Р Е Ш Е Н И Е
№ 1428
14.04.2020 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XXI граждански
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми
януари две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА
БОЕВА
при участието на
секретаря: Малина Петрова,
като
разгледа докладваното от съдията гр. дело № 12002 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът
е сезиран с искова молба от В.Р.И., ЕГН ********** против „Изи асет мениджмънт”
АД, ЕИК *********, с която са предявени осъдителни искове с правно основание по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът
твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № *** от 29.11.2016 г., по силата на който
получила 400 лева, платими на 4 месечни погасителни вноски, всяка в размер на
по 108,47 лева, при уговорен лихвен процент в размер на 40% и годишен процент
на разходите в размер на 49,03 %, който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9,
10, 11, ал. 2, чл. 19, ал. 4, чл. 33 ЗПК и за нарушаване на добрите нрави.
Поради
недействителност на договора, съответно клаузите за лихва и неустойка,
получените суми над върнатата главница били без правно основание. Моли за
присъждане на 33,65 лева - получена без основание за възнаградителна лихва и
201,84 лева - за неустойка, ведно със законната лихва, считано от постъпване на
исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендира разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
претенциите.
Твърди,
че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК било спазено – размерите на ГЛП и
ГПР били изрично посочени в договора. Общият размер на плащанията, изчислен към
момента на сключване на договора, бил посочен в чл. 2, т. 7. ГПР се изчислявал
в проценти и не представлявал фиксирана сума, а коефициент. Изискването на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК не било приложимо, т.к. се прилагал фиксиран годишен лихвен
процент, а изискването на т. 11 било спазено, тъй като не било необходимо
предоставянето на информация за последователността на разпределение на вноските
между различните непогасени суми.
Размерът
на лихвата можел лесно да бъде установен предвид посочените стойности на заема
и общата сума, която следвало да бъде върната. Размерът не надвишавал
трикратния такъв на законната лихва и противоречие с добрите нрави не било
налице. Нарушение на чл. 11, ал. 2 ЗПК нямало, т.к. ОУ не били поместени в
отделен документ, а всички постигнати уговорки били включени в самия договор –
подписан от ищеца. Неоснователно било и възражението за нищожност на
неустойката. Законът не изисквал при уговарянето й да се посочва кои вреди ще
бъдат компенсирани. Ищецът не предоставил гаранции за връщане на заема, като
неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, поставяло
дружеството в риск, който иначе щял да бъде покрит. Клаузата не противоречала и
на материалния закон – чл. 71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК,
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
На
основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е бил сключен договор за заем
от 29.11.2016 г., със сочените в ИМ параметри, по който предоставената сума от
400 лева е усвоена и впоследствие – изцяло погасена; че по договора ищецът е
платил и сумите от 33,65 лева - за
възнаградителна лихва и 201,84 лева - за неустойка /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 13040/20.11.2019 г./.
Съдът
приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени
доказателства.
При
съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с осъдителен
иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери
действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните
хипотези:
1/
при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение
№ 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от
21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/
при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016
г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/
при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от
05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова,
следва да се обсъдят наведените от ищеца доводи за недействителност на договора
за заем, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за
нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по
предявен иск по чл.55 ЗЗД, следи служебно.
Ответникът
е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на договора е действало
извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно
чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и други
разходи.
В
случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според
чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР
се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира същият от 49,03 %/. Посочената годишна фиксирана лихва
от 40 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия
ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв
реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице
е и друго нарушение, т.к. посочените
в договора ГПР от 49,03 % и общата сума на плащанията от 433,88 лева, не
съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му
сключване, е предвидено уговорената в чл.4, ал. 2 неустойка да се плаща
разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски, като се добавят по 50,46 лева
към всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез
поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени
ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и
изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от
сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е
твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно
ФЛ – поръчители, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които
информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за
осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция
– която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния
падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение
и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо
съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до
скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето
на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил
длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при
предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите
за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните
вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и
представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от
задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява
недействителен.
Отделно
- посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да
се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на
чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи.
Поради
това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето
на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018
г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на
разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост
/Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
На
следващо място, съгласно чл. 11, ал.1,
т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията
за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределението им между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
В
приложения погасителен план е посочена само общата сума на дължимата месечна
вноска – с и без оскъпяване при непредоставяне на обезпечение. Липсва обаче
разпределение на вноските във времето между отделните компоненти - главница,
лихва и неустойка. Не е ясно месечната вноска в размер на 108,47 лв. /респ. 158,93 лв./ какви компоненти
включва, каква част от нея е главница и каква лихва. Това създава затруднение
за потребителя да разбере какви компоненти включват вноските. Неяснота
съществува и досежно това кои суми по кредита се погасяват и какъв е техният
остатъчен размер. Сочената неяснота се потвърждава от представената справка за
извършени плащания, от която се установява, че всеки път са погасявани главница
и лихва в различни размери, както и неустойка. Посоченото се явява още едно
самостоятелно основание за недействителност на договора за потребителски кредит
/в т см. и практика на ПОС - Решение № 526/02.05.2017 г. по гр. д.
№ 393/2017 г.; Решение № 1435/20.11.2017 г. по гр. д. № 2283/2017
г./.
Твърденията
в отговора, че не следвало да се извършва разбивка на месечните вноски по
компоненти, не се споделят. Фактът, че ищецът е избрал размер на вноската и
период за погасяване, не освобождава кредитора от задължението му да предостави
ясна информация кои компоненти от задължението се погасяват с вноските. Подобна
яснота липсва както към сключване на договора, така и при самото погасяване,
както се посочи по- горе, установимо от справката за плащания. За длъжника не е
едно и също как ще се погасява кредитът – дали равномерно ще се изплаща
главницата, както и на каква база ще се определя дължимата лихва. Затова
законът поставя тези строги изисквания към съдържанието на погасителния план,
които в случай, че не са спазени, поставят потребителя в положение да не знае
при извършване на плащане какви компоненти погасява. Такъв е и настоящият
случай.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК, поради което договорът за паричен заем е
недействителен.
Съгласно
чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи.
Доколкото
е безспорно плащането на възнаградителна лихва в размер на исковата сума от 33,65
лева, искът е доказан.
Допълнителен
аргумент за този извод е и фактът, че клаузата за дължимост на възнаградителна
лихва по заема е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави.
При
формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът
на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с
повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл
Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение
№ 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между
страните лихва - в размер на 40 %
годишно, както и годишен процент на разходите от 49,03 %, надхвърлят законната,
което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение,
установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната
лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при
ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява
договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в
разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява
нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие,
следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е
възникнало за ищеца.
Предвид изложеното, предявеният иск е основателен, тъй
като сумата за погасяване на възн. лихва е получена при начална липса на
основание и следва да бъде върната на потребителя. Искът следва да бъде уважен,
ведно със законната лихва от постъпване на ИМ до погасяването, като последица.
Относно
неустойката:
След
като съдът достигна до извод за недействителност на договора, съгласно чл. 23 ЗПК – сумата за неустойка от 201,84 лева е получена без основание и се дължи
връщането й.
За
пълнота, следва да се посочи и, че – клаузата за дължимостта й в чл. 4, ал. 2
от договора, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите
дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за
спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и
служебно.
Преценката
за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като -
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението
между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение
№ 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в
тридневен срок от сключване на договора, като при неизпълнение са предвидили
неустойка. Размерът й е посочен и в погасителния план, като отделни суми,
месечно дължими към пог. вноска – по 50,46 лева.
Така,
както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на неустойката
представлява повече от половината –
50,46 % от заетата сума /(201,84/400)*100/. Предвидено е предварително, че ще
се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска, след което обаче са събирани различни
суми /вкл. по – високи - л.26/, без да е ясно как са определени.
Такава
клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл.
3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за
неустойката. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението
на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за
обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от
предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на
заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на
връщане сума със значителен размер, което е в контраст с всякакви разумни
граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава
принципа на справедливост и не държи сметка за
реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г.
на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
При
изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова
доказателствената тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У
него лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно
този факт.
Тъй
като противоречието между неустойката и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно
разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е
пораждал правно действие. Нищожността е пречка за възникване на задължение.
Безспорно
е, че ищецът е платил исковата сума от 201,84 лева, с която е погасена
неустойка, но липсва основание за получаването й, поради което този иск също е
основателен и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от предявяване
на ИМ до погасяването, като последица.
По
отговорността за разноски:
С
оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски следва да се
присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен
е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 100 лева – ДТ; 5 лв. – ДТ
за СУ.
Претендира
се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да
бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал.
2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адв. има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ, възлиза на 300 лева, който следва да бъде
присъден лично на пълномощника.
Така
мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2,
оф. 40-46, да плати на В.Р.И., ЕГН **********, с адрес: ***, следните суми: 33,65 лева /тридесет и три лева и
шестдесет и пет стотинки/ - получена без основание по клауза за възнаградителна
лихва и 201,84 лева /двеста и един
лева и осемдесет и четири стотинки/ -
получена без основание по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ***
от 29.11.2016 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от постъпване
на исковата молба в съда – 22.07.2019 г. до окончателното погасяване, както и
общо 105 лева /сто и пет лева/ -
разноски по делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2,
оф. 40-46, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на адв. К.Й.К.,***,
сумата от 300 лева /триста лева/ -
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца В.Р.И. в
производството по настоящото гр.д. № 12002/2019 г. на ПРС.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
Банкова
сметка, ***, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК /л.3/:
IBAN:
*** – „Уникредит Булбанк“ АД
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно
с оригинала!
РЦ