№ 7631
гр. София, 15.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Валерия Банкова
Членове:Петър Ив. Минчев
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело
№ 20251100506474 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 4680 от 18.03.2025г., постановено по гр.д № 62207/2024г. по описа на
СРС, 69-ти състав, е отхвърлен предявения от „Минолби“ ЕООД срещу „А1 България“ ЕАД
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 4,30 лева
с ДДС, платена без правно основание по Фактура № *********, за периода 28.11.2021 -
27.12.2021. Със същото решение „Минолби“ ЕООД е осъден да заплати на „А1 България“
ЕАД сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение по делото.
Срещу така постановеното решение е постъпила в срок въззивна жалба от ищеца
„Минолби“ ЕООД, в която са развити съображения за неправилност на решението.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд не бил задължил
ответника „А1 България“ ЕАД да представи кредитно известие към процесната фактура.
Кредитното известие представлявало извънсъдебно признание на ответника, че процесната
сума е платена от ищеца по фактурата, по която е издадено кредитното известие. Сочи, че
дори да се допусне, че плащането е било извършено от трето лице, то било използвано за
погасяване на задължение на въззивника към „А1 България“ ЕАД, като евентуалните
отношения между жалбоподателя и третото лице биха били без значение за производството.
Счита, че процесната сума била начислена от ответника без основание, както и че с
кредитното известие към фактурата била обявена за „върната“ на „Минолби“ ЕООД на
основание чл. 115, ал. 2 ЗДДС, което до момента не било сторено. Сочи, че издаденият от
ответника фискален бон бил нефоден да послужи като доказателство, но дори същият да
бил в добро състояние, той не съдържал данни кой е физическият платец, поради което
представянето му нямало да доведе до различен извод. Сочи, че съгласно Наредба № Н-
18/2006г. фискалният бон не съдържал лични данни на съответното задължено лице или на
физическия платец. С оглед на това, счита, че тъй като в кредитното известие било посочено
наименованието на въззивника, то установявало извършеното от него плащане и при
1
твърдения за плащане от трето лице, те следвало да бъдат доказани от ответника. Развива
съображения, че като микропредприятие подлежал на потребителска защита съгласно
Директива (ЕС) 2018/1972 на Европейския парламент и на Съвета за установяване на
европейски кодекс за електронни съобщения. Моли съда да отмени обжалваното решение и
да уважи предявения иск. Претендира разноски.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Относно неговата правилност съобразно развитите във въззивната жалба оплаквания
следва да бъде изложено следното.
За уважаването на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ищецът
следва да установи по реда на пълното и главно доказване, че е платил процесната сума на
ответника, с оглед на което на което неговото собствено имущество е намаляло с нейния
размер, а имуществото на ответника се е увеличило. В доказателствена тежест на ответника
е да установи наличието на основание за имущественото разместване – съществуването на
валидно правно задължение, за чието погасяване е извършено плащането.
В първоинстанционното и настоящото въззивно производство страните не спорят, че
между „А1 България“ ЕАД в качеството му на оператор и „Минолби“ ЕООД в качеството му
на абонат е сключен договор за доставка на електронно съобщителни услуги № *********,
към което е сключено Приложение № 1 от 03.12.2021г. В приложението са уговорени
тарифните планове за мобилни услуги, предоставяни за мобилни номера ****, **** и ****.
Същото се установява и от приетите от СРС писмени доказателства.
Не е налице спор и от приетата по делото фактура № ********** от 04.01.2022г.,
издадена за периода от 28.11.2021г. до 27.12.2021г. се установява, че „А1 България“ ЕАД е
издало на „Минолби“ ЕООД фактура за сумата в общ размер на 129,89 лева с ДДС с краен
срок на плащане 03.02.2022г. Видно от приложението към фактурата, начислените месечни
такси за мобилните номера са в размер на 20,83 лева без ДДС за ****, в размер на 21,09 без
ДДС за **** и 21,35 лева без ДДС за ****. Безспорно по делото е обстоятелството, че сумата
по фактурата е платена в полза на „А1 България“ ЕАД
Във въззивното производство е обявено за безспорно също, че поради промяна в
тарифния план, „А1 България“ ЕАД е издал на „Минолби“ ЕООД кредитно известие №
********* от 31.01.2022г. към фактура № ********* от 04.01.2022г. за сумата от 3,59 лева
без ДДС, респективно 4,30 лева с включен ДДС.
Въззиваемата страна по делото не твърди, нито ангажира доказателства сумата по
кредитното известие от 4,30 лева да е била възстановена на „Минолби“ ЕООД, нито да е
била възстановена чрез прихващане или по друг начин.
Спорът в настоящото производство се концентрира върху възражението на ответника,
че плащането е извършено от трето за спора лице, поради което жалбоподателят не е
материалноправно легитимиран по предявената претенция, тъй като обедняването не е
настъпило за него. В тази насока съдът намира следното.
Уредената в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД пряка престационна кондикция изисква
имущественото разместване, предмет на спора, да е осъществено между страните по делото
– имуществото на ищеца да е намаляло за сметка на увеличаването на имуществото на
ответника. Такова вземане се поражда, както при пълна липса на основание за плащането
/липса на каквото и да било правоотношение между страните/, така и при невалидно
основание /нищожно правоотношение/, а също така и при грешка на кредитора относно
размера на дължимото плащане по дадено правоотношение, каквато е налице в случая. Във
всички тези хипотези правото на връщане възниква за лицето, което е извършило
недължимото плащане, а не за лицето, което е било задължено да го извърши по силата на
правоотношението между страните. Действително, нормата на чл. 73 ЗЗД предвижда, че
2
задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора,
освен ако той има интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника, а паричните задължения
по своя характер не представляват престация с оглед личността, затова могат да бъдат
изпълнени от всеки. Тази норма, обаче, урежда отношенията между длъжника и кредитора
по повод изпълнението на парично задължение по съществуващо между тях облигационно
правоотношение, а не материалната им легитимация при неоснователно обогатяване. Когато
кредиторът по едно правоотношение поради грешка е претендирал от длъжника недължимо
плащане, длъжникът може да претендира връщане на недължимо платеното, само ако го е
платил той. Когато плащането е извършено от трето лице, имуществото, с което то е
престирало вместо длъжника, е намалило патримониума му, докато това на длъжника е
останало непроменено /в този смисъл Решение № 1131 от 22.12.2006 г. на ВКС по т.д.
717/2006 г., II т.о., ТК/, затова длъжникът не може да претендира връщане на сума, която
друг е платил вместо него.
Фактът на плащане от трето лице, обаче, не може да се предполага. Той подлежи на
доказване от страните по делото, като доказателствената тежест в тази насока зависи от
конкретните техни възражения и ангажираните от тях доказателства. Поначало, съобразно
правилото за разпределение на доказателствената тежест по предявения иск, ищецът, който
твърди неоснователното разместване на блага, носи процесуалното задължение да докаже
пълно и главно, че именно той е извършил плащането. При успешно провеждане на това
доказване, обаче, ищецът не е длъжен да опровергава възражението на ответника чрез
изключване на всички възможни хипотези на плащане от трето лице. Ангажираните от
ищеца доказателства, че плащането е извършено от него, опровергават възражението на
ответника за плащане от трето лице и ако ответникът продължава да го поддържа, той
следва да проведе свое собствено доказване в тази насока.
Така например, при извършени плащания в брой /каквото безспорно е процесното/,
нормата на чл. 77, ал. 1 ЗЗД предвижда, че кредиторът е длъжен да издаде разписка на
длъжника, когато последният е поискал това. Разписката представлява издаден от ответника
частен свидетелстващ документ, удостоверяващ неизгоден за него факт – че плащането е
извършено от ищеца. При наличие по делото на такъв документ, дължимото от ищеца
доказване на имущественото разместване е проведено успешно и ако ответникът
продължава да поддържа, че сумата е заплатена от трето лице, той следва да ангажира
доказателства за това.
Сходно е положението при издадена от ответника касова бележка за извършеното
плащане. Нормата на чл. 118, ал. 1 ЗДДС предвижда, че всяко регистрирано и
нерегистрирано по този закон лице е длъжно да регистрира и отчита извършените от него
доставки/продажби в търговски обект чрез издаване на фискална касова бележка от
фискално устройство (фискален бон) или чрез издаване на касова бележка от интегрирана
автоматизирана система за управление на търговската дейност (системен бон), независимо
от това дали е поискан друг данъчен документ. Получателят е длъжен да получи фискалния
или системния бон и да ги съхранява до напускането на обекта. Според чл. 118, ал. 3, изр. 1
ЗДДС, фискалният и системният бон са хартиени документи, регистриращи
продажба/доставка на стока или услуга в търговски обект, по която се плаща в брой, с чек, с
ваучер, с банкова кредитна или дебитна карта или с други заместващи парите платежни
средства, издадени от въведено в експлоатация фискално устройство от одобрен тип или от
одобрена интегрирана автоматизирана система за управление на търговската дейност.
Следователно касовата бележка /фискален бон или системен бон/ също представлява
изходящ от кредитора частен свидетелстващ документ, удостоверяващ негово извънсъдебно
признание на неизгодния факт на плащане. Макар касовата бележка да не съдържа
индивидуализация на платеца, законът предвижда, че тя се предава именно в неговата
фактическа власт. Затова, когато касовата бележка е представена по делото от длъжника по
съответното правоотношение, претендиращ неоснователното обогатяване, неговото
процесуално задължение е изпълнено и ответникът е този, който следва да докаже
възражението си, че независимо от това плащането е извършено от трето лице.
Същото правило следва да се приложи и в хипотезата на съвкупност от други
издадени от ответника частни свидетелстващи документи, сочеща, че плащането е
извършено от длъжника по съответното правоотношение, каквато е налице по настоящото
3
дело. В случая на първо място от събраните по делото доказателства се установява по
категоричен начин, че фактура № ********** от 04.01.2022г. за сумата от 129,89 лева с ДДС
е издадена от „А1 България“ ЕАД на „Минолби“ ЕООД по съществуващото между страните
правоотношение. На второ място липсва спор между страните по въпроса, че сумата по
фактурата е погасена чрез плащане. На трето място по делото се установява, че кредитното
известие № ********* от 31.01.2022г. към фактура № ********* от 04.01.2022г. за сумата от
4,30 лева с включен ДДС, с което е намалена на основание чл. 115, ал. 1 ЗДДС данъчната
основа по платената фактура, също е издадено от „А1 България“ ЕАД в полза на „Минолби“
ЕООД. Издаването на кредитно известие към платена фактура е свързано по силата на
закона със задължение за възстановяване на сумата по кредитното известие в полза на
лицето, на което е издадено /чл. 115, ал. 2 ЗДДС/. Съвкупността от тези изходящи от
ответника частни свидетелстващи документи относно неизгодни за него факти сочи
недвусмислено, че процесното плащане е извършено именно от жалбоподателя „Минолби“
ЕООД. Преценена по реда на чл. 175 ГПК, тази съвкупност се явява достатъчна за
изпълнение на процесуалното задължение на жалбоподателя-ищец, да докаже
имущественото разместване между страните, в това число и собственото си обедняване,
съобразно разпределената му доказателствена тежест. При нейната наличност ищецът не е
длъжен да опровергава възражението, че плащането е извършено от трето лице, а
ответникът следва да го докаже.
Такова доказване ответникът не е провел. Видно от отговора на исковата молба и
отговора на въззивната жалба, това възражение се основава на предположението, че след
като ответникът няма толкова служители, колкото са използваните от него мобилни номера,
то мобилните услуги са били ползвани от трети лица. Това от своя страна е породило и
следващото предположение, че след като трети лица са ползвали мобилните услуги, то те са
и заплащали задълженията за тях вместо „Минолби“ ЕООД. Тези житейски предположения,
обаче, не намират опора в доказателствената съвкупност по делото. Без значение е и
въпросът, дали дружеството е изпълнявало задължението си за обявяване на годишни
финансови отчети, тъй като от него не може да се направи извод, че процесното плащане е
извършено от трето лице.
Ето защо въззивният съд намира, че по делото са установени всички елементи от
фактическия състав на неоснователното обогатяване – издаването на фактура за недължима
сума, плащането й от жалбоподателя-ищец и липсата на възстановяване на недължимо
платената сума по какъвто и да било начин. Поради несъвпадение в крайните изводи на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да
бъде отменено, а предявеният иск за сумата от 4,30 лева с ДДС следва да бъде уважен
изцяло.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено въззивникът „Минолби“
ЕООД. В първоинстанционното производство той е сторил разноски за държавна такса в
размер на 50 лева, както и за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева, платени
изцяло в брой. Релевираното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е
неоснователно, тъй като с оглед материалния интерес на спора, липсата на фактическа и
правна сложност на делото и безспорното наличие на множество производства с идентичен
предмет по договора между същите страни, претендираното възнаграждение от 200 лева е
напълно адекватно на обстоятелствата по делото. Във въззивното производство
жалбоподателят е сторил разноски за държавна такса в размер на 25 лева и за адвокатско
възнаграждение в размер на 50 лева, платено изцяло в брой, което не се явява прекомерно.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 4680 от 18.03.2025г., постановено по гр.д № 62207/2024г. по
описа на СРС, 69-ти състав, и вместо него постановява:
ОСЪЖДА „А1 България“ ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
4
управление: гр. София, ул. „Кукуш“ № 1, да заплати на „Минолби“ ЕООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, ж.к. „Славейков“, бл. 22, вх. 2,
ап. 8, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 4,30 лева с ДДС, платена без правно
основание по Фактура № ********* от 04.01.2022г., за периода 28.11.2021 - 27.12.2021 за
мобилна услуга с номер № ****, № **** и № ****, издадена на основание Договор №
*********, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 250 лева, представляваща
разноски в първоинстанционното производство и сумата от 75 лева, представляваща
разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5