Определение по дело №1673/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.229 и сл. от АПК вр.чл.63в от ЗАНН.

Образувано е по частна касационна жалба от И. П. Т., [ЕГН], от [населено място], против определение №955/19.06.2025г по АНД № 1932/2025г по описа на ВРС, 38-ми състав, с което е оставена без уважение молбата на касатора за назначаване на служебен защитник с оглед касационно обжалване на решението по делото. Т. сочи, че не притежава МПС противно на възприетото от въззивния съд с решението му за потвърждаване на ЕФ и наложената му глоба, и в обжалваното определение за отказ да му бъде назначен служебен защитник. Твърди, че притежава единствено 1/6 ид.ч. от наследствената му къща, която е с наложена възбрана, както е декларирал с молбата си пред ВРС. Поради това моли жалбата му да бъде уважена чрез отмяна на определението и назначаване на адвокат.

За да се произнесе, касационният съдебен състав съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по въззивна жалба от И. Т. против ЕФ №10559506, с който за нарушение по чл.21 ал.1 от ЗДвП и на осн.чл.189 ал.4 вр.чл.182 ал.1 т.2 от ЗДвП му е наложена глоба в размер на 50лв. Въззивната жалба е изготвена лично от Т., който посочил, че описаните в ЕФ констатации не отговарят на обективната истина, както и че не са представени доказателства за техническата изправност на АТСС. С допълнителна молба Т. поискал да му бъде назначен служебен защитник по делото поради липса на доходи от всякакъв произход и във връзка с чл.179 ал.3 от НПК; към нея приложил декларация за семейно и материално положение и имотно състояние, в която декларирал писмено, че не притежава коли и имоти. В о.с.з. на 29.05.2025г ВРС оставил без уважение тази молба с мотиви, че в случая не са налице основания за назначаване на служебен защитник на Т., понеже в настоящото производство защитата не е задължителна, а и с подадената въззивна жалба той в достатъчна степен е реализирал правото си на защита. Производството е приключило с решение №631/30.05.2025г, с което е потвърден ЕФ и наложената на Т. глоба в размер на 50 лв.

С молба от 18.06.2025г с оглед обжалване на това решение Т. отново поискал от въззивния съд да му назначи служебен защитник, който да изготви обстойна и правно издържана касационна жалба до Административен съд – Варна и да защитава интересите му в съдебните заседания пред касационната инстанция, още повече предвид отказа да му бъде назначен защитник във въззивното производство в нарушение на чл.179 ал.3 от НПК за справедлив процес и присъда, поради което позициите му останали неизяснени. С оспореното си понастоящем определение въззивният съд приел, че спрямо Т. не са налице основанията за задължителна защита по чл.94 ал.1 т.9 от НПК, тъй като от една страна по делото са налице данни, че той притежава МПС (т.а.“Пежо Бипер“), а от друга – реализира правото си на защита в пълен обем, което се установява от съдържанието на въззивната жалба, изготвена лично от него. С тези мотиви съдът оставил без уважение искането за назначаване на служебен защитник. М. Т. изготвил касационната си жалба срещу решението на въззивната инстанция, входирана с вх.№56969 на ВРС и приложена към настоящото дело.

Касационният съдебен състав споделя така достигнатия краен правен извод на предходния.

На първо място за прецизност следва да бъде отбелязано, че в случая депозираното пред ВРС искане е такова по чл.213а ал.3 от АПК, приложим по препращането на чл.63в от ЗАНН – за предоставяне на правна помощ по реда на Закона за правната помощ, направено преди изпращане на делото в касационната инстанция. Поради това въззивният съд не е следвало да преценява наличието, съотв. липсата на основанията по чл.94 от НПК за задължителна защита, а на тези по чл.21 и сл. от Закона за правната помощ, и конкретно – тази по т.2 на текста относно процесуалното предтавителство. Според чл.23 ал.1 от ЗПП системата за правна помощ по чл.21 т.2 обхваща случаите, при които по силата на закон задължително се предвижда адвокатска защита, резервен защитник или представителство; според ал.2 на същия текст системата за правна помощ обхваща и случаите, когато обвиняемият, подсъдимият или страната по наказателно, гражданско или административно дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това. В тези случаи лицето не дължи възстановяване на разноските за предоставената правна помощ. Следващата ал.2 на чл.23 от ЗПП предвижда, че по административни дела правна помощ се предоставя в случаите, когато въз основа на представени доказателства от съответните компетентни органи съдът прецени, че страната няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение. Съдът формира преценката си, като взема предвид доходите на лицето или на неговото семейство; имущественото състояние, удостоверено с декларация; семейното положение; здравословното състояние; трудовата заетост; възрастта; други обстоятелства. В заключение чл.24 т.1 от ЗПП предвижда, че правна помощ по чл.21 т.2 не се предоставя, когато предоставянето й не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ.

Предвид липсата на изискване за задължителна адвокатска защита в производствата по реда на ЗАНН и в двете съдебни инстанции, настоящият казус попада в приложното поле на чл.23 ал.2 от ЗПП. За да приеме молбата за допускане на правна помощ за неоснователна въззивният съд е приел, че молителят разполага със средства, т.е. не е в невъзможност да заплати адвокатско възнаграждение; освен това видно от съдържанието на въззивната жалба, подадена лично от него, Т. реализира правото си на защита в пълен обем.

Касационният състав счита, че в случая липсват достатъчно данни, от които да е възможен обоснован извод, че Т. притежава финансови средства, с които да заплати адвокатско възнаграждение. Напротив – единствените такива доказателства по делото са двете декларации от касатора за семейно и материално положение и имотно състояние от м. май и от м. юни 2025г, които са с противоречиво съдържание досежно притежаваните от него недвижими имоти; справка за собствеността на т.а. „Пежо Бипер“ с рег. №[рег. номер] по делото липсва.

Независимо от горното и от желанието на касатора да му бъде предоставена правна помощ в касационното производство, съдът в този си състав също счита, че интересите на правосъдието не изискват това, а и предоставянето й не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на Т. по см.чл.24 т.1 от ЗПП. Съдът приема този извод, позовавайки се на съдържанието на изготвените лично от него въззивна и касационна жалби, в които Т. ясно и недвусмислено е обективирал възраженията си по същество – както за незаконосъобразност на ЕФ, така и на решението на ВРС, включително, но не само – неизяснена фактическа обстановка с оглед твърдението му, че не той е извършил санкционираното нарушение; посочената липса на доказателства за достоверност и надежност на отчетения с АТСС резултат; съществено нарушение на процесуалните му права да се запознава с доказателствата и да изразява становища по тях. При това съдържание на двете жалби съдът приема, че до настоящия момент Т. реализира адекватно и пълноценно правото си на защита, поради което интересите на правосъдието не изискват тепърва да му бъде предоставяна правна помощ под формата на процесуално представителство в касационната инстанция.

В идентичен смисъл – за липса на основания за предоставяне на правна помощ, се е произнесъл и ВРС с проверяваното си определение, което не е обременено с релевираното касационно основание. Друго такова – налагащо ревизия или отмяна на определението, не беше констатирано и в хода на задължителната служебна проверка по чл.218 от АПК, приложим съгл. чл.236 от АПК. Горното квалифицира жалбата като неоснователна и налага оставянето й без уважение, поради което на осн.чл.235 от АПК касационният съдебен състав

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ В С. определение №955/19.06.2025г по АНД № 1932/2025г по описа на ВРС, 38-ми състав, с което е оставена без уважение молбата на И. П. Т., [ЕГН], от [населено място], за назначаване на служебен защитник с оглед касационно обжалване на решение № 631/30.05.2025г по делото.

Определението не подлежи на обжалване.