№ 186
гр. Панагюрище, 16.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАНАГЮРИЩЕ в публично заседание на девети
септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Магдалена Г. Татарева Кръстева
при участието на секретаря МАРИЯ Г. ТЕРЗИЙСКА
като разгледа докладваното от Магдалена Г. Татарева Кръстева Гражданско
дело № 20255230100515 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД
Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от П. Н.
И. срещу „Ти би ай банк” ЕАД с искане да се прогласят за нищожен договор
за потребителски креди № ********** от 28.01.2022 г., поради противоречие
със законна, под евентуално се иска да се признаят за нищожни клаузите
предвидени в чл. 7.1 и чл. 19 от Договор за кредит, както и за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сума в размер на 7341,16 лева - заплатена по
нищожен договор за кредит.
В исковата си молба ищецът твърди, че ищецът е сключил Договор за
кредит № ********** от 28.01.2022 г., с ответника по силата на който са й
предоставени в собственост заемни средства в размер на 10 000, 00 лева, при
ГЛП - 30,39 % и годишен процент на разходите - 34,60% . Сочи се, че заемът
следвало да се върне на 60 месечни вноски по 468,68 всяка, като сумата
включвала главница, лихва и застрахователна премия, която била на стойност
4379,96 лева и била присъединена към главницата на ответника. Сочи се, че
съгласно договора ищецът следвало да върне сума в общ размер на 28120,83
лева. Сочи се, че възнаградитэелната лихва надвишава трикратния размер на
законната лихва, поради което договорът се явява нищожен, освен това се
сочи, че ГПР е увеличен по скрит начин, тъй като в него не е включена
застрахователната премия. Излага се, че чл. 22 от ЗПК предвижда, че когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал.
1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването
на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване
1
на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление,
дава информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата
сума по договора. Годишният процент на разходите, представлява така
нареченото "оскъпяване" на кредита и включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва и се изчислява по специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично
описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. Твърди се, че в настоящия случай
липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на
разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. Посочено е, че ГПР е 34.60 %, ГЛП е 30.39 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Видно е. че
застрахователната премия е била добавена към главницата на кредита, а не
като отделна сума за плащане, въпреки че тези 4 379.96 лева не са получени от
ищеца тя е получила само главницата на стойност от 10 000 лева. Излага се, че
със сключването на договора за застраховка, макар и с кредитора като
застрахователен посредник на трето за спора и кредита лице - застрахователна
компания, се увеличава финансовата тежест за потребителя. Към всяка една от
месечните погасителни вноски се прибавя и сума за сключената застраховка, а
отделно от това, се увеличава и размера на общата сума, дължима от
потребителя, като по този начин с тази клауза в договора за потребителски
кредит се цели заобикаляне на закона по отношение на ГПР, който е
нормативно определен с императивната правна норма на член 19, ал. 4 от ЗПК.
На практика се получава, че при предоставен кредит от 10 000 лева
кредитополучателят следва да върне сумата от 28 120,83 лева, което де факто
означава оскъпяване на кредита с 281 %. Чрез включването на
застрахователната премия в главницата по договора за кредит, банката
кредитор нарушава разпоредбата на 430, ал. 1 от ТЗ, по силата на който "С
договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя
парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят
се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след
изтичане на срока". В настоящия случай банката автоматично е включила към
предоставената сума сумата по застрахователната премия. Вкарването на тези
суми към главницата води до съответното изменение, както на договорната
2
лихва, така и на ГПР. В самия погасителен план в договора липсва посочване
каква е погасителната вноска за главница, застраховка, такса и договорна
лихва. Чрез включването на сумите за застрахователната премия в главницата,
Ти Би Ай Банк ЕАД е начислявала както лихва, а съответно и ГПР в размери
несъответстващи на посочените в договора. Кумулирането на
застрахователната премия по сключената застраховка, на стойност от 4 379,96
лв, води до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на
разходите по кредита за потребителя като ГПР от 34.60 % нараства
допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда
допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън
посочените ГЛП и ГПР. Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора.Твърди се, че от така
изложените императивни норми следва изводът, че застрахователните премии
представляват общ разход по кредита за потребителя, който следва да бъде
включен в състава на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК, в случаите, в които сключването на застрахователния договор е
задължително условие за получаване на кредита или задължително условие за
ползване на кредита при конкретните параметри /напр. срок на договора,
размер на възнаградителната лихва и на допълнителните разходи и пр./. Също
така следва изводът, че при наличие на посочените от закона условия,
застрахователната премия представлява разход по кредита за потребителя
независимо от това, дали тя се заплаща пряко от потребителя на
застрахователя, или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с
размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца- кредитор за
сметка на потребителя. Законът не провежда разграничение между тези две
хипотези, защото и в двата случая плащането на премията е за сметка на
потребителя и оскъпява размера на получения от него кредит чрез извършване
на допълнителни разходи. Твърди се, че сключването на договора за
застраховка представлява условие за отпускане на процесния кредит. Това е
така, защото въпреки цитираните по-горе клаузи на чл. 7.2.2 и чл. 19 от
договора, размерът на застрахователната премия също е предварително
определен в договора за кредит към датата на неговото сключване и е включен
в размера на главницата по погасителния план. Предвид гореизложеното се
сочи, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити
по чл. П, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент
на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
3
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да
му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този
смисъл тъй като не е оповестил действителния ГПР в договора за кредит
ответното дружество е нарушило изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка. Съгласно чл. 23 ЗПК, в тази хипотеза
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Излага се, че към настоящия момент ищецът е
заплатил по кредита сумата от 17 341,16 лв. Съдебната практика и закона са
категорични, че по един нищожен договор заемателя следва да се върне
единствено главницата по договора, какъвто е настоящия случай. Всички
надвнесени суми обаче следва да се върнат обратно на ищеца, тъй като са
дадени по един нищожен договор и представляват неоснователно обогатяване
на ответника. Моли се за уважаване на исковите претенции. Претендират се
разноски.
Ответникът „Ти би ай банк“ ЕАД е депозирал писмен отговор в срока по чл.
131, ал. 1 ГПК, в който се сочи, че предявените искове са допустими, но
неоснователни. Сочи се, че член 11 ал.1 т. 10 от ЗПК изисква точно посочване
в договора на ГПР и общата дължима от потребителя сума към момента на
сключване на договора, като бъдат взети предвид и допусканията, което
изискване е спазено и написано в Договора: ГПР 34.60 % и обща дължима
сума 28 120.83 лева. Допускания: ГПР е изчислен при отчитане на следните
допускания: 1/ за начална дата за изчисляване на ГПР се смята датата на
подписване на Договора; 2/ Договорът ще остане в сила за целия
първоначално уговорен срок, като страните изпълняват точно задълженията
си по него; 3/ приема се че годината има 360 дни, 12 месеца всеки, от които е с
30 дни, независимо дали годината е високосна; 4/ приема се че лихвения
процент и другите разходи по кредита (такси и комисиони, ако има такива) са
неизменни спрямо техния първоначален размер. /Решение № 106 от
03.06.2022 г. по гр. дело № 3253/2021 г. на ВКС, 3 Г.О.1. Останалите
възражения срещу начина на изчисляване на ГПР, съобразно изискването на
ЗПК по определения в приложение №1 начин, също са неоснователни. Сочи
се, че договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като към момента на сключването му в него следва да
е уговорен годишният процент на разходите по кредита включващ общите
разходи по кредита, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, вкл. за посредничество) изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит (арг. Чл. 19 ал. 1 ЗПК).
Следователно ГПР изразява задълженията на потребителя в процентно
отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и
уговореното заплащане на възнаградителната лихва за възмездно ползване на
4
заетата сума от кредитополучателя. Презюмира се, че всички разходи с
отпускането и използването на финансовия ресурс представляват граждански
плод (възнаградителна лихва). В чл. 19 ал. 3 ЗПК, са посочени изключенията
т.е. разходите, които не са включени в ГПР. Изначално се излага, че не следва
разпоредбата на чл. 11, ал. 1., т. 10 ЗПК да се тълкува разширително в смисъл,
че нарушение, водещо до недействителност по чл. 22 ЗПК е налице не само
когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на
действително прилагания между Банката и потребителя. Неправилното
изчисляване на ГПР по кредита, чрез невключване в неговото процентно
изражение на задължение (както твърди ищеца), което е установено в глобален
размер чрез посочване на неговата стойност, не води до недействителност на
договора за кредит на соченото основание Твърди се, че неправилно според
ищеца Банката е следвало да посочи в договора за кредит не само ГПР изразен
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (в абсолютна
стойност), но и как се изчислява ГПР кои компоненти се включват при
неговото изчисляване. Сочи се, че приложеното тълкуване на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК за неправилно и в противоречие с приложимото законодателство, а
именно: В чл. 3 „Определения“, буква „и“ на „Директива 2008/48/ЕО от
23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити“ е дадено
определение за „Годишен процент на разходите“, а именно: „означава общите
разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в
член 19, параграф 2“.В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е дадена дефиниция за "Общ
разход по кредита за потребителя", съгласно която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условия за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Твърди се, че в
конкретния случай разпоредбата на чл. 10 от процесния договор, където е
изчислен ГПР е посочен начин на неговото изчисляване. Излага се това, че
изчисляването на ГПР, кои разходи се включват при изчисляването му, е
предмет на регулация на чл. 19, ал. 2 и ал. 3 от ЗПК. Тази информация е
налична в самия закон и кредиторът няма задължение да я предоставя на
потребителя - първо защото няма такова изискване и второ, защото тази
информация не може да бъде представена по ясен и разбираем за потребителя
начин, което е задължително изискване за валидността на договора за
потребителски кредит. Начинът на изчисляване на ГПР е посочен в
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, като цитирана формулата. В Сочи
се, че съобразно тази формула ГПР в случая е изчислен в размер на 34.60 %,
5
като ответникът е посочил, че в случай, че в него се включи застрахователната
премия, то съшият е в размер на 65.05 %, който факт обаче ответникът
намира за ирелевантен, поради факта, че застрахователната премия не следва
да бъде включена при изчислението на ГПР. С оглед всичко изложено, се
излага, че в процесния договор ясно са посочени и компонентите - главница и
лихва. Тези разходи в договора са представени по ясен и недвусмислен начин.
Сочи се, че уговореният в чл. 9 от договора за кредит лихвен процент е в
размер на 30.39 %. Сочи се, че е налице константна съдебна практика на ВКС
(Определение 2446/24.09.2024 г. на ВКС ТК, 2 о отделение, по т.д. 2071/2023;
решение N°50086 от 21.12.2023 г. по т.д.М1027/2022 г. на ВКС, ТК, Първо
отделение застъпваща именно становище, за неприложимост на цитираната от
ищеца съдебна практика, според която лихва, която надхвърля трикратния
размер на законната лихва противоречи на “добрите нрави”, като се сочи, че
това е относимо за преди 2014 г., когато е приета разпоредбата на чл.19. ал.4
ЗПК (Нова - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07,2014 г.), респ. меродавен е 5-
кратния размер на законната лихва, доколкото в ГПР на кредита се включват
общите разходи за потребителя, в т.ч. лихви, възнаграждения и т.н., при
отчитане от законодателя, че размерът на договорената възнаградителна лихва
не винаги е меродавен, поради което и за да бъде избегната злоупотреба, в
закона като критерий е предвиден максимален размер на ГПР и това е
пределът, до който може да се зачете като непоотиворечашо на морала и
добрите нрави общото оскъпяване на кредита. Намира се за неоснователни
твърденията на ищеца, че таксата за застрахователна премия се явява нищожна
както и че сумите нея следва да бъдат включени при изчислението на ГПР.
Съгласието на потребителя за сключването на застраховка е обективирано
чрез Сертификат № 170532502142022, в края на който може да се види подпис
и изрично позоваване на преддоговорната информация, която е предоставена
при избора на тази допълнителна услуга, включително относно размера на
премията. Освен това се сочи, че потребителя не е задължен да сключва
застраховка. Грешно е тълкуването на ищеца, че същата е задължителна и не е
избрана доброволно. Освен това се излага, че премията е заплатена от
кредитора на застрахователя, което е видно и в самия договор за кредит, в чл.
7.2.3, 7.2.9. 6 случаите, когато Потребителят е пожелал да сключи някоя от
застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните
програми, предлагани от Кредитора при условията на чл. 19, частта от
средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка
(конкретните застраховки), се превежда от Кредитора, за сметка на
Потребителя, по банковата сметка на съответния Застраховатед респективно -
по банковата сметка на съответния Застрахователен посредник, за което
Потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с подписването на
Договора. Сочи се, че тази застрахователната премия като цена на
допълнителна услуга, изрично избрана от потребителя, не е „разход“ по
договора за кредит, защото сключването на застраховка не е условие, което
следва да бъде изпълнено от потребителя, за да получи желания кредит.
6
Сключването на Договора за потребителски кредит не е обусловено от
задължителното сключване на договора за застраховка, като потребителят има
право да се откаже от договора за застраховка. Сочи се, че на
кредитополучателя са му предоставени и Общи условия, които са неразделна
част от Групов застрахователен договор за застраховка за застраховка сключен
между „Кардиф Животозастраховане, Клон България“, , Кардиф Общо
Застраховане, Клон България“, от една страна, като Застрахователи и „Ти Би
Ай Банк“ ЕАД /Банката/ от друга страна, като Застраховащ. Застраховка
„BANK пакет 3 сметка“ се сключва при условията на чл. 362 от Кодекса за
застраховането като застраховка сключена в полза на кредитор за
обезпечаване на вземането на Застраховащия от Застрахования по сключен
между тях Договор за потребителски кредит и предоставя на застрахованите
лица застрахователна закрила при настъпване на рисковете, посочени в ОУ.
сочи се, че доколкото застраховката не е била условие за сключването на
основния договор, същата е доброволно и изрично заявена от
кредитополучателя, то не следва да се включва в ГПР. Моли се да се отхвърли
като неоснователен. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
От събраните по делото доказателства, а и това не е спорно между страните
се установява, че между кредитодателя “Ти би ай банк” ЕАД и
кредитополучателя П. Н. И е сключен договор за потребителски креди №
********** от 28.01.2022, с който на кредитополучателя е отпусната сума в
размер на 10 000 лева, платима на 60 месечни вноски всяка в размер на
468,68лева. Между страните по делото е уговорен ГПР в размер на 34,6 %,
като общо дължимата сума е в размер на 28120,83 лева, тъй като в договора е
предвидено задължение за кредитополучателя за заплащане на сума в размер
на 4379,96 лева - застраховка защита на кредит. С изготвения по делото
проекто доклад е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване между
страните, че размера на застрахователната премия не е включен в ГПР, за
безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните е обявено и че
ищецът е направил плащания в общ размер на 17 341,16 лева.
При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от
правна страна:
Предмет на делото е установителен иск за недействителност на договор за
кредит сключен между страните, поради неправилно посочване на ГПР по
договора, доколкото в посочения размер не е включена застрахователната
премия и осъждане на ответника за заплащане на ищеца на сума в размер на
7341,16 лева- сума платена по нищожен договор- иск с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на
клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното
приложение съдът следи служебно/ така ТР № 1/2013г. ОСГТК, ВКС/. В този
7
смисъл е и разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК съобразно която за наличието
на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, съдът следи и
служебно.
Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл.
19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от
ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определен с постановление на Министерския съвет на Република България. В
ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В размера на тези
разходи следа да се включат и всички суми уговорени в договора, които водят
до увеличаване размера на дълга (в този смисъл са и Решение от 21.03.2024 г.
по дело С-714/22 на СЕС и Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС).
Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи,
лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение. В процесния Договор за потребителски кредит е посочен процент
на ГПР от 34,6%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ГПК, доколкото така отразен този размер не надвишава максималния по чл.
19, ал. 4 от ЗПК . Този размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв,
тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно застрахователната
премия, която обаче е включена като сума в месечните вноски дължими от
кредитополучателя. Освен това неправилно същата сума е включена и в
размера на дължимата по договора главница, макар главницата по договора за
8
кредит да представлява отпуснатата за ползване от потребителя сума. По този
начин за кредитодателя възниква скрита печалба, а кредитополучателя е
лишен от възможност да прецени икономическите последици от сключване на
договора за кредит. Въпреки че формално в процесния договор е посочен
размер на ГПР, който не надвишава законово допустимия, без включването в
него на сумата представляваща застрахователната премия, той не отговаря на
реално прилагания между страните по Договора и не може да изпълни
функцията си - да даде възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин,
да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора,
въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. Ето
защо, съдът намира за основателен предявения иск за прогласяване
нищожността на процесния договор, поради противоречие със законна -
императивна правна норма.
При този изход на правния спора по предявения главен иск, съдът намира,
че не следва да се произнася по предявения евентуален установителен иск за
прогласяване за недействителна клаузата на чл. 7.1 и чл. 19 от Договора за
нищожни като противоречащи на добрите нрави, тъй като не е сбъднало
вътрешнопроцесуално условие за това - отхвърляне на главния иск.
По осъдителния иск с правно основание чл. 55 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сума в размер на 7 341,16 лева -
представляваща платена без основание сума, съдът намира следното:
Както бе посочено по-горе настоящият съдебен състав приема, че
процесния договор е недействителен, поради което на основание чл. 23 ЗПК
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. В конкретния случай сумата
предоставена в заем по процесния договор е в размер на 10 000 лева, като това
е сумата подлежаща на връщане от ищеца. По делото не е спорно между
страните, че ищецът- кредитополучател е направил плащания в общ размер
на 17 341,16 лева за погасяване на задълженията по процесния договор за
кредит. Ето защо сумата в размер на 7 341,16 лева се явява платена без
основание и подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Ето
защо и този иск се явява основателен и като такъв следва да се уважи изцяло.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца
следва да се присъдят разноските направени от ищеца. В производството по
делото ищецът е представлявана, на основание чл.38, ал. 1, т. 2 от ЗА от адв.
Л. Б. от АК – Софуя видно от представения Договор за правна защита и
съдействие (л. 22 от делото). Според настоящия съдебен състав в случая са
налице предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на ищцата. Преценката дали да окаже безплатна
правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не е материално
затруднено се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода
между адвоката и клиента (в този смисъл Определение № 442/28.06.2019 г. по
ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., Определение № 708/05.11.2015 г. по
ч.гр.д. № 4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.). Вярно е, че договарянето на
9
осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира и
следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на
конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА,
обективирани в Договор за правна защита и съдействие, сключен между
страна по делото и процесуалния й представител, обвързват съда и той не
дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този случай
нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна
адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се
провежда (в този смисъл Определение № 163/13.06.2016 г. по гр.д. №
2266/2016 г. на ВКС, I г.о.). В случая, видно от предоставения Договор за
правна защита и съдействие, сключен между ищеца П. И. и адв. Л. Б. са
налице изявления, че предоставената правна помощ е договорена като
безвъзмездна, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и липсват данни, които да
опровергават това. Ето защо, в полза на упълномощения процесуален
представител на ищеца- адв. Л. Б. следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер от 750 лв. общо по двамата иска с оглед Решение на
СЕС от 25.01.24 г. по дело С-438/22, доколкото съдът не е обвързан с
размерите определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за
адвокатската работа.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, предвижда, че когато делото е решено в
полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по
производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се
такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда. Ето защо
ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса,
съобразно цената на исковете, която е в размер на 693,64 лева.
По изложените съображения Районен съд – Панагюрище
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, Договор за потребителски кредит № ********** от
28.01.2022 г., сключен между П. Н И., ЕГН ********** и “Ти би ай банк“
ЕАД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, “Ти би ай банк“ ЕАД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“, № 52-54 да заплати на П. Н И., ЕГН **********, с адрес: гр.
Панагюрище, ул. “****” № 30 сума в размер на 7 341,16 лева- сума заплатена
при липса на основание по нищожен договор потребителски кредит №
********** от 28.01.2022 г., сключен между страните по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, “Ти би ай банк“ ЕАД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“, № 52-54 да заплати на адв.Л. К. Б. АК - София, с адрес: гр.
София, ул. “****” № 5Б, ет. 2, офис № *** сумата в размер на 750 лв. –
адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по
10
делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, “Ти би ай банк“ ЕАД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“, № 52-54 да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Районен съд - Панагюрище сума в размер на 693,64 лева - дължима
държавна такса, както и 5 лева само в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Панагюрище: _______________________
11