№ 14610
гр. София, 28.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Д. АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от Д. АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско дело №
20241110112566 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК и следв.
Производството е образувано по искова молба на И. А. Л. и П. Ц. Л.
срещу М. В. К., Е. В. К. и В. Т. Т.. Ищците твърдят, че са собственици на
поземлен имот с идентификатор № *********** с адрес:
******************** с площ от 764 кв. м., с трайно предназначение:
урбанизирана, номер по предходен план :86 в кв. 55, при съседи: поземлени
имоти с идентификатори *************, *************, ************,
************, който имот по документ за собственост представлява празно
дворно място с площ от 798 кв. м., съставляващо парцел *** – 86 в кв. 55 по
плана на *******************. През м. януари 2024 г. по повод искане за
изработка на ИПР ищците узнали, че за имота са регистрирани данни на нов
собственик – М. К. въз основа на нотариален акт за собственост по давност и
наследство от 2019 г., а два месеца по – късно последният заедно с Е. К.
продали недвижимия имот на В. Т.. Поддържат, че поземленият имот е
придобит от ищците в режим на семейна имуществена общност по договор за
продажба на недвижим имот от 21.05.1993 г., обективиран в нотариален акт №
43, том *** , дело № 12069/1993 г. от родителите на И. Л. – Й. В. К., починала
1997 г. и А. К., почина 05.12.2018 г. Твърдят, че считано от 1993 г. и до
настоящия момент, владеят имот, като никой друг не е владял имота им.
Същият бил ограден и те го косили и държали ключа от него. Ищците
оспорват ответникът М. К. и Е. К. да са придобили процесния имот на
описаното в него придобивно основание, а именно давностно владение.
Оспорват ответниците да са владели имота в който и да е момент от посочения
период. Твърдят, че в последните десетина години М. и Е. К. не са
пребивавали в България. Поддържат, че никой не е отблъсквал владението на
1
ищците. Считат, че тъй като М. К. и Е. К. не са били собственици на имота, то
и приобретателят В. Т. не е станала собственик. Съобразно изложеното, молят
за постановяване на решение, с което да бъде признато за установено, че
ответниците не са собственици на гореописания поземлен имот с
идентификатор № *********** с адрес: ******************** с площ от 764
кв. м., както и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде отменен нот. акт № **,
том 2, рег. № *****, дело № 211/2019г.
Ответниците са подали отговор на исковата молба в законоустановения
срок, в който излагат съображения за недопустимост, евентуално за
неоснователност на предявения иск. Твърдят, че отрицателен установителен
иск е недопустим спрямо М. и Е., тъй като към настоящия момент не са
собственици. Поддържат, че исковете са неоснователни. Твърдят, че ищцата
не е закупила имота през 1993 г., нито го владее, имотът не е бил владян и от
нейните родители, тъй като те са живели в гр. Дупница и са починали там.
Поддържат, че дворното място е владяно първоначално от В. К. – син на Й. и
А. и починал през 1998 г. В. заедно с братовчед си М. владели един по-голям
имот, заедно с Г. – майката на Й.. В. и М. са извършили приживе неформална
делба на мястото, като В. е получил източната незастроена половина. В. от
пълнолетието си бил обитател на малката къща № 2, заедно със съпругата му
В. и сина му М. до развода им в края на седемдесетте години на миналия век.
След смъртта на В. владението върху имота било продължено от сина му М.,
упражнявал фактическа власт чрез своята майка В.. Въвеждат следните
оспорвания и възражения: Оспорват Л.и да са собственици на процесния
имот, тъй като са придобили от несобственик. Оспорват нотариалния акт №
*** , том III, дело № 165/ 1976 г. с който Й. Т. е призната за собственик на
идеална част от дворно място или на 798/1452 идеални части от дворно място.
Твърдят, че през 1976 г. в имота са живели майката на Й. – Г. и В. – сина на Й.,
съпруг на Виолина и баща на М.. Посочват като приложение нотариалния акт,
но такъв не е приложен. На следващо място, оспорват идентичността на
имота, описан в нотариалния акт от 1976 г. и процесния имот. С отговора
въвеждат възражения за нищожност на нотариалния акт от 1976 г. , с който Й.
е била призната за собственик , като такъв с невъзможен предмет, позовавайки
се на законовата забрана за придобиване на части от регулирани поземлени
имоти по ЗТСУ. Евентуално въвеждат възражение за нищожност на
нотариален акт № 43 от 1993 г., с който ищците се легитимират като
собственици, като твърдят, че същият противоречи на добрите нрави предвид
нееквивалентност на престациите – имотът е продаден на цена равна на
данъчната оценка. Твърдят, че продажната цена не е плащана. Съобразно
изложеното, молят за отхвърляне на предявения иск.
Съдът, като съобрази твърденията, доводите и възраженията на
страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане кумулативно съединени отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Установява се, че ищците са съпрузи, видно от удостоверение за
граждански брак от 16.10.1976 г. По силата на нотариален акт № 43 , дело №
12059/93 на нотариус при втори районен съд, И. В.а К. и съпругът й А. Т. К.
2
продават на дъщеря си И. А. Л. следния свой недвижим имот празно дворно
място , цялото с площ от 798 кв.м. , съставляващо парцел *** – 86, в квартал
№ **, по плана на ***********************, при съседи на мястото: улица и
парцели № ***II- 88 / осемнадесети отреден за имот осемдесет и осми, ***I –
87 / седемнадесети , отреден за имот осемдесет и седем/ , и пл. № 85 за сумата
от 3192 лева, която продавачите заявили, че са получили напълно и в брой от
купувача. Съгласно приложени преписи извлечение от акт за смърт, Й. К. е
починала на 20.03.1997 г., а А. Т. К. е починал на 05.12.2018 г. в град *****.
Съгласно удостоверение от 15.10.2024 г. от отдел „Български документ за
самоличност – СДВР“, А. Т. К., считано от 1956 г. е бил на адрес :
*********************.
Установява се, че В. Т. М. е оставил свои наследници: съпруга Г. В.а Т.,
дъщеря Й. Т., дъщеря Б. Т. и дъщеря С. Т. / удостоверение от Общински
народен съвет на л. ***/.
По делото е приет и нотариален акт № *** , дело № 165 от 1976 г., по
силата на който Й. Т. е призната за собственик за собственик на основание
давностно владение върху 798/1452 идеални части от дворно масто, цялото с
площ от 1452 кв.м. с пл. № 747 от кв. 52.
Съгласно приобщен по делото протокол от съдебна делба по гр.д. №
2111/1967 г. на СРС се установява, че в дял на Й. В.а Т. е разпределено празно
дворно място в село „*****“, съставляващо парцел III- 49 от квартал № 52 с
площ от 798 кв.м. при съседи: Х. Б., М. В. и наследници В. Т. и жилищна
сграда , намираща се на самата улица от две стаи в парцел II -49 от квартал 52
по плана на с. „*****“ без каквото и да е дворно място от парцела, с право на
преминаване през парцела до сградата.
Съгласно протокол от 25.10.1990 г. по гр.д. № 2087 по описа на 1990 г.
на Втори Районен съд, с отбелязване, че е вписана в книгите за вписване при
Службата по вписванията с вх. рег. № 91132, ищците Й. В.а К. и А. Т. К.
получават в дял и стават изключителни собственици на следния недвижим
имот, а именно едноетажна сграда, находяща се в
*******************************, находяща се на лицевата част на
дворното място със застроена площ около 63 кв.м. без дворното място върху
което е построена сградата. Ищците Й. К. и А. К. получават в дял и стават
изключителни собственици на следния недвижим имот, а именно: празно
дворно място, цялото с площ от 798 кв.м., съставляващо парцел *** -86 в
квартал 55 по плана на ***********, местността *****, при съседи на мястото
улица, парцел ***I -87 парцел ***II -88, и имот пл. № 85.
От представена по делото и неоспорена от страните комбинирана скица
за идентичност / л. 114 по делото/ се установява, че поземлен имот с
идентификатор *********** е идентичен с УПИ ***-86 в кв. № ** по плана от
1984 г., който е идентичен с парцел III – 49 , кв. 52 по стар рег. план от 1929 г.
и представлява част от имот планоснимачен № 747 от кв. 52 по стар
кадастрален план от 1965 г. Представена и скица от СО, отдел „Териториално
и селищно устройство“, съгласно която се установява, че имот пл. № 86 е
идентичен с част от имот с пл. № 747 от кв. 52 по плана на града от 1968 г.,
3
притежаван от Й. Т. по нотариален акт от 1976 г.
От удостоверение за наследници от В. К. се установява, че същият е
починал на 23.09.1988 г. и е оставил свои наследници Л. К.- съпруга, починала
на 13.08.2020 г., Д. В. – дъщеря и М. К.- син.
Видно от нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит
по давност и наследство № ** , том II, рег. № ***** от 2019 г. , М. К. е
признат за собственик по наследство и давностно владение на празно дворно
място, находящо се в ******************** № 2А с идентификатор
*********** с площ от 764 кв.м. Въз основа на този нотариален акт, М. К. и
съпругата му Е. К. продават на В. Т. следния свой придобит в режим на
семейна имуществена общност имот № *********** с площ от 764 кв.м. за
сумата от 4000 лева, която продавачите декларират, че са получили изцяло от
купувача.
По делото е разпитан един свидетел на ищците - синът им Р. Л., който
си спомня, че имотът от 1956 г. се обработва от Й. К. и А. Т., а от 1993г. от И.
Л. и П. Л.. Заявява, че е пълномощник по делото. Доколкото лице е
пълномощник по делото, то дадените показания са недопустими.
От показанията на доведените от ответниците свидетели: К. Т., С. Т. и Г.
Г. се установява еднозначно, че процесният имот е празно дворно място, а
съседното място е застроено с две къщи – една по-малка на лицевата част на
имота към улицата и една по-голяма в дъното на същия имот. В малката къща
са живели В., съпругата му и М., а в голямата къща са живели М., съпругата
му и двете му деца , заедно с баба Г.. Безпротиворечиво се установява, че
между застроения с две къщи имот и празното дворно място няма ограда.
Свидетелите са виждали И. да идва в празното място след смъртта на В., за да
го поддържа. В момента, мястото било пусто, отдавна никой не го е
поддържал. Според свидетеля Г. М. Г. същата знае от баща си, че баба Г. е
оставила имотът с построената върху него голяма къща на М., а малката къща
с празното дворно място на В.. След развода на В. и В., последната заедно с М.
се изнесла да живее в „*******“, но М. и Г. Г. продължили да поддържат
приятелски отношения. Съдът кредитира свидетелските показания като
логични, последователни и хронологични, взаимно допълващи се от
доказателствения материал, освен на свидетеля Г. Г. в частта относно
неформалната делба на имота, доколкото същата не пресъздава свои лични
възприятия от баба Г., а това което е чула от баща си, а освен това изложеното
не се подкрепя и от събрания по делото доказателствен материал.
По делото е прието като неоспорено от страните заключение на СТЕ,
което настоящият състав възприема като компетентно, обективно и
безпристрастно изготвено, съгласно което пазарната стойност на имота към
21.05.1993 г. е 367485 лева.
При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът
приема следното:
Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 8/2013 г.
по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правният интерес при отрицателния
установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от
4
твърдението за наличие на притежавано от ищеца право, което е различно от
спорното право върху същия обект. Исковете са допустими срещу лицата,
които са се разпоредили с имота преди подаване на исковата молба с оглед
задължителните разяснения в т. 3Б от Тълкувателно решение № 4 от
14.03.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК. По същество исковете са
основателни. По делото не се доказа установяване на фактическа власт върху
процесния имот от ответниците с намерение за своене и манифестиране
спрямо собственика на това намерение. Дворното място е било разделено
между съсобствениците по силата на съдебна спогодба / протокол от
25.10.1990 г. по гр.д. № 2087/1990 г. на СРС/, съгласно която в изключителен
дял на родителите на ищцата е поставено празното дворно място с площ от
798 кв.м., съставляващо парцел *** -86 в кв. № ** по плана от 1984 г., който е
идентичен с парцел III – 49 , кв. 52 по стар рег. план от 1929 г. и представлява
част от имот планоснимачен № 747 от кв. 52 по стар кадастрален план от 1965
г., понастоящем с идентификатор*********** / комбинирана скица и скица от
СО/. Константната съдебна практика приема, че съдебната спогодба има
вещно прехвърлително действие по отношение на недвижимия имот, предмет
на делбата/ виж т.8, б. б от ППВС № 7/1973 г., т.е. придобиват право на
собственост върху реалния дял по спогодбата.Следователно родителите на
ищцата валидно са прехвърлили правото на собственост върху посочения
имот на дъщеря си по силата на възмездна правна сделка , обективирана в
нотариален акт № 43 от 1993 г.
Неоснователно се явява възражението на ответника, че договорът за
продажба от 1976 г. е нищожен , позовавайки се забрана да се придобиват
части от урегулирани поземлени имоти по ЗТСУ, тъй като от една страна
предмет на сделката от 1976 г. са идеални части от имот, а от друга страна чл.
59 ЗТСУ/отм./ касае забрана за придобиване на реално определени части от
имоти, които не отговарят на минималните изисквания за площ и лице
съгласно правилника за прилагане на закона, какъвто не е случая.
По възражението на ответниците за нищожност на договор за покупко –
продажба на имот от 1993 г. , настоящият състав намира , че действително по
делото са налице данни за нееквивалентност между продажната цена на имота
и действителната му пазарна стойност, но съгласно чл. 9 ЗЗД е налице
автономия на волята на страните по сделката. Константната съдебна практика
обаче приема, че не всяка нееквивалентност представлява нарушение на
добрите нрави и е основание за нищожност, а само значителната и явна
такава, при която едната от насрещните престации е толкова незначителна, че
има практически нулева стойност. / Решение № 735 от 12.12.2024 г. на ВКС по
гр. д. № 198/2024 г., III г. о., ГК/ Установените данни по делото не могат да
наложат извод, че сключването от ищците и родителите й договор за продажба
съставлява накърняване на добрите нрави (морални норми, неписани правила
за поведение с предвидено от закона правно значение), като съдът съобрази, от
една страна близки роднински отношения , в които се намират те– родители и
дъщеря, а от друга обстоятелството, че родителите не са се разпоредили с
другия притежаван от тях имот – едноетажна къща на лицевата част на
улицата, в която безспорно от свидетелските показания се установи, че са
живели В., В. и М. до развода. Ето защо , възражението за нищожност поради
противоречие с добрите нрави, съдът приема за неоснователно.
5
Същевременно съдът приема, че ответниците М. и Е. К.и не доказаха
елементите от фактическия състав на иска на посоченото придобивно
основание. От събраните по делото доказателства не се установява давностно
владение, осъществено в период от над 10 години в резултат от осъществявана
явна, спокойна и непрекъсната фактическа власт върху процесния недвижим
имот, както и манифестиране на намерението за своене върху вещта спрямо
нейния собственик. Напротив гласните доказателства, събрани от разпитите
на свидетелите, доведени от ответниците взаимно се допълват, че И. К. е
посещавала имота и го е поддържала, но последните години имотът е
запустял, а М. и майка му веднага след развода с В./ през 80-те години на
миналия век/ са се преместили от имота и заживели в *******. Действително,
М. К. се явява низходящ наследник на починалия В. К., но в случая
процесният имот е прехвърлен от родителите на В. и И. на дъщерята
еднолично през 1993 г. по силата на валиден договор за продажба, поради
което същият не се включва в патримониума на наследодателите. Ето защо,
съдът приема, че ответникът М. К. не успя да докаже пълно и главно правото
си на собственост на посоченото придобивно основание, поради което
предявените отрицателни установителни искове се явяват основателни. Като
последица от уважаването му следва да бъда отменен констативния
нотариален акт по чл. 537, ал. 2 ГПК. Доколкото М. К. и Е. К. не са
собственици на посоченото придобивно основание, то последващият договор
за продажба от 2019 г. в полза на В. Т. не е породил вещнопрехвърлителен
ефект, поради което искът срещу нея също се явява основателен.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноските
следва да бъдат възложени в тежест на ответниците в размер на 50 лева –
държавна такса и 1000 лева – адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от И. А. Л., ЕГН
********** и П. Ц. Л., ЕГН ********** искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, че М. В.
К., ЕГН **********, Е. В. К., ЕГН ********** и В. Т. Т., ЕГН ********** не
са собственици на поземлен имот с идентификатор № *********** с адрес:
******************** № 2А с площ от 764 кв. м., с трайно предназначение:
урбанизирана, номер по предходен план: 86 в кв. 54 , при съседи: поземлени
имоти с идентификатори *************, *************, ************,
************, който представлява празно дворно място с площ от 798 кв. м.,
съставляващо парцел *** – 86 в кв. 55 по плана на *******************.
ОТМЕНЯ на осн. чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост
върху недвижим имот № **, том 2, рег. № *****, дело № 211/2019г. на
нотариус Р. Р., с рег. № 104 НК, вписан в службата по вписавнията с вх. рег. №
38714 от 20.06.2019 г., акт № 62, дело № 29632/2019 г.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК М. В. К., ЕГН ********** Е. В. К.,
6
ЕГН ********** и В. Т. Т., ЕГН ********** да заплатят на И. А. Л., ЕГН
********** и П. Ц. Л., ЕГН ********** разноски в размер на 1050 лева за
исковото производство пред СРС.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7