№ 15670
гр. София, 18.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:..........
при участието на секретаря ......
като разгледа докладваното от .......... Гражданско дело № 20231110168383 по
описа за 2023 година
Ищецът Д. Д. П. твърди, че сключеният договор за потребителски кредит съдържа клауза за
неустойка, която е нищожна. Тази клауза противоречи на закона и добрите нрави, както и на
Закона за защита на потребителите (ЗЗП), защото е неравноправна и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните. Ищецът смята, че клаузата е
използвана за заобикаляне на максимално допустимия Годишен процент на разходите (ГПР).
На това основание, ищецът иска да му бъде възстановена сумата от 5 лв. - частично от 402
лв., платена по договора без основание.
Ответникът оспорва исковата молба, считайки я за нередовна. Твърди, че липсва правен
интерес от предявяването на установителния иск, тъй като същите факти могат да се
установят в хода на осъдителния иск. Ответникът признава, че е сключил договора, но
оспорва твърденията за нищожност на клаузите и за размера на ГПР.
Предявени са два иска в условията на обективно кумулативно съединяване:
Установителен иск: За установяване на нищожност на клаузата на чл. 6 от Договора за
паричен заем № ......
Осъдителен иск: За осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 58 лв../ В
съдебно заседанието на 12.06.2025 г., ищецът променя размера на иска си,
увеличавайки го на 58 лв. изцяло предявени, вместо първоначално частичния предявен
иск./
Установителният иск е с квалифициран на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД) за клауза, противоречаща на закона.
Осъдителният иск е с квалифициран на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за
1
възстановяване на платени без основание суми.
Разпределена е тежестта за доказване според доклада:
На ищеца: Да докаже, че е налице облигационно отношение между страните. Да докаже при
условията на пълно и главно доказване, че клаузата на договора страда от посочените
пороци и е нищожна.
На ответника: Да докаже, че е налице индивидуална договорна клауза между страните.
Към исковата молба и отговора са приети писмени доказателства. Допусната е съдебна
счетоводна експертиза.
Безспорни факти: Съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване фактите, че
ищецът и ответникът са страни по процесния договор за паричен заем.
От притата от съда без възражения на страните СЧЕ съдът приема за установено и доказано
следното:
Общата сума, която ищецът е изплатил на ответника, е 960 лв..
Тази сума е разпределена за погасяване на главница от 500 лв., възнаградителна лихва
от 58 лв. и платена сума за гаранция от 402 лв..
Действителният ГПР е 92.00%, което е изчислено, като в разходите са включени
възнаградителната лихва и възнаграждението за гаранция.
По установителния иск: Съдът намира, че клаузата за неустойка е нищожна. Тя е явно
несъразмерна с евентуалните вреди и накърнява добрите нрави. Освен това, чрез клаузата се
заобикаля максимално допустимият размер на ГПР, както и не е действително указания в
договора, което води до нищожност на клаузата.
Съдът намира, че клаузата за неустойка в чл. 6 от договора за кредит противоречи на закона
и е неравноправна, поради следните основни мотиви:
1. Заобикаляне на максималния ГПР:
Съгласно Закона за потребителския кредит (ЗПК), годишният процент на
разходите (ГПР) е ограничен, като при сключването на този договор
максималният му размер не може да надхвърля пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения.
В случая, договореният ГПР е 46.42%, което е в рамките на закона.
Вещото лице обаче установява, че наред с възнаградителната лихва от 58 лв.,
ищецът е заплатил и сума от 402 лв. за гаранция.
Ако тази сума се включи в изчислението на общите разходи по кредита, както се
изисква от закона, действителният ГПР става 92.00%.
Това рязко увеличение на ГПР показва, че клаузата за неустойка всъщност не е
2
наказателна, а е прикрито възнаграждение за кредитора, целящо да се заобиколи
законовото ограничение на ГПР. Подобно привидно "наказателно" плащане,
което всъщност е съществена част от общите разходи по кредита, е в
противоречие с императивните норми на ЗПК.
2. Несъразмерност и накърняване на добрите нрави:
Съгласно трайната съдебна практика, неустойката трябва да бъде съразмерна с
евентуалните вреди от неизпълнението. Тя не може да бъде източник на
неоснователно обогатяване.
В конкретния случай неустойката от 420 лв. е уговорена за неизпълнение на
акцесорно задължение – непредоставяне на гаранция.
Тази сума е явно несъразмерна и значително надхвърля евентуалните вреди от
липсата на гаранция.
Вместо да се санкционира неизпълнението с предсрочна изискуемост на
кредита, което е обичайна практика, кредиторът е предпочел да начисли огромна
неустойка, която на практика се заплаща разсрочено.
3. Неравноправност на клаузата:
Според Закона за защита на потребителите (ЗЗП), неравноправна е клаузата,
която задължава потребителя да заплати необосновано висока неустойка.
Клаузата в договора, предвиждаща неустойка от 420 лв., е напълно
неравноправна, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и
създава значително неравновесие между правата и задълженията на двете страни
по договора.
Допълнително, ищецът твърди, че договорът е типови, върху чието съдържание
той не е могъл да влияе.
Въз основа на тези мотиви, съдът заключава, че клаузата за неустойка е нищожна поради
противоречие със закона и накърняване на добрите нрави, както и поради своя
неравноправен характер, което я прави невалидна.
По осъдителния иск: След като клаузата за неустойка е нищожна, платената сума е без
основание и подлежи на връщане. Вещото лице установи, че е платена сума от 402 лв. - за
гаряанция, поради което предявения иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата в размер на 58 лв., представялваща платена сума за гаранция като част от общите
разходи, водещи до нищожност на договора, е основателен и следв да бъде уважен. Ищецът
има право да получи обратно тази сума платена като гаранция по чл. 6 от договора.
Налице е фактът на извършено плащане, което е доказано по делото. Както беше
мотивирано, клаузата за неустойка, свързана с разходите за гаранция, е нищожна. Това е
така, защото тя противоречи на закона, на добрите нрави и е неравноправна, тъй като води
до заобикаляне на законовия максимален ГПР.
3
Следователно, платените суми във връзка с тази недействителна клауза се явяват платени
без правно основание.
Съгласно чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, всяко плащане, извършено без основание, подлежи на
връщане.
В този случай, ищецът е платил повече от 58 лв. като гаранция по чл. 6 от договора, но
доколото се претенидара само тази сума, съдът е ограничен с това, за което е сезиран.
По разноските - 130лв. - държавна такса и 500лв.- депозит ВЛ, като и 250 лв. с вкл. ДДС
адвокатско възнаграждение за предосатвена безплатна правна помощ и съдействие,
определна от съда като взема предвид подробно мотивите в постановеното Решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, с което е дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл. 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, то националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение. включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) чл. 101, параграф 1
ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална
правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните
цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се
приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана
на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и 3) чл. 101, параграф 2 ДФЕС
във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член
101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Предвид всичко изложено може да
се направи несъмнен извод, че в конкретния случая уредбата на НМАВ не преследва
легитимни цели, като прилагането й от съда ще доведе до пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС
и ще доведе до необсновано висока тежест, която е несъразмерна с фактическата и правна
сложност на делото и неговия защитаван материален интерес, а по аргумент от Решение от
25.01.2024 г. по дело С- 438/22 на СЕС съдът не следва да я прилага. Предметът на двете
претенции е различен. Първата цели да установи, че цялата сделка е нищожна, тъй като
противоречи на императивни норми на ЗЗП, ЗПК и ЗЗД. Втората е да се върне това, което е
4
надплатено по нея (обикновено това означава всичко различно над получената сума - арг. от
чл. 23 от ЗПК). Подобно съединяване на искове (установителна пълна претенция и
осъдителна) при положение, че доводът за нищожност на сделката може да бъде и част от
мотивацията на осъдителната претенция, е допустимо, макар че по-скоро излишно (целта
обикновено е оскъпяване на производството, а от там и на разноските). В тази ситуация
следва да се съобразят няколко обстоятелства:
тези искове са масови - както исковата молба, така и отговорът, са по-скоро бланкетни,
въпреки обемите им;
вторият иск първоначално е бил е частичен и за това обяснението е неяснота какво
точно е платено; и
недопустимата от юридическа гледна точка практика на дружества, като ответното, да
предоставят малки средства при подобни условия.
Съобразно чл. 7 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като нормативният акт е съобразен по-скоро като насока, с оглед
практиката на ЕС, за положения труд от страна на адв. М. би следвало да е 250 лева (арг. и от
т. 3 от ТР от 6.11.2013г., т.д. № 6/2012г. и О. на СГС от 10.01.2024г. ч.гр.дело №
14143/2023г.).
Воден от горното , СРС
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл. 6 от Договор за паричен заем № ..... от
02.07.2022 г., сключен между Д. Д. П., ЕГН **********, с постоянен адрес ...... и ....., със
седалище и адрес на управление ....., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на
420 лв..
ОСЪЖДА ....., да заплати на Д. Д. П., ЕГН **********, сумата от 58 лв. (петдесет и осем
лева), представляваща недължимо платена неустойка, предвидена в клаузата на чл. 6 от
Договор за паричен заем № ..... от 02.07.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на депозиране на исковата молба – 14.12.2023 г., до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА ..... да заплати на Д. Д. П. с ЕГН ********** разноски по делото в размер на 630
лв., от които 130 лв. държавна такса и 500 лв. депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА ... да заплати на адв. Д. М. М. адвокатско възнаграждение в размер на 250 лв. с
включен ДДС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5