РЕШЕНИЕ
№ 1665
гр. Пловдив, 04.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и трети септември, през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Катя Ив. Янева
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20215330102709 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявен от А. Д. Д. против „Ай Ти Еф
Груп“ АД иск за приемане за установено в отношенията между страните на
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че клаузата за неустойка, уговорена в чл. 5.6. от
Договор за кредит № ***/10.09.2019 г. във вр. с Приложение № 1, е нищожна
като противоречаща на добрите нрави, поради установяването й в
противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, в нарушение на договорното неравноправие
между страните и в нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Ищцата твърди, че между страните е сключен Договор за кредит №
***/10.09.2019 г., по силата на който в полза на ищцата – кредитополучател, е
предоставена сумата в размер от 400 лв. при фиксиран лихвен процент по
заема от 40, 54 % и годишен процент на разходите от 49, 00 %. Твърди, че с
договора е установено задължение за кредитополучателя за предоставяне на
обезпечение под формата банкова гаранция или поръчителство от две
физически лица, което да отговаря на изискванията, установени от
кредитодателя в разпоредбата на чл. 5.6 от Договора във вр. с Приложение №
1. В случай на непредставяне на уговореното обезпечение кредитополучателят
1
се задължил да заплати неустойка от 3, 96 лв. на ден. Сочи, че начислената по
договора неустойка е от 100 лв. Твърди, че посоченият в договора фиксиран
лихвен процент от 40, 54 % не отговаря на действително приложения лихвен
процент, тъй като уговорената неустойка представлява добавък към
договорната лихва, като поради увеличаване на лихвения процент нараства и
стойността на годишния процент на разходите, но същия не е посочен в
договора в действителния му размер в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Счита, че с кумулирана на задължението за неустойка кредиторът се
обогатява допълнително, което води до нарушение на добрите нрави и внася
неравноправие между правата и задълженията между страните. Сочи, че
възнаградителната лихва представлява цената на предоставената услуга, а в
случая е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената цена, което води до нарушаване на принципа за добросъвестност.
Позовава се на съдебна практика, съгласно която възнаградителна лихва в
размер, надвишаващ трикратния размер на законната лихва, е недействителна,
поради противоречието й с добрите нрави. По тези съображения счита, че не
дължи плащания за неустойка, тъй като договорът е нищожен на основание
чл. 22 ЗПК, поради сключването му в нарушение на разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в договора лихвен процент не отговаря
на действително приложения, поради това, че уговореното в договора
плащане, макар и установено като неустойка, по правната си същност
представлява скрита добавка към възнаградителната лихва. Твърди, че
неправилно размерът на плащането по чл. 3.3 от договора, наречено
"неустойката", но представляващо скрито възнаграждение за ползването на
финансовия актив, не е включен при определяне на годишния процент на
разходите, поради което и посоченият в договора годишен процент на
разходите също не отговаря на действителния, което представлява нарушение
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че в нарушение на чл. 5
ЗПК при сключване на договора в полза на потребителя не е представена
преддоговорна информация. По така изложените съображения счита
договорът за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради което и
съгласно чл. 23 ЗПК кредитополучателят дължи връщане единствено на
чистата стойност на кредита, без лихвата и другите разходи по кредита.
Счита, че с включване на клауза за неустойка в този размер се е достигнало
до сключване на договора за кредит при заобикаляне на закона и в точност на
2
правилото, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че с
установяването на задължение за неустойка в договора и в нарушение на чл.
143, т. 5 ЗПК е предвидено необосновано високо обезщетение. Излага
съображения за нищожност и на клаузата на чл. 3.3 от договора като
противоречаща на добрите нрави по смисъла на Тълкувателно решение № 1
от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Моли за уважаване
на предявените искове. Претендира присъждане на сторените в
производството съдебно-деловодни разноски.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Ай
Ти Еф Груп“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага
съображения за нейната неоснователност. Твърди, че между страните е
сключен чрез средствата за комуникация от разстояние договор за кредит №
****/10.09.2019 г., сключен по инициатива на кредитополучателя, подал
заявка за кандидатстване, като е потвърдила, че е запозната и се съгласява с
Общите условия. След одобряване на заявката сумата по кредита в размер от
400 лв. била предоставена и усвоена от кредитополучателката. Оспорва
твърдението на ищцата, че при изчисляване на годишния процент на
разходите следва да се включи и установената в разпоредбата на чл. 3.3. от
Договора неустойка, в който смисъл се позовава на разпоредбата на чл. 19, ал.
3 ЗПК. Счита, че установената по договора възнаградителна лихва не е
нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, в който смисъл счита, че
не е налице трайна съдебна практика установяваща ограничение на размера
на лихвата до трикратния размер на законната лихва. Поддържа, че
единственото законово ограничение е установено в разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК, което в случая не е нарушено, доколкото установения по договора
годишен процент на разходите е от 49, 65 %. Твърди, че неустойката не е
установена в противоречие с основните й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, в който смисъл счита, че последната не е установена в
противоречие с добрите нрави. Твърди, че в случая неустойката е
компенсаторна, поради неизпълнение на установено в договора задължение
на кредитополучателя, като последната е договорена при превес на
обезщетителната й функция с оглед компенсиране на вредите на
кредитодателя, предоставящ високорискови парични заеми. Сочи, че клаузата
на чл. 3.3. от договора е ясно и точно формулирана и осигурява обезщетение
3
за вредите на кредитора при предоставяне на необезпечен кредит чрез
неизпълнение на задължението на длъжника за учредяване на обезпечение,
което да отговаря на условията, предвидени в договора за кредит. Твърди, че
клаузата за неустойка е индивидуално уговорена в съответствие с
изискванията на Закона за защита на потребителите. Възразява по отношение
на твърдението на ищцата, че при сключване на договора не е представена
преддоговорна информация, доколкото като приложение към договора е
представен стандартен европейски формуляр. По така изложените
съображения се моли за отхвърляне на предявения иск.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с установителен иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недействителността на клаузата
за неустойка, установена в разпоредбата на чл. 5.6. от Договор за кредит №
****/10.09.2019 г. във вр. с Приложение № 1 като противоречаща на добрите
нрави, поради установяването й в противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и в
нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК.
В обстоятелствената част на исковата молба са изложени съображения
за недължимост на неустойка и поради недействителност на договора за
потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК, а именно – поради
сключването му в нарушение на изискванията, установени в разпоредбите на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, единствено по които съдът дължи произнасяне.
Това е така, тъй като ищецът по иск за недействителност, за разлика от
ответника по иск за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в
рамките на един иск или един процес да изчерпи всичките си
правоизключващи възражения.
От събраните по делото доказателства се установява, че между ищцата
А. Д. Д. и „Ай Ти Еф Груп“ АД е сключен договор за потребителски кредит №
**** от 10.09.2019 г. Към договора е подписано Приложение № 1, в което е
посочено същественото съдържание на договора за кредит. По силата на така
възникналото между страните правоотношение ответникът се е задължил да
предостави в заем на ищцата сумата от 400 лв. чрез системата на еPay.bg на
4
„Изипей“ АД, срещу насрещното задължение на длъжника да върне сумата в
срок до 10.10.2019 г. с размер на погасителната вноска с одобрено
обезпечение от 413, 33 лв. и с размер на погасителната вноска без одобрено
обезпечение от 532, 12 лв. Установен е годишен процент на разходите от 49
% и годишен лихвен процент от 40, 5442000 %.
С разпоредбата на чл. 5.1. от договора страните са постигнали съгласие,
че заемополучателят следва да обезпечи задължението си в срок до края на
следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита.
Установено е, че обезпечението следва да е поръчителство на две физически
лица или банкова гаранция в размер на сбора на дължимата главница и лихва
за ползване на кредита, със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за
погасяване на всички задължения. В клаузата на чл. 5.3. от Договора е
установено, че кредитополучателят следва да осигури поне двама
поръчители, които да отговарят солидарно за задълженията на
кредитополучателя, като по своя преценка кредиторът може да изиска
кредитополучателят да осигури повече от двама поръчители с оглед
получаване на кредит. Посочено е, че поръчителите следва задължително да
бъдат физически лица, които отговарят на следните условия: да имат нетен
размер на осигурителния доход от 1 500 лв., да бъдат лица над 20 годишна
възраст, да работят на безсрочен трудов договор, да имат не по-малко от 5
години трудов и осигурителен стаж, да не са кредитополучатели или
поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с кредитодателя,
да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат
задължения към други кредитни или финансови институции или ако има –
кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със
статус не по-лош от редовен.
С разпоредбата на чл. 5.6. от Договора е предвидено, че при
неосигуряване в срок на обезпечение по кредита, което да отговаря на
посочените условия, или действието на обезпечението бъде прекратено,
кредитополучателят дължи на кредитодателя неустойка за всеки календарен
ден забава, за който не е предоставил обезпечение, в размер, който е
индивидуално определен в Приложение № 1 към Договора. Установено е, че
неустойката се заплаща заедно с погасителната вноска и се начислява само за
периода, в който кредита е бил без обезпечение. В т. 10 от Приложение № 1 е
5
посочено, че при непредставяне на обезпечение, размерът на неустойката е от
3, 96 лв. средно на ден, като неустойката на ден не трябва да надвишава 1 %
от главницата по кредита.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора
за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл.
23 ЗПК.
С клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за
потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите.
В случая в разпоредбата на т. 9 от Приложение № 1 към Договора е
посочен годишният процент на разходите по кредита от 49 %.
С клаузата на чл. 5.6. от договора за потребителски кредит страните са
установили, че длъжникът следва да заплати в полза на кредитодателя
неустойка при неизпълнение на задължението му за осигуряване на
обезпечение по чл. 5.1. от договора в срок до края на следващия ден, считано
от деня на предоставяне на сумата по кредита. Тази неустойка е установена в
т. 10 от Приложение № 1 към Договора в размер от 3, 96 лв. средно на ден,
като неустойката на ден не трябва да надвишава 1 % от главницата по
кредита. Неустойката в глобален размер е установена към деня на сключване
на договора за кредит, доколкото в т. 4.2. е посочен размер на вноската без
обезпечение от 532, 13 лв., а в т. 4.1. е посочен размер на вноската с одобрено
обезпечение от 413, 33 лв. Разликата между посочените две суми формира
общия размер на неустойката от 118, 80 лв.
Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента
на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг.
6
чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно
отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и
уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на
заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и
използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски
кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При
формиране на годишния процент на разходите, се включват не само тези,
установени към момента на сключване на договора за потребителски кредит,
но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1
ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или
услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне
на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването
на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и
други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на
сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени
ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с
потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на
задължението на Република България за транспониране на разпоредбите на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен
принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
7
кредит, който следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и
кратък начин. В съображение 19 от Директивата е установено, че за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. „ж“ от посочената Директива е установено, че в договора
следва да се съдържа информация относно годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на
договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана и
съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с
разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки
следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в
чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
В случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на
ищеца, изложени в исковата молба, че невключване на предвидената в т. 10
от Приложение № 1 към договора неустойка, в процентното изражение на
годишния процент на разходите, така както е установен в договора, води до
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1.
т. 10 ЗПК.
Съдът намира, че не следва разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да се
тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност
по чл. 22 ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР,
но и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора
размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.
Това е така, тъй като всъщност разширителното тълкуване на посочената
разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по разширителен начин на
възприето от общностния законодател правило в разпоредбата ма чл. 10, пар.
2, б. “ж” от Директивата, осъществено от националния съд, което е
недопустимо, след като националното законодателство е възприело и
8
транспонирало посоченото правило по точен и пълен начин.
Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита, чрез невключване в неговото процентно изражение на задължение,
което е установено в глобален размер чрез посочване на неговата стойност, не
води до недействителност на договора за кредит на соченото от ищеца
основание. Макар неустойката по своята същност, с оглед тълкуване на
разпоредбите на договора, да представлява скрито възнаграждение за
кредитодателя, което води до по-голям процент на разходите по кредита, не
следва да се прилага санкцията установена в разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
Това е така, тъй като в случаите, в които годишният процент на разходите
надвишава установения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, приложение
намира специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че
санкция за неспазване на посоченото изискване, е недействителност на
съответната клауза от договора.
Съдът намира за необходимо да изясни, че нормативната цел, която е
установена в Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23 април 2008 г. е осигуряване на максимална информираност на
потребителите, при сключване на договори за кредит при условия, които са
отнапред установени от икономически по-силната страна в
правоотношението. Следователно и при нарушение на разпоредбите,
установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, следва да намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция,
единствено в случаите, когато за потребителя би останал неясен размера на
задължението по кредита и начина на неговото формиране. В процесния
казус, макар задължението за неустойка да не е включено в процентното
измерение на годишния процент на разходите по кредита, това задължение е
установено в глобален размер и като част, която се добавя към размера на
седмичната вноска по кредита, поради което за потребителя съществува
яснота относно точния размер на задължението му и общата стойност на
кредита.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на
договора за кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
9
Не е допуснато и соченото от страна на ищеца нарушение на клаузата на
чл. 11, ал. 1. т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е установен годишния
лихвен процент, а именно от 40, 5442000 %, като макар отделно да не е
установен размерът на договорната лихва, последният е изводим от клаузите
на договора, тъй като е посочена общата стойност на кредита, както и
размерът на заемната сума, като разликата между посочените две суми,
формира и размера на левовата равностойност на възнаградителната лихва. В
случая следва да се посочи, че лихвеният процент е фиксиран, поради което
не е необходимо да бъде установена формулата за неговото определяне.
Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на
кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за
възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с
изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността
на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу
възнаграждение. Съдът не възприема цитираната от ищеца, без конкретно
посочване на съдебните актове, на които се позовава, съдебна практика,
съгласно която недействителна, поради противоречие с добрите нрави, е
уговорка за лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва по
необезпечени кредити. В договора е посочен общият размер на дължимата за
срока на договора възнаградителната лихва и съотношението й с главницата
по кредита, поради което може да се осъществи и съответна проверка дали
посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
кредитодателя.
По така изложените съображения съдът намира, че договора за кредит
отговаря на нормативно установените изисквания за необходимо съдържание
и не следва да намери приложение разпоредбата на чл. 22 ЗПК.
С разпоредбите на договора е установено задължение за осигуряване на
обезпечение, което да отговаря на посочените от кредитора условия, като
бъде представено в срок до до края на следващия ден, считано от деня на
предоставяне на сумата по кредита. Задължението е установено на ден - в т.
10 от Приложение № 1, в размер от 3, 96 лв. средно на ден, като неустойката
на ден не трябва да надвишава 1 % от главницата по кредита.
Както вече бе посочено, глобалният размер на неустойката е определен
10
още към деня на сключване на договора, доколкото е установен размер на
дължимата погасителна вноска по кредита, който следва да се погаси чрез
заплащане на една вноска в срок до 10.10.2019 г., при неосигуряване на
обезпечение, както и размера на вноската при осигуряване на обезпечение.
Разликата между посочените две суми формира общия размер на неустойката
от 118, 80 лв.
По своята правна природа неустойката представлява форма на
договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните.
Поначало функциите на установена между страните неустоечна клауза са
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът
съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора,
неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното
право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да
се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не
към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните
примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични
и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на
задължението - съществено или за незначителна негова част; 4.
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди
В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на
задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността
11
си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от
заемодателя начин в чл. 5.1. от договора. Следователно задължението за
заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на
поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното
задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в
срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.
Така установеното задължение не може да се характеризира като
неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и
обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен характер.
В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на
кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на
неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер на ден от 3,
96 лв. или около 1 % от заеманата сума, който води до увеличаване на
стойността на задължението с над 10 %, съдът намира за установено в разрез
с добрите нрави. Това задължение всъщност съставлява скрито под формата
на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено
допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по
който е установено това задължение, тъй като договора е предвидено
неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и
възнаградителната лихва.
По така изложените съображения клаузата, установяваща задължение за
заплащане на неустойка, с което задължение разходите по кредита се
увеличават, чрез добавяне на допълнително възнаграждение за кредитора, е
нищожна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави.
По така изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск за
12
установяване недействителността на клаузата на чл. 5.6. Договора във вр. с т.
10 от Приложение № 1, поради установяването й в противоречие с добрите
нрави е основателен, поради което не следва да се пристъпва към разглеждане
на останалите посочени от ищеца основания за недействителност на тази
клауза.
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от последната разноски в
размер на сумата от 50 лв. за заплатена държавна такса.
В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което и с оглед изхода на правния спор в полза на
процесуалния представител на ищцата – адв. Иванова, следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение, определено в размер от 300 лв. на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
редакцията й към момента на сключване на договора за правна защита и
съдействие – ДВ, бр.7 от 22.01.2019 г.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Ай Ти Еф Груп“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Александър Стамболийски“ № 84-86, Бизнес център „Урбан Модел“, ет. 12,
по предявения от А. Д. Д., ЕГН **********, с адрес гр. Пловдив, ул.
„Родосто“ № 17, иск с правно основание чл. 124 ГПК, че клаузата на в чл. 5.6.
от Договор за кредит № ****/10.09.2019 г. във вр. с т. 10 от Приложение № 1,
е недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД на АЛБ. Д. Д., ЕГН **********, сумата от 50 лв.
– съдебно-деловодни разноски в производството по гр.д. № 2709/2021 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ АД, ЕИК *********, да заплати на
13
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на
адв. Е. И, АК – П, с личен № **********, с адрес гр. П, ул. “Х К” № , сумата
от 300 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по гр.д. № 2709/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив,
IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване, с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ___/П/____________________
14