РЕШЕНИЕ
№ 20286
гр. София, 10.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря НАДЯ Г. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20251110140801 по описа за 2025 година
Образувано е по постъпила искова молба от М. С. М. срещу „Лендиво“ ООД.
Предявени са за разглеждане: 1/ установителен иск с правно основание по чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за
потребителски кредит № 61169 от 13.08.2024 г. поради противоречието му със закона,
както и 2/ осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да
заплати на ищеца сумата от 120 лева, представляваща недължимо платена сума по
недействителен договор.
Ищецът М. С. М. твърди, че на 13.08.2024 г. сключил с ответното дружество
„Лендиво“ ООД договор за потребителски кредит № 61169. По силата на договора му
била предоставена в заем парична сума в размер на 400 лв., която следвало да върне с
1 погасителна вноска. Сумата, която следвало да върне на ответното дружество била в
размер на 520 лв., като включвала главница, договорна лихва и неустойка за
непредставяне на обезпечение. В договора бил уговорен ГПК в размер на 42,58 % и
ГЛП в размер на 36,00 %. Сочи, че съгласно чл. 17 от договора се е задължил в 3-
дневен срок от сключване на договора да предостави едно от следните обезпечения: 1.
Поръчителство на трето физическо лице, което да отговаря на поставени условия и 2.
Предоставяне на безусловна банкова гаранция. Излага още, че съгласно чл. 27 от
договора, при неизпълнение на поетото задължение за обезпечаване на заема, следвало
да заплати неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Сочи, че е погасил
изцяло всички дължими суми по процесния договор, в това число и начислената
неустойка. Счита, че договорът за кредит е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради противоречието му със закона, тъй като клаузата за
неустойка не била включена при изчисляване на дължимия ГПР. Ето защо, последният
бил неправилно изчислен, в заблуда на потребителя. Излага подробни съображения
относно начина на формиране на ГПР и липсата на ясното му посочване в договора.
Счита, че поради недействителност на договора, заплатената на ответника сума в
1
размер от 120 лева е недължимо платена, поради което претендира нейното връщане.
Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли предявените искове
да бъдат уважени. Претендира разноски.
В срочно подаден отговор ответникът оспорва предявените искове. Счита, че
договорът не страда от посочените от ищеца пороци за недействителност. Излага
подробни аргументи относно това, че уговорената неустойка не следва да е включена в
размера на ГПР, както и че същата не противоречи на закона и добрите нрави. Излага
съображения, че между страните са сключени общо 11 договора с включена клауза за
неустойка като процесната, поради което потребителят многократно се е съгласявал
със съдържанието й. Счита, че е налице индивидуално договаряне с ищеца относно
процесната неустойка. Освен това ищецът е могъл в срок от 14 дни от сключването на
договора да упражни правото си на отказ от същия. Сочи, че при сключване на
договора за кредит ищецът не е представил обезпечение, което да гарантира интереса
на кредитора от връщането на предоставения заем, като кредиторът е направил
предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотеза на
несъбираемост на вземането, калкулирайки ги в договорна неустойка, като е дал
възможност на кредитополучателя в допълнителен срок да предостави обезпечение и
съответно да не заплаща договорената неустойка. Сочи, че не е налице неизпълнение
на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Намира, че не са налице пороци при
посочването на ГПР в договора. Поради неоснователност на предявения
установителен иск намира, че като такъв следва да бъде отхвърлен и предявеният
осъдителен иск. Освен това, в условията на евентуалност сочи, че осъдителният иск
следва да бъде уважен до размера от 112 лева, тъй като общо платената сума от ищеца
по договора възлизала на 512 лв., а не на 520 лв. Поради тези и останалите подробно
изложени аргументи, моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
С проекта за доклад по делото, обективиран в Определение № 38017/12.09.2025
г. и приет за окончателен в проведеното открито съдебно заседание на 30.10.2025 г. без
възражение от страните, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и ненуждаещи
се от доказване между страните са отделени фактите, че: 1) между страните е сключен
договор за потребителски кредит № 61169 от 13.08.2024 г., по силата на който ищецът
е получил в заем сумата от 400 лв.; 2) в договора за потребителски кредит е уговорена
неустойка поради непредоставяне на обезпечение на кредитора, размерът на която не е
включен при формиране на посочения в договора ГПР; 3) че ищецът е заплатил на
ответника сумата от 512 лева /безспорен размер между страните/.
Ето защо и на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделените като безспорни
обстоятелства за доказани.
Тези обстоятелства се установяват и от приетите по делото доказателства.
Видно е от договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № 61169 от
13.08.2024 г., че кредитодателят се е задължил и е предоставил сумата от 400 лева, а
кредитополучателят се е задължила да я върне при уговорен ГПР в размер на 42,58 %
и ГЛП – 36 %, както и че съгласно чл. 17 от договора кредитополучателят се е
задължил да предостави и обезпечение на кредитора под формата на банкова гаранция,
издадена от лицензирана търговска банка за период най-малко 30 дни след падежната
дата по договора да кредита или поръчителство на едно трето физическо лице, което
отговарят на условия, посочени в Общите условия към договора за кредит. В чл. 27 от
договора е уговорено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоената по кредита сума всеки ден, през който не е представено договореното
2
обезпечение. Предвидено е неустойката да се заплаща периодично заедно с всяка
погасителна вноска.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
По иска по чл. 26, ал.1, предл.1-во ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК:
В тежест на ищеца по предявения главен иск е да докаже при условията на
пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно
отношение по договор за потребителски кредит № 61169 от 13.08.2024 г., който
противоречи на закона.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди) и небанкова финансова институция-
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не е доказано сумата по предоставения заем да е
използвана за цели, свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, не се съдържат и твърдения в тази насока от страна на ответника,
поради което следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем
(кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представения по делото договор за потребителски кредит № 61169 от
13.08.2024 г., сключен между „Лендиво“ ООД, като кредитор, и ищеца, като
кредитополучател, е по правната си същност потребителски кредит по смисъла на чл.
9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.
Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води
до недействителност на договора за потребителски кредит.
В процесния случай, по договора за кредит са посочени размерът на
предоставения кредит (означен като „общ размер на кредита“ в размер на 400 лв.),
срокът на кредита – 30 дни, размерът на погасителната вноска, както и посочване на
ГПР – 42,58 % и годишен лихвен процент 36,00 %, а също и общо дължимата сума по
кредита, изчислена към датата на сключване на договора. Към договора е представен и
погасителен план, съдържащ размера, броя и периодичността на заплащане и
падежната дата на погасителната вноска.
В договора за кредит е посочен и размерът на годишния процент на разходите
(ГПР) – 42,58 %. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България, а клаузите в договор,
3
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Размерът на законната лихва се определя съобразно правилата на чл. единствен, ал. 1
Постановление на МС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения, съгласно които размерът на законната лихва
за просрочени парични задължения в размер на сбора на основния лихвен процент на
Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година
плюс 10 процентни пункта. Към м. май 2024 г. основният лихвен процент е в размер
на 3,53 %, поради което законната лихва за забава за просрочени парични задължения
е 13,53 %, а съответно максималния размер на ГПР съобразно правилото на чл. 19, ал.
4 ЗПК е 67,65 %, поради което в процесния договор за кредит посоченият ГПР
формално не надвишава максимално допустимия размер.
По отношение на спорния между страните въпрос дали уговорената в
договорите неустойка за непредоставяне на обезпечение следва да се прибави към
размера на ГПР, съдът намира следното:
Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението,
съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по
кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение
към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на
кредита или получаването му при предлаганите условия.
Видно от данните по делото, уговореният в договора за потребителски кредит
ГПР не включва част от разходите по кредита, а именно т. нар. неустойка за
непредставяне на обезпечение по чл. 27 от договора. В случая неустойката
представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде
включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е
уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в
погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително условие за
сключване на сделката, дължи се ежемесечно и представлява част от погасителната
вноска. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато
неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на
договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като
задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в
тридневен срок от сключване на договора да бъде осигурено трето лице - поръчител за
вземанията по договора, което да отговаря на подробно описани многобройни
изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва
да разполага със средства в общия размер от главницата, лихвата, неустойката и
4
другите такси по договора. Така формулирана неустойката излиза извън присъщите й
функции и представлява скрито възнаграждение за кредитора, поради което е следвало
да бъде включена в общия разход по кредита /в този смисъл напр. Решение № 816 от
13.02.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 13357/2022 г., Решение № 780 от 9.02.2024 г. на
СГС по в. гр. д. № 1255/2023 г. и др./.
Видно е, че ГПР без включена в него неустойка е в размер от 42,58 %, като след
прибавяне и на уговорената неустойка, която сама по себе си представлява 27 % от
главницата, то действителният размер на ГПР надхвърля многократно предвидения в
чл. 19, ал. 4 ЗПК размер.
Налага се извод, че действителният размер на ГПР, след прибавяне на
дължимата неустойка, надвишава значително максимално допустимия по закон размер
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута - арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вписаният в договора параметър не кореспондира на
изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на
закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за
недействителност на договора за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради
неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК (в този смисъл са Решение
№ 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, II-А въззивен
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, Ш-Б
въззивен състав и др.).
Съдът достигна до извод за недействителност на процесния договор за
потребителски кредит.
Предвид посоченото, съдът намира, че предявения главен иск за
недействителност на договор за потребителски кредит № 61169 от 13.08.2024 г. е
основателен и следва да бъде уважен.
По осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и
главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си
последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в
размер на 120 лева, представляваща недължимо платена сума, без да е имало
основание за извършване на престацията /поради недействителност на договора/.
При доказване на горното, в тежест на ответника е да докаже, че е налице
основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи
нейното връщане, респ. да докаже връщане на сумата.
Съдът достигна до извод за основателност на предявения главен иск за
недействителност на процесния договор за потребителски кредит.
Отделен като безспорен между страните е фактът, че ищецът е заплатил на
ответника сумата от 112 лева, надхвърляща чистата стойност по кредита. Ето защо и
на осн. чл. 153 ГПК съдът приема отделения като безспорен факт за доказан. Същото
5
се установява и от приетата по делото справка за погасени суми по договора за кредит,
представена от ответника. Видно е от същата, че от страна на ищеца е заплатена
сумата от общо 512 лева, от която: 400 лева главница по договора, 11,20 лева
договорна лихва и 100,80 лева неустойка.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Ето защо, дължима от страна на потребителя е
единствено сумата от 400 лева, представляваща задължение за връщане на
предоставената в заем сума. Заплатената сума от 112 лева, надхвърляща чистата
стойност на кредита, е платена без основание, поради което следва да бъде
възстановена на ищеца. Предявеният иск следва да бъде уважен до посочения размер,
като за горницата до пълния предявен размер от 120 лева следва да бъде отхвърлен
като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора право за присъждане на разноски има ищецът, но
същият не е представил доказателства за сторени такива, поради което не следва да му
бъдат присъждани. С определение от 24.07.2025 г. ищецът е освободен от заплащане
на държавни такси и разноски в производството. На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметката
за такси на СРС, сумата от 96,67 лева, представляваща дължима по делото държавна
такса, пропорционално на уважената част от предявените искове.
Представен по делото е и договор за правна защита и съдействие за
осъществена безплатна правна помощ на ищеца от адв. Л. К. Б. в хипотезата на чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв., като претендира да й бъде определено възнаграждение в минимален
размер съгласно Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС. Съгласно Определение № 29 от
20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК, когато с една искова молба
са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно
съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи
минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички
искове. Ето защо съдът не следва да определя възнаграждение по всеки от исковете
поотделно. Ответникът е направил искане да не бъде присъждано възнаграждение в
полза на процесуалния представител поради злоупотреба с права, евентуално -
възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение и съдът да отчете, че
следва да се присъди такова за едно производство, въпреки, че са образувани пет
отделни дела между същите страни.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в случаите на оказана безплатна правна помощ и
съдействие в хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗАдв., ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена на разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, определено от съда. С определение №319 от 09.07.2019г. по ч.гр.д.
№2186/2019г. по описа на ВКС, Г.К., IV Г.О. е разяснено, че за присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. пред съответната инстанция,
е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в
който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на
някое от основанията по т. 1 - 3 на чл.38, ал.1 ЗАдв., като не е необходимо страната
предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на
безплатна правна помощ. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от
съда, поради което не е нужен списък по чл. 80 ГПК - той касае разноските, дължими
на страните. При безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3
ЗАдв., както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи
хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която
6
представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се
присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на
уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че възнаграждението ще се дължи от
насрещната страна по правилата на чл.78, ал.1 - 3 ГПК. Съдът е задължен да определи
размера на задължението с оглед действителната правна и фактическа сложност на
делото, като съгласно възприетото с решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС
виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна
уредба, противоречи на посочения чл.101, §1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да
заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази
страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е обвързан от размерите,
разписани в Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки
отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа сложност
на производството и извършените от процесуалния представител действия. В случая
повдигнатият спор е с ниска правна и фактическа сложност, като е проведено едно
открито съдебно заседание по делото, в което процесуалният представител на ищеца
не се е явил, като освен това не са събирани и гласни доказателствени средства или
експертни заключения.
Основателно е възражението на ответника, че в процесния случай присъждане
на адвокатско възнаграждение в пълния определен размер би представлявало
злоупотреба с процесуални права, поради факта образувани и други съдебни
производства между същите страни. Съгласно нормата на чл. 3 от ГПК участващите в
съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за
вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно
и съобразно добрите нрави. Злоупотребата с право е налице, когато конкретно право се
упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други
субекти (чл. 57, ал. 2 от КРБ). За спазване на принципа за добросъвестно упражняване
на процесуални права и съобразно добрите нрави съдът следи служебно.
На съда е служебно известно, че между ищцата и ответника има, освен
настоящото гр. дело № 40801/2025 г., образувани още 4 бр. дела пред СРС със
идентичен предмет – за обявяване на нищожност на различни договори за кредит и
връщане на неоснователно получена от ответника сума, а именно: гр. дело №
40776/2025 г., № 40799/2025 г., № 40778/2025 г. и № 40802/2025 г., като нито едно от
тях все още не е приключило с постановено съдебно решение. След извършена
служебна справка освен това се установи, че по всички пет производства исковите
молби са депозирани в един и същи ден - на 17.07.2025 г. това обстоятелство не се
оспорва и от ищеца, като същият го потвърждава с молба с вх. № 352649/28.10.2025 г.
Независимо дали ищецът беше упражнил правата си в едно производство, или в
пет отделни, той щеше да има задължение да заплати дължимия размер на държавна
такса, тъй като се касае за отделни искове, по различни правоотношения. По
отношение на адвокатското възнаграждение обаче, съдът намира, че с решението си да
образува пет идентични производства в един и същи момент, ищецът е увеличил
многократно задълженията за разноски за заплащане на адв. възнаграждение.
Неупражняването на всички права в рамките на едно производство е изцяло по волята
на ищеца, което е и негово право, с упражняването на което обаче не следва да се
утежнява положението на ответника, като му се вмени в тежест задължение за
разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти размера на разноските, който би
7
бил присъден при упражняването на правото на ищеца в едно производство. Да се
приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК и да се утвърди извършването на
действия, съставляващи злоупотреба с права. Ето защо съдът намира, че следва да се
определи едно общо възнаграждение за петте производства в размер на сумата от 1000
лева, като припадащата се част от него за настоящото производство е в размер на 200
лева. Пропорционално на уважанета част от исковете, в полза на адв. Л. Б. следва да се
присъди сумата от 193,33 лева.
Неоснователно е направеното от ответника искане за присъждане на разноски в
негова полза съобразно отхвърлителната част на исковете. Съгласно решение от
16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз, с
което е изяснено, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13, както и принципът на
ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която
позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в
зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върнати
вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради
неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна уредба създава
съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни предоставеното от
Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално
неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е напр. Определение №
366 от 16.08.2022 г. по ч. т. дело № 1085/2022 г. на I т.о. на ВКС. В този смисъл е и
задължителния за съдилищата отговор по шести въпрос на Решение от 21.03.2024 г.
по дело C‑714/22 на Съда на Европейския съюз, съгласно който член 6, параграф 1 и
член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на
ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна
уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от
процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорна
клауза поради неравноправния характер, искането му за връщане на недължимо
платени въз основа на тази клауза суми е уважено само частично. Настоящата хипотеза
е аналогична, като независимо, че не се уважа искът на ищеца в пълен размер,
единствено ответникът следва да понесе отговорността за разноски. Ето защо, в полза
на ответника не следва да бъдат присъждани разноски.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от М. С. М., ЕГН **********
срещу „Лендиво“ ООД, ЕИК: ********* иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22
ЗПК, че договор за потребителски кредит № 61169 от 13.08.2024 г. е нищожен поради
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „Лендиво“ ООД, ЕИК:
********* да заплати на М. С. М., ЕГН ********** сумата от 112,00 лева,
представляваща недължимо платена по договор за потребителски кредит № 61169 от
13.08.2024 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата до пълния предявен размер от 120,00
лева като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Лендиво“ ООД, ЕИК: ********* да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметката за такси на Софийски
районен съд, сумата от 96,67 лева, представляваща дължима по делото държавна
такса, пропорционално на уважената част от предявените искове.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Лендиво“ ООД,
8
ЕИК: ********* да заплати на адв. Л. К. Б., ЕГН ********** сумата от 193,33 лева –
адвокатско възнаграждение за осъществявана безплатно адвокатска помощ и
съдействие на М. С. М., пропорционално на уважената част от предявените искове.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9