№ 20238
гр. София, 09.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА В. ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Гражданско дело №
20241110142832 по описа за 2024 година
Ищецът Б. П. П. твърди, че на 22.01.2022 г. е сключил с ответника „К“ ЕАД Договор за
паричен заем № 250***** с предмет предоставянето на сумата от 750 лв. под формата на
кредит, която следвало да бъде върната в срок от четири месеца. В чл. 4 от цитирания
договор било предвидено, че при възникване на задължение на кредитополучателя да
предостави обезпечение, то същото следвало да бъде под формата на банкова гаранция
съгласно общите условия на дружеството или да бъде сключен договор за поръчителство с
посочено от кредитодателя лице-гранат в срок от 48 часа от подаване на заявлението за
отпускане на кредита. В чл. 3 било посочено, че при поискване на кредит без поръчител, то
срокът за разглеждане бил 14 дни. На 22.01.2022 г. кредитополучателят сключил с „АТт“
ЕООД договор за поръчителство с платимо от ищеца на „К“ ЕАД възнаграждение за
поръчителството в размер на 310 лв., но дължими към дружеството-гарант. Дължимото към
гаранта възнаграждение се включвало в месечната погасителна вноска по кредита. Така
общата дължима сума била в размер на 1 089 лв. Кредиторът посочил, че дължимата сума по
кредита била в размер на 779 лв., без в нея да било включено възнаграждението към
дружеството-гарант. Счита, че договорът за кредит от 22.02.2022 г. е нищожен на основание
чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Намира, че договорът за
поръчителство, сключен с „АТт“ ЕООД бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗЗП. Сочи, че договорът за кредит е недействителен на
специалните основания по чл. 22 ЗПК, тъй като липсвали каквито и да е условия за
прилагането на годишен лихвен процент. Липсвало посочване дали лихвеният процент е
фиксиран за целия срок на кредита или е променлив. Не бил посочен какъв е общият размер
на възнаградителна лихва за целия период на договора и какво е съотношението му с
главницата по кредита, както и таксата гаранция, за да може да се направи проверка дали
посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от заемодателя. На
следващо място, погасителният план не отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Поддържа, че в
договора за кредит липсва методика на формиране на ГПР по кредита, като не било ясно
какво точно е включено в процента на ГПР освен лихвата, доколкото била предвидена
дължимостта на такса гарант. Сочи, че след като кредиторът, при формиране на цената на
предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го
1
оскъпяват, следва по разбираем начин да посочи какво е включено в тях. Поради което
договорът бил нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че договорът за кредит
бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като сумата,
която се претендирала по договора за поръчителство, не била включена в ГПР и ГЛП. Счита,
че с предвиждането за заплащане на сумата по договора за поръчителство, се заобикаляла и
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че едноличен собственик на капитала на „АТт“
ЕООД е „К“ АД, като основна дейност на ответника е гаранционни сделки. Печалбата на
„АТт“ ЕООД се разпределяла в полза на „К“ АД. Поради което със сключването на договора
за поръчителство се целяло заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в
договора за поръчителство се уговаряло възнаграждение, което в последствие щяло да бъде
разпределено като печалба на„К“ АД. Твърди, че се цели единствено допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което
било уговорено по друго правоотношение с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4
ЗПК, което водело до недействителност на договора за кредит и договора за поръчителство.
Счита, че посочването в договора на размера на ГПР представлява заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Намира, че договорът за
поръчителство от 22.01.2022 г. също е нищожен поради накърняване на добрите нрави, тъй
като се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода
на кредитора. Отделно от това сумата за поръчител се заплащала без кредитополучателя да
получава нищо насреща, напротив, бил принуден да сключи договор за предоставяне на
поръчителство и то с предварително избрано от заемателя дружество, за да му бъде отпуснат
кредит. На следващо място, твърди, че договорът за поръчителство е нищожен поради това,
че се стига до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на
закона на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че договорът за
поръчителство е недействителен и на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП и ал. 2, т. 19 ЗЗП. Сочи, че
договорът не е разбираем и не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключване на договора.
Въз основа на изложеното ищецът иска признаване за установено между страните, че
Договор за кредит № 250*****/22.01.2022 г. е нищожен, в условията на евентуалност, че
клаузата на чл. 4, ал. 1 че Договор за кредит № 250*****/22.01.2022 г. е нищожна. Иска
признаване за установено, че между него и ответника „АТт“ ЕООД, че сключеният между
тях Договор за предоставяне на поръчителство към Договор за кредит №
250*****/22.01.2022 г. е нищожен. Претендира разноски.
Ответникът „К“ ЕАД оспорва предявените искове. Твърди, че ищецът не е изпълнил
задълженията си по договора за кредит. Поддържа, че при определянето на ГПР ясно са
били посочени дължимите суми. Възнаграждението за поръчител не било включено като
разход по кредита, тъй като същото не отговаряло на легалната дефиниция за разход по
кредита. Сключването на договор за поръчителство не било задължително условие за
отпускане на кредит. „К“ ЕАД не знаело какъв е размерът на дължимото възнаграждение за
дружеството-гарант към момента на сключване на Договора за кредит от 22.01.2022 г. Тъй
като договорът за поръчителство е незадължителен, то той не попада в хипотезата на пар. 1,
т. 1 ДР на ЗПК, респ. разходът за него не се включва в ГЛП и ГПР и липсвало нарушение на
чл. 19 ЗПК. Поддържа, че Договорът за поръчителство между ищеца и „АТт“ ЕООД е
договор за поръчка по смисъла на ЗЗД и уговореното в него възнаграждение не попадало в
обхвата на ЗПК. Дори и да се приемело наличието на скрито обогатяване, то последица от
тази правна констатация би било прогласяне като недействителна само на клаузата за
поръчителство. Иска отхвърляне на исковете. Претендира разноски, включително
юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. Възразява срещу разноските на ищеца,
счита, че същият не е материално-затруднено лице. Оспорва приложимостта на чл. 38, ал. 2
ЗА.
Ответникът „АТт“ ЕООД оспорва основателността на предявения срещу него иск.
Оспорва, че за предоставената услуга е получил 1 089 лева, като твърди, че полученото
2
възнаграждение било значително по-малко с оглед на това че договорът бил прекратен
предсрочно. Оспорва договорът за кредит да нарушава чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК,
както и сключването на договор за предоставяне на поръчителство да е задължително
условие за получаване на кредита. Оспорва, че вземанията на „АТт“ е следвало да се
включат в ГЛП и ГПР съгласно чл. 19 ЗПК. Твърди, че договорът за предоставяне на
поръчителство бил договор за поръчка по смисъла на чл. 280 ЗЗД, като вземанията за
възнаграждение по договора възникват в полза на АТт, а не в полза на кредитодателя К,
който не бил страна по договора за поръчителство. Оспорва като неоснователни твърденията
за нарушение на изискванията за добросъвестност, справедливост, неравновесие в правата
на страните и на добрите нрави при договора за предоставяне на поръчителство. Сочи, че
наличието на свързаност между „К“ и „АТт“ само по себе си не води до „скрито оскъпяване
на кредита“. Оспорва, че ищецът е материално затруднено лице. Иска отхвърляне на иска.
Претендира разноски, включително юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
Възразява срещу разноските на ищеца, счита, че същият не е материално-затруднено лице.
Оспорва приложимостта на чл. 38, ал. 2 ЗА.
Предявен е иск правно основание чл. 79, ал. 1 Закон за задълженията и договорите /ЗЗД/
и чл. 23 Закон за потребителския кредит ЗПК/. Ищецът „К“ ЕАД твърди, че на 22.01.2022 г.
между него и ответника бил сключен Договор за потребителски кредит № 250*****, с който
в заем на ответника била предоставена сума в размер на 750 лв. – главница, която следвало
да бъде върната на четири месечни вноски. Годишният лихвен процент бил в размер на 20,
06 %, а Годишният процент на разходите /ГПР/ бил в размер на 18, 43 лв. При това
положение дължимата договорна възнаградителна лихва била в размер на 29 лв. Към
06.12.2024 г. всички вноски по кредита били с настъпил падеж. Длъжникът извършил едно
плащане в размер на 352 лв, което било разпределено от кредитора по следния начин: 183,
24 лв. – за погасяване на месечни вноски, като първата вноска била изцяло погасена и била с
падеж 10.03.2022 г.; 11, 51 лв. – за договорна възнаградителна лихва, като е погасена изцяло
тази за първото плащане с падеж 10.03.2025 г.; 2, 83 лв – за обезщетение за забава и 154, 42
лв. са разпределени към „АТт“ ЕООД за погасяване на задълженията по договора за
поръчителство от 22.01.2022 г. ищецът поддържа, че към 06.12.2024 г. са дължими от
ответника следните парични суми: 566, 76 лв. – падежирали месечни вноски за главница за
периода 10.04.2022 г. – 10.06.2022 г. и 17, 49 лв. – договорна възнаградителна лихва. Въз
основа на изложеното ищецът иска осъждането на ответника да му заплати сума в размер на
566, 76 лв., представляваща падежирали и неплатени месечни вноски за главница по
Договор за потребителски кредит № 250*****/22.01.2022 г., дължими за периода 10.04.2022
г. – 10.06.2022 г, заедно със законна лихва от 06.12.2024 г. /датата на подаване исковата
молба/ до окончателното плащане. В условията на евентуалност, ако бъде уважен искът за
прогласяне на целия договор за недействителен, се претендира заплащане от ответника н
асума в размер на 398 лв., представляваща чистата стойност на кредита, заедно със законна
лихва от 06.12.2024 г. /датата на подаване исковата молба/ до окончателното плащане.
Претендира разноски за държавна такса в размер на 50 лв. и за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150 лв.
Ответникът по насрещния иск Б. П. П. счита искът за частично основателен. Прави
възражение за нищожност на договора за кредит и договора за поръчителство. Сумата,
дължима по договора за поръчителство не била включена в ГПР, поради което и целият
договор следвало да се обяви за нищожен. Счита, че дължи връщане на чистата главница в
размер на 750 лв. Платените вече суми като възнаграждение на поръчителя следвало да
бъдат отнесени към погасяване на главницата. Прави изрично признание на предявения в
условията на евентуалност иск. Прави възражение за прекомерност на
адвокатското/юрисконсултско възнаграждение на насрещната страна.
От фактическа и правна страна съдът намира следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявените искове за прогласяване на Договор за
паричен заем № 250*****/22.01.2022 г. и Договор за предоставяне на поръчителство по
процесния договор за кредит, респ. клаузата на договора за кредит предвиждаща задължение
3
за потребителя да представи обезпечение по сделката, за недействителни, е да установи при
условията на пълно и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за
кредит и поръчителство с описано в исковата молба съдържание, както и че договорите,
респ. клаузата, са недействителни като противоречащи на закона, заобикалящи императивни
правни норми и противоречащи на добрите нрави.
При съобразяване на поддържаните от страните твърдения на основание чл. 146, ал. 1, т.
3 и т. 4 ГПК с доклада е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото, че
между Б. П. П. и „К“ ЕАД е сключен Договор за паричен заем № 250*****/22.01.2022 г., по
силата на който дружеството отпуснало в заем на ищеца сумата в размер на 750 лева, че
между Б. П. П. и „АТт“ ЕООД е сключен договор за поръчителство към процесния договор
за кредит и, че дължимото по договора за поръчителство възнаграждение не е включено в
годишния процент на разходите по договора за кредит.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по смисъла
на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични
нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според
легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. От
служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че „К“ ЕАД е едноличен
собственик на капитала на „АТт“ ЕООД, като двете дружества са с един адрес на
управление. Страните не спорят, че „К“ ЕАД е овластено да приема вместо поръчителя
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство. Тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя,
което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства
/датата на която са изготвени договорите и съдържанието на същите/. От клаузите в
договора за потребителски кредит - чл. 4, ал. 1-3 е видно, че ако поръчителят е заявил
обезпечение чрез поръчителство с одобрено от заемодателя „К“ юридическо лице-
поръчител, то заявлението му за сключване на договора за кредит се разглежда в рамките на
48 часа от подаване на заявлението, като срокът за одобрение на заявлението за отпускане
на кредит в този случай е 24 часа. При непосочване обаче на посоченото обезпечение,
заявлението на лицето, кандидатстващо за кредит, се разглежда в 14-дневен срок от
подаването му. Предвид обстоятелството, че се касае за отпускане на т. нар. „бърз кредит“,
4
при който потребителят разчита да получи заявената сума в кратък срок, то разликата от
почти две седмици в срока на одобрение за кредит на практика превръща сключването на
договора за предоставяне на поръчителство в задължително условие за получаването на
кредита. В допълнение изискването за представяне на банкова гаранция е практически
неосъществимо особено предвид обстоятелството, че потребителят търси паричен кредит в
сравнително нисък размер.
Горното съставлява и неравноправно третиране на потребителите с оглед срока на
разглеждане на заявлението в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат вземането с
поръчителство на юридическо лице - поръчител, което освен това и следва да е одобрено от
кредитодателя. От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита следва, че
потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за кредит на парична сума, от
която се нуждае, следва да сключи „договор за предоставяне на поръчителство“ с посочено
от кредитора юридическо лице - поръчител. Гореизложеното води и до извода, че в
конкретния случай договорът за поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите
от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства,
съответна на получените гаранции. Въпреки, че всеки един от представените договори - този
за кредит и този за предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни
договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се
установява от уговорката за приоритетно разглеждане на искането за предоставяне на кредит
при сключване на договор за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от
кредитодателя юридическо лице-поръчител, сключването на договора за поръчителство в
същия ден, в който е сключен договорът за кредит. С оглед изложеното съдът намира, че
разходът за възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на „К“ ЕАД по
процесния договор за потребителски кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за
да се включи в общия разход по кредита.
Предвид гореизложеното, и като се съобрази обстоятелството, че възнаграждението по
договора за поръчителство е в размер на общо 82, 76 лева и същото не е включено в ГПР
съдът намира, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК.
Ето защо предявеният главен установителен иск за прогласяване нищожността на
процесния договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК е основателен и следва да бъде
уважен. При основателност на главния иск, евентуалният такъв за прогласяване
нищожността единствено на клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора като неравноправна, не
подлежи на разглеждане.
На следващо място, доколкото договорът, сключен между потребителя и „К“ ЕАД, и
договорът, сключен между потребителя и „АТт“ ЕООД, се намират във взаимовръзка
помежду си като система от правоотношения между страните, последиците от прогласяване
недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по
5
отношение на договора за предоставяне на поръчителство поради естеството на
правоотношенията. С оглед на гореизложените от съда изводи съдът намира, че доколкото
договорът за потребителски кредит е нищожен, то нищожен е и договорът за предоставяне
на поръчителство, сключен с „АТт“ ЕООД, обезпечаващ задълженията по него. Ето защо и
предявеният главен установителен иск за прогласяване нищожността на договора за
поръчителство също е основателен и следва да бъде уважен.
По насрещния иск.
При уважаването на иска за прогласяване нищожността на договора дължимата от
потребителя сума към кредитора е в размер на чистата стойност на кредита. Същата
съставлява остатъка от главницата в случай, че по нея са правени плащания или цялата
главница, в случай че по нея не са правени плащания. Ето защо предявеният от ищеца „К“
ЕАД иск за осъждане на ответника Б. П. да му заплати сума в размер на 566, 76 лв.,
представляваща падежирали месечни вноски за периода на погасителния план 10.04.2022 г. –
10.06.2022 г. следва да бъде отхвърлен, тъй като в тези вноски се включват и суми, които са
извън чистата стойност по кредита.
При това положение следва да се разгледа евентуалният иск на ищеца „К“ ЕАД за
заплащане на сумата от 398 лв., представляваща чистата стойност на кредита. Ответникът
по този иск Б. П. признава иска в отговора на насрещната искова молба. Ето защо същият
следва да бъде осъден да върне на ищеца „К„ ЕАД сума в размер на 398 лв.
При този изход на делото право на разноски имат и двете страни.
Ищецът Б. П. претендира заплащането на 100 лв. – държавна такса. Процесуалният му
представител адв. Д. М. претендира заплащането на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗА на
следните адвокатски възнаграждения: 480 лв. с ДДС по първия иск; 480 лв. с ДДС по втория
иск и 480 лв. с ДДС по насрещния иск. Представен е Договор за правна защита и съдействие,
в който е договорено безплатно процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 2, т. 2
ЗА. Представено е и доказателство за регистрация по ДДС. Съобразно уважените искове
ответникът „К“ ЕАД следва да бъде осъден да заплати на ищеца Б. П. сума в размер на 50
лв. – държавна такса, а на адв. Д. М. сума в размер на 240 лв. с ДДС, представляваща сбор
от дължимите му адвокатски възнаграждения от по 100 лв. – за уважения иск за защита по
насрещните искове, като съдът взема предвид възражението на „К“ АД за прекомерност на
адвокатското възнаграждение, липсата на правна и фактическа сложност на делото и
липсата на необходимост от събиране на доказателства и липсата на явяване на адв. М. в
единственото открито съдебно заседание по делото.
Ответникът – ищец по насрещните искове претендира заплащането на държавна такса в
размер на 50 лв. и на юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. ответникът по
насрещните искове Б. П. следва да бъде осъден да заплати на „К“ ЕАД следните суми – 50
лв. – държавна такса и 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Б. П. П., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул.
„Р.В.“ № 16А срещу „К“ ЕАД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „В“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „България“, иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, нищожността на сключения между страните Договор
за потребителски кредит № 250***** от 22.01.2022 г.
ПРОГЛАСЯВА по предявен от Б. П. П., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул.
„Р.В.“ № 16А, иск против „Ай тръст“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление в гр. София, бул. „В“, № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „България“,
Договор за поръчителство от 22.01.2022 г. във връзка с Договор за потребителски кредит №
250***** от 22.01.2022 г. за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пред. 1 ЗЗД.
6
ОСЪЖДА Б. П. П., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. „Р.В.“ № 16А да заплати
на „К“ ЕАД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „В“ № 146
(сграда А), ет. 4, Бизнес център „България“, на основание чл. 23 ЗПК сумата от 398 лева.,
представляваща неплатена част от чистата стойност на кредита, предоставен по Договор за
потребителски кредит № 250***** от 22.01.2022 г., ведно със законната лихва считано от
06.12.2024 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „К“ ЕАД да заплати на Б. П. П., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул.
„Р.В.“ № 16А на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лева, представляваща сторените
разноски по делото.
ОСЪЖДА „К“ ЕАД да заплати на адв. Д. М., САК, с адрес на упражняване на
дейността: гр. София, бул. „АС“ № 125-2, ет. 5, офис 5.3 на основание чл. 38, ал. 2, т. 2 ЗАдв.
сумата от 240 лева с ДДС, представляваща възнаграждение за безплатна защита по делото
на Б. П. П..
ОСЪЖДА Б. П. П., с ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. „Р.В.“ № 16А да заплати
на „К“ ЕАД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „В“ № 146
(сграда А), ет. 4, Бизнес център „България“на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в общ
размер от 200 лева, представляваща сторените разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7