№ 612
гр. Монтана, 26.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ЧЕТВЪРТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:АНЕЛИЯ ЦЕКОВА
при участието на секретаря НИКОЛИНКА Г. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ ЦЕКОВА Гражданско дело №
20251630101890 по описа за 2025 година
Предявен е иск за обявяване нищожност на Договор за кредит № 1318186 от
04/06/2025, на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, връзка с чл.11 и
чл.19 ал.4 от ЗПК.
В условията на евентуалност, да се обяви за нищожна клаузата на
чл.13 ал.5 от Договор за кредит № 1318186 от 04/06/2025 и СПОРАЗУМЕНИЕ
ЗА КОНСОЛИДИРАНЕ НА ПЛАЩАНИЯ 1318186 предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 1 398.55 лева, на основание чл. 26, ал. 1
пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е
сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 от ЗЗП и на основание
чл.146 ал.1 от ЗЗП.
Ищецът, Д. Н. Н., ЕГН **********, от село Охрид, 3438, обл. Монтана,
ул./кв. Трета, № 15, чрез процесуалния си представител адвокат М. В. М.,
вписан в Адвокатска колегия Пловдив, е предявил иск Против: "Кредирект"
ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5 представлявано от Н. Пенчев Пенчев.
В исковата си молба твърди, че ищецът е страна по Договор за кредит
№ 1318186 от 04/06/2025 година, сключен със ,,Кредирект“ ЕООД. Съгласно
чл.3 от Договора за кредит Кредитодателят се задължава да предостави на
Кредитополучателя кредит в размер на 1600 лева, а Кредитополучателят
/доверителя му/ се задължава да върне сумата от 3476.10 лева, съгласно
условията на договора при ГПР по кредита е в размер на 62.75 %, а ГЛП в
размер също на 50%, при срок на кредита от 10 вноски.
В чл.13 ал.5 от договора е предвидено, че ако доверителят му не
1
предостави допълнително обезпечение по Договорът, то той дължи неустойка
в размер на 1398.55 лева.
Отделно от това е сключено и СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА
КОНСОЛИДИРАНЕ НА ПЛАЩАНИЯ 1318186 от 04.06.2025г., съгласно което
също е уговорена неустойката поради непредоставено обезпечение в размер
на 1398.55 лева.
В тази връзка на доверителя му е начислена неустойка в общ размер
на 1398.55 лева, разпределена на 10 вноски, всяка от който добавена към
дължимата главница и лихва по Договора за кредит.
Счита, че Договор за кредит № 1318186 от 04/06/2025 е нищожен на
основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК.
На първо място, сключеният Договор за кредит № 1318186 от 04/06/2025 е
недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договор за
потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. В случая в Договор за кредит е
посочен годишен лихвен процент, но липсват обаче каквито и да е
било условия за прилагането му. Липсва изрично посочване дали лихвеният
процент е фиксиран за целият срок за кредита, или с променлив. Нарушението
е още по съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план
има отбелязване какъв с общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и
неустойката, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен
процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната
неяснота съществено ограничава правата на доверителя му и е основание за
недействителност на Договор за кредит.
На следващо място, процесния договор не отговаря на изискванията на
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
Наред с това Договора за кредит е нищожен и поради неспазване на
разпоредбата на чл. 19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния размер на
ГПР, чл.11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се претендира за
неустойка не е включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит е посочен ГПР,
но чрез включването на възнаграждението за неустойка към ГПР и ГЛП, то
действителните такива биха нараснали двойно, та дори и повече, с което
потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които
ще прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на
сумата за неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление
на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите
2
разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи/ лихви, други преки
или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК,
която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма
изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на конкретни
разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал. 1
, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това Договор за кредит №
1318186 от 04/06/2025 следва да се прогласи за недействителен.
В условията на евентуалност счита, че клаузата на чл.13 ал.5 от
Договор за кредит № 1318186 от 04/06/2025 и СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА
КОНСОЛИДИРАНЕ НА ПЛАЩАНИЯ 1318186 предвиждаща заплащането на
неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД, като
противоречаща на добрите нрави и поради това, че са сключени при
неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146 ал.1 от ЗЗП.
На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се
приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.
трето от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той
изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение № 4/2009г. по т.д. №
395/2008г., Решение № 1270/2009г. по гр.д. № 5093/2007г., др/. Такъв основен
принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се
предотврати несправедливото на едната страна за сметка на другата. Тъй като
става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този
принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение-
чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката
дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от
съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали
уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на
чл.26 ал.1,предл.З от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на
чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на доверителя му с цел извличане на собствена изгода на
кредитора.
В допълнение, клаузата за неустойка, предвидена в чл.13 ал.5 от
Договор за кредит № 1318186 от 04/06/2025 и СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА
КОНСОЛИДИРАНЕ НА ПЛАЩАНИЯ 1318186 и е нищожна като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19
от ЗЗП. По този начин безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и
справедливост.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5
3
ЗЗП, тьй като същата предвижда заплащането на неустойка, която е
необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на
кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В този смисъл е сьображение 26 от Преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г.
относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект,
клаузата на чл.18 от Договор за потребителски кредит, според които се дължи
неустойка в размер на 1398.55 лева при неосигуряване в 3-дневен срок от
датата на сключване на договора на обезпечения, се намира в пряко
противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива.
Подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение е пример за неустойка, която излиза
извън присьщите си функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по
тьлк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите
нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се
заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
С процесната клауза на чл.13 ал.5 от Договор за потребителски
кредит в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение
за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл е и т.32 от
извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката
по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на тези клауз е да доведат до
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, до
увеличение на подлежаща за връщане сума допълнително с още проценти от
предоставената главница.
Моли съда да постанови решение, с което да обяви за нищожен
Договор за кредит № 1318186 от 04/06/2025, на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД,
вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК.
В условията на евентуалност, да се обяви за нищожна клаузата на
чл.13 ал.5 от Договор за кредит № 1318186 от 04/06/2025 и СПОРАЗУМЕНИЕ
ЗА КОНСОЛИДИРАНЕ НА ПЛАЩАНИЯ 1318186 предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 1 398.55 лева, на основание чл. 26, ал. 1
пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е
сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 от ЗЗП и на основание
чл.146 ал.1 от ЗЗП.
Претендира направените в настоящото производство разноски.
Ответникът, "КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес
4
на управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, бул. Цариградско шосе №
115 Е, ет. 5, чрез АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „НЕСТОРИ, УГЛЯРОВ, М.“,
код по БУЛСТАТ *********, чрез адвокат Х. М. – САК, в срока, предвиден за
отговор взема становище.
Оспорва исковата молба като неоснователна.
Аргументите за това са следните:
1. По основателността Претенциите на ищеца за обявяване на
недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите
на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за нищожност на клаузата от договора, уговаряща
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение
са неоснователни.
1.1. Не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. На първо
място следва да се посочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на
отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор,
доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият случай е именно
такъв. Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора
за заем, напротив тя самата е договорена между страните, за да обезпечи
изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Евентуално, ако
неустойката се приеме са нищожна, то същата ще се счита изначално за
неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия
договор поради това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни.
Действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит № 1318186
произтича от това, че са съобразени с всички изисквания на ЗПК, 2
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с
тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР),
по реда на който е сключен процесния договор. В доказателство на
твърденията си прилагам Лог файл по договор за паричен заем № 1318186,
който проследява в хронологичен ред всички настъпили събития в кредитното
правоотношение. Заедно с лог файла прилагам и попълненото от
кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит, както и
изпратения на посочения от него имейл адрес ********@*****.*** Стандартен
европейски формуляр (СЕФ).
С гореописаните документи изцяло опровергава твърдението, че
клаузите в договора са в противоречие с принципа за добросъвестност и
справедливост, респективно добрите нрави. Видно от лог файла още преди
подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички
условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му. Така
доказваме, че договорът е сключен при добросъвестно договаряне от страна на
ответното дружество и при спазване на изискванията на ЗПК. Клаузата, с
която е определена приложимата лихва по кредита е индивидуално уговорена
и съставена на ясен и разбираем език. С нея страните са договорили фиксиран
лихвен процент, което напълно изключва възможността потребителят да не е
бил наясно с размера на задължението си за плащане на възнаградителна
лихва. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на
формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички,
5
закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за
потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв
е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият.
Уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на
сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на
свободата на договаряне между страните И в случая е договорена под
отлагателно условие – чл. 2 от Споразумението, сключено между страните.
Между страните изрично и детайлно е уговорено при какви конкретни
обстоятелства и в кой конкретен момент потребителят ще дължи неустойка.
Страните са се споразумели, в случай че кредитополучателят не осигури
обезпечение на главното вземане на кредитодателя в 14-дневен срок от
сключване на договора, от 15 ден ще бъде дължима неустойка за
непредоставяне на обезпечение. Това се вижда и от Справката за движения по
договора, в която неустойката по процесния договор е начислена едва на 15
ден от сключване на договора за кредит.
В случая неустойката е дължима едва след изтичане на срока за
предоставяне на обезпечение, което изключва нейната дължимост към
момента на сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от 3
закона, става ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде
включена в ГПР. ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за
предоставената на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на
кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на
тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит“. Неустойката, от своя страна, обслужва
неизпълнението и нейната функция е да обезщети страната по сключения
договор. Тя представлява право на изправната страна и подлежи на
договаряне между страните. Разходите, които се включват в ГПР са такива, с
които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора.
В настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между
страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема – такава би била
дължима при кумулативно наличие на следните предпоставки: – след
изтичане на срока за предоставяне на обезпечение; – само в случай че
заемополучателят не е предоставил обезпечение; – и при наличие на
непогасено и активно задължение към кредитодателя.
Неверни са твърденията, че неустойката представлява „добавък към
възнаградителната лихва“. Лихвата по кредита е възнаграждение за
кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс. Същата
представлява задължителен и основен компонент от договора за кредит по
дефиниция и страните я уговарят още преди сключването на договора за
6
кредит. Обстоятелството, че страните са се договорили, в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката
да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се
плаща на падежите по договора, не води до превръщането й в лихва. Тази
уговорка е изцяло в полза на ищеца, тъй като разпределя задължението му във
времето с падежни дати същите като за главница и лихва. Предвид
изложеното с неустойката не се нарушава чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. При така
формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че още към
момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни
суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички
възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това е постигнато с
индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят е бил
наясно предварително, като е имал възможността да се откаже от договора без
каквито и да било последици при сключването му, както и след това.
Неоснователни са и аргументите за нищожност поради липса на
направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка
е извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на
кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвижда единствено
административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не е
извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата
й не може да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.
Цитираният наднационален акт е транспониран в българското законодателство
в посочения от нас смисъл. Дори и в самата Директива нищожността на
клауза като процесната не е изведена като последица, която националното
законодателство следва да предвиди в случаите, в които кредитодателите не
извършват проверка на кредитоспособността на клиентите си.
1.2. Оспорената неустойка е действителна. Оспорената от ищеца
неустойка е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора
ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните
обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в
договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения
при потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не
води задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните:
представляваното от мен дружество е предоставило паричен заем срещу
обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и
договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит е сключен
изцяло по волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор
за кредит, получил е подробна информация за желания от него кредитен
продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и е имал пълното
право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи
различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го
да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с
цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от
договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със
7
Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от
оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други
отрицателни последици – заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез
възможността за отказ от договора се гарантират в най-пълна степен правата
на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при
недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за
кредитополучателя е било удължаването на срока за предоставяне на
обезпечение чрез нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на 5 заповед
например. В случая ищецът не се е възползвал от нито една от договорно и
законоустановените си права. Всъщност от фактическата обстановка на казуса
и процесуалното поведение на ищеца става ясно, че потребителят изобщо не е
имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето
на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като
впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя
кредитор. Очевидно е, че същият е договарял недобросъвестно в нарушение
на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой
не може да черпи права от неправомерното си поведение.
Няма как в случая да се твърди противоречие на договорната
неустойка с добрите нрави, поради изброените по-горе причини и
възможността кредитополучателят да може да въздейства върху
обстоятелствата, водещи до начисляването , респективно върху цялостното
отпадане. На следващо място неустойката е имала предварително
определен начален и краен момент, също така е била с фиксирани параметри
за срока на договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на
това основание се прави за всеки конкретен случай, както задължава
Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС;
Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 969/2009 г., IVг. о., ГК,
смятам, че в разглеждания такъв противоречие с добрите нрави не е налице,
още повече, доколкото при изследването на този въпрос се прави проверка за
наличие и на допълнителни критерии, които също отсъстват, като например
този дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи като поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е в
прекомерно съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При
сключване на процесния договор кредитополучателят не е предоставил
обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на
предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът
е направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение
в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната
неустойка, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да
предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следва
да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приема, че кредиторът
има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение на
длъжника, за която същата е била уговорена. В този смисъл, когато
договорената неустойка е компенсаторна, в единовластна преценка на
кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД е да иска или реално изпълнение,
8
заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за
неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка /Решение № 26 ОТ
26.04.2017 Г. ПО т.д. № 50246/2016 г., III Г. О. на ВКС, Решение № 123 от
17.11.2010 г. по гр.д. № 698/2009 г., II ГО. НА ВКС и др/.
1.3. Не е налице неравноправност по ЗЗП.
Всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка,
изложени в исковата молба, са неоснователни. Клаузите на договора,
включително оспорените 6 не са във вреда на потребителя, отговарят на
изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не е налице
нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са
уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като
дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на
финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е била
налице както преди сключване на договора, така и при подписването му. В
Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити са посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена
впоследствие в договора за кредит. В Погасителния план към договора са
изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както
при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено. В
самия договор са посочени условията за предоставяне на обезпечение и
сроковете за това. И лихвата и неустойката са фиксирани и ясно описани в
договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително тълкуване с цел
потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава.
Стойността на неустойката е посочена в общ конкретен размер чрез цифрова
стойност, не в процент, предпоставките при които се дължи са точно и
изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок и размер на всяко
едно отделно плащане до крайния падеж на договора. Така
кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на продукта
на търговеца предварително – да върне главницата и лихвата, да представи
обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го
направи, да плати и фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен
размер. Предвид това е изключено ищецът да не е бил предварително наясно с
икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно
да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Ето защо, всички твърдения за липса на
информация за разходите по връщане на предоставения кредит са
неоснователни, предвид фактът, че клаузите на договора са съставени на ясен
и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП. Значението и последиците от
обвързването с тях са недвусмислено посочени в договора, който съдържа и
погасителен план на вноските за целия период на кредита. Изложеното
изключва възможността потребителят да не е бил предварително наясно с
икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно
да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП. Водени от
гореизложеното твърдят, че процесните клаузи напълно отговарят на
изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
9
потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС,
както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването 7
договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се
схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и
разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е
прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на
заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Така
Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13
ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 – т.
75. 1.4.
На самостоятелно основание всички изложени твърдения за
нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че през
2025 г. ищецът е сключил общо деветнадесет договора, които съдържат
уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
кредита. Наличието на деветнадесет договора за идентични кредитни
продукти, всеки от който съдържа оспорената в настоящото производство
уговорка, опровергава твърденията на ищеца в следния смисъл:
По отношение на твърденията за липса на достатъчно информация за
това какъв би бил крайният размер на задължението на потребителя към
кредитора и, че клаузите накърняват добрите нрави. В случая вместо да
упражни някое от договорно и законоустановените си права още при
сключване на първия договор - да прекрати договора, да поиска удължаване
на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид,
кредитополучателят по своя инициатива е сключил още осемнадесет договора
с уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия.
Очевидно е, че при сключването на всеки следващ договор потребителят е бил
наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на
неустойка, в случай че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това е
изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От тази фактическа постановка
става ясно, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати
за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за
недействителност. Това е в пряко противоречие с добросъвестността, която
страните си дължат в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и
универсалния принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното
си поведение. Ако целта не беше такава, то потребителят щеше да се откаже
още от първия договор или просто не би сключил деветнадесет при същите
условия, в който случай щеше да върне само чистата стойност на кредита на
кредитора си. И точно заради това, че не го е сторил, а впоследствие е
образувал съдебно дело, води до пълна неоснователност на претенциите за
нищожност на клаузи от договора. Отделно от недобросъвестността на
кредитополучателя, гореизложените факти водят и до явния извод, че е налице
индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като
през 2025г. ищецът е ползвал многократно един вид кредитен продукт,
10
респективно многократно се е 8 запознавал с условията му, като по всеки
отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се
обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите
последици на тези уговорки. В същия смисъл е и цитираната по-долу съдебна
практика, постановена при идентична фактическа обстановка, в която
потребител оспорва клауза, с която се е задължил повече от един път. Това
опровергава твърденията за недобросъвестност, нарушение на принципа за
справедливост и добрите нрави от страна на кредитодателя.
По отношение на твърдението за неравноправност:
Настоящият договор следва да се тълкува в контекста на трайните
отношения между страните, създадени на база деветнадесетте договора за
кредит, които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични
кредитни продукти при идентични условия. Това е необходимо, тъй като
преценката за неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо
място винаги започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на
конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва
потребителят, му дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди
конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на
обвързаността си с търговеца. Именно на тази основа СЕС прави преценка за
равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното
противоречие с добрите нрави и добросъвестността.
В случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне
на процесните клаузи, както и липса на информираност с условията и
последиците от тях, доколкото потребителят се е запознавал с тях
многократно и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях, но сам е
избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор
потребителят е бил информиран за условията за ползване на продукта
предварително – да връща заемната сума при фиксирана лихва, да представи
обезпечение в уговорения срок, като има право на избор какво да бъде то, а в
случай че не го направи, да плати и неустойка в точен и индивидуално
определен размер. Впоследствие и след еднократно задължаване с тези
условия, потребителят отново е избрал същите условия и повторно се е
задължил с тях, като това поведение е повтаряно до сключването на
деветнадесет идентични договора.
От тук е явно, че в случая е налице индивидуално договаряне, което
изключва неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно
информация за финансовите задължения, които се поемат с тях. Така Решение
№ 3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 2301/2022 г.; Решение № 265416 от
13.08.2021 г. на СГС по гр. д. № 13847/2018 г. и цитираната в него т. 57 от
Решение на Съда (втори състав) от 20 септември 2017 година по дело C-
186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др. срещу Banca Romвneasca SA). 9.
Моли съда да постанови решение, с което да се отхвърлят
предявените претенции като неоснователни.
Претендира разноски.
Доказателствата по делото са писмени.
11
Съдът, след като прецени доводите на страните, доказателствата по
делото и на основание чл.235 ГПК, приема за установени следните
обстоятелства:
Установено е безспорно между страните, че с Договор за потребителски
кредит № 1318186 от 04.06.2025 г. е създадена облигационна връзка, като е
разрешен такъв за сумата от 1 600.00 лв.
Кредиторът не е включил в ГПР по процесния договор за предоставяне
на гаранция.
В ГПР в договора за кредит е включен единствено разход за
възнаградителна лихва.
Съгласно представения от ответника Договор за потребителски кредит,
чистата стойност на същия, подлежаща на получаване главница е в размер на 1
600.00 лева, при годишен процент на разходите – 62.75 %, със срок на
ползване 10 месеца. Общата сума, дължима от кредитополучателя е в размер
на 2 077.55 лв., съгласно чл.10 от цитирания договор.
Установено е също така, съгласно договорената клауза на чл.13 ал.5 от
договора, че ако не се предостави допълнително обезпечение по Договора,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1 398.55 лева.
Няма спор и относно обстоятелството, че е сключено и
СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА КОНСОЛИДИРАНЕ НА ПЛАЩАНИЯ 1318186 от
04.06.2025г., съгласно което също е уговорена неустойката поради
непредоставено обезпечение в размер на 1 398.55 лева.
Във връзка с така сключеното Споразумение за консолидиране на
плащания кредитополучателят следва да заплати допълнително за
неустойка сума в размер на 1 3 98.55лева, разсрочена на 10 месечни вноски,
като първата е от 326.10 лв., а останалите девет – по 350.00 лв.
В случая е спорен въпросът, основателен ли е иска за обявяване
нищожността на целия договор за потребителски кредит или само за
неустоечната клауза и следва ли да се обяви нищожността на Споразумението
за консолидиране на плащания.
Съгласно Закона за потребителски кредит, Чл. 19 ал.1 Годишният
процент по кредита изразява общите разходи по кредита на потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
/2/ ГПР по кредита се изчислява по формула съгласно Приложение № 1,
като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни
допускания.
/3/ При изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите: 1.
Които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. ГПР по процесния договор е
определен, като е взето предвид само договорената възнаградителна лихва.
Размерът на годишния процент на разходите по кредита, определен
12
съгласно Приложение № 1 на Закона за потребителския кредит е 62.75 %.
От събраните в хода на делото доказателства се установява, че двете
страни са знаели още при сключване на договора, че няма да бъде
изпълнено задължението на кредитополучателя да осигури поръчител в
посочения срок, съгласно клаузите на договора, и още в деня на сключването
му е подписано и Споразумение за консолидиране на плащания. В чл.1 от него
е посочена и неустойката в размер на 1 398.55 лв. за неизпълнение
задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение – поръчител.
Вземайки предвид действието само на чл. 19, ал.1, като се включат
всички разходи свързани и известни още при сключване на договора, то ГПР
ще бъде коренно различен.
Посоченото навежда на извода, че чрез договора за плащане на
неустойка по същество е уговорена ,,скрита лихва“ и по този начин
избягване на прекомерното увеличаване на ГЛП и ГПР по заемния договор.
Поставени са множество трудно и почти невъзможни за изпълнение
изисквания относно обезпечение на договора за кредит, като неустойката
е начислена автоматично още при подписването на договора. В тази
връзка, съдът намира, че на ищеца не е останал никакъв избор, предвид
материалното и затруднение в момента и невъзможността да осигури
необходимото обезпечение, като буквално е бил принуден още с
подписването на договора безусловно да приеме и плащането на неустойка,
съгласно Споразумение за консолидиране на плащания. По повод
договорената неустойка, начислена към месечната погасителна вноска по
кредита, кредитополучателя реално не е получил никаква еквивалентна
престация, а единствено е обогатил неправомерно ответника, възползвайки
се от своята позиция и възможността за принуда.
От друга страна, това е по-скоро неустойка, определена към договора
за потребителски кредит. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, т.е. клаузата за
неустойка освобождава кредитора от задължението да доказва вредите - като
проявление и размер, и на причинната връзка между виновното
неизпълнение на длъжника и настъпването им. Освен обезпечителна и
обезщетителна функция неустойката изпълнява и наказателна функция,
тъй като кредиторът е в правото си да претендира неустойка и когато вреди
изобщо не са настъпили, или не са настъпили в предвидения размер.
Следователно в този случай кредиторът не се обезщетява, тъй като не е
претърпял вреда, а длъжникът ще заплати неустойка и тя ще бъде санкция за
неговото неизпълнение.
За да възникне задължение за плащане на неустойка по договорно
неизпълнение, следва да се установят кумулативно следните елементи на
сложен фактически състав: наличие на облигационна връзка - двустранна
правна сделка, валидно договорно задължение, от което да възникне
задължение за изпълнение. Освен облигационната връзка, е необходимо и
виновно неизпълнение - пълно или частично, на договорно задължение и не
13
на последно място, да е уговорена по размер неустойката за неизпълнение. В
конкретния случай не са налице всички елементи за възникване задължение
за плащане на неустойка, а именно: да е установено неизпълнение на
договорно задължение. Автономията на волята и свободата на договарянето
са прокламирани като основни конституционни свободи, чието зачитане е
задължително, както за частноправните субекти, така и за държавните органи.
Приложното им поле е ограничено от законодателя с чл. 9 ЗЗД, според който
съдържанието на договорите страните могат да определят свободно
дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави.
Противоречие със закона е налице, когато има противоречие с
правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран, е въплътен
в много отделни норми и е част от действащата правна система. С не по –
малко като значение ограничение на свободата на договаряне, е
накърняването на добрите нрави. Като морални норми добрите нрави
нямат правно действие.
По силата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД обаче на тях се придава и правно
значение, като нарушението им се поставя по последици наравно с
нарушението на закона. Особеност на добрите нрави е, че те не са
писани и конкретизирани, а съществуват като принципи или произтичат
от тях, съставляват морални норми на поведение, етични възгледи и.
правила за поведение. Един от тях е принципът на справедливостта, който в
гражданските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси
максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти. При
това задължение за зачитане на взаимните интереси на страните по
сделките, за нарушаване на принципа на справедливостта при
сключването им, правоприлагащият орган изхожда от законодателството,
от своето правосъзнание и обстоятелствата в конкретния случай.
Действително, неустойката освен обезщетителна /стимулираща/ има и
наказателна функция, съчетанието на които се обезпечава надлежното
изпълнение от длъжника. В настоящия случай, клаузата за неустойка,
начислена автоматично още при подписването на договора, е договорена
в противоречие с добрите нрави, накърняването на които е основание за
нищожност на тази клауза от договора, съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.
Не е установено виновно неизпълнение на договорно задължение, за да се
приеме, че за кредитора са настъпили вреди, които следва да бъдат
обезщетени.
Ищецът се позовава на нищожност на целия договор за потребителски
кредит, или на отделна негова клауза, в условията на евентуалност, както и на
цялото Споразумение за консолидиране на плащания, сключен в противоречие
с чл.26 ал.1 предложение 3 ЗЗД, при накърняване на добрите нрави и
нарушение на закона и това се установи безспорно.
Нищожен е договорът, при сключването на който са допуснати
определени, изчерпателно изброени, правно значими пороци, вследствие
на което той не поражда изначално целените от страните по него правни
последици. Нищожността е най-тежката гражданскоправна санкция за
14
сключен договор по начин или със съдържание, което противоречи на
императивни правни норми или на правилата на морала. Всеки правен субект,
който има правен интерес, може да се позове на нищожността на договора и
да черпи изгодни правни последици от този факт. Обичайно
имуществено-правните последици от нищожния договор се релевират
едновременно с релевирането на самата нищожност, макар да не
съществува пречка от отделното им предявяване, като успешното провеждане
на претенцията за нищожност на договор е условие за проявяването им, но не
и за тяхното предявяване.
Съдът намира, предвид гореизложеното, че безспорно бе
установено накърняване на добрите нрави при сключване на процесния
договор, в който е начислена неустойка автоматично е в нарушение на
етично-моралния принцип на справедливостта в договорните
правоотношения и на принципа за необогатяване неправомерно за сметка
на другиго- ищецът е престирал една сума, с която ответникът се е
обогатил, без да е налице необходимост за това и без
насрещна еквивалентна престация.
При това разбиране, съдът намира, че предявената искова
претенция като основателна досежно признаване за нищожна
неустоечната клауза, а не целия договор за потребителски кредит и в тази
част следва да бъде уважена.
Нищожността на тази клауза от договора не може да обоснове извода
за нищожност на целия договор за потребителски кредит, а следва да
бъде обявена нищожността на Споразумението за консолидиране на
плащания 1318186 от 04.06.2025 г.
В тази връзка, съдът намира за неоснователен иска за обявяване на
целия договор за потребителски кредит за нищожен и следва да го отхвърли
като такъв.
В конкретния случай, при разглеждане на системата от сделки, може да
бъде обоснован извод, че със сключването на Споразумение за консолидиране
на плащания, в допълнение на договора за потребителски кредит, се цели
заобикаляне на уредбата на Закона за потребителския кредит (ЗПК), поради
което уговорките на двата договора следва да се разглеждат общо и
неразделно. В случая реалното усвояване на кредита е поставено в пряка
зависимост от предоставяне на поръчителство. При неизпълнение –
Споразумение за консолидиране на плащания. С оглед на това, дължимото
възнаграждение по договора за плащане на неустойка следва да се
квалифицира като такса или комисиона за действия, свързани с
усвояване на кредита, като възнаграждението е уговорено в
противоречие с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Претендираното възнаграждение
не е включено в годишния размер на разходите, каквото е изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и не е предвидено в договора.
Сключването на това споразумение води до заобикаляне
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Видно е, че с плащането по договора
15
за гаранция ГПР надвишава многократно допустимия размер от 50%.
Двата договора следва да се разглеждат именно като част от едно
кредитно правоотношение, доколкото изпълнението на договора за заем е
предпоставено и е непосредствено от сключването на договор за предоставяне
на гаранция. Нарушението на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК има за
последица недействителност на договорките между страните.
В тази връзка, изводът на съда, че иска е основателен, съобразно и двете
посочени основания за нищожност и следва да бъде уважен изцяло.
Предвид изхода на делото, отхвърлянето на главния иск и уважаването
на предявения в условията на евентуалност, ответното дружество следва да
заплати на ищеца платената от него държавна такса, както и да заплати
адвокатско възнаграждение, за оказаната безплатна правна помощ, защита и
съдействие на представляващия го адвокат.
Относно доводите на ответника, че ищецът е сключил деветнадесет
договора с клауза за неустойка и проявява недобросъвестност, предявявайки
искове за обявяване нищожността им, следва да се преценяват и със
задължението на кредитодателя да изследва както кредитната задлъжнялост
на съответния кандидат за разрешаване на кредита, както и възможността му
да изпълни задължението си в срок, което в случая явно не е направено.
Договорено е, че правната помощ по договора се предоставя на клиента
безплатно по реда на чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата. Минималното
адвокатско възнаграждение по предявените искове се определя по реда на чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска
работа/ загл. Изм.ВД, бр.14 от 2025 г./, като минималното адвокатско
възнаграждение за защита при този материален интерес е 400 лева и тъй като
са предявени кумулативно два иска с такъв интерес и адвокатско
възнаграждение се дължи за всеки от тях, то с оглед уважаването на
евентуалния иск се дължи тази сума. Освен това не са налице предпоставките
на чл. 78, ал. 5 ГПК, която предвижда възможност за намаляване на
адвокатското възнаграждение, ако то е прекомерно с оглед
действителната правна и фактическа стойност на делото. Настоящото
производство се характеризира както с фактическа, така и с правна
сложност, още повече, че ще бъде определено от съда, като се присъди в
полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение,
платимо от ответника, предвид оказаната безплатна правна помощ на ищеца и
представените за това доказателства.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска за ОБЯВЯВАНЕ НИЩОЖНОСТТА на Договор за
кредит № 1318186 от 04/06/2025, на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от
ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК, ИЗЦЯЛО, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
16
ОБЯВЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл.13 ал.5 от Договор
за кредит № 1318186 от 04/06/2025 и СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА
КОНСОЛИДИРАНЕ НА ПЛАЩАНИЯ 1318186 предвиждаща заплащането на
неустойка в размер на 1 398.55 лева, на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от ЗЗД,
като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при
неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 от ЗЗП и на основание чл.146 ал.1 от
ЗЗП.
ОСЪЖДА "КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115
Е, ет. 5, ДА ЗАПЛАТИ на Д. Н. Н., ЕГН **********, адрес: село Охрид, 3438,
обл.Монтана, ул./кв. Трета, № 15, сумата от 142.49 лв., представляваща
платената държавна такса.
ОСЪЖДА "КРЕДИРЕКТ“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115
Е, ет. 5, ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. В. М., вписан в АК – Пловдив, сумата от
440.00 лв. с вкл.ДДС, представляващи адвокатско възнаграждение за оказана
правна защита и съдействие на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА на Д. Н. Н., ЕГН
**********.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд
- Монтана в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________
17