Р Е Ш Е Н И Е №  163

                                                         гр. Видин, 12.03.2020г.

                                                      В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Видинският районен съд, гражданско отделение, 3 – ти състав, в публично съдебно заседание на дванадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:

                                                                             

     Председател: Милена Стоянова

 

при секретаря  Милена Евтимова  като разгледа докладваното от съдия Стоянова               гр. дело № 2565 по описа  за 2018год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано по искова молба от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД – София, чрез ю.к. Десислава Александрова против Б.Б.М. ***, с която е предявен установителен иск по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл.79 от ЗЗД, във вр. с чл. 99 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Твърди се от ищеца, че на 01.03.2018г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.01.2017г. на основание чл. 99 от ЗЗД между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, по силата на който вземането, произтичащо от Договор за паричен заем № 2723641, сключен на 10.01.2017г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответницата е прехвърлено в полза на  „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД. Поддържа се, че ответницата не е изпълнила поетите по договора задължения да погаси кредита в уговорения срок до 08.08.2017г. на 7 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 113.77 лева /включваща първоначална главница и договорна лихва/. Посочва се, че ответницата е погасила сумата от 297.10 лева, като към момента на предявяване на иска в съда дължимата главница е в размер на 609.56 лева, а дължимата договорна лихва е в размер на 73.06 лева за периода от 09.02.2017г. – датата на първата вноска до 08.08.2017г. – датата на настъпване на падежа на договора.

Поддържа се също, че ответницата дължи неустойка в размер на                    424.68 лева, заради това, че не е предоставила обезпечение така, както е уговорено в договора за заем и се дължи като допълнителна сума към всяка погасителна вноска.  Ответницата дължи и лихва забава в размер на 51.75 лева върху непогасената главница, считано от 09.08.2017г. – датата на последната погасителна вноска до датата на подаване на заявлението – 19.04.2018г.

Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 609.56 лева - главница, сумата от 73.06 лева - договорна лихва за периода от 09.02.2017г. – датата на първата вноска до 08.08.2017г. – датата на настъпване на падежа на договора, сумата от 424.68 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение, сумата от 51.75 лева – лихва за забава за периода 09.08.2017г. – датата на последната погасителна вноска до датата на подаване на заявлението – 19.04.2018г., както и законна лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до окончателното плащане.

            В срока за отговор по делото е подаден такъв от назначения особен представител на ответника. В отговора на исковата молба исковете са оспорени по основание  и размер. Оспорено е, че извършената цесия е стигнала до знанието на ответника, оспорено е договора и приложените към него документи, поради това, че не е налице подпис на ответника.

Третото лице – помагач на страната на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД – София е заявило, че предявения иск от ищцовото дружество е основателен.

По делото са събрани писмени доказателства, назначена и приета е съдебно-икономическа експертиза, приложено е ч. гр. д. № 1135/2018г. по описа на РС - Видин.

С оглед данните по делото, съдът намира следното от фактическа  страна:

От представеното заверено от ищеца копие на Договор за паричен заем                       № 2723641 от 10.01.2017г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ответника, е видно, че на последния е предоставен  заем в размер на сумата от 7000.00 лева. Договорени са посочените в исковата молба клаузи относно естеството и броя на погасителните вноски – 7 месечни погасителни вноски, всяка една по 113.77 лева, и периодите им на изискуемост, както и относно лихвата за забава върху всяка забавена вноска в размер на законната лихва. Посочена е в договора обща сума дължима от заемателя в размер на 796.39 лева, при фиксиран годишен лихвен процент 40.00 % и ГПР – 49.02%. Посочено е, че с подписване на договора, заемателят удостоверява, че е получил сумата и договорът има сила на разписка за получената сума.

В договора е посочено и задължение на заемателя в три дневен срок от сключване на договора да предостави на заемодателя обезпечение – две физически лица – поръчители или банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, в противен случай, заемателят дължи на  заемодателя неустойка в размер на 563.01 лева, платима заедно с всяка погасителна вноска, като към всяка от вноските се добавя и сумата от 80.43 лева.

В чл. 10 е уговорено право на заемателя да прехвърли вземанията си на избрано от него трето лице, включително да заложи вземането в полза на трето лице.

На 30.01.2017г. между кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за контрол на просрочени задължения“, чиято правно организационна форма към онзи момент е била ООД, е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания. На 01.03.2018г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.01.2017г.  на основание чл. 99 от ЗЗД между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД, по силата на който вземането, произтичащо от Договор за паричен заем № 2723641 от 10.01.2017г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника е прехвърлено в полза на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД. Приложението е под формата на списък,  който е представен по делото във вид на извлечение, съдържащо името на ответника и размера на вземането по договора /л. 14 от делото/.

Ищцовото дружество е преупълномощено с пълномощно от изпълнителния директор на „Изи Асет Мениджмънт“ АД да уведоми всички длъжници по цедираните с договора  за цесия вземания. По делото е представено потвърждение за извършената цесия.

С връчване на исковата молба и книжата към нея, на ответника е връчено уведомлението за извършената цесия и това е станало на 08.05.2019г., видно от отрязъка от съобщението.

Вещото лице по назначената и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза е  посочило, че съгласно сключения договор и изготвения погасителен план, ответника е следвало да погасява отпуснатия кредит  на 7 равни месечни вноски, всяка по 113.77 лева, включваща главница и договорна лихва или  общо 796.39 лева с първа вноска на 09.02.2017г. и последна вноска – 08.08.2017г. 

Вещото лице е посочило също, че на ответника е начислена неустойка съгласно чл. 4, ал. 1 от договора в размер на 563.01 лева, която сума е разпределена на                             7 погасителни вноски или към първоначално определените месечни вноски са добавени и още 80.43 лева. Според заключението на вещото лице, ответника е направил  плащания в общ размер от 297.10 лева, които са разпределени както следва:

Погасена главница в размер на 90.44 лева като непогасената главница е в размер на 609.56 лева, погасена договорна лихва в размер на 23.33 лева, а неплатената е в размер на 73.06 лева, погасена неустойка в размер на 138.33 лева, а неплатения остатък е в размер на 424.68 лева, платени 45.00 лева - такса събиране.

Вещото лице е дало заключение, че дължимата главница, договорната лихва и неустойка  са в претендирания размер, а обезщетението за забава върху неплатената главница от 609.56 лева за периода от 19.08.2017г. до 19.04.2018г. е в размер на                  43.01 лева.

Не се спори относно издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК въз основа на подадено от ищеца заявление срещу ответника за процесните суми, видно и от приложеното ч. гр. д. № 1135/2018г. по описа на ВРС.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Предявен е установителен иск по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 240 от ЗЗД и чл.79 от ЗЗД, във вр. с чл. 99 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Вземанията на ищеца се основават на договор за потребителски заем, уреден в чл. 240 от ЗЗД. Договорът поражда задължение за връщане на взетата в заем сума, която кредиторът е предал на ответника. От доказателствата, се установява, че  на ответницата е предадена заемната сума по договора и този факт е удостоверен с нейния подпис в договора, в който е посочено, че същият служи за разписка за предаване на сумата.  От заключението на вещото лице, се установява, че ответницата е извършила частични плащания на стойност 297.10 лева, с които са погасени такси,  неустойка, лихви и главница. Посочило е, начина на извършеното от заемодателя разпределение на платената сума по пера като според това разпределение неплатената главница е в размер на 609.56 лева.

От договора е видно, че  между страните е била договорена договорна /възнаградителна/ лихва, каквато е допустима съобразно разпоредбата на чл. 240,                  ал. 2 от ЗЗД.

По правната си характеристика, договорната лихва е възнаграждение, с което длъжникът на пари или на заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите. Тази лихва е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера да дадения в заем капитал /парична сума в случая/ и времето на ползването му.

Волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим  в Закона за потребителския кредит. В чл. 19, ал. 4 от ЗПК е  посочено, че ГПР, включващ и лихвите съгласно ал. 1,  не  може да  бъде по-висок  от  пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във  валута, определена с постановление на Министерския съвет, което на практика е ограничаване на волята на страните с императивни правила на закона.  В случая, договорната лихва е в размер на  96.39 лева и не надвишава посочения по-горе размер на законната лихва.  Вещото лице е посочило, че размерът на неплатената договорна лихва е 73.06 лева за периода от 11.02.2017г. до 08.08.2017г.

Съгласно договореното в чл. 8, ал. 2 от договора за заем, страните са се съгласили, че  при забава в плащането на някоя от погасителните вноски, заемателят дължи на заемодателя законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава. Според заключението претенцията за лихва за забава върху неплатената главница за периода от 19.08.2017г. до 19.04.2018г. е в размер на 43.01 лева.  

Настоящият съдебен състав намира претенциите за сумата от 424.68  лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 09.02.2017г. до 08.08.2017г. за неоснователна поради следното:

Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора, заемателят се е задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем, да предостави обезпечение на задълженията по договора, а именно – две физически лица - поръчители, които да отговарят на изрично разписани изисквания на заемодателя, вписани в договора или да предостави банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора за заем.

В чл. 4, ал. 2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на това задължение на заемателя, същият дължи неустойка в размер на 563.01 лева, която се заплаща на равни погасителни вноски, всяка в размер на 80.43 лева, дължими на падежната дата на погасителната вноска по договора за заем. При това разсрочване на неустойката, месечната погасителна вноска, която следва да заплати заемателя е в размер на                194.20 лева.

Съдът следи служебно, дори при липсата на възражение за нищожност, и следва да зачете последиците на тази нищожност, когато е нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства, когато е налице противоречие с добрите нрави и когато е налице неравноправна клауза, както и при някои особени хипотези, при които охраняването на блага от специфичен обществен порядък преодолява поради изключителната си значимост диспозитивното начало в гражданския процес. В подобен смисъл са ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5252/2014 г. на IV г.о., Решение                          № 229/21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г. на II т.о. и др..

 Няма спор с оглед качеството на заемателя, че е налице договор с потребител по смисъла на пар.13 от ДР на ЗЗП.

По претенцията за неустойка, поради неизпълнение на поетото задължение от заемателя да осигури след сключването на договора за заем  едно от посочените обезпечения.

Съгласно чл. 143, т. 5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.

Съгласно чл. 146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху него. Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Защитата при неравноправен характер на договор, сключен с потребител е изключена за индивидуално уговорените клаузи – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, но се прилага към останалата част на договора – чл. 146, ал. 3 ЗЗП. При потребителски договор тежестта на доказване, че определено условие от договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или доставчика. В този смисъл, при позоваване на неравноправен характер на договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда за евентуално неравноправен характер на клауза от потребителски договор съгласно решение № 23/07.07.2016г. по т. д. № 3686/14г. на ВКС, І т.о., търговецът или доставчикът следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само обстоятелството, че договорът е подписан, е ирелевантно за дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство – подписване на договора от потребителя, би освобождавало търговеца от задължението да докаже, че клаузите са били индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори /в този смисъл и р. № 98/25.07.2017г. по т. дело №535/2016г. на  I во  т.о./.

Съгласно чл. 5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставя своевременно на потребителя съобразно изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Информацията по ал. 1 се предоставя във формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2. Представеното към договора Предложение за сключване на договор за паричен заем                /л. 21 по делото/ е подписано на датата на договора и макар отделено в самостоятелен документ, не установява отнапред разясняване на потребителя клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от съдържанието на договора за предоставяне на паричен заем от 10.01.2017г., същият е изготвен въз основа на типизиран модел и стандартен европейски формуляр, който не е приложен и с който заемателят е бил запознат, но без данни за разясняване конкретните разпоредби в отклонение от изрично вписания ГПР и ФГЛП по заема.

В разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП са посочени критериите, според които клаузи от договора не са индивидуално уговорени. Това са тези клаузи, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Даденото легално определение за клаузи, които не са индивидуално уговорени, се ползва с оглед на осъществяваната върху тях преценка от гледна точка на евентуално неравноправният им характер. От дефиницията на законодателя следва по аргумент за противното, че индивидуално уговорени са клаузи, които не са били изготвени предварително или дори и да са били изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание и съответно, при достатъчно информиран избор, ги е приел. Доколкото не са ангажирани други доказателства извън самия договор с предложението към него, съдът намира, че не е налице установяване от ищеца индивидуално договаряне, поради което са налице предпоставки за преценка неравноправността на посочените клаузи от договора.  Дори съдът да приеме, че е налице индивидуално уговаряне поради декларираното от потребителя съгласие и предварително запознаване с европейския стандартен формуляр, то отново съдът би следвало да подложи клаузата от договора на преценка служебно за съответствието и с добрите нрави и закона по             арг. от чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

 Уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение, съдът намира за неравноправна и недействителна както по аргумент на              чл. 143, т. 5 ЗЗП, така и по аргумент от чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно да се доказват по размер. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора. Доколкото в случая размерът на неустойката от 563.01 лева е повече от половината  от  заетата сума от 700.00 лева, тя се явява прекомерна и противоречи на обезщетителната й функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият в размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 49.02%, нараства допълнително с размера на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора. Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по същество е добавък към възнаградителната лихва на търговеца – заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя.

Следва да се отбележи, че изискване на обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство от физическо лице /или банкова гаранция в същия размер/, което да отговаря на изисквания създаващи значителни затруднения  за изпълнението им, противоречи на принципа на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора. Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в посочения в договора ФГЛП от 40.00%. Именно възнаградителната договорна лихва обхваща печалбата на търговеца, но в случая съдът намира, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора въвежда още един сигурен източник на доход на икономически по-силната страна. Тази разпоредба противоречи и на заложените в договора проценти на ГПР – 49.02% и посоченият общ размер на плащанията от 796.39 лева /главница и договорна лихва/. Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като представлява половината от предоставената сума по кредита. По този начин се заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР – неустойката представлява  над 50% от заетата сума.

Съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата по чл. 4, ал. 2 представлява предварително отчетена в падежните вноски сума, която не е била известна на потребителя и не е установено да му е разяснена. Напротив, същата е в противоречие с обявеното в чл. 2 от договора и в предложението за сключване на договора. В тях изрично е предвидено, че общият размер на всички плащания възлиза на сумата от 796.39 лева като разпоредбата очевидно не включва оскъпяването по чл. 4, ал. 2 от договора. Съгласно т. 2 от ДР „обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита  и общите разходи по кредита за потребителя, а „общ размер на кредита“ е максималният размер (лимит) или общата сума, предоставяна по договора за кредит. В този смисъл, съдът намира, че посочената в договора обща сума за плащане от 796.39 лева е подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени действителният размер на задължението си и последиците от забавата си. Клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики е представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. За да достигне до този извод съдът прави преценка за естеството на договора за заем /потребителски с по-слаба и уязвима страна/, съотношение на заема и неустойката, съотношение на законните лихви и неустойката както и съпоставка с вредите от неизпълнението.

Съгласно чл. 10а ЗПК, действащ към датата на подписване на процесния договор /считано от 23.07.2014г./, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Съгласно ал. 3 кредиторът не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие. Видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 21 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4 ЗПК, е нищожна.

Неоснователно е възражението на процесуалния представител на ответника, че по делото не е доказано, че вземането по процесния договор за заем е цедирано на ищеца. Същото е точно индивидуализирано в представеното Приложение към договора за цесия /л. 14 от делото/. Посочени са трите имена на длъжника, договорът, от който произтича вземането, както и размерът на вземането.

 Като доказателство в посочения смисъл е и уведомителното писмо за извършената цесия, което изхожда от цедента, действащ чрез  пълномощник цесионера, като същото е  приложено към исковата молба и е достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата молба, поради което съставлява надлежно съобщаване за цесията по чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД и тя е породила действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото. В този смисъл са постановените от ВКС на основание чл. 290 ГПК  Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на II т. о. и Решение № 3/16.04.2014 г. по                    т. д. № 1711/2013 г. на I т.о.. Следователно вземането е валидно прехвърлено на ищцовото дружество с договор за цесия, поради което ищецът е активно легитимиран да предяви настоящия иск.  

В  трайната съдебна практика е прието, че  действието по уведомяването на длъжника за извършената цесия не е елемент от фактическия състав на договора за цесия, а целта е  длъжникът да знае на кого да плати. Длъжникът има интерес да оспорва уведомяването за цесията тогава, когато  е платил на ненадлежен кредитор. В случая, от събраните по делото писмени доказателства и от изслушаната съдебно-икономическа експретиза, се установява, че ответникът е извършил частично плащане преди цедиране на вземането, като след тези дати липсва плащане.

С оглед установеното по – горе, а именно нищожността на клаузата за неустойка, съдът намира, че от извършените плащания от ищеца в общ размер на 297.10 лева, заемодателят неправилно е погасявал вноски по начислена неустойка, вместо да погасява с тях уговорените в договора лихви и главница. По делото не се ангажираха доказателства ответникът да  е заявявал кое задължение погасява с направените плащания. Поради това и съобразно чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, съдът приема, че ответницата е извършила плащане на две погасителни вноски по 113.77 лева от 09.02.2017г. и 11.03.2017г. и част от погасителна вноска от 10.04.2017г. като неплатения остатък по нея е в размер на 69.56 лева или дължимата неплатена главница за периода от 10.04.2017г. до 08.08.2017г. възлиза общо на 469.56 лева, до който размер претенцията за неизплатена главница ще следва да се уважи, а до пълния претендиран такъв до сумата от 609.56 лева ще следва да се отхвърли като неоснователна.

С оглед извършеното частично плащане на първите две вноски по кредита, дължимата възнаградителна лихва е в размер на 68.85 лева за периода от 10.04.2017г. до 08.08.2017г., до който размер исковата претенция ще следва да се уважи, а до пълния претендиран размер до сумата от 73.06 лева – ще следва да се отхвърли като неоснователна.

 С оглед установеното, дължимата лихва за забава върху неплатената главница от 469.56 лева, изчислена чрез програмен продукт „Апис“ за периода от 09.08.2017г. до 19.04.2018г. възлиза на сумата от 33.13 лева, до който размер иска ще следва да се уважи, като до пълния претендиран размер до сумата от 51.75 лева иска ще следва да се отхвърли като неоснователен.

Исковата претенция в частта на претендираната неустойка ще следва да се отхвърли като неоснователна.

По разноските.

Ищецът е направил искане за присъждане на разноски. Същият е направил следните разноски в исковото производство: внесена държавна такса в размер на        125.00 лева, 100.00 лева - депозит за вещо лице, 311.00 лева – разноски за особен представител на ответницата, като се претендира и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350.00 лева.

Съобразно уважената част от исковете, на ищеца ще следва да се присъдят разноски за платена държавна такса, вещо лице и особен представител  в общ размер от 264.31 лева и  юрисконсултско възнаграждение в размер на  100.00 лева, съгласно чл. 25 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във вр. с чл. 37 от ЗПП и чл. 78, ал. 8 от ГПК.

В заповедното производство ищецът е направил разноски, както следва: 25.00 лева за платена държавна такса, като му е присъдено и юрисконсултско възнаграждение в размер на 65.00 лева. С оглед изхода на спора по исковото производство по съразмерност на ищеца следва да се присъдят разноски в заповедното производство в общ размер от 41.91 лева.

На основание чл. 236, ал. 1, т. 7 от ГПК в решението следва да се посочи и банковата сметка, по която да се преведат присъдените суми, или друг посочен от ищеца начин на плащане. В случая, ищецът е посочил банкова сметка, ***: IBAN: ***, BIC: *** – банка „Юробанк България“АД.

      Водено от горното, Съдът

 

                                                      Р  Е  Ш  И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Б.Б.М. с ЕГН ********** ***,                             ул. Архитект Илия Попов № 123, че дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,  бул. Васил Левски 114, етаж Мецанин,  представлявано от  Тервел Янчев Кънчев, сумата от 469.56 лева – неплатена главница по  Договор за паричен заем № 2723641 от 10.01.2017г.., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 10.05.2018г., до окончателното изплащане по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 846-РЗ от 14.05.2018г. по ч. гр. д. № 1135/2018г. по описа на РС – Видин като искът до пълния претендиран размер над присъдения до сумата от 609.56 лева – ОТХВЪРЛЯ като неоснователен.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Б.Б.М. с ЕГН ********** ***,                           ул. Архитект Илия Попов № 123, че дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,  бул. Васил Левски 114, етаж Мецанин, представлявано от  Тервел Янчев Кънчев, сумата от 68.85 лева – договорна лихва за периода от 10.04.2017г. до 08.08.2017г. /падеж на последна погасителна вноска/ по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 846-РЗ от 14.05.2018г.  по ч. гр. д.                       № 1135/2018г. по описа на РС – Видин, като иска за периода от 09.02.2017г. до 10.04.2017г. и за сумата до претендирания размер от 73.06 лева  – ОТХВЪРЛЯ като неоснователен.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Б.Б.М. с ЕГН ********** ***,                             ул. Архитект Илия Попов № 123, че дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,  бул. Васил Левски 114, етаж Мецанин, представлявано от  Тервел Янчев Кънчев, сумата от 33.13 лева, представляваща лихва за забава върху неизплатената главница от 469.56 лева за периода от  09.08.2017г. до 19.04.2018г. по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 846-РЗ от 14.05.2018г. по ч. гр. д. № 1135/2018г. по описа на РС – Видин, като до пълния претендиран размер на лихвата за забава   до сумата от 51.75 лева – ОТХВЪРЛЯ като неоснователен.

ОТХВЪРЛЯ предявеният от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Васил Левски 114, етаж Мецанин, представлявано от Тервел Янчев Кънчев против Б.Б.М. с ЕГН ********** ***,               обл. Видин, ул. Архитект Илия Попов № 123 установителен иск по чл. 422 от ГПК в частта за установяване дължимостта на сумата от 424.68 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № № 846-РЗ от 14.05.2018г.  по ч. гр. д.                      № 1135/2018г. по описа на РС – Видин,  като неоснователен.

ОСЪЖДА Б.Б.М. с ЕГН ********** ***, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД,                                ЕИК *********,  със седалище и адрес на управление:  гр. София, бул. Васил Левски 114, етаж Мецанин, представлявано от Тервел Янчев Кънчев, сумата в общ размер от 41.91 лева – разноски по заповедното производство за платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА Б.Б.М. с ЕГН ********** ***, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД,                                ЕИК *********,  със седалище и адрес на управление:  гр. София, бул. Васил Левски 114, етаж Мецанин, представлявано от Тервел Янчев Кънчев, сумата в общ размер на                 264.31 лева – разноски в исковото производство.

 

Банковата сметка на ищеца, по която да се преведат присъдените суми е  IBAN: ***, BIC: *** – банка „Юробанк България“АД.

Решението е постановено при участие на третото лице – помагач на ищеца  - „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД – София.

Решението подлежи на обжалване пред ОС - Видин  в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: