№ 22336
гр. С., 05.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20241110126495 по описа за 2024 година
Производството е образувано е по искова молба на Н. И. И. срещу „И. А. М.“ АД,
с която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и второ ЗЗД
и чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за признаване на установено в отношенията между
страните, че сключения между тях Договор за паричен заем № 3622742/03.09.2019 г. е
нищожен поради противоречие със закона, евентуално поради заобикаляне на закона, и
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5,77 лева – недължимо платена
от ищеца на ответника сума за възнаградителна лихва по нищожния договор за
паричен заем, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в
съда – 10.05.2024 г. до окончателното плащане.
В исковата молба и в уточнителната молба се твърди, че на 03.09.2019 г. ищецът е
сключил договор за паричен заем № 3622742 с „И. А. М.” АД за сумата от 1 000 лева,
като видът на вноската е седмична, а размерът на месечния лихвен процент не е
посочен. В чл. 4 от договора е уговорено договорът за заем да бъде обезпечен с гарант
- две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията,
отпуснала кредита. Съгласно договора поръчителите следвало да отговарят на
следните условия: да представят служебна бележка от работодател за размер на
трудовото възнаграждение, нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер
на минимум 1000 лева, да работят по безсрочен трудов договор, да не са поръчители,
да имат чисто ЦКР, или кредитополучателят да представи сключен договор за
гарантиране задължението с дружеството. На 03.09.2019 г. „И. А. М.“ АД, ищецът и
„Ф. Б.“ ЕООД са сключили договор за предоставяне на гаранция № 3622742, по силата
на който „Ф. Б.” ЕООД е поело задълженията да обезпечи пред „И. А. М.“ АД
задълженията на ищеца по договора за кредит, като обезпечението се изразявало в
наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на
кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за поръчителство, ищецът се е
задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер па 317,28 лева,
която е разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит.
Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението за
поръчителство се дължало в полза на поръчителя „Ф. Б.“ ЕООД, като „И. А. М.“ АД
1
бил овластен да приеме плащането. Ищецът излага съображения, че договорът за
потребителски кредит е нищожен, поради противоречие, евентуално поради
заобикаляне на закона тъй като, ако в ГПР по кредита се включи и възнаграждението
за поръчителство същият би надвишил петкратният размер на законната лихва, което
би довело освен до противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК., още и до заобикаляне на тази
разпоредба. В условията на евентуалност поддържа, че договорът за кредит е нищожен
поради това, че съдържа неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП клауза,
задължаваща потребителя при неизпълнение на негово задължение да заплати
необосновано високо възнаграждение за поръчителство. Предвид изложеното, моли
съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове. Претендира
разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът „И. А. М.“ АД е подал
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Поддържа, че е
прехвърлил вземането си, произтичащо от договора с ищеца на „А. с. в.“ ЕАД, поради
което не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск.
Признава, че по силата на договор за паричен заем № 3622742/03.09.2019 г. „И. А. М.“
АД е предала в собственост на Н. И. И. сумата от 1000 лева, а последният се е
задължил да я върне на 12 равни седмични вноски, всяка от които в размер на 87,56
лева, платими на равни периоди и с падежи, указани изрично в чл. 2, т. 5 от Договора,
при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.00 %, въз основа на който
размерът на общо дължимата възнаградителна лихва за срока на договора възлиза на
50,72 лева. Общата дължима сума, съгласно чл. 2, т. 7 от Договора, възлиза на сумата
от 1050,72 лева. Твърди, че към момента на цедиране на вземанията към „А. с. в.“
ЕАД, Н. И. И. е погасил задължения в размер на 971,64 лева и е дължал на
дружеството-кредитор непогасена главница в размер на 34,13 лева и непогасено
лихвено задължение в размер на 44,95 лева. Твърди, че с Решение № 5040 от
20.03.2024 г. по гр.д. № 20328/2023 г. по описа на Софийски районен съд, договор за
предоставяне на гаранция № 3622742 е признат за нищожен и „Ф. Б.“ ЕООД е осъден
да възстанови заплатеното от Н. И. И. възнаграждение по този договор. Ответникът
поддържа, че в договора за паричен заем не съществува клауза или уговорка, която
задължава потребителя при неизпълнение на негово задължение да заплати
необосновано високо възнаграждение за поръчителство, а действителността или
недействителността на клауза 4, в която е уговорено задължение за предоставяне на
обезпечение, не се отразява на действителността на договора за паричен заем, тъй като
оспорваната клауза не засяга основните права и задължения на страните по договора
за паричен заем - относно размера на кредита, размера на лихвата, начина и срока за
погасяване. Излага доводи, че както съгласно разпоредбите на Закона за
потребителския кредит, така и съгласно разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО,
задължението за посочване на ГПР се изчерпва с посочването на цифровата стойност с
точност до втория десетичен знак, получена в резултат на изчислението по
предвидената в Приложение 1 на ЗПК формула. Предвид изложеното, моли
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
С окончателният доклад по делото са приети за безспорни между страните и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между страните на 03.09.2019 г.
между „И. А. М.“ АД като заемател и Н. И. И. като заемополучател е сключен Договор
за паричен заем № 3622742, по силата на който ответникът е предоставил в заем
сумата от 1000 лева на ищеца, като за обезпечаване на вземанията на ответника на
03.09.2019 г. между „И. А. М.“ АД, Н. И. И. и „Ф. Б.“ ЕООД е сключен Договор за
предоставяне на гаранция № 3622742.
Горното, освен че е безспорно между страните се установява и от ангажираните
2
по делото писмени доказателства. Съгласно представения от Договор за за паричен
заем № 3622742, сключен между страните , по сила на който кредиторът е отпуснал на
ищеца сумата 1000 лева, при при фиксиран лихвен процент от 40 % годишно и
годишен процент на разходите от 47,84 %. Общата сума, която заемателят се е
задължил по този договор да заплати на кредитора е в размер на 1050,72 лева. В
процесния чл. 4 от договора е предвидено, че заемателят се задължава в срок до три
дни, считано от датата на сключване на настоящия договор да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица-поръчители, всяко
от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер на трудовото му
възнаграждение да е в размер над 1000 лева; да работи по безсрочен трудов договор;
да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „И. А. М.“
АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към
други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР
към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; поръчителят
подписва договор за поръчителство. 2. Банкова гаранция с бенефициер – заемодателя,
за сумата по чл. 2, т. 7 със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по настоящия договор. 3. Одобрено от заемодателя дружество-гарант,
което предоставя гаранционни сделки.
Приет по делото е договор за предоставяне на поръчителство №
3622742/03.09.2019 г. сключен между Ф. Б. ЕООД и Н. И. И., по силата на който
потребителят възлагал, а гарантът се задължавал да издаде гаранция за плащане на
парични задължения в полза на И. А. М. АД с цел гарантиране изпълнение на
задълженията на потребителя към кредитора, за което съгласно чл.3 от договора –
потребителят дължал възнаграждение в размер на 317,28 лева, платимо разсрочено на
вноските с падежни дати съвпадащи с тези на договора за кредит, всяка от които в
размер на 26,44 лева.
Между страните не е формиран спор и по отношение на обстоятелството, че с
влязло в сила решение № 5040/20.03.2024 г., постановено по описа на СРС, 31 с-в е
прогласена нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 3622742, сключен
между Н. И. И. и „Ф. Б.“ ЕООД, поради противоречие със закона, липса на основание
като обезпечаващ нищожна сделка, както и последното е осъдено да заплати на ищеца
И. сумата 133,52 лева, представляваща заплатено възнаграждение по нищожен
договор.
Приет е погасителен план към договора за кредит, в който са посочени общо 12
бр. вноски, всяка от които в размер на 114 лева с включен размер на възнаграждение за
предоставяне на гаранция от по 26,44 лева.
По делото е представена справка от ответното дружество, неоспорена от ищеца,
от която се установява, че ищецът е погасил сумата от 971,64 лева по процесния
договор, от които главница – 965,87 лева и 5,77 лева – лихва. Непогасена остава сумата
от 34,13 лева – главница и 44,95 лева - лихва.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Рерлевираното от ответника възражение за недопустимост на исковете е
неоснователно, тъй като по делото липсват каквито и да било доказателства за
твърдението, че вземанията на ответника по процесния договор за паричен заем е
прехвърлено на трето за спора лице по силата на сключен договор за цесия.
По иска за прогласяване недействителността на договора за кредит
За основателността на предявения главен иск с правно основание чл. 22 ЗПК вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално чл. 19, ал. 1 и ал. 5 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже сключването на договора за заем със соченото в
исковата молба съдържание, че същият e нищожен на сочените основания.
3
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
възраженията си, включително, че договорът, е действителен, че при сключването на
договора са били спазени особените изисквания на ЗПК и ЗЗП, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите
последици от сключването на договора.
Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени
доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за потребителски
кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла
на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични
нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме,
че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закона за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Правото на ЕС изисква висока степен на защита на потребителите, като
националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа на
общностния правен ред (т. 20 C-188/89; т. 23 C-343/98; т. 40 C-356/05; т. 39 C-282/10).
Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите
и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато се изследва
въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани
лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност, която при кредитирането има лукративна цел. Тоест, дори при множество
правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на
отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да
се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за
спазване на императивните правила на закона и добрите нрави. Въпреки че за
потребителя е била налице възможност да избере физическо лице за поръчител, в
конкретния случай той е избрал да се възползва от предложената при сключване на
договора за кредит допълнителна услуга по предоставяне на гаранция от „Ф. Б.“ ЕООД
/свързано с И. А. М. АД/, поради което двете договорни правоотношения следва да
бъдат разгледани като едно цяло.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е
посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
4
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2).
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Според чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното
право на Р България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C
686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни
премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за
услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед
разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по
смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява
общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19,
параграф 2.
Както се посочи по-горе съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е.
договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е
такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията
на потребителя, неговите преки и косвени разходи. Кредитополучателят следва да
разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на
задължението му, за да бъде напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на
подписания договор при сключването му (С-42/15). Поради това посочването на ГПР
в потребителски договор е от съществено значение в контекста на Директива
87/102/ЕИО, доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение. Такова съществено значение има изискването в договора за кредит да се
посочат данни като например годишният процент на разходите, броят и
периодичността на погасителните вноски, както и евентуално задължението за
плащане на нотариални такси, изискваните обезпечения и застраховки.
5
Настоящият съдебен състав намира, че начислената такса за предоставяне на
гаранция следва да бъде включена в ГПР, като липсата на изрично отбелязване в
договора за кредит, че този разход се включва в ГПР е в противоречие с чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК. В случая
в договора за потребителски кредит е посочено, че годишният процент на разходите е
47,84 %, но не е отразено по какъв начин е формиран и какви компоненти включва.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на годишния процент на
разходите обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от
които се образува, и дали те са в съответствие с нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. С оглед
спазването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски
кредит следва да се отрази не само цифрово какъв годишен процент от общия размер
на предоставения кредит представлява годишният процент на разходите, но и
изчерпателно да се изброят всички разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при
формиране на годишния процент на разходите. Клаузите на договора за потребителски
кредит трябва да са ясни и разбираеми не само от граматическа гледна точка, но и да
дават възможност на потребителя да предвиди икономическите последици от
сключване на договора.
По изложените съображения, настоящият състав счита, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - годишният процент на разходите е посочен
като процент, но не са отразени основните данни, послужили за неговото изчисляване,
доколкото в договора е посочена само възнаградителна лихва в размер на 50,72 лева.
Освен това дължимото по договора за гаранция възнаграждение не е било включено
при изчисляването на ГПР. Настоящият съдебен състав приема, че уговореното
възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по договора за
кредит, водещ до увеличаването на общия размер на дълга, и следва да бъде включен
при изчисляването на ГПР в съответствие с дефиницията на понятието "общ разход по
кредита", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (В този смисъл са и дадените
тълкувания в задължителното за прилагане Решение от 13.03.2025 г. на СЕС по дело
C‑337/23, а и Решение № 2266/17.04.2024 г. по в. гр. д. № 5217 / 2023 г. на СГС,
Решение № 2551/25.04.2024 г. по в. гр. д. № 2844 / 2023 г. на СГС и др.).
При това положение, с оглед на ангажираните доказателства и наличните данни
за хипотеза на свързани лица, съдът счита, че уговореното възнаграждение за
предоставеното поръчителство представлява разход по договора за кредит, който
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит - арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК.
С оглед на горните съображения се налага изводът, че договорът за
потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като
в него не е отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите
е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен по смисъл на чл. 22 ЗПК, поради което доводите на ответника в
обратен смисъл се явяват изцяло неоснователни.
Предвид горното предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на недействителността на
договора за паричен заем е основателен и следва да бъде уважен.
С оглед уважаването на главния иск съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на евентуалност иск
6
с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД срещу „И. А. М.“ АД с искане да се
прогласи нищожността на договора за паричен заем поради заобикаляне на чл. 19, ал.
4 ЗПК, поради което не дължи произнасяне по този иск.
По иска с правно основание чл. 55 ЗЗД
За основателността на предявения иск ищецът следва да докаже заплащането на
ответника на твърдяната в исковата молба сума за погасяване на задълженията си по
процесния договор.
Ответникът следва да установи пълно и главно наличие на основание за
получаване на платените от ищеца искови суми, а именно валидно обвързващи
страните договорни клаузи, предвиждащи погасяване на отпуснатия заем в размерите
на така извършеното плащане.
Съгласно чл. 23 ЗПК, в този случай потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по него.
От ангажираните по делото писмени доказателства, в това число и справка от
ответника, неоспорена от ищеца, се установява безспорно, че ищецът е получил в заем
сумата от 1000 лева, заплатил е на ответника 971,64 лева по процесния договор, от
които главница – 965,87 лева и 5,77 лева – лихва, като непогасени са останали по
договора сумата от 34,13 лева – главница и 44,95 лева - лихва. Не се доказва ищецът да
е заплатил на ответника сума, надхвърляща чистата стойност на кредита – 1000 лева.
Ето защо предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
За пълнота следва да се посочи, че дори да се приеме, че е налице надплатена
сума по кредитното правоотношение, то същата в общ размер на 1105,16 лева е
формирана от погасената от ищеца сума в общ размер на 971,64 лева и заплатените
вноски за поръчителство, възлизащи на 133,52 лева, като за последната е постановено
решение, с което поръчителят „Ф. Б.“ ЕООД е бил осъден да заплати на ищеца, като
представляваща заплатено възнаграждение по нищожен договор. Съдът взема предвид
и, че по никакъв начин от ангажираните в настоящото дело писмени доказателства не
се установява посочената сума да е била заплатена от ищеца в полза на ответника.
С оглед на горното предявеният осъдителен иск за връщане на сумата от 5,77
лева, представляваща платена без основание по договор за паричен заем № 3622742, е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход от спора право на разноски има ищеца на основание чл. 78, ал. 1
ГПК. В тази връзка съдът съобразява даденото с решение по съединени дела С-224/19
и С-259/19 на СЕС разрешение, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от
Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл,
че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се
възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми,
които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна
клауза поради неравноправния й характер, като се има предвид, че подобна правна
уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни
предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. Посоченото тълкуване е
доразвито и с решенията по дело C385/20 Caixabank и по дело C-714/22, по
преюдициално запитване на Софийски районен съд, където изрично се подчертава, че
макар потребителят да може да понася определени разноски, правилата за
присъждането им не могат да бъдат такива, че да го разубеждават изобщо да заведе
дело. В частност се приема, че не е допустима система, при която потребителят понася
част от разноските, след като вече е установена нищожността/неравноправността на
клауза, тъй като това създава значителна пречка за упражняването на правата по
Директива 93/13. В разглеждания случай съдът изрично е признал за установено, че
7
процесният Договор за потребителски кредит № 3622742/03.09.2019 г. е нищожен на
основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като именно този иск е пряко защитно
средство, предвидено в Директива 93/13, тъй като чрез него се констатира
несъответствието на договорните клаузи с императивните правила за защита на
потребителя и се препятства тяхното прилагане между страните. Фактът, че искът по
чл. 55, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен в цялост, не променя обстоятелството, че потребителят е
постигнал основната си цел: съдебно установяване на нищожността на договора
поради нарушаване на защитните норми в потребителското законодателство. Ето защо
разпределението на разноските не може да зависи единствено от финансовия резултат
по осъдителните претенции, игнорирайки факта, че съдът е признал договора за
нищожен. Ето защо в тежест на ответника следва да се възложи сумата 50 лева,
представляваща държавна такса по предявения срещу него иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, т.е.
съобразно отхвърлената част от исковете.
Претендира се адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1 ЗА,
което да бъде присъдено в полза на ЕАД „Д. М.“. За определянето справедливия
размер на адвокатското възнаграждение за предоставена правна помощ, следва да се
съобрази, че исковото производство не се характеризира с фактическа и правна
сложност, тъй като по въпросите за потребителските кредити е налице както изобилна
съдебна практика от национално ниво, така и обвързващи решения от наднационален
характер. Отделно, обемът на извършените процесуални действия от страна на
доверителя инкорпорира депозирането на искова молба и депозиране на писмени
становища, отчитайки и множеството дела, заведени от ищеца срещу ответника с
идентичен предмет, обстоятелство служебно известно на настоящия състав. Предвид
изложените съображения и съобразявайки Решение по С-438/2022 г. на СЕС и
Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., настоящият
състав намира, че се дължи възнаграждение в размер на 200 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „И. А. М.“ АД, ЕИК
********, гр. С., бул. ***** по предявения от Н. И. И., ЕГН **********, адрес: гр. С.,
ж.к. .......... иск с правно основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, че Договор за паричен заем № 3622742/03.09.2019г., сключен между "И.
А. М.“ АД и Н. И. И., е нищожен поради противоречие на закона.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. И. И., ЕГН **********, адрес: гр. С., ж.к. ..........,
срещу „И. А. М.“ АД, ЕИК ********, гр. С., бул. ***** иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 5,77 лева – недължимо платена от ищеца сума за
възнаградителна лихва по нищожния договор за паричен заем.
ОСЪЖДА „И. А. М.“ АД, ЕИК“ ******** да заплати на Н. И. И., ЕГН
********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лева – разноски за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „И. А. М.“ АД, ЕИК“ ******** да заплати на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ **********, с адрес: гр. С., бул. „.........., на основание чл.
38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗА сумата 200 лева с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставена на ищеца безплатна правна помощ в производството
пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
8
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9