№ 113
гр. Раднево, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАДНЕВО в публично заседание на втори октомври
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Асен Цветанов
при участието на секретаря Росица Д. Динева
като разгледа докладваното от Асен Цветанов Гражданско дело №
20255520100399 по описа за 2025 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и
предл. 3 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5
ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба на С. П. Г., действаща
чрез пълномощника адв. Т., срещу „МИКРО КРЕДИТ“ ЕАД, с която се
предявяват искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД вр.
чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗЗД и чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД. Ищецът твърди, че на ***** г. в качеството на кредитополучател
е сключил с ответника договор за заем Microcredit Online № ***** от *****
година, с който получил кредит в размер на 1000 лв., при ГПР от 48,90 %, ГЛП
от 40,47 %, при срок на кредита от 4 месеца с месечна вноска от 271,42 лв.,
обща сума за погасяване 1085,68 лв. Твърди, че съгласно договор за
допълнителни услуги към договор за заем Microcredit Online № ***** от
***** година, „Микро Кредит” АД следвало да предостави пакет от
допълнителни услуги „Разглеждане до минути”, включващ следните
допълнителни услуги: Безплатно внасяне на вноска директно в офис на Микро
Кредит АД; Безплатно усвояване на сумата в офис на Микро Кредит АД или
чрез клоновете на Изипей; Безплатно плащане на вноски онлайн чрез
виртуален ПОС терминал; Безплатно плащане на вноски чрез Електронен
портфейл и/или QR код; Предоговаряне и разсрочване на заема; Разглеждане
1
до минути; Преференциално обслужване; Право за участие в специални
промоции. Твърди, че възнаграждението за тези услуги възлиза на 4 вноски по
114,40 лв. или общо 457,60 лева. Твърди, че е погасила чрез заплащане на
четири вноски по 271,42 лева в периода от 21.01.2025 – 21.04.2025 година
съгласно представен погасителен план. Твърди, че общата сума, която е
заплатила по договор за заем Microcredit Online № ***** от ***** година е
1085,68 лева. Твърди, че въпреки направените плащания е получила
уведомление от 27.05.2025 година, с което била уведомена, че задълженията й
към датата на уведомлението – 27.05.2025 година са в размер на 457,60 лева,
което на практика означава, че кредиторът-ответник е начислил сумата за
предоставения пакет от допълнителни услуги „Разглеждане до минути”
съгласно договор за допълнителни услуги към договор за заем Microcredit
Online № ***** от ***** година. Счита, че договора за заем Microcredit Online
№ ***** от ***** година и договора за допълнителни услуги към Договор за
заем Microcredit Online № ***** от ***** година са недействителни на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от
ЗЗД, с оглед на което на основание чл. 23 ЗПК е следвало да върне само
главницата по договора за кредит, като всички други платени суми, се явявали
платени без основание и подлежали на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД. Твърди, че ГПР бил по скрит начин увеличен, тъй като в него не била
включена пакетът допълнителни услуги. Твърди, че ГПР не отговаря на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК поради липса на ясна методика за формирането му. Твърди, че
грешното посочване на ГПР се приравнява на непосочен ГПР по смисъла на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и водило до недействителност на договора на
основание чл. 22 ЗПК, а договорът бил сключен при предварително
определени от ответника клаузи и потребителят бил лишен от възможността
да повлияе върху съдържанието им. Твърди, че допълнителните услуги по
процесните договори за кредит, по своето естество, са част от
възнаграждението за предоставения заем, обособени самостоятелно, с цел
заобикаляне ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, установяващ лимит на
годишния процент на разходите, а услугите не били ясни и не се знаело какво
представляват. Твърди, че тези такси били договорени в нарушение на чл. 10а
ЗПК. Твърди, че е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като ГПР
заобикаля скрито предвидения в разпоредбата праг. Твърди, че са погасила
целия кредит и е внесла 1085,68 лв., но поради нищожност на договора дължи
2
връщане само на чистата стойност на кредита от 1000 лв. Поради това иска от
съда да постанови решение, с което да установи недействителност на договора
за кредит на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗЗД, а при условията на
евентуалност договора за допълнителни услуги на основание чл. 26, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, както и да бъде осъдено ответното дружество да заплати на ищеца от
85,68 лв. като недължимо платена по недействителния договор за кредит,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата. Искат присъждане на разноски в полза
на адвоката на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника
„МИКРО КРЕДИТ“ ЕАД, в който взема становище за недопустимост и
неоснователност на исковете. Ответникът без конкретни възражения излага
становище за неоснователност на исковете, тъй като счита договорите да
отговарят на всички нормативни изисквания на ЗПК и ЗЗП. Твърди, че искът с
правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД е неоснователен, предвид че счита
процесните договори за напълно действителни. Твърди, че в този смисъл, в
патримониума на ответното дружество не са постъпвали суми без надлежно
правно основание. Поради това иска от съда да се отхвърлят исковете като
неоснователни. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните,
събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С протоколно определение от 02.10.2025 г. е обявен за окончателен
проекта на доклад по делото, с който на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от
ГПК съдът е обявил липсата на признати и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, като е разпределил и доказателствената тежест по исковете.
От приетия по делото като писмено доказателство договор за заем
Microcredit Online № ***** от ***** г. /л.5, гърба/ е видно, че ищецът С. П. Г. е
сключила с ответното дружество договор за кредит за предоставяне в заем на
парична сума от 1000 лв., със срок 4 месеца, при ГПР от 48,90% и фиксиран
ОЛП от 40,47%, подлежащ на връщане на 4 вноски с падежи от 21.01.2025 г.
до 21.04.2025 г. /виж погасителния план на л. 6/, в който погасителен план са
посочени вноските с главница, лихва и общ размер на вноската. Общата сума
3
по кредита е в размер на 1085,68 лв., включваща 1000 лв. главница и
договорна лихва от 85,68 лв.
Приет е по делото и договор за допълнителни услуги към договор за заем
Microcredit Online № ***** от ***** г. /л.7/, от който е видно, че е договорено
предоставяне на Пакет допълнителни услуги „Разглеждане до минути“,
включващ следните допълнителни услуги: 1. Безплатно внасяне на вноска
директно в офис на Микро Кредит АД; 2. Безплатно усвояване на сумата в
офис на Микро Кредит АД или чрез клоновете на Изипей; 3. Безплатно
плащане на вноски онлайн чрез виртуален ПОС терминал; 4. Безплатно
плащане на вноски чрез Електронен портфейл и/или QR код; 5. Предоговаряне
и разсрочване на заема; 6. Разглеждане до минути; 7. Преференциално
обслужване; 8. Право на участие в специални промоции, както и
допълнителна услуга „Връщане в 30 дневен срок“. Възнаграждението за пакет
допълнителни услуги „Разглеждане до минути“ е на стойност 457,60 лв., а
другият пакет допълнителни услуги е безплатен. Възнаграждението е
разсрочено на 4 вноски по 114,40 всяка, идентично с вноските по
погасителния план, но не е посочено в погасителния план.
Сключения между страните договор за кредит попада под правната
регламентация на Закона за потребителския кредит, в който е посочено
изчерпателно какво следва да е съдържанието на договора за кредит. Липсата
на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на
договора за кредит водят до недействителност на същия. В случая обаче
договора не отговарят на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно който договорът
за потребителски кредит задължителна следва да съдържа „годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин“. Годишният процент на
разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено
с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на
4
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира посоченият размер/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следователно в посочената величина,
представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които
заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение, включително и разходите, които ще бъдат направени във
връзка с обезпечението на кредита. В случая в договора за кредит липсва
яснота досежно тези обстоятелства. При липсата на данни за наличие на други
разходи по кредита, освен договорната лихва, при лихвен процент от 40,47 %,
не става ясно как е формиран ГПР от 48,90 %. Това се равнява на липса на
посочен ГПР.
Отделно от това следва да се посочи, че не е ясно какъв е реалния ГПР,
което възпрепятства и съдът да направи извод дали същият реално не
надхвърля петкратния размер на законната лихва, предвид забраната по чл. 19,
ал. 4 ЗПК, поради което съдът приема, че посочения ГПР в договора
единствено като абсолютна процентна стойност и с посочване на общата
сума, дължима от потребителя е нарушено императивното изискване по чл. 11,
ал. 1, т. 10 ГПК. Посочената разпоредба има за цел да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
потребителя във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. В този см. е и изискването
на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО, където е въведено
изискването, че: "се посочват всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент". Тази разпоредба е транспонирана и
съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с
разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите членки
следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл.
22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
5
Следва да се отчете и обстоятелството, че и без специални знания е видно, че
ако в ГПР беше включено и възнаграждението за допълнителния пакет услуги
/което е в размер около половината от стойността на кредита или в процентно
отношение към 45%/, то размерът му неминуемо би надхвърлил максимално
определения праг на ГПР - посочен в договора ГПР от 48,90 % с прибавени
около 45% се явява стойност от около 100 %. Подобни такси и възнаграждения
за получен потребителски кредит противоречи не само на българските закони,
в частност чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК, чл. 22 ЗПК
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 24
ЗПК, но и на Директива 2008/48/ЕО и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Ще следва да се даде отговор за сключения допълнителен пакет услуги,
по отношение на който съдът следи служебно за наличие на неравноправни
клаузи /чл. 7, ал. 3 ГПК/. С решение № 65 от 06.07.2018 г. на ВКС по т.д. №
1556/2017 год. на 1 ТО, се прие, че съдът служебно следи за неравноправните
клаузи, което е в унисон с европейското законодателство и впрочем вече
константната практика на ВКС в тоя смисъл, както и една от последните
промени в ГПК – чл. 7, ал. 3. Това пък обосновава правомощие на съда да
разгледа този въпрос не само по искане на страна, но и служебно.
Съдът намира, че сключеният пакет допълнителни услуги е комплекс от
нищожни клаузи, не само като заобикалящи и противоречащи на закона, но и
като неравноправни такива. По отношение на този въпрос и за конкретния
пакет допълнителни услуги вече е налице утвърдена съдебна практика
/Решение от 06.11.2019 г. на ОС-Стара Загора по в.т.д. № 1339/2019 г. и много
други/.
В случая в самия договор за кредит е посочено какво включва
договорения допълнителен пакет услуги, като е посочена цената за същия в
размер на 457,60 лв. при месечна вноска от 114,40 лв., разсрочена заедно с
месечните погасителни вноски, включващи главница и договорна лихва.
Съответно самият допълнителен пакет услуги е договорен в отделен договор
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договора за кредит,
включващи вероятни, но несигурни от към изпълнение услуги, предоставяни
от ищеца и зависещи единствено от неговата воля. Самите услуги /четвърта до
седма/ са посочени като „възможности“, без да е посочена конкретика от
6
какво зависи изпълнението на тези възможности. Самият факт на
предоставянето на услугата като „възможност“ означава, че предоставянето
зависи от волята на ищеца – той ще прецени дали да предостави
„възможността“ на ответника или не. Всъщност е налице получаване от ищеца
на възнаграждение за една бъдеща несигурна услуга, която той може въобще
по своя воля да не предостави на ответника. Първите четири услуги пък
въобще не биха могли да се нарекат услуги, защото те са нормална последица
от основната дейност по даване и връщане на кредита /предаване на сумата и
връщане на сумата/, без които е невъзможно съществуването на услугата. От
друга страна е ясно за страните, че съгласно чл. 20а, ал. 2 ЗЗД договорът може
да бъде изменен само по взаимно съгласие на страните или на основания в
закона, което в значителна степен изцяло обезсмисля предоставената услуга от
ищеца. Договарянето на цена за допълнителния пакет услуги като сума
наполовина от сумата по кредита е в изключително противоречие с добрите
нрави, уредени като общо утвърдените в обществото представи за добри и
зло, правилно и неправилно, справедливо и несправедливо. Това пък е
основание по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД да се счете допълнителния пакет
услуги като нищожни клаузи, сключени при накърняване на добрите нрави.
Също така е договорено „разглеждане до минути“ и „преференциално
обслужване“, които услуги пряко противоречат на разпоредбата на чл. 10а, ал.
2 ЗПК, който ясно посочва, че кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. А посочените две услуги представляват именно действия, свързани с
усвояването на кредита. От друга страна това законодателно разрешение в чл.
10а, ал. 2 ЗПК не само цели защита интересите на кредитополучателите, но то
гарантира и конкурентоспособността при процеса на кредитиране на
физическите лица. Разпоредбата е императивна и не подлежи на промяна по
взаимно съгласие на страните. В случая уговорения допълнителен пакет в
частта „разглеждане до минути“ и „преференциално обслужване“
противоречи пряко на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, което го прави
нищожна клауза по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. От друга страна така
договореното цели и заобикаляне на лимита в чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като е
видно, че самата цена на допълнителния пакет услуги е наполовина сумата по
кредита, което ги прави съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК нищожни клаузи и на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД.
7
Съгласно решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 535/2016 г. на
І т.о., клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора,
който за кредитодателя безспорно обхваща цената на предоставянето на
кредита, може да е индивидуално, но и неиндивидуално уговорена. Когато е
неиндивидуално уговорена, такава клауза подлежи на преценка от гледище на
неравноправния си характер, само ако не е ясна и разбираема /чл. 145, ал. 2
ЗЗП/. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на
клаузите не само от граматическа гледна точка, но и прозрачно и
недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на
страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици.
Според т.2 от диспозитива на решението на СЕС по дело С-186/16, чл. 4, пар. 2
от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна
клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при
договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на
кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да
вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. В т.3 от
диспозитива и т.54 и т.56 от мотивите на горното решение СЕС се е
произнесъл, че чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13 (транспониран в чл. 145, ал. 1
ЗЗП) трябва да се тълкува в смисъл, че преценката на неравноправния
характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на
сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за
които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са
от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена
договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните,
проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора.
В решение № 98 от 25.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 535/2016 г. на І т.о., е
прието, че „индивидуално уговорени” са тези клаузи, които не са били
изготвени предварително от търговеца или доставчика или дори да са били
изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по
тяхното съдържание, доколкото, при достатъчно информиран избор, ги е
приел /по аргумент за противното от чл. 146, ал. 2 ЗЗП/. Съдържащите се в
Общите условия клаузи са поначало неиндивидуално уговорени съгласно
същата разпоредба. Тежестта за доказване сключването на клаузите като
индивидуално договорени, в който случай е неприложима защитата по ЗЗП
8
срещу неравноправни, по смисъла на чл. 143 ЗЗП, клаузи /чл. 146, ал. 1 ЗЗП/,
се носи от доставчика на стоката/услугата – чл. 146, ал. 4 ЗЗП /решение № 51
по т.д. № 504/2015 г. на ІІ т.о., решение № 231 по т.д. № 875/2017 г. на І т.о.
ВКС и др./. Доказването следва да установи, че при сключването на
съответните клаузи, като предложени от доставчика на стоката или услугата,
потребителят не е бил принуден да ги приеме, без възможност за въвеждане на
резерви или изменения, в съответствие с икономическия си интерес или да се
установи, че с това си съдържание клаузите са били предложени от самия
потребител. В решение № 231 по т.д. № 875/2017 г. на І т.о. на ВКС е
споделено разбирането, че фактът на подписани допълнителни споразумения,
сам по себе си е недостатъчен и не освобождава търговеца да ангажира на
основание чл. 146, ал. 4 ЗЗП доказателства за индивидуално уговаряне на
оспорените клаузи от основния договор.
В случая с оглед посочените по-горе фактически констатации досежно
уговорения „допълнителен пакет услуги“ съдът намира, че са неравноправни
клаузи от договора, тъй като са изцяло във вреда на потребителя, не отговарят
на изискванията за добросъвестност и водят до изключително неравновесие
между правата и задълженията на страните по договора, тъй като
изпълнението на задълженията на ищеца са поставени в зависимост от
условия, чието изпълнение зависи единствено от волята на ищеца /чл. 143, т. 3
ЗЗП/. Независимо че е сключен допълнителния пакет от услуги единствено от
волята на ищеца зависи дали ще предостави и в какъв обем ще предостави
„възможностите“ на кредитополучателя/съдлъжника, без ответникът-
потребител да може да влияе върху тях.
Тези клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 14 ЗЗП, тъй като
дължимото от ответника възнаграждение по допълнителния пакет е
разсрочено с месечните вноски още с погасителния план, което означава, че
ответникът следва да изпълнява своите задължения, дори и ако ищецът не
изпълни своите задължения „възможности“ по допълнителния пакет.
Неравноправни и са по смисъла на чл. 143, т. 17 ЗЗП, тъй като изпълнението
на „възможностите“ от страна на ищеца по доставяне на допълнителния пакет
услуги са поставени в зависимост от това дали са спазени посочените в
общите условия изисквания, които не са уточнени какви са. Налице е пълна
неяснота за ответника какви са условията за предоставяне на услугите по
допълнителния пакет и дали въобще би могъл да ги получи. Това пък от своя
9
страна е попречило и на ответника, в качеството му на потребител, да прецени
и икономическите последици от сключения договор и пакет допълнителни
услуги /чл. 143, т. 18 ЗПК/, които сумарно правят възнаграждения в размер на
45 % от сумата по кредита /кредит 1000 лв., допълнителен пакет от 457,60 лв./.
Не на последно място следва да се посочи, че така уговорения пакет
допълнителни услуги при евентуално обявена предсрочна изискуемост на
кредита /каквато принципно е уговорена в договора/ би дала възможността на
ищеца да задържи полученото възнаграждение за допълнителния пакет, дори
и при условие да не престира свои задължения по него – чл. 143, т. 6 ЗЗП.
Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни. С цел заобикаляне на правилата на чл. 146 ЗЗП за индивидуално
договаряне на клаузите доставчиците на услуги масово започнаха да правят
бланкови договори за кредит, в които се привнесоха голяма част от клаузите в
общите условия, с оглед разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Това обаче не е
принцип за преценка за индивидуалното договаряне на клаузите с оглед само
на включването им в общи условия, а и когато са предварително изготвени
самите договори. От самите представени документи по договора за кредит е
видно, че същите са изначално изготвени на електронен носител /виж
посочения сървър на бланките най-долу/. Това означава, че договорът и
документите не са изготвени индивидуално за ответника, а са били бланкови в
електронна система и само са попълнени в индивидуализиращите конкретния
кредит данни като имена, суми и лихви, но не и спрямо клаузите и общите
договорености. И затова съдът намира, че клаузите в споразумението за
предоставяне на допълнителен пакет услуги се явяват неравноправни клаузи
по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 6, т. 14, т. 17 и т. 18 от ЗЗП и като такива са
нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
С оглед на всичко изложено до тук съдът намира, че клаузите по
допълнителния пакет услуги са нищожни.
Или генерално в случая договорът се явява недействителен съгласно чл.
22 ЗПК, нищожен съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД поради пряко
противоречие със закона и поради накърняване на добрите нрави.
С решение от 13 март 2025 година по дело C‑337/23, постановено по
повод преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
Софийски районен съд, СЕС даде задължително за всички съдилища на
10
страните-членки тълкуване на разпоредби от европейското право в следния
смисъл, че чл. 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е
наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит,
които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в
обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. Тоест посоченото
възнаграждение по договора за поръчителство следва да бъде включено в ГПР
по договора за кредит, което е в пълен унисон с горните фактически
разсъждения и правни изложения за многократното увеличаване на цената на
възнаграждението по кредита. С още по-голяма сила това решение е относимо
към договорени пряко свързани с кредита услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 2
ЗПК.
В същото решение от 13 март 2025 година по дело C‑337/23 се
постанови, че, чл. 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит
не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна
на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Редом с горното решение на СЕС, следва да се отчете и предходно
негово решение от 21 март 2024 г. по дело C‑714/22, в което беше дадено
идентично задължително тълкуване по повод и на допълнителни разходи по
договора за кредит, свързани с допълнителни услуги за приоритет при
разглеждане на искането за отпускане на кредит и при предоставяне на
разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага
изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер. Тоест
подходът на СЕС е идентичен и във всички случаи кредитополучателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски
кредит, сключен между страните се явява недействителен на няколко
основания - чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗПК и чл. 22
ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не поражда целените правни последици.
11
С оглед основателността обаче на главния иск по чл. 22 ЗПК вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, съдът не дължи произнасяне в диспозитива по тези,
предявени при условията на евентуалност, макар да изложи мотиви и за
тяхната основателност.
Изцяло в горния смисъл е постановеното решение № 25 от 23.01.2023 г.
по в.т.д. № 462/2022 г. на ОС-Стара Загора, 2 търговски състав, и решение №
396 от 07.12.2023 г. по в.т.д. № 349/2023 г. на ОС-Стара Загора, 2 търговски
състав, както и много други на ОС-Стара Загора и ВКС.
В ЗПК има специална уредба в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която
посочва, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Затова всички суми извън върната
главница от 1000 лв. по договора за паричен заем биха били получени от
ответника без основание.
Ищцата твърди, че е погасила по кредита 4 вноски в размер на по 271,42
лв. всяка в периода от 21.01.2025 г. до 21.04.2025 г., като е заплатила на
ответника общо 1085,68 лв., като въпреки това получила уведомление, че
дължи още 457,60 лв., което се явява възнаграждението за пакета
допълнителни услуги. За доказване на четирите плащания са представени и
приети по делото платежни нареждания както следва: от 21.01.2025 г. за
сумата от 271,42 лв. /л.38/; от 20.02.2025 г. за сумата от 271,42 лв. /л.8/; от
19.03.2025 г. за сумата от 271,42 лв. /л.8-гърба/; от 15.04.2025 г. за сумата от
271,42 лв. /л.9/. От това е видно, че ищцата е заплатила на ответното
дружество общо сумата от 1085,68 лв. по процесния договор за кредит /виж
основанията на платежните нареждания/. Тъй като всяка платена сума над
сумата от 1000 лв., явяваща се чиста стойност на кредит, е получена без
основание от ответника, то той следва да я върне на ищцата на основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. От тук следва извод и за основателност на този иск на
ищцата за сумата от 85,68 лв.
По разноските:
При този изход на спора, ищецът има право на разноски, които
съобразно представения списък по чл. 80 ГПК са в размер на 85 лв. внесена
държавна такса и 1,70 лв. държавна такса за възпроизвеждане на преписи при
електронно подаване на документи през ЕПЕП.
12
Относно искането на процесуалния представител на ищеца адв. Т. за
присъждане на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 вр. чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., съдът приема, че на процесуалния представител на
ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на 250 лв. с ДДС по
иска за нищожност на договора за кредит и 250 лв. ДДС по иска по чл. 55 ЗЗД,
платими от ответника, с оглед осъщественото процесуално представителство
по предявения иск, на осн. чл. 38, ал. 1 т. 2 от ЗАдв. Това възнаграждение е в
размер, съответстващ на правната и фактическата сложност на делото, която е
незначителна, доказването е само с писмени доказателства като приложения
към исковата молба, без явяване на страните, а правните аргументи са
стандартни от всички страни в процеса. Наредба № 1 от 2004 г. е неприложима
относно размера на възнагражденията с оглед решението от 25.01.2024 г. на
СЕС по дело С‑438/22 г. Относно съдебната практика при определяне на
адвокатски възнаграждения по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. виж например
определение № 1188 от 16.10.2025 г. по в.ч.гр.д. № 629/2025 г. на ОС-Стара
Загора.
Ответникът нямат право на разноски, тъй като договора се установи да е
неравноправен и недействителен /решението на СЕС от 16 юли 2020 г. по
съединени дела С-224/19 и С-259/19 и свързана с тях практика на ВКС за
неприложимост на правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК/.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК по отношение на „МИКРО КРЕДИТ“ ЕАД, с ЕИК *********, с
адрес на управление гр. София, район Младост, бул. Цариградско шосе № 137,
ет. 3, сключения между С. П. Г., ЕГН **********, с адрес гр. *****, и
„МИКРО КРЕДИТ“ ЕАД, с ЕИК *********, с адрес на управление гр. София,
район Младост, бул. Цариградско шосе № 137, ет. 3, договор за заем
Microcredit Online № ***** от ***** г.
ОСЪЖДА „МИКРО КРЕДИТ“ ЕАД, с ЕИК *********, с адрес на
управление гр. София, район Младост, бул. Цариградско шосе № 137, ет. 3, да
заплати на С. П. Г., ЕГН **********, с адрес гр. *****, на основание чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК сумата от 85,68 лв. /осемдесет и пет лева и 68
13
ст./, представляваща получена без основание сума по договор за заем
Microcredit Online № ***** от ***** г.
ОСЪЖДА „МИКРО КРЕДИТ“ ЕАД, с ЕИК *********, с адрес на
управление гр. София, район Младост, бул. Цариградско шосе № 137, ет. 3, да
заплати на С. П. Г., ЕГН **********, с адрес гр. *****, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК разноските по делото в размер на 86,70 лв. /осемдесет и шест лева и 70
ст./.
ОСЪЖДА „МИКРО КРЕДИТ“ ЕАД, с ЕИК *********, с адрес на
управление гр. София, район Младост, бул. Цариградско шосе № 137, ет. 3, да
заплати на адвокат С. С. Т. от АК-П., личен № ****, с адрес на кантората гр.
*****, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата от 500 лв.
(петстотин лева) за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв.
Присъденото адвокатско възнаграждение може да бъде заплатено по
банкова сметка на адв. С. Т. в Алианц Банк България АД по банкова сметка с
IBAN: *****.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд
– Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
Съдия при Районен съд – Раднево: _______________________
14