е въпрос
по същество на спора, а не предпоставка за допустимост прозиводство.
Съгласно
чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо. След осъществена преценка за валидността и допустимостта на
обжалвания съдебен акт, въззивният съд следва да реши спора по същество, като
потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно
доводите, изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с първоначално кумулативно обективно съединени искове с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 86 ЗЗД.
Основателността
на предявените искове зависи от пълното
и главно доказване на следните обстоятелства: 1. качеството на ответната страна
като потребител на топлинна енергия; 2. доставяне от топлофикационното дружество
на съответното твърдяно количество топлинна енергия на абоната за съответен
период; 3. в съответния установен срок потребителят да не е заплатил дължимите
за тази енергия суми. По иска за лихви следва да се установи настъпване на
падежа и изтичане на съответен период от време, през който задължението не е
платено.
Настоящата
инстанция намира за основателен довода във въззивната жалба досежно първата
предпоставка за уважаване на исковите претенции поради следните съображения:
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от
писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма
за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора
при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“,
който според легалното определение в т. 2а от пар. 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ,
бр. 54 от 17. 07. 2012г., е клиент, който купува енергия за собствени битови
нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации
към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените
сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 -
чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците
или титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в
сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената
топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия / така мотивите на т. 1 от ТР № 2/2017 от 17 май 2018 год. на
ОСГК на ВКС/.
Източникът
на продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет -
доставка на топлинна енергия за битови нужди може да бъде не само собственикът
или ползвателят, който изрично е дал съгласието си за топлофициране на
сградата. Законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на
изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда –
етажна собственост, всички собственици или титуляри на вещно право на ползване
върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна
енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1
от ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със
сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът по императивен
ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на
имота от новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия.
Видно
от дотук изложеното, договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от
етажна собственост може да бъде както изричен писмен, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
От
данните по делото е видно, че с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу
издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 18, том VII, дело № 1181/90
г. на нотариус при Софийската нотариална служба при Втори Районен съд и
удостоверение № 68- 00-10/15.1.2014 г. на „ГИС - София“ ЕАД, че И.К.Д. и Т.А.Д.са
прехвърлили правото на собственост върху процесния имот в кв. гр.София, ЖК „******“,
*** в полза на Г.И.Д.. Видно от нотариалния акт прехвърлителите са си запазили
пожизненото право на ползване върху имота, изрично е посочено, че правото може
да се упражнява, както заедно, така и поотделно от ползвателите.
Като
носители на ограничено вещно право на ползване върху недвижимия имот, за който
не е спорно, че е топлофициран /същият се намира в сграда – етажна собственост,
присъединена към топлопреносната мрежа/, настоящият състав приема, че продавачите
И.К.Д. и Тодорка Ангелова Донкова, а не ответникът, са страна в облигационно
правоотношение с „Т.С.“ ЕАД.
Обстоятелството,
че Г.И.Д. е титуляр на правото на собственост върху отопляемия обект /носител
на т.нар. "гола собственост"/ е ирелевантно за конкретната и
материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове за стойността на
доставената топлинна енергия, доколкото именно носителят на вещното право на
ползване упражнява правомощието да владее и ползва имота, съответно е задължен
за разноските, свързани с ползването му /чл. 57 от ЗС/. Не се установява за
процесния период правото на ползване да е прекратено или конкретно да е
упражнявано от лице, различно от ползвателя. Ето защо се налага извод, че за
исковия период клиент на топлинна енергия и съответно задължено лице да заплаща
стойността на потребената в имота топлинна енергия са трети за спора лица –
титулярите на ограниченото вещно право на ползване. Тези изводи остават непроменени и от
представената жалба от ответника до „Т.С.“ ЕАД, в която заявява, че живее в
процесния имот, както и че е плащана топлинна енергия за обекта. Представеното
писмено доказателство не обосновава извод за наличие на облигационно отношение
между „Т.С.“ ЕАД и Г.Д., още повече че Д. е заявил, че на адреса живеят трима
пенсионери, което напълно кореспондира и с представения нотариален акт, видно
от който ответникът е поел задължение за издръжка и гледане срещу правото на
собственост на обекта. Независимо дали ответникът е извършвал плащания в полза
на „Т.С.“ ЕАД, това не означава обаче, че той е задължено лице, доколкото
вътрешните отношения между издържащия и прехвърлителите не могат да ползват
трети лица.
По
делото не е представена декларация, изхождаща от ответника, с която да е
заявил, че именно той желае да бъде страна по облигационно правоотношение с „Т.С.“
ЕАД с предмет доставка на топлинна енергия за процесния обект. В тежест на “Т.С.“
ЕАД бе да установи наличие на договорна връзка с ответника. В хода на
производството същият не установи с допустимите доказателствени средства
пасивната материална легитимация на ответника и качеството му на длъжник на
посоченото в исковата молба юридическо основание, поради което и съобразно
правилата за разпределяне на доказателствената тежест, настоящият състав намира
за недоказано твърдението за наличие на облигационна връзка между страните в
процеса.
Поради
липса на предпоставка от фактическия състав за пораждане на претендираните
субективни права /а именно липса на договорна връзка между страните по делото/
неоснователни се явяват претенциите за цена за доставена и незаплатена топлинна
енергия, както и лихва за забавено изпълнение на главното задължение.
Поради
изложените съображения и различните правни изводи, до които достигна настоящата
инстанция, първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено изцяло,
а исковите претенции – отхвърлени.
По разноските:
При
този изход от спора и на основание чл.78, ал. 1 и 3 от ГПК „Т.С.“ ЕАД дължи на Г.Д.
направените по делото разноски. Същият претендира разноски в размер на 100 лева
– адвокатски хонорар, както и сума в размер на 33,36 – размер на заплатена
държавна такса за разглеждане на подадената въззивна жалба, за които разноски
са представени доказателства – разписка, вносна бележка и договор за правна
защита. Неоснователно е възражението за прекомерност на претендирания
адвокатски хонорар, който е дори под минималния размер, предвиден в Наредба № 1
за минималните адвокатски възнаграждения.
Предвид
изхода на спора следва да бъде преразгледан въпроса за разноските пред
първоинстанционния съд. Право на разноски има Г.Д., който претендира разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева, видно от представения списък
за разноски в първоинстанционното производство. Видно от представения договор
за правна защита и съдействие страните са уговорили адвокатски хонорар в размер
на 300 лева, видно от представената вносна бележка е заплатена сума в размер на
100 лева, именно това е сумата, която следва да се присъди в полза на Д..
Следва да бъде присъден и размерът на заплатеното възнаграждение за процесуално
представителство в хода на заповедното производство в размер на 300 лева, която
сума е била заплатена в полза на адвокатското дружество, видно от представената
вносна бележка, като от тези суми следва да се извадят присъдените от СРС
разноски в полза на Д., като решението в тази част е влязло в сила, доколкото
решението е влязло в сила в отхвърлената част.
Мотивиран
от горното СЪДЪТ
Р Е Ш И
ОТМЕНЯ Решение № 24342
от 28.01.2019 г. по гр.д. № 84337/2017 г. на Софийски районен съд, 143-ти
състав, в частта, с която е признато за установено по искове с правна
квалификация чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79 и 86 от ЗЗД, че Г.И.Д.,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес ***, част от сумите за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по гр.д.
№ 29458/2017г. на CPC, а именно: 1368,69 лв., за доставена от дружеството
топлинна енергия през периода от 1.5.2014 г. до 30.4.2016 г., както и по
изравнителна сметка № *********/31.7.2014 г. за топлоснабдения имот, находящ се
на адрес: ГР.СОФИЯ, ЖК ******, БЛ. ******, аб.№ 098063, ведно със законна лихва
за периода от 10.5.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 159,42
лв. за периода от 15.9.2014 г. до 25.4.2017 г., сума за дялово разпределение в
размер на 64,38 лв., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от
10.5.2017 г.и лихва върху тази главница в размер на 12,65 лв. за периода от
15.9.2014-25.4.2017 г., както и в частта, с която Г.И.Д., е осъден да заплати на Т.С. ЕАД, ЕИК
сумите: 32,10 лв- държавна такса в заповедното производство, 43 лв. -
възнаграждение на юрисконсулт в заповедното производство, 497,30 лв. - разноски
в исковото производство и 86 лв. - възнаграждение на юрисконсулт в исковото
производство и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес ***,
искове с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79 и 86
от ЗЗД, че Г.И.Д., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
с адрес ***, за сумите: 1368,69 лв., за доставена от дружеството топлинна
енергия през периода от 1.5.2014 г. до 30.4.2016 г., както и по изравнителна
сметка № *********/31.7.2014 г. за топлоснабдения имот, находящ се на адрес:
ГР.СОФИЯ, ЖК ******, БЛ. ******, аб.№ 098063, ведно със законна лихва за
периода от 10.5.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 159,42 лв.
за периода от 15.9.2014 г. до 25.4.2017 г., сума за дялово разпределение в
размер на 64,38 лв., ведно със законната лихва върху тази сума за периода от
10.5.2017 г.и лихва върху тази главница в размер на 12,65 лв. за периода от
15.9.2014-25.4.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по гр.д. № 29458/2017г. на CPC.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД,
ЕИК ******, с адрес ***, да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в полза на Г.И.Д., ЕГН **********, с адрес ***, сумите: 133,36 лева - разноски във въззивното производство, 58 лева - разноски в първоинстанционното
производство и 258 лева – разноски в
заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено с
участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице помагач на страната на ищеца.
РЕШЕНИЕТО с оглед цената
на исковите претенции не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.