Р      Е     Ш    Е    Н     И     Е

 

град София, 25.04.2019 година

      В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                      мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ..………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №5677 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

                Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

          С решение №331234 от 05.02.2018г., постановено по гр.дело №30931/2017г. по описа на СРС,  І Г.О., 40-ти състав, е признато за установено по предявените от "Т.С." ЕАД срещу Р.Л.Д. обективно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК, че Р.Л.Д. дължи на "Т.С." ЕАД на основание чл.79 ЗЗД сума в размер на 865.64 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода м.10.2013г. до м.04.2016г. за топлоснабден имот - апартамент №8, находящ се в град София, ж.к.”**********, абонатен №248547, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.11.2016г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.86 ЗЗД сума в размер на 117.95 лв., представляваща обезщетение за забава за плащането на дължимата стойност на потребената топлинна енергия за периода от 30.11.2013г. до 25.10.2016г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№64484/2016г. по описа на СРС, І Г.О., 40-ти състав, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ за разликата над сумата от 865.64 лв. до пълния предявен размер от 1018.92 лв., както и предявения иск с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над сумата от 117.95 лв. до пълния предявен размер от 138.83 лв.. С решението е осъдена Р.Л.Д. да заплати на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК разноски по делото в размер 598.41 лв., както и 63.75 лв. - разноски в заповедното производство.

          Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „Т.С.” ЕАД, чрез юрисконсулт Л.Г., срещу решението на СРС в частта, в която е отхвърлен предявения иск с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ за разликата над сумата от 865.64 лв. до пълния предявен размер от 1018.92 лв., както и предявения иск с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над сумата от 117.95 лв. до пълния предявен размер от 138.83 лв.. Наведени са твърдения относно неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части. Твърди се, че неправилно СРС е кредитирал приетата по делото съдебно-техническа експертиза и при изчисляване на размера на дължимите от потребителя суми за доставена топлинна енергия и обезщетение за забава не се е съобразил с приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, в която са посочени реално дължимите суми за процесния период. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени съдебното решение в обжалваните части като неправилно и незаконосъобразно и да постанови друго решение, с което да бъдат изцяло уважени предявените искове за признаване за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца вземания за доставена топлинна енергия и обезщетение за забава за процесния период до пълните претендирани размери. Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

            Въззиваемата страна - Р.Л.Д., чрез процесуален представител адв.П.Х., депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Изложени са доводи за законосъобразност на обжалвания съдебен акт в частта, в която са отхвърлени предявения иск с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ за разликата над сумата от 865.64 лв. до пълния предявен размер от 1018.92 лв., както и предявения иск с правна квалификация чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над сумата от 117.95 лв. до пълния предявен размер от 138.83 лв., като постановен при правилно приложение на материалния закон. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в частта, предмет на обжалване с подадената въззивна жалба на ищеца. Претендира присъждане на разноски за подаден писмен отговор по жалбата на ищеца. Представя списък по чл.80 от ГПК.

            Постъпила е въззивна жалба от ответницата - Р.Л.Д., чрез адв.П.Х. срещу решението на СРС в частта, в която са уважени предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ за сума в размер на 865.64 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода м.10.2013г. до м.04.2016г. за топлоснабден имот - апартамент №8, находящ се в град София, ж.к.”**********, абонатен №248547, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.11.2016г. до окончателното изплащане, както и иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86 ЗЗД за сума в размер на 117.95 лв., представляваща обезщетение за забава за плащането на дължимата стойност на потребената топлинна енергия за периода от 30.11.2013г. до 25.10.2016г., както и в частта на възложените в тежест разноски. Инвокирани са доводи относно незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Изложени са доводи, че по делото е останал недоказан факта на възникнали договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия, съответно оспорва се приетия от съда факт, че притежава качеството потребител на топлинна енергия. Твърди се, че по делото липсват доказателства за идентичност между имота, за който е представен нотариален акт, удостоверяващ право на собственост на ответницата, и процесния топлоснабден имот, за които се претендират от ищеца вземания за доставена топлинна енергия. Твърди се, че ищецът заявява претенции за вземане по фактура за м.06.2013г., който е извън процесния период и вземането по нея е погасено по давност. Поддържа се още, че по делото липсват доказателства ответницата да е изпаднала в забава и да дължи заплащане на мораторна лихва, респективно се навежда довод, че съдът неправилно е приложил нормата на чл.162 от ГПК при изчисляване на размера на дължимото обезщетение за забава. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове за признаване за установено, че ищецът има вземания от ответницата за сумата от 865.64 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода м.10.2013г. до м.04.2016г. за топлоснабден имот - апартамент №8, находящ се в град София, ж.к.”**********, абонатен №248547, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.11.2016г. до окончателното изплащане, както и за сумата от 117.95 лв., представляваща обезщетение за забава за плащането на дължимата стойност на потребената топлинна енергия за периода от 30.11.2013г. до 25.10.2016г.. Претендира присъждане на разноски. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор и не взема становище относно подадената въззивна жалба от ответницата.

Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадените въззивни жалби.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Р.Л.Д. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед предмета на въззивните жалби, с които е сезиран, съдът  приема, че предмет на въззивен контрол е изцяло постановеното първоинстанционно решение.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д. №64484/2016г. по описа на СРС,  І Г.О., 40-ти състав, въззивника-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 11.11.2016г. и е постановена на 24.11.2016г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Р.Л.Д. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - Р.Л.Д. възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивните жалби, с които съдът е сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявените от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответницата - Р.Л.Д. искове за признаване за установено, че Р.Л.Д. дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сума в размер на 865.64 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода м.10.2013г. до м.04.2016г. за топлоснабден имот - апартамент №8, находящ се в град София, ж.к.”**********, абонатен №248547, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.11.2016г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.86 ЗЗД сума в размер на 117.95 лв., представляваща обезщетение за забава за плащането на дължимата стойност на потребената топлинна енергия за периода от 30.11.2013г. до 25.10.2016г., като са отхвърлени искове за установяване вземания за главница за разликата над 865.64 лв. до пълния предявен размер от 1018.92 лв., както и за установяване вземания за обезщетение за забава за разликата над сумата от 117.95 лв. до пълния предявен размер от 138.83 лв.. Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответницата, в качеството на собственик на имота, има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия в процесния имот. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответницата при спазване на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за исковия период от време. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадените въззивни жалби досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.

          Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. В конкретния случай между страните не се спори, а това се установява и от доказателствата, че през исковия период процесната сграда е била топлофицирана, че ищецът е доставил в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер, както и че ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот, който имот се намира в сграда – етажна собственост. С оглед на това правилно първоинстанционният съд е приел, че през исковия период ответницата има качеството потребител на топлинна енергия и е страна по договорното отношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. В случая е приложила нормата на чл.153, ал.1 (изм. - ДВ, бр.54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г.), която постановява, че всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3. Ето защо изложените в обратния смисъл доводи във въззивната жалба на ответницата са неоснователни. На следващо място не може да бъде споделен доводът на въззивника-ответник за липсата на доказателства за идентичност между имота, за който е представен нотариален акт, удостоверяващ право на собственост на ответницата, и процесния топлоснабден имот, за които се претендират от ищеца вземания за доставена топлинна енергия, съответно акцесорни вземания за мораторна лихва. Видно от представено удостоверение от СО район „****”, ж.к.”********” е известен след населението с наименованието ж.к./кв”****”, т.е. налага се извода, че е налице идентичност между собствения на ответницата имот с процесния топлоснабден имот.

Въззивният съд приема, че от анализа на събраните по делото доказателства се установява обема и качествените показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия. При кредитиране заключението на вещото лице по приетата СТЕ съдът приема за установено, че при спазване на чл.125 ЗЕ, чл.139 ЗЕ и чл.141 ЗЕ в жилището на ответницата е доставяна топлинна енергия при дялово разпределение на същата в сградата етажна собственост и отчитане и заплащане на потребената топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна сметка. При кредитиране заключението по СТЕ съдът приема за установено по делото, че количеството на топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е изчислено по формула, съгласно приложението към чл.61, т.6.1. от Наредба №16-334. Следователно се налага извода, че сумите за топлинна енергия за имота на ответницата са начислени в съответствие с действащата за исковия период Наредба за топлоснабдяване и ЗЕ. Заключението по СТЕ е дадено от вещо лице, специалист в областта топлотехника, мотивирано е вкл. с посочени формули за извършване на разпределението, като е даден отговор на поставените му задачи, предвид на което и съдът във връзка с чл.202 ГПК намира, че следва да го кредитира.

На следващо място съдът следва да разгледа основното възражение в жалбата на ищеца, което е срещу приетия от първоинстанционния съд размер на ползваната през процесния период топлинна енергия съобразно изготвеното по делото заключение на съдебно-техническа експертиза, а не съгласно заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. В случая правилно първоинстанционният съд не е възприел заключението на СсчЕ относно дължимия размер на задължението, а при определяне на размера на доставеното количество топлинна енергия се е позовал на констатациите на СТЕ, в която е изчислен действителният размер на задълженията на потребителя за реално доставената през процесния период топлинна енергия след приспадане на сумите по изравнителните сметки, като не са включени стари задължения и корекции за предходни периоди. Изцяло неоснователен е доводът на ответницата, че ищецът претендира вземане по фактура, която се отнася извън процесния период. Видно от заключението на СТЕ експертът е изчислил дължимите суми за доставената в имота топлоенергия за периода м.10.2013г. до м.04.2016г., за който период е издадена и заповедта за изпълнение.

Предвид горното съдът намира, че правилно първостепенният съд е приел за частично основателен и е уважил предявения иск за главница срещу ответницата за сумата от 865.64 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода м.10.2013г. до м.04.2016г. за топлоснабден имот - апартамент №8, находящ се в град София, ж.к.”**********, абонатен №*****, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.11.2016г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил предявения иск за разликата над 865.64 лв. до пълния предявен размер от 1018.92 лв.. В тази част обжалвания съдебен акт следва да бъде потвърден.

Решението е постановено при правилно приложение на материалния  закон и в частта, в която е уважен предявения установителен иск за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 117.95 лв., представляваща обезщетение за забава за плащането на дължимата стойност на потребената топлинна енергия за периода от 30.11.2013г. до 25.10.2016г.. Предвид разпоредбата на чл.32 от ОУ към договора за доставка на топлинна енергия е определен срок за заплащане на дължимата от купувача месечна цена на доставената топлинна енергия - 30 дни от изтичането на периода, за който се отнася. В този смисъл и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, считано от деня следващ последния ден от горния срок купувачът на топлинна енергия изпада в забава за изпълнение на задължението си за заплащане на цената на доставената му топлинна енергия и дължи обезщетение в размерите по чл.86 ЗЗД, независимо че избраният ред за начисляване на енергията е по прогнозни и една изравнителна сметки. Следователно след като е налице уговорен срок за заплащане на дължимата от купувача месечна цена на доставената топлинна енергия изпадането в забава не е обусловено от изпращането на покана до длъжника. Ето защо изложените във въззивната жалба на ответницата доводи досежно липсата на доказателства за получена покана за заплащане на задълженията за главница, въззивният съд счита за ирелевантни за спора.  Първостепенният съд правилно в съответствие с доказателствата по делото е приел, че ответницата е изпаднала в забава на 1-во число на втория месец, следващ отчетния период, за който се дължи месечната стойност на доставената топлинна енергия и е изчислил размера на дължимото обезщетение за забава върху размера на непогасената главница за исковия период от време като е приложил нормата на чл.162 от ГПК. Съдебното решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр.с чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 117.95 лв., респективно в частта, в която е отхвърлен за разликата над сумата от 117.95 лв. до пълния предявен размер от 138.83 лв., е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на страните по делото, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 във връзка с ал.8 и ал.3 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция по въззивната жалба на ищеца право на разноски има въззивника-ответник. На основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответницата сумата от 950.00 лв., разноски за адвокатски хонорар за подаден писмен отговор, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК. По въззивната жалба на ответницата право на разноски има ищеца, но поради липсата на заявена претенция в този смисъл, такива не му се дължат.

          Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №331234 от 05.02.2018г., постановено по гр.дело №30931/2017г. по описа на СРС,  І Г.О., 40-ти състав.

ОСЪЖДА "Т.С." ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***;  да заплати на Р.Л.Д., с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 950.00лв., разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

        ПРЕДСЕДАТЕЛ :                    ЧЛЕНОВЕ : 1./                      2./