Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 2442 16.07.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесет и трети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 13831 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правна
квалификация по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79 и чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6,
представлявано от *** *** Д.К.К., заедно с М.С.- член
на СД, чрез пълномощник адв. З.Ц., е предявил против Р.И.П.,
ЕГН: **********,***, иск за признаване на
установено, че ответникът му дължи присъдените по частно гр. дело № 20579/ 2018
г. на ПРС, IX
гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №
292/ 11.01.2019 г., суми, както следва: сумата в размер на 353, 69 лева- главница,
дължима по договор за мобилни услуги №
*** и договор за лизинг от 20.08.2016 г., договор за мобилни услуги № *** от 20.08.2016 г.,
във връзка с което вземане са издадени следните фактури: № **********/
15.09.2016 г., № **********/ 15.10.2016 г., № **********/ 15.11.2016 г., №
**********/ 15.01.2017 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението в съда- 31.12.2018 г. до окончателното й погасяване, както и
разноските по делото в общ размер на 385 лева.
В исковата молба за твърди, че между
страните били сключени следните договори: 1. договор за мобилни услуги № *** от 20.08.2016 г. (за предоставяне
на мобилен номер ****) и договор за лизинг от 20.08.2016 г. (за предоставяне на мобилно
устройство Philips S337 Black) и 2. Договор за мобилни услуги №
*** от 20.08.2016 г. (за предоставяне на мобилен номер ****). Клиентът
не бил изпълнил свои парични
задължения, поради което му били издадени
следните 4 броя
фактури: № **********/ 15.09.2016 г., № **********/ 15.10.2016 г.,
№ **********/ 15.11.2016 г., № **********/ 15.01.2017 г. Първите
три фактури включвали задължения по месечни абонаменти такси и за лизингови всноски, като сумите
и основанията за тях били описани в документите. Последната фактура била издадена
за неустойка във връзка с предсрочното прекратяване на
договорите по вина на абоната, като
по договорите и общите условия била предвидена такава отговорност на клиента. Общата дължима сума по всички четири фактури
била в размер на 353, 69 лева, като изискуемостта на сумите по фактурите настъпвала в 15 дневен срок от издаването им. Длъжникът до момента не бил извършил
плащания, като за събиране на сумите било подадено заявление по чл. 410 от ГПК, по което
се образувало частно гр. дело № 20579/ 2018 г. на ПРС, IX гр. с-в, като се издала заповед за изпълнение,
връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, поради което се предявявал
настоящият установителен иск за съществуване на
вземането по заповедта. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната
не се явява и не се представлява, но взема писмено становище по спора.
В срока по чл. 131 от ГПК не е
постъпил писмен отговор от назначения особен представител на ответника. В последващо писмено становище обаче се твърди, че исковете
били неоснователни и недоказани. На първо място, договорите били сключени с
лице с различна самоличност, чието бащино име се различавало от посоченото в
исковата молба. На следващо място, нямало доказателства за това, че операторът
бил предоставил на ответника издадените фактури, а тъй като същите не били
подписани от абоната, те не го обвързвали. Нямало данни, че телефонният апарат
бил предаден с лизинга. Освен това, не било доказано и прекратяването по вина
на абоната, за да му се начислява неустойка, която клауза в ОУ била нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Прави се възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ищеца. В съдебно заседание назначеният особен
представител на ответника моли за отхвърляне на иска, като представя и писмена
защита.
Съдът, като обсъди събраните по
делото доказателства и с оглед наведените от страните доводи, намира за
установено от фактическа страна следното:
Със заповед за изпълнение на парично
задължение № 292/ 11.01.2019 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело
№ 20579/ 2018 г. на ПРС, IX
гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца сумата в размер
на 353, 69 лева- главница, дължима по договор за мобилни
услуги № *** и договор за лизинг от 20.08.2016 г., договор за мобилни услуги № *** от 20.08.2016 г.,
във връзка с което вземане са издадени следните фактури: № **********/
15.09.2016 г., № **********/ 15.10.2016 г., № **********/ 15.11.2016 г., №
**********/ 15.01.2017 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението в съда- 31.12.2018 г. до окончателното й погасяване, както и
разноските по делото в общ размер на 385 лева.
Така издадената заповед за
изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е
указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния
срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния
едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.
Като писмени доказателства по делото
са приети процесните договори- за мобилни услуги- 2
броя, ведно с приложенията към тях, както и за лизинг, заедно с погасителен
план, процесните фактури- 4 броя и общи условия на
оператора.
Прието е заключение на съдебно-
счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило размера на
задълженията по фактурите и лизинговите вноски, съвпадащи с посочените такива в
исковата молба. Изчислен е и размерът на неустойката по договорите. Направена е
разбивка на всяка сума по основание и размер.
При така установената фактическа
обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Видно от представените договори,
между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения, по силата на
които операторът е предоставил на абоната телефонни номера и мобилен апарат,
при съответни месечни такси и срокове на действие на договорите, срещу
задължението за заплащане на уговорената цена на услугата- абонаментни такси и
вноски. Във всеки един от договорите се съдържа описание на тарифните планове и
ценовите условия, като са посочени задълженита на
абоната и последиците от неизпълнението им, свързани с начисляване на
неустойки. Договорите откъм съдържание отговарят на законовите изисквания за
договори, сключени при общи условия, като те включват необходимите реквизити за
страни, предмет, срок и описание на услугите, а липсващите елементи могат да
бъдат заместени от общите условия, които са неразделна част от тях. Те са
приети с положения подпис на абоната, който не е оспорен и по този начин лицето
е декларирало, че е запознато с тях и е получило екземпляр от същите. В този
смисъл не са налице основанията за наличие на предпоставките за нищожност на
договорите поради противоречието им с нормата на чл. 228 от ЗЕС, като същите са
редовни от външна страна и обвързват страните с договорените им задължения.
Изцяло неоснователни са възраженията
в становището на особения представител на ответника за негови различни имена при
изписването им, което водело до недоказаност на неговата самоличност. Дори и да
има допусната техническа грешка в презимето на лицето, няма спор, че се касае
точно за ответника- в договорите абонатът е посочен освен с трите си имена, още
с ЕГН и адрес, които напълно съвпадат с тези от извършената от съда служебна
справка за адресната му регистрация, поради което е несъмнено установена
неговата самоличност, напълно съвпадаща с описаната в договорите.
Ответникът има задължението да
заплаща цената за предоставените му услуги, като в негова тежест е да установи,
че го е изпълнил, но по делото въобще не се ангажират писмени доказателства за
погасяване на сумите по фактурите. Дали дадена фактура е достигнала или не до
знанието на потребителя е обстоятелство, което няма никакво отношение към
задължението му за заплащане на предоставяните услуги. Във всяка фактура и
приложенията й е направена подробна разпечатка за вида, продължителността и
стойността на ползваните услуги по договора. Действително задълженията като
конкретни суми са посочени в процесните фактури, но
основанието за плащане представляват не фактурите, а ползваните услуги, които
абонатът е потребил и оттук няма значение дали
фактурата е получена или подписана от клиента. Отделно от това, следва да се
посочи, че според публично известните ОУ операторът предоставя 15- дневен срок
от издаване на фактурата за доброволното й плащане, а след това и още 6-
месечен срок за оспорване на дължимите суми, ако те са били формирали
неправилно, като няма данни абонатът да е упражнил това свое право. При това
положение, всички оспорвания в отговора за дължимостта
на конкретната стойност на фактурите за начислените мобилни услуги не следва да
бъдат обсъждани. След като клиентът има сключен договор, по който получава
изпълнение, той следва да дължи и насрещно такова, като липсата на доказано
изпълнение от негова страна е предпоставка за осъждането му да заплати
ползваните услуги.
По отношение на фактурите, включващи
задължение за заплащане на лизингови вноски, следва да се има предвид, че между
страните е сключен договор за лизинг и продажба на изплащане, в които с
положения в тях подпис, абонатът е декларирал, че му е предадена годна за
употреба вещ (мобилен апарат), която отговаря на съответните технически
характеристики. С договора телефонът е предоставен за ползване срещу месечно
възнаграждение в размер на определени вноски, които е следвало да се заплащат. За
вноските по погасителния план, за които изпълнение липсва и са издадени фактури
за начислените суми по договорите, формиращи цената на устройствата, исковата
претенция следва да се уважи.
По отношение обаче на неустойката за
предсрочно прекратяване, съдът намира, че тя е нищожна поради накърняване на
добрите нрави и не поражда задължения за ответника. Макар в ОУ на оператора да е
предвидено, че при неплащане в срок на издадените фактури за мобилни услуги,
ищецът може да прекрати едностранно договора, което е и основанието за
начисляване на неустойка, възлизаща в
размер на сумата от стандартните за съответната програма месечни абонаменти,
дължими до края на срока на договора, подобна клауза изцяло противоречи на
добрите нрави, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя за неустойката. Основната цел на така уговорената клауза
е да дoведе
до неоснователно обогатяване на ищеца за сметка на потребителя, тъй като не се
държи сметка за цената на самата услуга и евентуалните вреди на търговеца.
Доколкото противоречието е още при уговарянето, то въобще не е налице валидна
клауза за тази неустойка и същата не е породила действие.
Съобразно
чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Така функциите, които изпълнява, са обезпечителна и обезщетителна,
като идеята на обезпечителната функция е да се гарантира точното изпълнение на
поетите задължения. В конкретния случай уговореният размер на неустойката
всъщност е равен на цената на самата услуга за оставащия период от договора,
като по този начин се позволява на доставчика да получи цялата цена, независимо
от това, че след прекратяването той не предоставя услугата. Още повече, че
неустойката се начислява в размер на стандартната, а не на преференциалната
месечна такса, уговорена между страните, като по този начин се създават условия
за неоснователно обогатяване на оператора и се нарушава принципа за
справедливостта. Такава неустойка при предсрочно прекратяване, дължима в размер
на всички абонаментни вноски и то по стандартния план до момента на изтичане на
срока на договорите, противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1,
предложение трето от ЗЗД, като и тук искът се явява неоснователен.
Конкретните
размери на дължимите суми се установяват от заключението на вещото лице, прието
без оспорване от страните. По отношение на претенциите за месечни абонаментни
такси и ползвани услуги, както и лизингови вноски за мобилното устройство са
издадени общо три броя фактури- с № **********/ 15.09.2016 г. на стойност 126, 30 лева, № **********/ 15.10.2016 г. на стойност 42, 85 лева и № **********/ 15.11.2016 г. на стойност 38, 18 лева, или общо задължение от 205, 33 лева, което
намалено с надвнесено плащане и кредитно извествие, възлиза на сумата от 179, 43 лева. Както по-
горе вече се посочи, тя е дължима и следва да бъде присъдена с решението.
По отношение на лизинговите вноски, за които също се изложиха съображения за дължимостта им, според ССчЕ неплатената
сума е в размер на 81, 80 лева- общо 20 лизингови вноски, колкото се претендират и с исковата молба и в който размер те следва да се присъдят.
Относно
размера на неустойката по фактура № **********/
15.01.2017 г.- по първия договор за мобилни услуги тя е 74, 97 лева,
а по втория- 17, 79 лева, или общо
92, 76 лева, за
която сума искът се явява неоснователен и следва да се отхвърли.
За
пълнота на изложението е необходимо да се отбележи, че макар да се изисква
пълна идентичност между претендираните вземания по
исковото производство и заповедта за изпълнение, която в случая е издадена за
една обща сума от 353, 69 лева, дължима по конкретно посочени 4 бр. фактури,
няма пречка в настоящото решение тази сума по фактурите да бъде разбита на
пера, като за една част се признае съществуване на вземането по заповедта, а за
друга- обратното. Тук няма нарушение на изискването за индентичност
на вземането, защото в заявлението си заявителят подробно е описал във всяка
една фактура какви суми се съдържат и как е формирана нейната стойност, т.е. не
се касае за нови или за пръв път въведени в исковия процес обстоятелства по
конкретизация на основанието на иска, а за по детайлната им разбивка в решението,
с оглед изхода от спора.
В заключение следва да се приеме,
че в полза на ищеца съществува частично съответното парично вземане, по
отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение. Искът е
основателен за сумите за потребени и незаплатени
далекосъобщителни услуги и лизингови вноски, а неоснователен- за неустойката за
предсрочно прекратяване на договорите. Вземането за разноски по заповедта също
е дължимо, но според мотивната част на точка 12 от ТР
№ 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се
произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да
се отрази в настоящото решение. Доколкото обаче претенцията е само частично
уважена, то и разноските в заповедното производство, направени от заявителя за
държавна такса и за адвокатско възнаграждение, също следва да присъдят по
съразмерност, като на страната се присъди по- малко от претендираната
сума. Изчислени съобразно уважените вземания за главница, но без неустойката,
разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 284, 35
лева, като разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от
385 лева, остава за сметка на страната, която неоснователно е претендирала
установяване на сума в по-висок размер.
Предвид изхода на делото-
частичното уважаване на исковите претенции, на основание чл. 78 ал. 1 и ал. 3
от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по
съразмерност. Ответникът не претендира разноски, доколкото е представляван от назначен
му особен представител в процеса, на когото по правило се дължи възнаграждение,
внесено от ищеца, което ще бъде изплатено на адвоката с РКО при поискване. Ищецът
пък е направил следните разноски в процеса, за които е представил списък по чл.
80 от ГПК и доказателства за действителното им заплащане: държавна такса в
размер на 25 лева (лист 10), депозит за особен представител на ответника в
размер на 300 лева (л. 46), депозит за вещо лице в размер на 150 лева (л. 98) и
адвокатско възнаграждение, претендирано в размер на 360
лева с ДДС (л. 5- гръб). Така по съразмерност, на ищеца се дължат разноски от общо
616, 71 лева.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 292/ 11.01.2019 г., издадена по частно гр. дело № 20579/ 2018 г. на ПРС, IX гр. с-в, Р.И.П., ЕГН: **********,***, ДЪЛЖИ на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от *** *** Д.К.К., заедно с М.С.- член на СД, сумата от 261, 23 (двеста шестдесет и един лева и двадесет и три стотинки) лева, дължима по договор за мобилни услуги № *** и договор за лизинг от 20.08.2016 г., договор за мобилни услуги № *** от 20.08.2016 г., представляващи месечни абонаментни такси и ползвани услуги, както и лизингови вноски, във връзка с което вземане са издадени следните фактури: № **********/ 15.09.2016 г., № **********/ 15.10.2016 г., № **********/ 15.11.2016 г., № **********/ 15.01.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 31.12.2018 г. до окончателното й погасяване, като ОТХВЪРЛЯ иска за признаване на установено, че дължи още и сумата от 92, 76 (деветдесет и два лева и седемдесет и шест стотинки) лева- неустойки за предсрочно прекратяване на договорите, поради нищожност на клаузата за неустойка.
ОСЪЖДА Р.И.П., ЕГН: **********,***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от *** *** Д.К.К., заедно с М.С.- член на СД, разноските в заповедното производство, изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 284, 35 (двеста осемдесет и четири лева и тридесет и пет стотинки) лева, както и разноските по настоящото дело, изчислени по съразмерност, възлизащи общо на сумата от 616, 71 (шестстотин и шестнадесет лева и седемдесет и една стотинки) лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД