№ 7492
гр. София, 28.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И.ОВА ТОШЕВА
при участието на секретаря И.А ЛЮДМ. СТОЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.ОВА ТОШЕВА Гражданско
дело № 20241110168587 по описа за 2024 година
След влизане в законна сила на Определение № 16531/09.04.2025 г., с което
производството е частично прекратено, делото се води по искова молба на „*********“ ЕАД
срещу И. Г. К., с която са предявени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл.
415, ал. 1, т. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните
задължения за топлоснабден имот, находящ се в гр. *******, ет. 1НП, апартамент, с абон. №
327159, а именно: 1 611.10 лв. – цена на доставена топлинна енергия през периода от
01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със законната лихва от 17.04.2024 г. до изплащане на
вземането; 187.93 лв. – мораторна лихва за периода от 15.09.2022 г. до 03.04.2024 г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
22970/2024 г. по описа на СРС, 85 състав. Претендират се разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
Ищецът твърди, че е налице договорно отношение за продажба на топлинна енергия
за битови нужди с ответника в качеството му на наемател на топлоснабдения имот през
процесния период, към което са приложими общите условия на ищцовото дружество, без да
е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че е доставил за исковия период топлинна
енергия за имота, като ответникът не е заплатил дължимата цена, формирана на база
прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени от „********“ ЕООД по реда
за дялово разпределение. Излага, че ответникът е изпаднал в забава.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът И. Г. К. е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва наличието на договорно
отношение с ищеца, във връзка с което твърди, че не е собственик или ползвател на имота.
Оспорва имотът да е бил топлоснабден. Оспорва реалното потребление на топлинна енергия
в имота през исковия период и нейната цена. Изтъква липсата на доказателства за наличието
1
на одобрени строителни книжа, за изграждането на сградна инсталация за топлопреносна
мрежа в имота, за заснемането на отоплителната инсталация в имота, за вида, броя и
мощността на монтираните отоплителни уреди в сградата и за сертифициране на
измервателните уреди в имота. Оспорва да е изпаднал в забава в плащането на главницата,
като счита, че в случая е необходима покана. Релевира възражение за изтекла погасителна
давност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Третото лице – помагач на страната на ищеца „********“ ЕООД изразява становище,
че дяловото разпределение е извършвано в съответствие с нормативните изисквания, а
предявените искове са основателни.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК искове за установяване
дължимост на суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 22970/2024 г. по описа на СРС, 85 състав. Исковете са допустими
като предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, при наличие на подадено в срок възражение
срещу заповедта и в предметните и субективни предели на заявлението и издадената
заповед по чл. 410 ГПК.
С оглед очертаното в исковата молба основание на предявените искове съдът намира,
че те са с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За основателността на исковата претенция за цената на доставената топлинна енергия е
необходимо ищецът да докаже пълно и главно следните обстоятелства: наличието на
облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия между
страните; количеството на реално доставената по договора топлинна енергия за процесния
период и нейната стойност; изискуемост на вземането.
По правило източник на облигационно договорно правоотношение е договорът. Този
начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна
енергия предвид разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ. Същевременно законът предвижда
хипотеза на договорно обвързване и без наличието на изричен писмен договор, а именно –
когато се касае за топлоснабдена сграда-етажна собственост, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са клиенти
на топлинна енергия, т.е. те са страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153,
ал. 1 ЗЕ/. В коментираната хипотеза законът приравнява придобИ.ето на право на
собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на
договор с топлопреносното предприятие.
Съгласно т. 1 от ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС:
„Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на
доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за
2
енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание
и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на
топлинна енергия за битови нужди дължи цената й“. В мотивите към т. 1 е прието следното:
„Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на
топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие
подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с открИ.ето на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта
на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на
чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране
би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим
както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден
имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна
енергия за собствените му битови нужди...“.
В случая ищецът претендира цената на потребената в имота през исковия период
топлинна енергия от ответника в качеството му на наемател на жилището. От Нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот № 36, том 1, рег. № 838, дело № 24/2004 г. на
нотариус ********, се установява, че собственик на имота е „******“ ЕООД, т.е. трето за
делото лице. Изяснява се, че собственикът го е отдал под наем на ответника по силата на
Договор за наем от 21.07.2016 г., срокът на който е удължен с Анекс от 2021 г., като обхваща
и процесния период. От изложеното следва, че ответникът е бил държател на имота на
облигационно основание и го е ползвал през исковия период.
Собственикът или титулярът на вещното право на ползване върху имот в сграда в
режим на етажна собственост по презумпция на закона се смята за потребител на топлинна
енергия, но посочването им в чл. 153, ал. 1 ЗЕ като страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. В случая е доказано по
делото, че ответникът – наемател е подал до ищцовото дружество Заявление-декларация с
3
вх. № 11551/22.07.2016 г. /неоспорено в отговора на исковата молба/ за открИ.е на партида за
имота на негово име. Този документ има характер на предложение за сключване на договор
между тях, което очевидно е прието от ищеца с конклудентни действия, щом фактурите и
съобщенията към тях са издавани на името на ответника и щом именно продавачът
представя заявлението-декларация като писмено доказателство по делото. Следователно,
независимо че ответникът не е бил през разглеждания период собственик или носител на
вещно право на ползване на имота, по делото е доказано сключването между него и ищеца
по посочения начин на нарочен договор за продажба на топлинна енергия за процесния
имот.
Договорът между ищеца и ответника съобразно разпоредбите на чл. 150 ЗЕ се регулира
от Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „*********“ ЕАД на
клиенти в град София, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР. Договорът касае
доставка на топлинна енергия до следния обект: апартамент, находящ се в гр. *******, ет.
1НП, с абон. № 327159. Заключението на съдебно-техническата експертиза и представените
от третото лице – помагач писмени доказателства в своята съвкупност обосновават извод, че
абонатната станция в сградата в режим на етажна собственост, в която се намира
процесният имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа.
За установяване факта на доставяне през исковия период на топлинна енергия в наетия
от ответника имот и нейната стойност са представени по делото съобщения към фактури,
писмени доказателства от третото лице – помагач и е прието заключението на съдебно-
техническата експертиза.
От заключението на вещото лице Т., което съдът кредитира като обективно,
компетентно и обосновано, се изяснява следното: За процесния период редовно са
отчислявани за сметка на ищеца технологичните разходи на абонатната станция, като по
този начин е формирана топлинната енергия за разпределение в сградата – етажна
собственост. Топломерът в абонатната станция през исковия период е бил изправен, тъй като
е преминавал проверки, които винаги са приключвали със заключение за съответствие.
Задълженията за топлинна енергия са начислявани на абоната на равни месечни вноски с
годишно изравняване /т.е. по реда на чл. 155, ал. 1, т. 1 ЗЕ/. През периода радиаторите в
имота са били демонтирани и не е ползвана топлинна енергия за отопление на имот, а
топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване е начислявана по показанията на 1 бр.
водомер за топла вода в имота, като абонатът е осигурявал достъп за отчет. Видно е, че е
начислявана и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, която е била изчислена
по нормативно установена формула и е разпределена между всички абонати
пропорционално на пълните отопляеми обеми на имотите им по проект, като изчисленията
са правилно извършени. Вещото лице Т. посочва, че дяловото разпределение е извършвано в
съответствие с нормативните разпоредби.
Доверявайки се изцяло на заключението на съдебно-техническата експертиза,
намиращо опора в акта за разпределение на кубатура, представен от ищеца, и в документите
за извършено дялово разпределение, представени от третото лице – помагач, въз основа на
4
които ищецът е издал съобщенията към фактури, съдът намира, че в случая е доказана
реалната доставка на топлинна енергия в процесния имот. Наличието или не на одобрени
строителни книжа, на документи за изграждането на сградна инсталация за топлопреносна
мрежа в имота, на документи за заснемането на отоплителната инсталация в имота и за
сертифициране на измервателните уреди в имота са ирелевантни, щом по делото е
установено изпълнение на задължението на ищеца по сключения с ответника договор да
доставя топлинна енергия в имота.
След като по делото е доказано наличието на валидно договорно правоотношение
между страните с предмет доставка на топлинна енергия в процесния имот, както и
действителното доставяне на такава, то искът срещу ответника за нейната цена се явява
доказан по основание. Обстоятелството какво количество топлинна енергия е доставено в
имота е от значение единствено за доказването на размера на иска, като евентуалната
недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му предвид разпоредбата
на чл. 162 ГПК.
На ищеца се дължи цената на реално доставената топлинна енергия през исковия
период, поради което при определянето й следва да се вземат предвид не стойностите на
прогнозния дял /по фактури/, а тези, които се формират в резултат от изравняване. Ето защо
стойността на издадените месечни фактури не е от съществено значение за определяне на
размера на ищцовото вземане.
При определяне размера на дължимата цена за доставената от „*********“ ЕАД
топлинна енергия в имота през процесния период съдът възприема напълно посочената в
заключението на съдебно – техническата експертиза сума от 1 581.16 лв., тъй като тя е
определена от вещото лице след запознаване с всички относими към въпроса документи и
при прилагане на специалните му знания от областта на топлотехниката. Следователно
дължимата на ищеца цена за топлинната енергия възлиза общо на 1 581.16 лв.
Ответникът не твърди и не доказва плащане на задължението.
По възражението за погасяване по давност на вземането съдът намира следното:
Според чл. 33, ал. 1 от приложимите общи условия клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят, от което следва извод, че се касае за срочно задължение. Съгласно чл. 114,
ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при
срочните задължения давността тече от деня на падежа. Следователно за всяко едно от
претендираните от ищцовото дружество месечни задължения, включени в процесния
период, давностният срок тече от момента, в който изтече срокът за тяхното заплащане.
Съгласно ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГК на ВКС вземанията за
доставена топлинна енергия се погасяват с изтичане на тригодишна давност, тъй като се
касае за „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.
Всичко изложено означава, че с оглед датата на подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – 17.04.2024 г., погасени по давност биха били вземанията за цената на доставената
5
топлинна енергия, чиято изискуемост е настъпила преди 17.04.2021 г., но в случая такива не
са включени в исковия период. Следователно възражението за изтекла погасителна давност е
неоснователно.
Предвид изложеното искът с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ
следва да бъде уважен до сумата от 1 581.16 лв., върху която се дължи и законната лихва,
считано от 17.04.2024 г. до окончателното плащане, респ. искът подлежи на отхвърляне за
разликата над посочения размер до пълния предявен размер.
Основателността на иска за мораторна лихва предпоставя наличие на главен дълг и
забава в плащането му.
В случая е установено наличието на главен дълг на ответника в размер на 1 581.16 лв.
Съгласно чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е
определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Именно тази разпоредба следва
да намери приложение в случая предвид клаузите в приложимите общи условия. Съгласно
чл. 33, ал. 1 от общите условия клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Чл. 32,
ал. 3 гласи, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца продавачът издава за отчетния период кредитни
известия за стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. В чл. 33, ал. 2 е
предвидено, че клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и
ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл. 33, ал. 4 продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и
ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2. Следователно обезщетение за забава се дължи
само за изравнителните сметки, ако не бъдат заплатени в 45-дневен срок. Предвид
изложеното изпадането в забава в случая не е обвързано с получаването от ответника на
покана. Началото на забавата е 15.09.2022 г. по отношение на главницата за периода от м.
05.2021 г. до м. 04.2022 г. и 15.09.2023 г. – за главницата за периода от м. 05.2022 г. до м.
04.2023 г., тъй като общите фактури са от 31.07.2022 г. и от 31.07.2023 г.
Размера на дължимата мораторна лихва за периода от 15.09.2022 г. до 03.04.2024 г.
върху главницата съдът определи по реда на чл. 162 ГПК с помощта на интернет калкулатор
на законната лихва и приема, че възлиза на претендираната сума.
Следователно искът за мораторна лихва върху цената на доставената топлинна енергия
е изцяло основателен.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК ответникът дължи на
ищеца разноски за исковото и заповедното производства съразмерно на уважената част от
исковете. На ищеца се дължат за исковото производство разноски в общ размер на 419.49
лв., включващи: 35.49 лв. – държавна такса, 288 лв. – депозит за вещо лице, и 96 лв. –
6
юрисконсултско възнаграждение. Дължат му се и разноски за заповедното производство в
общ размер на 83.49 лв., включващи: 35.49 лв. – държавна такса, и 48 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК на
процесуалния представител на ответника се дължи сумата от 16 лв. – възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ в исковото производство, определено съразмерно на
отхвърлената и на прекратената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК на ответника се дължат разноски за заповедното
производство за заплатено адвокатско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената и на
прекратената част от исковете. От друга страна, възражението на ищеца, направено още в
исковата молба, за прекомерност на платения адвокатски хонорар е основателно, тъй като
заповедното производство не може да се определи като дело с фактическа и/или правна
сложност, а усилията на адвоката по него се свеждат до подаване на възражение по бланка.
Ето защо хонорарът следва да бъде намален на основание чл. 78, ал. 5 ГПК до сумата от 50
лв., респ. ищецът дължи на ответника пропорционална част от него, възлизаща на сумата от
2 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, че
И. Г. К., ЕГН **********, със съдебен адрес: **********, дължи на „*********“ ЕАД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, следните задължения
за топлоснабден имот, находящ се в гр. *******, ет. 1НП, апартамент, с абон. № 327159, а
именно: на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ сумата от 1 581.16 лв. – цена на
доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2023 г., ведно със
законната лихва от 17.04.2024 г. до изплащане на вземането; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от 187.93 лв. – мораторна лихва за периода от 15.09.2022 г. до 03.04.2024 г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
22970/2024 г. по описа на СРС, 85 състав, като ОТХВЪРЛЯ частично иска за главницата за
разликата над 1 581.16 лв. до пълния предявен размер от 1 611.10 лв.
ОСЪЖДА И. Г. К., ЕГН **********, със съдебен адрес: **********, да заплати на
„*********“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„*******, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 419.49 лв. – разноски за исковото
производство, и сумата от 83.49 лв. – разноски за заповедното производство.
ОСЪЖДА „*********“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „*******, да заплати на адв. Т. Н. Н. от САК, с адрес: **********, на основание
чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК сумата от 16 лв. – възнаграждение
за оказана безплатна адвокатска помощ на И. Г. К. в исковото производство.
7
ОСЪЖДА „*********“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „*******, да заплати на И. Г. К., ЕГН **********, със съдебен адрес: **********,
на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК сумата от 2 лв. – разноски за заповедното
производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца „********“ ЕООД.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8