№ 1435
гр. Русе, 14.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Татяна Т. Илиева
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Татяна Т. Илиева Гражданско дело №
20254520102307 по описа за 2025 година
Предявен е установителен иск по реда чл.422 от ГПК.
Ищецът “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, твърди, че на 29.10.2021 г. е
подписано Приложение № 1 към Договор за покупко-продажба на вземания от
31.08.2018 г. между него и „ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, по силата на което вземанията на
банката срещу Н. А. Н., произтичащи от Договор за потребителски кредит №
**********/07.09.2017 г., били прехвърлени изцяло с всички привилегии, обезпечения
и принадлежности, включително и всички лихви на дружеството - кредитор. Общите
условия по договора за заем съдържали изрична клауза, уреждащ правото на кредитора
да прехвърли вземането си в полза на трети лица. Длъжникът бил уведомен по реда на
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за извършената продажба на вземането и обявената предсрочна
изискуемост от името на „ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД , чрез пълномощника „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД, съгласно представеното известие за доставяне.
Твърди още, че на 07.09.2017 г. „ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД, като заемодател и Н. А.
Н. като заемател сключили договор за потребителски кредит № ********** при
спазване разпоредбите на ЗЗД и ЗПК. Договорът съдържал съгласие на
кредитополучателя, че е запознат и приема ОУ към договора за потребителски кредит,
неразделна част от него, като това обстоятелство било удостоверено с подписване на
последните от страна на кредитополучателя.
Съгласно контракта, заемодателят се е задължил да предостави на заемателя под
формата на заем парична сума в размер на 3285.28 лв., която била преведена по
банкова сметка на ответника. Последният се задължил да върне дължимата по
1
договора парична сума, ведно с уговорената лихва, при което общата стойност на
плащанията по кредита възлизала на 4548.87 лв., от които договорната лихва била в
размер на 1263.59 лв. Посочената сума следвало да бъде върната в срок до 15.12.2019
г., на 26 броя месечни погасителни вноски, съгласно погасителен план, в който бил
посочен падежът на всяка отделна погасителна вноска, като първите 25 броя вноски
били в размер на 174.95 лв. всяка, а последната, изравнителна вноска била в размер на
175.12 лв. Срокът на договора изтекъл и същият не бил обявяван за предсрочно
изискуем.
При забава в плащането на месечна погасителна вноска кредитополучателят
дължал обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху
просрочената главница. На длъжника била начислена лихва за забава за периода от
14.06.2018 г. до датата на подаване на заявлението в съда. Общият размер на
начислената лихва за забава възлизал на 4044.85 лева.
Предвид изложеното и поради това, че длъжникът не е заплатил дължимия
паричен заем, „Агенция за събиране на вземания" ЕАД предявило вземането си по
съдебен ред, като подало Заявление за издаване на заповед за изпълнение и
изпълнителен лист по реда на чл. 410 от ГПК срещу ответника. По образуваното
ч.гр.д.№ 5468/2024 г. по описа на РС-Русе била издадена заповед за изпълнение.
Длъжникът подал възражение за недължимост на сумите, поради което, след
направеното частично оттегляне на претенциите, ищецът претендира да бъде
постановено решение, с което да бъде признато за установено вземането му срещу Н.
А. Н. за следните суми, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д.№ 5468/2024 г. по описа на Районен съд - Русе: 303.39 лв.
главница, ведно със законната лихва от 30.09.2024 г.; 221.46 лв. договорна лихва за
периода 30.09.2019 г. – 15.12.2019 г. и 108.08 лв. мораторна лихва за периода
30.09.2021 г. – 29.09.2024 г. Претендира и присъждане на разноските за двете
производства.
В срока по чл.131 ГПК ответникът, чрез пълномощника си, депозира отговор на
исковата молба, в който оспорва основателността на установителните претенции.
Счита, че вземането за главница, предмет на договор за потребителски кредит №
**********/07.09.2017 г., е погасено по давност преди образуване на ч.гр.д.
№5468/2024 г. по описа на Районен съд - Русе. Срокът на договора изтекъл още на
15.12.2019 г., а ответникът не бил уведомен за извършената цесия на вземането с
договор за покупка - продажба на вземания от 31.08.2018 г. Първоначално предявените
установителни искове за дължимост на 715.83 лева – договорна лихва за периода
13.06.2018 г. - 15.12.2019 г. и на 4044.85 лв. - обезщетение за забава за периода
14.06.2018 г. - 29.09.2024 г., също били неоснователни като погасени по давност, с
изтичане на тригодишния давностен срок. От друга страна, с погасяване по давност на
2
главницата се считат погасени и вземанията за лихви - договорна и законна.
Договорът съдържал и неравноправни клаузи, които не били предмет на
предварително договаряне между двете страни. В т.9.1 от договора бил уговорен
годишен лихвен процент или възнаградителна лихва по договора в размер на 30.93 %.
Тази клауза била неравноправна, като противоречаща на закона и добрите нрави. Тя не
съответствала на предназначението й по закон - да служи като възнаграждение за
кредитодателя за ползване на предоставената в заем сума, водела до неоснователно
обогатяване на кредитора и била нищожна поради противоречие с добрите нрави на
основание чл.145, ал.1 ЗЗП вр. чл.143, ал.1 ЗЗП, тъй като не отговаряла на изискването
за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Поради това, че нищожните
уговорки нямат правно действие, следвало да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за Н. Н..
Тази уговорка не можела да бъде заместена по право от повелителните правила на
закона, понеже договорът не би бил сключен и без недействителните му части. В
случая липсвали повелителни правила. Не можело по аналогия да се приеме
разпоредбата, уреждаща размера на законната лихва, тъй като това била лихва, която
се дължи при забава, т.е. след изтичане срока на договора и било нормално същата да
надвишава размера на възнаградителната. Следователно, не можело да се приеме, че е
налице частична нищожност на договора по см. на чл.26, ал.4 от ЗЗД, от което следвал
извода, че горепосочените пороци са довели до нищожност на целия договор.
Процесният договор за потребителски кредит бил недействителен, съгласно
чл.22 от ЗПК, поради противоречието му с чл. 10, ал.1 ЗПК, както и с чл. 11, ал. 1 т.
10, 11 и 12 ЗПК. В него липсвало отразяване в погасителния план с изплащането на
всяка вноска каква част от главницата, възнаградителната лихва и другите разходи се
погасява, което лишавало от възможността потребителят да е наясно, внасяйки
парична сума в погасение на своя дълг, коя част от него погасява.
Не ставало ясно и как е формиран ГПР. В него били включени всички разходи
на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва. Не били спазени изискванията на чл.11, т.9 от ЗПК.
Посоченият текст изисквал в договора да се посочи лихвеният процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставяла за всички приложими лихвени
проценти. В ГПР следвало да се включат и еднократната такса за оценка на риска,
както и застрахователните премии. Размерът на кредита бил 2 500 лева, а още в деня
на сключване на договора към тази сума се прибавила такса за оценка на риска и двете
застрахователни премии, които формирали общ размер на кредита от 3 285.28 лева.
3
Тези допълнителни такси съставлявали скрит добавък към възнаградителната лихва.
Реалният ГПР нарушавал императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Нарушена била и императивната норма на чл.10, ал.1 ЗПК – договорната
информация не била поднесена по разбираем начин, не било спазено и изискването за
големина на шрифта.
По изложените в отговора на ИМ съображения, ответникът моли исковете като
неоснователни да бъдат изцяло отхвърлени. Претендира направените по делото
разноски.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
Видно от приложеното ч.гр.дело № 5468/2024 г. по описа на РС-Русе, в полза на
ищеца в настоящото производство е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
срещу Н. А. Н. за сумите, заявени първоначално с исковата молба, съставляващи
вземания по Договор за потребителски кредит № **********/07.09.2017 г., сключен с
“Ти Би Ай Банк” ЕАД, впоследствие цедирани на „Агенция за събиране на вземания"
ЕАД. В законоустановения месечен срок длъжникът е подал възражение за
недължимост на вземането, поради което съдът указал на заявителя, че може да
предяви иск за неговото установяване. Разпореждането е връчено на страната на
18.03.2025 г., а исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото дело, е
изпратена с писмо на 15.04.2025 г.
На 07.09.2017 г. е сключен договор за потребителски кредит № **********
между „Ти Би Ай Банк” ЕАД и потребителя Н. Н., по силата на който на ответника е
предоставен кредит в размер на 2500 лв. Договорът е сключен за срок от 26 месеца или
до 15.12.2019 г. при следните параметри: 351.99 лв. еднократна такса за оценка на
риска, дължима в деня на подписване на договора за кредит, която се финансира от
кредитора и се възстановява от потребителя с дължимите месечни вноски, съгласно
погасителния план; застраховка Банк комбо живот – 214.50 лв., застраховка Банк комбо
безработица – 218.79 лв., ГЛП 30,93 %, годишен процент на разходите 46,19 % и обща
дължима сума в размер на 4 548.87 лв. От приложения на стр.2 от договора
погасителен план се установява, че месечната вноска по кредита възлиза на 174.95 лв.,
като в сумите за погасяване на главница е включена и таксата от 351.99 лв. за оценка
на риска, която също се олихвява с уговорената възнаградителна лихва. В
погасителния план в табличен вид е посочена само падежната дата и размера на
погасителната вноска, без от същата да е видно какви суми са погасяват за главница,
лихви и включените в плана такси и застраховки.
На 31.08.2018 г. е сключен рамков договор за продажба на вземания, по силата
на който „Ти Би Ай Банк” ЕАД прехвърля на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД
вземанията и свързаните задължения по просрочени и необслужвани кредити на
4
физически лица. В приложение № 2 от 29.10.2021 г. под № 338 фигурира и вземането
срещу ответника с остатък на дължимата сума към 23.09.2021 г. от 6261.08 лв.
До Н. Н. е изпратено уведомително писмо от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД чрез
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за прехвърляне на вземането към нея,
произтичащо от процесния договор за кредит. Писмото е върнато от адреса като
непотърсено.
При така установените факти съдът прави следните правни изводи:
Съгласно чл. 7, ал. 3 от ГПК /ДВ, бр.100/2019 г./ съдът служебно следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Приложеният
към исковата молба договор попада под приложното поле на Закона защита на
потребителите - кредитополучателят отговоря на дефиницията за „потребител” по
смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Контрактът има за предмет предоставяне на
финансови услуги, свързани с дейността на кредитна институция по смисъла на § 13,
т.12 от ДР на ЗЗП.
Съобразявайки възраженията на ответника съдът констатира, че процесният
договорът за потребителски кредит № ********** нарушава няколко разпоредби от
Закона за потребителския кредит, поради което е недействителен.
Същият не е съставен по ясен и разбираем за потребителя начин. Не е ясно защо
при отпуснат заем в размер на 2500 лева, лихвен процент от 30.93 % и ГПР от 46.19 %,
крайната дължима от ответника сума възлиза на 4548.87 лв., т.е. оскъпяването е в
порядък, далеч надхвърлящ допустимия от закона ГПР от 50 %. От изложеното следва,
че потребителят е бил подведен още изначално от икономически по-силната страна –
кредитора, че сключва договора при посочените параметри – 30.93 % възнаградителна
лихва и 46.19 % ГПР. Става ясно и че като част от главницата се олихвява и „таксата за
еднократна оценка на риска”, което е недопустимо. Уговарянето на такава такса
е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 10а,
10а, ал. 1 ЗПК, забраняващ на кредитора да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита,
каквото действие е преценка на кредитоспособността на потребителя.
В процесния договор за потребителски кредит кредиторът се е задоволил
единствено да посочи като абсолютни стойности лихвеният процент и ГПР на заема.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране на ГПР /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 46.19 %, освен лихвен
процент от 30.93 %. Съобразно разпоредбите на ЗПК, ГПР изразява общите разходи по
кредита за потребителя – настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид в това число и тези, дължими
на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Т.е., в посочената величина като глобален израз на
5
всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани
с кредитното правоотношение. В процесния договор за кредит яснота досежно
посочените обстоятелства липсва. Не е ясно как посоченият лихвен процент от 30.93 %
се отнася към ГПР по договора и какво друго е включено в ГПР, чийто размер е 46.19
%. В случая при определяне на ГПР по кредита не е посочен разхода за еднократната
такса за оценка на риска, включена в главницата. ГПР следва да е с размер, равен на
възнаградителната лихва, а той не е, поради което и договорът се явява
недействителен на основание чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Целта на цитираната разпоредба
е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован извод дали да го сключи. Такова е и
изискването на чл.10, §.1, б.”ж” от Директива 2008/48/ЕО: „... посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент”. Неяснотата относно
начина, по който ГПР е формиран, води и до неяснота относно включените в него
компоненти. При това положение не може да бъде извършена преценка и дали ГПР
няма да надхвърли законоустановения максимален размер, регламентиран в ЗПК, а със
сигурност това е така, тъй като крайната сума, която ищецът следва да върне по заема,
е в размер на 4548.87 лева при усвоена сума от 2500 лева. След като липсва валидна
уговорка за ГПР, то липсва и задължителен реквизит от съдържанието на договора,
съгласно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и последният е недействителен –
чл.22 от ЗПК.
Последиците от недействителността на договора са регламентирани в
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита. В случая,
обаче, доколкото е направено възражение от ответника за изтекла погасителна давност
на всички вземания, а както беше посочено по-горе, от погасителния план не става
ясно какви компоненти включва всяка вноска, съдът намира, че и претенцията за
заплащане на главница от 303.39 лв. като неоснователна и недоказана следва да се
отхвърли.
Предвид изхода на спора, в тежест на ищеца следва да се присъди дължимото
адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответника, на основание чл.38, ал.2
от ЗА. Цитираната норма препраща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатски възнаграждения, но същата не съответства на правото на ЕС, поради
което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно
на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за
подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената
на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът,
6
видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото. Настоящият съдебен състав намира, че в полза на адв. Б. С. следва
да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на Н.
Н. по реда на чл.38 в размер под минималния по наредбата. За определянето му съдът
съобразява, че правната помощ е за депозиране на отговор на исковата молба и явяване
в едно съдебно заседание, при интерес от 7363.06 лв., при което предвиденият
минимален размер по чл.7, ал.2, т. от 1036 лв. е прекомерен и непропорционален
спрямо извършената работа. Делото не се отличава с фактическа или правна сложност,
поради което дължимото от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД възнаграждение
на адв. С. е в размер на 500 лева.
Мотивиран така съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения установителен иск на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, гр.София, с ЕИК *********, против Н. А. Н., с ЕГН **********, за
дължимост на сумите, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д.№ 5468/2024 г. по описа на Районен съд - Русе, а именно: 303.39
лв. главница, ведно със законната лихва от 30.09.2024 г.; 221.46 лв. договорна лихва за
периода 30.09.2019 г. – 15.12.2019 г. и 108.08 лв. мораторна лихва за периода
30.09.2021 г. – 29.09.2024 г.
ОСЪЖДА “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ 25, офис сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, да заплати на адвокат Б. К. С. от АК-Русе, на основание чл.38,
ал.2 от ЗА, 500 лв. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по
делото.
Решението подлежи на обжалване пред ОС-Русе в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
7