№ 17086
гр. София, 20.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20231110134068 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
и сл.
Образувано е по искова молба на М. Д. С., ЕГН **********, постоянен и
настоящ адрес ., ж.к. „.“, ., адрес за призоваване и връчване на съобщения ., ул. „.“ .
(ищец) чрез упълномощения процесуален представител адвокат Г. Д.. Ищецът твърди,
че през 2018 г. е сключил с ответника договор за потребителски кредит № 58453, по
силата на който на ищеца била предоставена парична сума в размер на 350 лева, а той
поел задължениеята да я възстанови и да заплати възнаградителна лихва. Освен това
ищецът твърди, че е поел и задължението да предостави на ответника персонално
обезпечение, а в случай че не изпълни това задължение трябвало да заплати на
ответника неустойка. Ищецът не предоставил поисканото обезпечение. Заплатил на
ответника суми в общ размер на 440 лева и 27 стотинки, от които 68 лева и 39
стотинки неустойка. Излага доводи за недействителност на договора за потребителски
кредит поради заобикаляне на закона, противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК и
противоречие на неустойката с добрите нрави. Иска от съда да осъди ответника да му
заплати сумата 68 лева и 39 стотинки, която ищецът му заплатил без основание, ведно
със законовата лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното
дружество „.“ АД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., ул. „.“ № ., чрез
упълномощения процесуален представител юрисконсулт Ж. Т.. Оспорва иска като
неоснователен. Признава, че с ищеца са сключили съответния договор за
1
потребителски кредит, както и че ищецът му е заплатил сума в размер на общо 440
лева и 27 стотинки, от които обаче според ответника неустойката е в размер на 64 лева
и 39 стотинки. Според ответника първото плащане на неустойка било на 17. 06. 2018 г.
за сумата 55 лева и 76 стотинки, а второто било на 26. 06. 2018 г. за сумата 8 лева и 50
стотинки. Излага доводи в подкрепа на действителността на неустоечната клауза,
както и че тя не трябва да се включва при изчисляването на годишния процент на
разходите (неустойката според ответника е съобразена със законовите изисквания и
условията по договора, не поставя кредитополучателя в неравноправно положение,
както и че разсрочването на неустойката не означава, че страните са предвиждали
неизпълнението на съответното задължение, а също така и че неустойката не е в
твърде голям размер и без краен срок на изчисляване). Прави евентуално възражение
за изтекла погасителна давност. Иска от съда да отхвърли предявения иск. Претендира
разноски.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е предявена от заинтересовано лице чрез надлежно
упълномощен процесуален представител, придружена е с документ за внесена
държавна такса в нехобходимия размер и отговаря и на останалите изисквания на чл.
127 и чл. 128 ГПК. При това положение тя е редовна, а предявения с нея иск е
процесуално допустим.
Ищецът предявява осъдителен с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). В тежест на ищеца е да установи при
условията на пълно и главно доказване твърдените пороци, обуславящи нищожността
на договор за потребителски кредит № 58453 от 18. 04. 2018 г. или на клаузата за
неустойка, както и че е заплатил в полза на ответника сумата 68 лева и 39 стотинки,
която надвишава чистата стойност (главницата) по нищожния договор за
потребителски кредит, а също така и наличието на основание за спиране или/и
прекъсване на течението на погасителната давност.
Страните не спорят, а и от събраните по делото писмени доказателства се
установява, че на 18. 04. 2018 г. те са сключили по реда Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) и Закона за електронния подпис и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) чрез размяна на електронни
изявление на интернет страницата „www.kinti.bg“/“www.kintite.bg”договор за
потребителски кредит № 58453, по силата на който ответното дружество предоставил
на ищеца парична сума в размер на 350 лева, а ищецът се задължил да му възстанови
тази сума и да му заплати възнаградителна лихва в размер на 41 % фиксирана и на
годишна основа на 11 ежемесечни вноски, всяка от които в размер на 38 лева и 71
стотинки. Така общият размер на главницата и възнаградителната лихва, подлежащи
на заплащане от ищеца, бил 425 лева и 81 стотинки. Наред с това ищецът поел и
задължението в тридневен срок от сключването на договора да предостави на
ответното дружество персонално обезпечение (физическо лице – поръчител). Според
чл. 20, ал. 2 от договора изискванията към въпросното физическо лице – поръчител са
заложени в общите условия, но според т. 13 от общите условия учредените в полза на
кредитодателя обезпечения са конкретизирани в договора за потребителски кредит.
При неизпълнение на последното задължение ищецът трябвало да заплати на
ответното дружество и неустойка в размер на 0, 27 % от усвоения размер на кредита
2
на ден за всеки ден, в който кредитът не е обезпечен. Според погасителния план
точният размер на тази неустойка възлиза на 311 лева и 85 стотинки, като страните
уговорили тя да се разсрочи и да се заплаща успоредно с вноските по кредита. При
това положение съгласно съдържанието на договора годишният процент на разходите
възлизал на 49, 65 %.
Ищецът усвоил кредита, като ответното дружество му превело посредством
третото лице – финансова институция „.“ на 18. 04. 2018 г. сумата в размер на 350
лева. Ищецът на свой ред заплатил на два път в полза на ответното дружество сума в
размер на общо 440 лева и 27 стотинки (78 + 362,27) на два пъти – веднъж на 17. 06.
2018 г. и втори път на 26. 06. 2018 г.
При това положение първостепенният съд направи следните изводи.
При сключването на процесния договор няма данни ищецът, физическо лице, да
е действувал във връзка с упражнявана от него търговска дейност или професия.
Тогава следва да се приеме, че той е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от
Допълнителните разпоредби към Закона за защита на потребителите, съответно чл. 9,
ал. 3 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). При това положение и доколкото не е
налице някое от изключенията по чл. 4 ЗПК, то следва да се приеме, че спрямо
процесния договор се прилагат правилата на ЗПК. Според тях договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа данни за годишния процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). Въпросният
годишен процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК) и не може да надвишава петкратния размер на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление
на Министерския съвет (чл. 19, ал. 4 ЗПК). А според законовото определение на пар. 1,
т. 1 от Допълнителните разпоредби към ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия.
Възникването на неустоечното задължение е на практика сигурно събитие. Още
при сключването на договора за потребителски кредит страните са предвидили, че
ищецът няма да изпълни обуславящото го задължение за предоставяне на персонално
обезпечение, защото изпълнението на последното е било уговорено в твърде краткия
тридневен срок от сключването на договора и е било твърде неясно относно
изискванията към характеристиките на персоналното обезпечение (договорът
препраща за тях към общите условия, а общите условия препращат за тях към
договора). Наред с това страните още при сключването на договора за кредит са
предвидили заплащането на тази неустойка разсрочено и успоредно с вноските за
главница и възнаградителна лихва, включвайки я в погасителния план и посочвайки
3
общ размер на вноската за главница, възнаградителна лихва и неустойка, което също е
индикация за сигурността на разхода за неустойка. При това положение става въпрос
за разход, който е пряко свързан с договора за потребителски кредит, бил е известен на
кредитора и потребителят е трябвало да се задължи да го заплати, за да бъде сключен
договорът. Поради тези съображения настоящият състав на първостепенния съд
приема, че неустойката е трябвало да бъде включена при изчисляването на годишния
процент на разходите. При подобно включване действителният годишен процент на
разходите всъщност превишава нормативно установения максимум по чл. 19, ал. 4
ЗПК.
Тогава, от една страна, клаузата за неустойка по чл. 10 от договора противоречи
на императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и следователно е нищожна.
Поради неяснотата на условието за възникване на неустоечното задължение (на какви
конкретни характеристика трябва да има това персонално обезпечение) клаузата за
неустойка е освен това неясна и следователно противоречи на императивната правна
норма на чл. 147, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, поради което е нищожна
и на това основание. Първостепенният съд отчита също така и че предвид конкретния
начин, по който е уговорена неустойката – без краен предел, при което тя може в
рамките на около една година забава да стане равна по размер на главницата, тя
противоречи на типичните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция на
неустойката и с оглед на разясненията, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № т. 3
от Тълкувателно решение № 1 от 2010 г. по тълк. дело № 1 от 2009 г. на ОСТК на ВКС
следва да се приеме и за нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Същевременно първостепенният съд отчита също така, че щом неустойката е
всъщност сигурен разход по потребителския кредит, който не е бил включен от
страните при изчисляването му в договора, то страните са посочили в договора за
потребителски кредит годишен процент на разходите по него, който се отклонява от
действителния. Пропускът на страните да посочат действителния размер и начина на
формирането на годишния процент на разходите в договора за потребителски кредит
обуславя недействителността му на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Смисълът на изискването в договора за потребителски кредит да бъде посочен
тъкмо действителният годишен процент на разходите и начина на формирането му
произтича от правото на потребителя да може да прецени правилно икономическите
последици от сключването на договора, както и да може да направи адекватно
сравнение с предложения за сключването на други договори за потребителски кредит
(така че да може евентуално да „рефинансира“ кредита). В сходен смисъл е трайната
съдебна практика на почитаемия Софийски градски съд (решение № 3609 от 04. 07.
2023 г. на СГС, II – А въззивен състав, по в. гр. дело № 8049/2022 г.; решение № 4456
от 11. 08. 2023 г. на СГС, II – Е въззивен състав, по в. гр. дело № 1898/2022 г.; решение
№ 4304 от 02. 08. 2023 г. на СГС, IV – Е въззивен състав, по в. гр. дело № 8430/2022 г.;
решение № 4067 от 20. 07. 2023 г. на СГС, II – В въззивен състав, по в. гр. дело №
9689/2022 г.; решение № 4058 от 20.07.2023 г. на СГС, II – В въззивен състав, по в. гр.
дело № 7753/2022 г.; решение № 3868 от 13. 07. 2023 г. на СГС, II – Б въвззивен състав,
по в. гр. дело № 62/2023 г.; решение № 3480 от 06. 07. 2023 г. на СГС, II – Д въззивен
състав, по в. гр. дело № 9659/2022 г.; решение № 2449 от 16. 05. 2023 г. на СГС, IV – А
въззивен състав по в. гр. дело № 87/2022 г.; решение № 1407 от 22. 03. 2023 г. на СГС,
IV – Д въззивен състав, по в. гр. дело № 1167/2022 г.). При това положение целият
договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, но
поради ограниченията на диспозитивното начало първостепенният съд следва да
4
прогласи нищожността само на чл. 10 от него.
Предвид изложените доводи потребителят дължи само чистата стойност на
кредита (тоест само главницата). Потребителят не дължи лихви (в това число
мораторна лихва) или други разходи по кредита на основание чл. 23 ЗПК. Тогава със
заплащането на сумата в общ размер на 440 лева и 27 стотинки е погасил изцяло
задължението си по чл. 23 ЗПК в размер на 350 лева. Остатъкът от 90 лева и 27
стотинки ищецът е заплатил на ответното дружество при начална липса на основание,
независимо за погасяването на какви „задължения“ тя е била отразена в
счетоводството на ответното дружество. При това положение предявеният иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД е основателен и доказан в предявения
размер от 68 лева и 39 стотинки.
Сбъдва се следователно вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на
евентуалното възражение на ответното дружество за изтекла погасителна давност. Във
връзка с него първостепенният съд приема следното. Задълженията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД
имат извъндоговорен характер и произтичат от общата забрана на неоснователното
обогатяване. За тях се прилага общата петгодишна погасителна давност. В случаите по
чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, какъвто е и настоящият, погасителната давност започва
да тече от момента на получаването на престацията – т. 7 от Постановление № 1 на
Пленума на ВС от 1979 г. По делото беше установено, че двете плащания ищецът е
извършил на 17. 06. 2018 г. и втори път на 26. 06. 2018 г. От друга страна, исковата
молба е с вх. номер на регистратурата на първостепенния съд от 20. 06. 2023 г. Върху
исковата молба обаче е направено и отбелязване от служител на съда, че тя е подадена
чрез поща или куриер, но върху опаковката „няма дата“. В такъв случай за точния
момент на прекъсването на течението на погасителната давност се счита предаването
на исковата молба на пощенския оператор на основание чл. 116, б. „б“ във връзка с чл.
72, ал. 4 ЗЗД. Поради липсата на данни за точната дата на подаването на исковата
молба чрез пощенски оператор съдът указа на ищеца с определението по чл. 140 ГПК,
че не сочи съответни доказателства. Така ищецът представи като доказателство по
делото заверения препис от товарителницата, от който се установява, че е предал
исковата молба на куриера на датата 19. 06. 2023 г. (л. 54). При това положение съдът
трябва да обсъди дали към 19. 06. 2023 г. петгодишната погасителна давност е била
вече изтекла или не е била изтекла и е била прекъсната.
Първото от двете плащания е на стойност 78 лева и е направено на 17. 06. 2018
г. Понеже съответната дата на изтичане на давността 17. 06. 2023 г. е неприсъствен ден
(събота), петгодишната погасителна давност е изтичала на основание чл. 72, ал. 2 ЗЗД
в края на първия следващ присъствен ден, тоест с настъпването на полунощ на 19. 06.
2023 г. Исковата молба е подадена преди края на този последен ден на изтичане на
погасителната давност, поради което ищецът успешно е прекъснал течението й, дори и
съдът да приеме, че то е започнало от датата на първото плащане без основание.
Поради тези съображения възражението за изтекла погасителна давност е
неоснователно.
Разноски. При този изход на делото съдът трябва да осъди ответното дружество
да заплати на ищеца сторените от него разноски. Те се изразяват в държавната такса в
размер на 50 лева и уговореното и реално заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 400 лева. Адвокатското възнаграждение съответства по размер на
нормативноустановения минимум, поради което възражението на ответното дружество
по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
5
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и
договорите ответното дружество „.“ АД, ЕИК ., седалище и адрес на управление ., ул.
„.“ № ., да заплати в полза на ищеца М. Д. С., ЕГН **********, постоянен и настоящ
адрес ., ж.к. „.“, ., сумата 68 лева и 39 стотинки, представляваща заплатена въз основа
на нищожна уговорка неустойка по договор за потребителски кредит № 58453 от 18.
04. 2018 г., ведно със законовата лихва от 19. 06. 2023 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА ответното дружество „.“ АД, ЕИК ., седалище и адрес на управление
., ул. „.“ № ., да заплати в полза на ищеца М. Д. С., ЕГН **********, постоянен и
настоящ адрес ., ж.к. „.“, ., сумата 450 лева, представляваща разноски в
първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6