Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV – Д въззивен състав, в публичното
заседание, проведено на тридесети юни през
две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: З.
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Снежана
Апостолова като разгледа докладваното от мл.
съдия Спасенов в.гр.дело № 12013 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 97577
от 18.04.2019 г., постановено по гр. д. № 29989/2017 г., по описа на СРС, 141-ви
състав, е признато за установено по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
от Т.С. ЕАД против Х.С.Н. искове с правно основание с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във
връзка с чл. 149 от ЗЕ, че Х.С.Н. дължи в полза на „Т.С.” ЕАД сумата от 2544,20
лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2014
г. – 30.04.2016 г. и сумата от 35,97 лева, представляваща цена на услуга дялово
разпределение за периода 01.12.2013 г. – 30.04.2015 г., дължими за топлоснабден
имот, представляващ апартамент № 3, находящ се в гр. София, ул. ********, аб. №
096275, ведно със законната лихва от 26.01.2017 г. до окончателното изплащане
на вземанията, и за които суми на 01.02.2017 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 по ч.гр.д. № 5247/2017 по описа на
СРС, ГО, 141-ви състав.
С решението са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Т.С. ЕАД против Х.С.Н.
искове с правно основание с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 149 от ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: 1/ иска с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 149 от ЗЕ за установяване дължимост на вземане за
стойност на доставена топлинна енергия за разликата над уважения размер от
2544,20 лева до пълния предявен размер от 3847,59 лева и за периода 01.12.2013
г. – 30.04.2014 г.; 2/ иска с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка
с чл. 149 от ЗЕ за установяване дължимост на вземане за цена на услуга
дялово разпределение за разликата над уважения размер от 35,97 лева до пълния
предявен размер от 49,06 лева и за периода 01.05.2015 г. – 30.04.2016 г.; 3/
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимост на вземане
в размер от 568,53 лева, представляващо за лихва за забава за периода 31.01.2014
г. – 17.01.217 г., дължима върху главницата за цена на доставена топлинна
енергия; 4/ иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимост
на вземане в размер от 9,68 лева, представляващо за лихва за забава за периода
31.01.2014 г. – 17.01.217 г., дължима върху главницата за цена на услуга дялово
разпределение.
С решението и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК Х.С.Н. е осъдена да заплати в полза на „Т.С.” ЕАД
сумата от 217,01 лева, представляваща разноски в исковото производство пред СРС
и сумата от 63,14 лева, представляваща разноски по ч.гр.д. № 5247/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 141 състав.
С решението и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК Т.С. ЕАД е осъдено да заплати в полза на Х.С.Н.
сумата от 105,85 лева, представляваща разноски в исковото производство пред
СРС.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
В срока по
чл.259, ал. 1 от ГПК от името на „Т.С.“ ЕАД е депозирана въззивна жалба с вх. №
5043039/13.03.2019г. срещу първоинстанционното решение в частта, с която са
отхвърлени предявените от дружеството искове за мораторна лихва върху
главницата за топлинна енергия и дялово разпределение. В жалбата се излагат
съображения, че съгласно чл. 150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия се
извършва от топлопреносното предприятие при публично известни общи условия, с
които се регламентират облигационните отношения между страните. Сочи се, че съгласно
чл. 32, ал. 1 от Общите условия, купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 30 дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят, поради което ответниците са изпаднали в забава за дължимите
суми след изтичане на последния ден от месеца. С оглед изложеното се моли
решението на Софийски районен съд в обжалваната му част да бъде отменено, а
предявените от дружеството искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД - изцяло
уважени. Претендира се и присъждането на сторените по делото разноски.
В срока по чл.
263, ал.1 от ГПК от името на въззиваемата страна Х.С.Н., чрез процесуалния
ѝ представител адв. З.А., е депозиран
отговор на въззивната жалба, с който се оспорват доводите на въззивника.
Поддържа се, че постановеното от Софийски районен съд решение е правилно в
обжалваната му част и се моли същото да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран на 26.01.2017 г. със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД,
с което е поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК срещу лицето Х.С.Н. за
следните суми: 1/ сумата от 3847,59 лева, представляваща доставена от
дружеството топлинна енергия през периода 01.12.2013 г. – 30.04.2016 г. за
топлоснабден имот, представляващ апартамент № 3, находящ се в гр. София, ул. ********,
аб. № 096275, ведно със законната лихва от 26.01.2017 г. до окончателното
изплащане на вземането; 2/ сумата от 49,06 лева, представляваща стойност на
услугата дялово разпределение за периода 01.12.2013 г. – 30.04.2016 г. за
топлоснабден имот, представляващ апартамент № 3, находящ се в гр. София, ул. ********,
аб. № 096275, ведно със законната лихва от 26.01.2017 г. до окончателното
изплащане на вземането; 3/ мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия
в размер на 568,53 лева за периода 31.01.2014 г. – 17.01.2017 г.; 4/ мораторна лихва
върху главницата за стойност на услугата дялово разпределение в размер на 9,68
лева за периода 31.01.2014 г. – 17.01.2017 г.
На 01.02.2017 г.
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 5247/2017 г., по описа на СРС,
141 състав, с която е разпоредено Х.С.Н. да заплати на „Т.С.“ ЕАД посочените в
заявлението суми, както и разноските по делото.
Издадената по
делото заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена
лично на Х.С.Н. на 14.03.2017 г., като в законоустановения срок същата е
депозирала възражение по реда на чл. 414 ГПК, във връзка с което и на основание
чл. 415, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е указал на заявителя възможността
да предяви иск за установяване на вземанията си в едномесечен срок от
получаване на препис от разпореждането на съда. В указания срок и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е
предявил иск срещу Х.С.Н. за претендираните в заявлението суми.
В исковата си
молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответницата Х.С.Н..
Поддържа, че ответницата е клиент на топлинна енергия за битови нужди. Навеждат
се съображения, че сградата-етажна собственост, в която се намира процесния
имот е сключила договор за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинна енергия с фирма „Т.С.“ ЕООД, като в тази връзка се посочва, че на
основание чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна енергия за процесния
имот са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния
период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дялово
разпределение на топлинна енергия в сградата на база реален отчет на уредите за
дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от Наредба №
2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК от името на ответницата не е депозиран
отговор на исковата молба.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 141-ви състав, решение за валидно и
допустимо.
По правилността
на решението в обжалваната част, въззивният съдебен състав намира следното:
Предявени са
искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 422 вр. с чл.
415, ал.2 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона
за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД – положителен установителен иск за вземания
за плащане на стойност на доставена топлоенергия за битови нужди, за имот в сграда - етажна собственост, за
обезщетение за забава на плащане на същото, за възнаграждение за услугата
дялово разпределение на топлинна енергия за периода, както и за обезщетение за
забава на плащането на същото, за които е издадена заповед за изпълнение по
реда на глава ХХХVІІ от ГПК.
За уважаване на
предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за
ангажиране отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен
начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и
ответника за доставката на топлинна енергия, в това число и качеството му
потребител на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот
топлинна енергия за исковия период, че нейната стойност възлиза именно на
претендираната сума, че е носител на вземане за възнаграждение за дялово
разпределение, поради което и за ответника да е възникнало валидно и изискуемо
задължение за заплащане на процесните главници, като е изпаднал и в забава за
изпълнението му.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора
при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва
въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба №
16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите
на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които
поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, действаща към процесния период. Клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ
на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот
– в този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17
май 2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл.142,
ал.2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл.
145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно
урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота -
собственост или вещно право на ползване.
По аргумент от
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. следва и че
потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура
остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата, както и дължат заплащане на
сумата за мощност (В този смисъл решение № 210 от 24.02.2006 г. по адм. дело № 11361/2005 г. на 5 чл. състав
на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал.5 от ЗЕ, въвежда забрана за
прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите
си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация, направено от
потребител.
Съдът приема, че
по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна
енергия. "Т.С." ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на
топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
Първоинстанционното
решение е влязло в сила в необжалваните части, с които е признато за
установено, че ответницата че Х.С.Н. дължи в полза на „Т.С.” ЕАД сумата от
2544,20 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода
01.05.2014 г. – 30.04.2016 г. и сумата от 35,97 лева, представляваща цена на
услуга дялово разпределение за периода 01.12.2013 г. – 30.04.2015 г., дължими
за топлоснабден имот, представляващ апартамент № 3, находящ се в гр. София, ул.
********, аб. № 096275, ведно със законната лихва от 26.01.2017 г. до
окончателното изплащане на вземанията, и за които суми на 01.02.2017 г. е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 по ч.гр.д. № 5247/2017
по описа на СРС, ГО, 141-ви състав. Следователно, настоящият съдебен състав
намира, че е формирана сила на пресъдено нещо по отношение на обстоятелствата
относно наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение с предмет
доставка на топлинна енергия между страните в настоящото производство през
претендирания в исковата молба период за процесния имот.
Предвид
гореизложеното, настоящият състав намира, че в настоящото производство е
установено при условията на пълно и главно доказване, че ответницата е имала
качеството клиент на топлинна енергия за топлоснабден имот, представляващ
апартамент № 3, находящ се в гр. София, ул. ********, аб. № 096275 през
процесния период, както и че в същия имот е доставена топлинна енергия през
процесния период на стойност, посочена в решението на СРС.
Спорния по
делото въпрос, който следва да намери разрешение в настоящото производство е
този, касаещ дължимостта на сумата от 568,53 лева, представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 31.01.2014 г. до 17.01.2017
г., дължима върху цената на доставена и незаплатена топлинна енергия и на
сумата от 9,68 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва за периода от 31.01.2014 г. до 17.01.2017г., дължима върху цената на
услугата дялово разпределение.
За да бъдат
уважени предявените искове с правна квалификация чл. 86 ЗЗД следва да бъде
установено при условията на пълно и главно доказване наличието на главен дълг,
както и забава на ответника.
За процесния
период страните в настоящото производство са били обвързани от влезли в сила
Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***,
приети с Решение по т.1 от Протокол № 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на
„Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. В раздел IX от
горепосочените Общи условия са уредени въпросите свързани със заплащането на
топлинната енергия и услугата за дялово разпределение. Съгласно чл. 32, ал. 2
от Общите условия след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителни сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия клиентите са длъжни
да заплащат стойността на фактурата по чл. 33, ал. 2 за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването
на интернет страницата на продавача. В разпоредбата на чл. 33, ал. 4 от Общите
условия е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва, само за задължения по чл. 32, ал. 2 и то само в случай, че
същите не са заплатени в срока по чл. 33, ал. 2, т.е. с цитираната разпоредба
възникването на задължения за обезщетение за забава върху вземането за
потребено количество топлинна енергия е поставено под условия, доказването на
сбъдването на което е в тежест на продавача – ищец в настоящото производство.
По делото не са представени доказателства за сбъдване на условието по чл. 33,
ал. 4 от обвързващите страните по спора Общи условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, приети с Решение по т.1 от Протокол
№ 53/28.03.2013 на Съвета на директорите на „Т.С.“ ЕАД, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, поради което и предявените искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД с предмет обезщетение за забава
в размер на законната лихва за периода от 31.01.2014 г. до 17.01.2017 г., дължимо
върху цената на доставена и незаплатена топлинна енергия и цената на услугата
дялово разпределение се явяват неоснователни.
По отношение на разноските:
С оглед изхода
на спора пред въззивната инстанция право на разноски на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК има въззиваемата Х.С.Н..
От името на
същата е направено искане за присъждане на разноски, а именно за заплатено
адвокатско възнаграждение в производството пред СГС в размер на по 400 лева, като
се представени и доказателства за извършването на претендираните разноски.
С молба от
29.06.2020 г. от името на въззивника Т.С. ЕАД е
направено възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна в
производството адвокатско възнаграждение, което настоящият съдебен състав,
съобразявайки фактическа и правна сложност на делото и активното процесуално
поведение на процесуалния представител на въззиваемата, което се изразява в
подаване на отговор на въззивната жалба и участие в проведеното по делото
открито съдебно заседани, намира за неоснователно, доколкото същото е
съобразено с минималните размери предвидени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид горното
и на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление *** Б следва да бъде осъдено да заплати в полза
на Х.С.Н., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 400 лева, представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 97577 от 18.04.2019 г.,
постановено по гр. д. № 29989/2017 г., по описа на СРС, 141-ви състав в
обжалваната част, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Т.С. ЕАД против Х.С.Н. искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване
дължимост: 1/ на вземане в размер от 568,53 лева, представляващо за лихва за
забава за периода 31.01.2014 г. – 17.01.217 г., дължима върху главницата за цена
на доставена топлинна енергия и 2/ на вземане в размер от 9,68 лева,
представляващо за лихва за забава за периода 31.01.2014 г. – 17.01.217 г.,
дължима върху главницата за цена на услуга дялово разпределение.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК **********, със
седалище и адрес на управление:*** да заплати в полза на Х.С.Н., ЕГН с адрес: ***8,
на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, сумата от 400 лева, представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.С.” ЕООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.