№ 189
гр. Козлодуй, 21.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КОЗЛОДУЙ, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на седемнадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Адриана Г. Добрева
при участието на секретаря Стела Б. Бочева
като разгледа докладваното от Адриана Г. Добрева Гражданско дело №
20251440100527 по описа за 2025 година
Съдебното производство е образувано по искова молба на Л. К. Д., ЕГН
********** от гр.Козлодуй чрез пълномощник адвокат М. С., с която е
предявил против „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ........................... с
адрес гр. София, два обективно съединени иска, както следва:
иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че сключения
между ищеца и „Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски кредит №
2426228 от 04.08.2021 г., вземанията от който са прехвърлени с договор за
цесия на ответника е нищожен поради противоречия със закона – чл. 26, ал. 1
ЗЗД вр. ЗПК и
иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че не дължи
сумата от 3798.60 лева представляваща задължения по договор за
потребителски кредит № 2426228 от 04.08.2021 г. сключен с „Кредисимо“
ЕАД. Претендира разноски.
В съдебно заседание за ищеца се явява адв.С. и поддържа исковете.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника е получен писмен отговор, с който
оспорва исковете и моли да бъдат отхвърлени като неоснователни. Не оспорва
факта на сключен между ищеца и „Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски
кредит № 2426228 от 04.08.2021 г., вземанията от който са прехвърлени с
договор за цесия на дружеството „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
............................
В съдебни заседания за ответника не се явява пълномощник.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните,
1
намира от фактическа и правна страна, следното:
За успешното провеждане на предявените искове, в тежест на
ищеца е да докаже наличието на правоотношение по договор за паричен
заем, съответно договор за поръчителство с посоченото в исковата молба
съдържание, които не отговарят на твърдените законови изисквания на
специалния ЗПК, при което са налице пороци, водещи до тяхната
недействителност.
Съгласно разпоредбата на чл.7, ал.3 ГПК съдът следи служебно за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, като
осигурява възможност на страните да изразят становище по тези въпроси.
В Решение № 23/07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г. на ВКС, І т.о. е дадено
разяснение за правомощията и задълженията на съда относно служебната
проверка за неравноправни клаузи в потребителските договори в
съответствие с тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива
93/13. Според това решение първоинстанционният и въззивният съд следят
служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства,
обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор.
На 04.08.2021 г., ищецът Л. К. Д. в качеството си на кредитополучател
сключил с „КРЕДИСИМО„ ЕАД в качеството на кредитодател договор за
потребителски кредит № 2426228. По силата на договора на ищеца е
предоставена в заем сума в размер на 1500 лева, като се е задължил да я върне
заедно с дължимите лихви, в срокове и при условията на процесния
договор.
В договора са уговорени следните параметри и условия:
- общ размер на кредита – 1500.00 лева;
- фиксиран лихвен процент по кредита – 40%;
- ГПР на заема – 48.21%,;
Срок на погасяване – 16 месеца на 16 погасителни вноски, всяка по
122.48 лева;
- обща сума, дължима от заемателя – 1959.68 лева;
- обезпечение – поръчителство от едно физическо лице, наето на
безсрочен трудов договор с минимално месечно брутно възнаграждение в
размер на 1500.00 лева или неотменима и безусловна банкова гаранция от
одобрена от кредитора банка, или поръчителство от одобрено от
кредитодателя дружество;
В чл.4, ал.1 от договора било предвидено, че в случай, че
Кредитополучателя е посочил в заявлението, че ще предостави обезпечение по
кредита, същия следва в зависимост от посочения в заявлението вид на
обезпечението: да предостави едно от следните обезпечения: банкова
гаранция или да сключи договор за поръчителство в одобрено от кредитора
юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на заявлението.
Между ищецът, в качеството му на потребител и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД в
2
качеството му на поръчител, е сключен договор за възлагане на поръчителство
на 04.08.2021 г.. По силата на същия договор за поръчителство, ищецът като
потребител е възложил, а АЙ ТРЪСТ ЕООД като поръчител е поел
задължение да сключи договор за поръчителство с кредитора „КРЕДИСИМО“
ЕАД, по силата на който да отговаря солидарно с потребителя за
изпълнението на всичките му задължения, възникнали съгласно договора за
паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на
задължението по този договор. В договора е предвидено, че същият влиза в
сила в момента на подписването му. Съгласно договора за възлагане на
поръчителство, потребителят дължи възнаграждение на поръчителя за
поемане на задължението в размер на 110.80 лева на месец за периода на
договора за кредит, като възнаграждениет се дължи на датата на падежа на
съответното плащане по договора за кредит.
По делото няма спор между страните, че поради неизпълнение на
задълженията по договорите, вземанията са цедирани (прехвърлени) на ищеца
и той се легитимра като техен носител.
Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало
валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който
ищецът е усвоил заетата сума. Кредиторът е небанкова финансова институция
по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл.9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има
характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми
при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В случая предвид приетото за установено от фактическа страна
следва да се приеме, че договорът за кредит е сключен в нарушение на
изискванията, установени в разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК.
Не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи,
че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
3
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална
формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя
как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Т.е., в
посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране
годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият от 48.40 %/. По този начин
потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Освен това, налице е и друго нарушение, тъй като посочените в
договора ГПР от 48.21 % и общата сума на плащанията, не съответстват на
действителните, тъй като в ГПР заемодателят е включил единствено разходите
за договорната лихва. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение,
чрез поръчителство с одобрено от заемодателя юридическо лице срещу
заплащане на възнаграждение на поръчителя от заемателя, което да се
кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до
скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й
функции. Това обстоятелство, обаче не е включено в ГПР разходите, поради
което е налице нарушение на чл. 19, ал. 1 и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ето защо
и поради липса на част от задължителните реквизити на т. 10 на чл. 11 ЗПК,
договорът се явява недействителен. Доколкото се касае за възнаграждения
по усвояването и управлението на кредита, с тях реално се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се покриват
разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би
надхвърлил законовото ограничение. Ето защо посочения в договора годишен
процент на разходите от 48.21 % не отговаря на действителния такъв.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП
във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
4
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл. 11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в
договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния
потребител относно цената и икономическите последици от сключването му.
Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна
означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати
потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
Следователно процесният договор за потребителски кредит № 2426228
от 04.08.2021 г сключен между „КРЕДИСИМО„ ЕАД в качеството на
кредитодател и между ищеца Л. К. Д. в качеството на кредитополучател е
недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Нищожен е и сключениья между ищеца и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД на същата
дата 04.08.2021 г. договор за предоставяне на поръчителство, по силата на
който „АЙ ТВЪРСТ“ ЕООД е поело задължение да отговаря солидарно с
ищеца за всички задължения и за срока на договора за кредит № 2426228 от
04.08.2021 г. сключен между „КРЕДИСИМО„ ЕАД, срещу възнаграждение.
Следва да се отбележи, че договорът за поръчителство е съглашение между
кредитор и поръчител, а длъжникът се явява трето за това правоотношение
лице, чиято воля не е правопораждащ елемент от фактическия състав, който
следва да се осъществи за валидното му възникване – чл.138 от ЗЗД. Такъв
договор за поръчителство е едностранен, безвъзмезден и каузален, като
правното основание за учредяването на поръчителство е кредиторът да
бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на
длъжника по обезпеченото правоотношение. В този смисъл следва и
логичният извод, че след като процесният Договор за възлагане на
поръчителство от 04.08.2021 г. не се подчинява на разпоредбите на чл.138 и
сл. от ЗЗД, то същият не е договор за поръчителство. Въпреки това липсата на
задължение, произтичащо от договора за кредит № 2426228 от 04.08.2021 г.,
прави Договор за възлагане на поръчителство от 04.08.2021г. без предмет,
5
поради акцесорния му характер. А това от своя страна води до неговата
нищожност с оглед разпоредбата на чл.26, ал.2 от ЗЗД.
Освен като прогласяване за нищожен Договорът за възлагане на
поръчителство, поради липса на предмет, същият е нищожен и на още две
основания: чл.26, ал.1 от ЗЗД ввр. чл.19, ал.4 от ЗПК - поради заобикаляне на
закона и по чл.26, ал.1 предл.II от ЗЗД - накърняване на добрите нрави. Макар
формално договорът за поръчителство да е сключен с друго лице, съдът
намира, тълкувайки уговорките в договора за поръчителство, че
възнаграждението на поръчителя всъщност представлява допълнително
възнаграждение на кредитодателя. За този извод се съди от изричната
уговорка възнаграждението да се плаща по сметка на посредника
кредитодател, както и включването му в погасителния план, наред с вноската
за главница и лихва. Също така обстоятелството, че договорът за
поръчителство е сключен на същата дата, на която и договорът за кредит,
води до извод, че единствената цел на кредитодателя с тази уговорка е била да
добави допълнително възнаграждение по договора за кредит, което обаче не е
включено в годишния процент на разходите/ГПР/. Необяснимо е, че
плащането на премиите по договора за поръчителство се извършва в полза на
заемодателя, а не на поръчителя. Данните по делото не оставят съмнение, че
става дума за уговорка между двете юридически лица, която по същество
заобикаля ограничението на чл.19 ал.4 от ЗПК, въвеждащ ограничение на ГПР
(изрично не е посочен), което ограничение се отнася вкл. и за необезпечени
кредити - съдържащата се в договорите с кредитодателя лихва и други разходи
са в размер под това ограничение, а разликата в повече се заплаща на трето
лице под формата на възнаграждение за поръчителство. Непредставянето на
така изискуемото обезпечение, обаче не води до претърпяването на вреди или
увеличаването на разходите за кредитора, който би следвало да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на
заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне
на условията по кредита. В случая е предвидено възнаграждението по
договора за възлагане на поръчителство да се комулира към погасителните
вноски, като по този начин на практика води до скрито оскъпяване на кредита.
Включено по този начин към погасителните вноски, то се явява добавка към
лихвата и представлява сигурна печалба за заемодателя/предвид уговорката за
заплащане на премиите в негова полза, а не в полза на поръчителя/. Видно от
съдържанието на процесния договор за кредит, в него не е отразена
действителната „обща сума, дължима от потребителя“. Като задължение за
кредитополучателката се явява и възнаграждението за поръчителство, което е
„допълнителна услуга“, пряко свързана с кредита, независимо, че
задължението за кредитополучателката може и да не възникне, ако успее да
представи обезпечението по чл.4 от договора за кредит. Това, от своя страна,
се отразява и на стойността на ГПР, защото той изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи/лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като
6
годишен процент от общия размер на предоставения кредит - чл.19, ал.1 от
ЗПК. Това допълнително възнаграждение на кредитодателя, уговорено по
друго правоотношение, е с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 от
ГПК, което от своя страна води до недействителност на договора за
поръчителство на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД в вр. чл.19, ал.4 от ЗПК, поради
заобикаляне на закона и ограничението на ГПР.
Добрите нрави не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи
принципи, на чието нарушаване законодателят е придал правно значение,
приравнявайки го по последици с нарушение на закона /Тълкувателно
решение №1/15.06.2010г. по тълк.дело №1/2009г. - ОСТК ВКС/, затова
вложеният в това понятие смисъл, следва да се тълкува, че в посочената
категория попадат само онези наложили се правила и норми, които бранят
правила, принципи, права и ценности, които са общи за всички правни
субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а
не само на интереса на някоя от договарящите страни - такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността и морала в гражданските и
търговските взаимоотношения, намерили израз в отделни правни норми, а
целта е предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. С принципа на
справедливостта в гражданските правоотношения се закриля и защитава всеки
признат от нормите на гражданското право интерес, като се търси максимално
съчетаване на интересите на отделните субекти.
Сключеният Договор за възлагане на поръчителство е нищожен поради
противоречие с добрите нрави, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Докато
кредиторът по договора за кредит има интерес в негова полза да бъде
учредено лично обезпечение, то длъжникът няма такъв защитен от закона
интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице-
поръчител е лишена от правно основание. Договорът за поръчителство е
уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните могат да
уговорят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се
трансформира в двустранен. Договарянето, че кредитополучателката ще
заплати възнаграждение на поръчителя вместо на кредитора се сочи, че
противоречи на добрите нрави и внася неравноправие в кредитното
правоотношение по смисъла на чл.143, т.19 от ЗПК. В случая престациите са
явно нееквивалентни. По договор за поръчителство, сключен между длъжник
и поръчител, длъжникът не получава никаква престация, поради което
нарушаването на принципа на справедливост е още по-драстично. Преди
сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
може да включва да се направи справка в съответната база данни – чл.16 от
ЗПК. Клаузата за банкова гаранция, която „обуславя“ и последващото
сключване на Договор за възлагане на поръчителство (единствено възможен
вариант за кредитополучателя да получи кредит), като прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
7
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури възнаграждение за обезпечение,
с което дългът му нараства, т.е. опасността от свръх задлъжнялост на
длъжника се увеличава.
По изложените съображения съдът приема, че договорът за
предоставяне на поръчителство от 04.08.2021г., сключен между ищеца и
„АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, вземането по който е прехвърлено на ищеца е
нищожен.
Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по него. С оглед на това правило
в настоящия случай ищецът ще дължи само чистата стойност на кредита в
размер на 1500.00 лева, но не и договорна и наказателна лихва,
възнаграждение по договора за възлагане на поръчителство, както и други
такси, предвидени в договора.
Видно от писма на ответника до ищеца, той (ответника) претендира
сумата предмет на втория установителен иск в размер на 3816.98 лева, преди
това с други писма са претендирани различни суми (така от кореспонденция
на л.7, сумата е 3798.60 лева). Предвид изложеното по-горе, че ищеца дължи
само чистата стойност на кредита в размер на 1500.00 лева, то съдът следва да
уважи отчасти тория иск, като признае за установено, че ищеца не дължи на
ответника разликата от 1500 лева до претендираните 3798.60 лева.
По разноските:
Ищецът не е внесъл държавна такса при завеждане на делото и съдът
следва да я възложи на ответника - 50 лева за първия иск и 4% от уважения
размер (3798.60 – 1500 = 2298.60) на втория иск – 91.94 лева, общо 141.94
лева платими на РС Козлодуй.
Налице са и предпоставките да бъде уважено направеното искане от
адв.М. С. – пълномощник на ищеца, адвокатското възнаграждение да бъде
определено при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Видно от представения по
делото договор за правна защита и съдействие, не е било уговорено
възнаграждение, а безплатна правна помощ на горепосоченото основание,
поради което адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Съгласно съдебната практиката, съдът следва да съобрази сложността на
действително извършеното от упълномощения адвокат по делото, като в тази
връзка може да намали адвокатското възнаграждение под минималния размер
предвиден в Наредба за възнаграждения за адвокатската работа.
Неоснователно се явява искането за присъждане на възнаграждение за всеки
от предявените искове, тъй като става въпрос и по двата иска за едно и също
правоотношение, по един и същи договор за кредит, т.е. налице е общност на
основанието, а размера на адвокатското възнаграждение се определя
съобразно материалния интерес по делото.
Също така делото не се отличава с фактическа и правна сложност,
8
поради което размера на адвокатското възнаграждение следва да се определи в
общ размер от 400.00 лева.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал.1 ГПК в
отношенията между Л. К. Д., ЕГН ********** от гр.Козлодуй и „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ........................... с адрес гр. София, че сключения
между Л. К. Д. и „Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски кредит №
2426228 от 04.08.2021 г. и сключения за обезпечението му между Л. К. Д. и
„АЙ ТРЪСТ“ ЕООД на 04.08.2021г. договор за поръчителство, вземанията от
които са прехвърлени с договор за цесия на ответника са нищожни поради
противоречия със закона – чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал.1 ГПК в
отношенията между Л. К. Д., ЕГН ********** от гр.Козлодуй и „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ........................... с адрес гр. София, че Л. К. Д. по
договор за потребителски кредит № 2426228 от 04.08.2021 г. и договор за
поръчителство към него, не дължи суми за договорна и наказателна лихва,
възнаграждение по договора за възлагане на поръчителство, както и други
такси извън чистата стойност на кредита в размер на 1500.00 лева.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ........................... с
адрес гр. София да заплати на Районен съд Козлодуй държавна такса в размер
на общо 141.94 лева.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ........................... с
адрес гр. София да заплати на адвокат М. С. от Адвокатска колегия Враца
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ищеца по
делото в размер на 400 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните пред Окръжен съд
Враца в двуседмичен срок от връчването на преписи със съобщения.
Съдия при Районен съд – Козлодуй: _______________________
9