№ 784
гр. Пловдив, 24.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20225330116958 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр.
чл. 11 от ЗПК и чл. 143 т. 9 от ЗЗП.
Ищецът Г. Д. Т., ЕГН: **********, от град Пловдив, бул. „***, чрез пълномощник
адв. С. Н., е предявил против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40- 46, представлявано от С.К. и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” №
28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** П.Д., за признаване на
установено, че договор за паричен заем № *** г. е нищожен, като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП
и ЗПК, а договор за предоставяне на поръчителство № *** г. е нищожен, като лишен от
правно основание, уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на
добрите нрави и обезпечаващ нищожна кредитна сделка.
В исковата молба се твърди, че по договор за паричен заем № *** г. с фиксирания
ГЛП от 35 % се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и
задълженията на страните, поради което уговореното възнаграждение било нищожно.
Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава
трикратния такъв на законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. Действителният
ГПР бил различен от посочения в договора- 41, 39 %, като в случая била използвана
заблуждаваща търговска практика и клаузата за ГПР била нищожна по чл. 22 от ЗПК,
поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора- чл. 11 ал. 1 т. 10 от
1
ЗПК. Уговореното възнаграждение за поръчител представлявало разход, който следвало да
бъде включен в ГПР, защото оскъпявал кредита и именно невярната информация за
действителния размер на ГПР представлявала заблуждаващата търговска практика. В
договора било посочено, че общият размер на всички плащания е 1 765, 20 лева, но тази
стойност била неточна и така потребителят бил лишен от възможността да разбере
икономическите последици от своето задължение. Отделно от това, нищожен бил и
договорът за предоставяне на поръчителство от *** По своята същност поръчителството
представлявало съглашение между кредитора и поръчителя, за което длъжникът се явявал
трето лице. В този смисъл кредиторът имал интерес в негова полза да бъде учредено лично
обезпечение, но длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес и затова сделка между
него и поръчител като процесната била без правно основание. Целта, която се преследвала
чрез поръчителството, била да се обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато
длъжникът учредявал лично обезпечение, то не осъществявало тази цел. Възнаграждението
по този договор, което се дължало не на кредитора, а на поръчителя от длъжника,
противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение.
Тук длъжникът не получавал никаква престация, с което се нарушавал принципът на
справедливостта. Според правото на ЕС (Директива 2008/ 48) преди сключването на
договора за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, именно с цел да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност. В този смисъл клаузата, предвиждаща възнаграждение за
осигуряване на поръчителя, влизала в пряко противоречие с целта на Директивата и така се
прехвърлял рискът от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността му и допълнително се увеличавал размерът
на дълга. Затова по аргумент от чл. 143 т. 19 от ЗЗП договорката била неравноправна и не
пораждала правни последици. Изискването на кредитора за сключване на договор между
поръчителя и длъжника било договаряне в полза на поръчителя по чл. 22 от ЗЗД. В
отношенията между страните по кредита обаче нямало воля на длъжника да сключи договор
за поръчителство, като той не искал да надари и кредитора, доколкото се бил съгласил на
разсрочено изпълнение, а не директна престация, поради което тази уговорка за
поръчителство нямала правен ефект. Моли да се признае за установено нищожността на
двата договора. Претендира и разноски. В съдебно заседание страната не се явява, но взема
писмено становище.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на първия ответник,
в който се твърди, че исковете били неоснователни. Лихвеният процент представлявал
цената на услугата за предоставения паричен заем, която цена не можела да бъде приравнена
на възнаградителна лихва и оттук- не следвало да се обсъжда съответствие на размера й с
добрите нрави. Нямало законова пречка страните да уговорят договорна лихва над размера
на законната, като това било израз на свободата на договаряне. Потребителят се бил
съгласил с размер на лихвата, който бил ясно посочен и за който липсвало нормативно
ограничение. ГПР не бил по- висок от законово предвидения, като той се изчислявал по
специална формула и тъй като възнаграждението за поръчителство не било част от заемното
2
правоотношение, то не било включено в ГПР. Размерът му бил фиксиран, докато
възнаграждението за услугата се дължало само при неизпълнение. Клиентът имал
възможност да проучи предварително въпросът с обезпечението и да прецени дали да
сключи договора с тези условия. Таксата за поръчителя не можело да бъде включена в ГПР,
който се изчислявал към момента на сключване на договора, а тогава не било ясно дали ще е
налице неизпълнение на потребителя при предоставяне на обезпечение. Клиентът имал
цялата преддоговорна информация по случая и достатъчно време както да изпъкни
изискването за гарант, така и да се откаже от договора. Евентуалното включване на
възнаграждението за поръчителя в ГПР би довело до неговия нереален размер. Договорът за
обезпечение също бил действителен, като за предоставената услуга се дължала съответна
такса. Договорът отговарял на закона и бил израз на свободата на договаряне. Насрещните
престации не били нееквивалентни, защото поръчителят отговарял солидарно за
задълженията на заемодателя за негов дълг, който надвишавал цената на услугата.
Възнаграждението на дружеството било определено след преценка на риска, като в случай,
че клиентът го считал за несправедливо висок, то той въобще не следвало да сключва
договора. Търговецът не предоставял услугата безвъзмездно, а извършвал дейността си с
цел печалба. Възнаграждението тук било дължимо с оглед неизпълненото задължение на
потребителя за предостави поръчител. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и
прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се явява и не
се представлява.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от пълномощника на втория
ответник, с аргументи за неоснователност на иска. Посочва се, че с оглед гаранционната
сделка по поръчителството, за правоотношението следвало да се прилагат разпоредбите на
ТЗ. Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като това съглашение
било израз на свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД. Този договор не
противоречал на добрите нрави, още повече, че преценката за нищожност на това основание
се правела за всеки конкретен случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като
ответникът отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение
получавал сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от
поръчителя. Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако
длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва
договора. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора
му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела
печалба. Твърденията в исковата молба за нищожност на договора за гаранция били
голословни и неподкрепени с аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по
отношение на договори за потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за
който се прилагали разпоредбите на ТЗ. Договорът за кредит също бил действителен, като в
него имало фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, поради което не бил
нарушен чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК. Липсвало и нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото
ГПР бил ясно посочен и той бил по- нисък от петкратния размер на законната лихва.
3
Същият бил изчислен по формула, като в него се включвали разходите, пряко свързани с
договора за кредит. Възнаграждението за поръчителство не било част от заемното
правоотношение, като то не било дължимо на заемодателя, а на гаранта, но за да възникнело
задължение за услугата, заемателят трябвало да изпадне в неизпълнение на задължението си
да представи някое от останалите обезпечения. Към момента на сключване на договора
клиентът знаел за изискването за обезпечение и имал възможността да прецени дали може
да осигури търсеното поръчителство. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и
прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната също не се явява
и не се представлява.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, е бил сключен
договор за паричен заем № *** г., по силата на който заемодателят е предоставил на
заемателя парична сума в размер на 1 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия:
на 24 двуседмични вноски, с краен падеж- 31.08.2021 г., с фиксиран годишен лихвен
процент по заема- 35 %, при ГПР- 41, 39 % и общ размер на всички плащания- 1 765, 20
лева.
Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, пък е сключен
договор за предоставяне на поръчителство № *** г., с който ищецът възлага на този
ответник да сключи договор за поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:
*********, за да отговаря солидарно с потребителя за задълженията му по договора за заем,
срещу възнаграждение за тази услуга от 1 282, 80 лева, платима разсрочено с месечните
вноски по договора за кредит.
Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и договорът
за предоставяне на поръчителство.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало
валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил
заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла
на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
4
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение.
В договора макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно
посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 1 765, 20 лева, тя
следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в
нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради
уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез
поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди
за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и
невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва
да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери
отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да
стане това. Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък
срок (от 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за
обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на
всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с
гаранцията на кредита. Така и ГПР от 41, 39 % не отговаря на действителните такива,
защото е без сумата за обезпечението, а с включването му кредитът ще се оскъпи
допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като
сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
5
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита.
Обсъдената по- горе клауза за обезпечение е уговорена с оглед санкциониране на
заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение
представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на
вземането му. Уговаряне на възнаграждение за това обезпечение във фиксиран размер,
около половината от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е
така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на
кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на
чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на
разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и искът се явява
основателен, като следва да се признае за установено, че клаузата за обезпечение, която е
предвидена в противоречие със специалния закон, както и договорът за кредит, са нищожни.
С исковата молба като предмет на процеса е въведен и друг договор- за предоставяне
на поръчителство по отношение на втория ответник, за който се твърди, че също е нищожен,
който следва да бъде обсъден, за да се прецени дали действително е предвиден в
противоречие със специалния ЗЗП.
Както вече се посочи, в договора за кредит е записано, че общият размер на
дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на
1 765, 20 лева. Наред с това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и
място (*** в гр. Пловдив), дори със същия номер на договора (***), е сключен друг договор
с втория ответник за поръчителство, с който се обезпечава задължението на заемателя по чл.
4 от договора за кредит, като за услугата на ответника се дължи възнаграждение в размер на
1 282, 80 лева. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но
възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния
план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при
това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на
цената на услугата и оттук за договора за обезпечението също ще са приложими правилата
на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по
друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича
от чл. 4 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето
лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в
погасителния план. Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на
6
избор- сам да си осигури поръчител или да представи банкова гаранция, или пък да използва
одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява вторият ответник), с който да
сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение. Това
обаче съвсем не означава, че възнаграждението за обезпечение не се дължи във връзка с
кредита или пък, че то не следва да бъде включено като разходи по него, след като именно
го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с
усвоения заем, които той трябва да плати.
Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това
изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от
ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК
Както вече се обсъди по- горе, според договора за кредит ГПР е 41, 39 %, но това не е
размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за
възнаграждението за обезпечението по другия договор, а с включването и на тази такса
кредитът ще се оскъпи допълнително. Затова и тази клауза за обезпечение е нищожна на
основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в
параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така
таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по естеството си следва да са
включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която
предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните
изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите
поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването
му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит
7
на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.
68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора.
Именно затова клаузата от договора не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22
от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една
нищожна кредитна сделка. Оттук и вторият иск се явява основателен, като следва да се
признае за установено, че сключеният въз основа на клаузата за обезпечение допълнителен
договор за гаранция, обезпечаващ кредита, също е предвиден в противоречие със
специалния закон и се явява нищожен.
Предвид изхода на делото- уважаването на исковете, на основание чл. 78 ал. 1 от
ГПК на ищцата се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна
такса в общ размер на 121 лева, която сума следва да му се възстанови от ответниците като
законна последица от решението. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник
в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне
на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото
в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се
представлява безплатно от адв. С. Н., поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на всеки от
двата иска тук следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/
09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение, както
следва: за първия иск- 476, 52 лева, а за втория- 428, 28 лева. Тези суми следва да се
присъдят директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й
се възстановяват на нея.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
8
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Изи Асет Мениджмънт” АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру”
№ 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от С.К., от една страна и Г. Д. Т.,
ЕГН: **********, от град ***, бул. „***, от друга, че договор за паричен заем № *** г. е
нищожен, като противоречащ на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Файненшъл България”
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул.
„Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** П.Д.,
от една страна и Г. Д. Т., ЕГН: **********, от град ***, бул. „***, от друга, че договор за
предоставяне на поръчителство № *** г. е нищожен, като лишен от правно основание,
уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и
обезпечаващ нищожна кредитна сделка.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-
46, представлявано от С.К. и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40- 46, представлявано от *** П.Д., да заплатят на Г. Д. Т., ЕГН: **********, от град
***, бул. „***, направените разноски по делото- държавна такса в размер на 121 (сто
двадесет и един) лева.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-
46, представлявано от С.К., да заплати на адвокат С. К. Н., ЕГН: **********, със съдебен
адрес: гр. Пловдив, ул. „Йоаким Груев“ № 41, адвокатско възнаграждение за осъществено на
ищеца Г. Д. Т., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в
размер на 476, 52 (четиристотин седемдесет и шест лева и петдесет и две стотинки) лева,
определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-
46, представлявано от *** П.Д., да заплати на *** С. К. Н., ЕГН: **********, със съдебен
адрес: гр. Пловдив, ул. „Йоаким Груев“ № 41, адвокатско възнаграждение за осъществено на
ищеца Г. Д. Т., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в
размер на 428, 28 (четиристотин двадесет и осем лева и двадесет и осем стотинки) лева,
определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
9