№ 48619
гр. София, 24.11.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА Гражданско
дело № 20251110110549 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от М. А. Т. срещу „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД.
Исковата молба е редовна и предявените с нея искове са допустими.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответниците са подали отговор на исковата молба.
Ищецът е представил документи, които са допустими, относими и необходими
за изясняване на делото от фактическа страна, поради което същите следва да бъдат
приети като писмени доказателства.
Искането на ищеца за допускане на ССчЕ е допустимо и относимо, но с оглед
изразеното от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД ненужно, поради което следва да
бъде оставено без уважение.
Налице са предпоставките за насрочване на делото за разглеждане в открито
съдебно заседание.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НАСРОЧВА открито съдебно заседание на 29.01.2026г. от 13:40 часа, за когато
да се призоват страните като им се изпрати препис от настоящото определение, на
ищеца- препис и от отговора на исковата молба, подаден от „Изи Асет Мениджмънт“
АД и от „Файненшъл България“ ЕООД.
ПРИЕМА представените от ищеца писмени документи като доказателства по
делото.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ищеца за изслушване на съдебно-
счетоводна експертиза.
1
ИЗГОТВЯ следния проект за доклад на основание чл. 140, ал. 3 вр. чл. 146, ал. 1
и ал. 2 ГПК:
Предявен от М. А. Т. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД е установителен иск с
правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК за признаване за установено между
М. А. Т. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, че Договор за паричен заем №4588927 от
13.09.2022г. е нищожен като противоречащ на императивните разпоредби на закона.
Предявен от М. А. Т. срещу „Файненшъл България“ ООД е и установителен иск
с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за признаване за установено между М. А. Т. и
„Файненшъл България“ ООД, че Договор за предоставяне на гаранция №4588927 от
13.09.2022г. е нищожен като противоречащ на императивните разпоредби на закона и
на добрите нрави.
Ищецът М. А. Т. сочи, че на 13.09.2022г. сключила с „Изи Асет Мениджмънт“
АД Договор за паричен заем №4588927. Поддържа, че уговореният в него годишен
лихвен процент в размер на 35% противоречал на добрите нрави, тъй като внасял
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на
финансова услуга. Твърди, че в съдебната практика било утвърдено разбирането, че
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва при необезпечени кредити, съответно двукратния при обезпечени, се
считала за противоречаща на добрите нрави. Отбелязва, че предвиденият в процесния
договор размер на възнаградителна лихва не отговарял на посочените изисквания,
поради което уговорката за неговото прилагане се явявала недействителна. Сочи, че
доколкото договорът за потребителски кредит е нормативно уреден като възмезден,
нищожността на клаузата за договорна лихва води до недействителност на самата
кредитна сделка. Твърди, че в процесния договор за потребителски кредит не било
спазено и изискването за посочване на действителния размер на годишния процент на
разходите /“ГПР“/, тъй като отбелязания в него размер от 40,21% не включвало всички
действителни разходи по кредита. Излага съображения, че уговореното в полза на
фирмата-гарант възнаграждение също представлява разход по кредита, тъй като е
индикатор за общото оскъпяване на кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК,
поради което следва да бъде включен в ГПР. Поддържа, че неговото изключване от
ГПР съставлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл.68 д, ал.1 и ал.2,
т.1 от ЗЗП. Твърди, че по този начин кредиторът е нарушил правата на потребителя,
тъй като не е посочил по ясен и разбираем за него начин всички разходи по кредита,
лишавайки го от възможността да разбере какви са икономическите последици от
поетото от него задължение за връщане на предоставената му в заем сума. Завява, че
сключеният с „Файненшъл България“ ООД договор за предоставяне на гаранция е
недействителен на собствено основание, поради което съдържащата се в него уговорка
за заплащане на възнаграждение не е породила своите последици. Твърди, че
поставянето на изискване за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично
2
обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК,
възлагаща на кредитора задължение да извърши предварителна оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя с цел избягване неговата
свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. В тази връзка поддържа, че с уговарянето
на клауза, която предвижда възнаграждение за осигуряване на поръчител, кредиторът
на практика прехвърля риска от неизпълнение на задължението си да направи
предварителна оценка на платежоспособността на кредитополучателя на самия него,
което влече нейната неравноправност на основание чл.143 ЗЗП. В допълнение сочи, че
договорът за гаранция е акцесорен и може да породи последици само при възникване
на действително задължение, което да обезпечава, каквото в случая не е налице, тъй
като договорът за потребителски кредит е недействителен. С оглед на изложеното
отправя искане за уважаване на предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, с който се оспорва редовността и допустимостта на подадената
искова молба. Излага съображения, че договорът за потребителски кредит отговаря на
изискванията на закона. Твърди, че размерът на лихвения процент като част от ГПР е в
рамките на предвиденото в чл.19, ал.4 ЗПК ограничение. Сочи, че при наличие на
нормативно установена горна граница на разходите по договорите за потребителски
кредит /чл. 19, ал. 4 ЗПК/, част от които е лихвеното задължение, съдебната практика
приема за валидна ш непротиворечаща на добрите нрави уговорка, при която
договорната лихва надвишава двукратния, респ. трикратния размер на законната лихва.
Твърди, че договорът за потребителски кредит и в съответствие с изискванията на
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, като лихвеният процент по договора е фиксиран и ясно посочен в
чл. 2, т. 6 от договора. Счита, че договорът отговаря и на изискванията на чл.11, ал.1,
т.10 и т.11 ЗПК, тъй като в него е посочен както ГПР, така и общата сума, дължима от
потребителя, а също и условията за издължаване на кредита от потребителя. Заявява,
че ГПР включва всички разходи по кредита, което в процесния случай е само
задължението за възнаградителна лихва. Поддържа, че заемодателят нямал задължение
да изчислява и посочва нов ГПР при промяна на условията на договор, тъй като
съгласно чл.11, ал.1, т.10 общата дължима сума и ГПР се изчисляват към момента на
сключване на договора. Твърди, че възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция/поръчителство не следва да се включва при изчисляване на ГПР, тъй като не
е част от общия разход по кредита за потребителя. Поддържа, че предоставянето на
обезпечение не е условие за предаване на заемната сума от заемодателя, както и че
същото е присъщ белег на всеки договор за кредит. Твърди, че предоставянето на
гаранция не замества процедурата по оценка на кредитоспособността на длъжника.
Оспорва твърденията на ищеца, че невключването на възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство в ГПР представлява заблуждаваща търговска
практика. С оглед на изложеното отправя искане към съда за отхвърляне на
3
предявените искове. Претендира разноски. Излага подробни съображения срещу
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба и от
„Файненшъл България“ ЕООД, с който се оспорва редовността на предявените искове
и тяхната основателност. Изложени са съображения, че действителността на договора
за предоставяне на гаранция не зависи от действителността на договора за паричен
заем. Ответникът поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция не
представлява договор за поръчителство, а договор за предоставяне на услуга по
издаване на гаранция по договор за кредит, с оглед на което разпоредбите на чл.138 и
сл. от ЗЗД не намират приложение спрямо него. Счита, че възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция като насрещна престация срещу задължението
за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договора за кредит не
противоречи или нарушава добрите нрави и закона, като излага подробни аргументи в
тази насока. Твърди, че всеки потребител- относително осведомен и в разумни
граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени потенциално значимите
икономически последици за него, с оглед на което договорът не би могъл да бъде
определен като неравноправен. Въз основа на изложеното отправя искане към съда за
отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски. Излага подробни
съображения срещу претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
На основание чл.146, ал.1, т.5 ГПК разпределя доказателствена тежест между
страните, както следва:
В доказателствена тежест на ищцата по предявените искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД и чл.26, ал.2 ЗЗД е да докаже сключването на договор за заем и
договор за предоставяне на гаранция, както и твърдените от нея основания за тяхната
недействителност.
В доказателствена тежест на ответниците е да докажат наведените от тях
възражения.
ОБЯВЯВА на основание чл.146, ал.1, т.3 ГПК за безспорни и ненуждаещи се от
доказване между страните следните обстоятелства: че между М. А. Т. и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е бил сключен Договор за паричен заем №4588927 от 13.09.2022г., а
между М. А. Т. и „Файненшъл България“ ООД е бил сключен Договор за предоставяне
на гаранция №4588927 от 13.09.2022г, както и че в посочения в Договор за паричен
заем №4588927 от 13.09.2022г. ГПР в размер на 40,21% е включена като разход
единствено уговорената възнаградителна лихва.
УКАЗВА на страните, че на основание чл.7, ал.3 ГПК съдът следи служебно за
наличие на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
УКАЗВА на страните, че следва най-късно в първото по делото заседание да
изложат становището си във връзка с дадените указания и доклада по делото, както и
4
да предприемат съответните процесуални действия, като им УКАЗВА, че ако в
изпълнение на предоставената им възможност не направят доказателствени искания,
те губят възможността да направят това по-късно, освен в случаите по чл. 147 ГПК.
УКАЗВА на страните, че ако отсъстват повече от един месец от адреса, който са
съобщили по делото или на който веднъж им е било връчено съобщение, са длъжни да
уведомят съда за новия си адрес, като при неизпълнение на това задължение всички
съобщения ще бъдат приложени към делото и ще се смятат за редовно връчени.
ПРИКАНВА страните към спогодба, в който случай половината от внесената
държавна такса се връща на ищеца. УКАЗВА на страните, че за приключване на
делото със спогодба е необходимо лично участие на страните или на изрично
упълномощен за целта процесуален представител, за който следва да се представи
надлежно пълномощно.
УКАЗВА на страните, че за извънсъдебно разрешаване на спора при условията
на бързина и ефективност може да бъде използван способът медиация. Ако страните
желаят да използват медиация, те могат да се обърнат към център по медиация или
медиатор от Единния регистър на медиаторите към Министерство на правосъдието
(http://www.justice.government.bg/MPPublicWeb/default.aspx?id=2).
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5