Р Е Ш Е Н И
Е № 261145
гр. Пловдив, 12.04.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, XV- ти граждански състав, в
публично заседание на шести април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ
при секретаря Катя Янева, като разгледа докладваното
от съдията гр.д. № 14586 по описа за 2020
г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът
е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 19,
ал. 2 ЗИНЗС, вр. чл. 178, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 4, вр. чл. 179, ал. 1, вр. чл. 187, ал. 3 ЗМВР и чл. 86, ал.1 ЗЗД, предявени
от С.Й.А. срещу ГД „Изпълнение на наказанията“, за заплащане на сума в размер
на 332, 05 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за
периода 01.01.2018г. – 31.12.2018г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в
съда – 04.11.2020 г., до окончателното й заплащане, както и обезщетение за
забава върху главницата в размер от 74, 84 лева, дължимо за периода 26.02.2018
г. – 03.11.2020 г. (отразените по –горе суми са претендираните от ищеца след частичен
отказ от предявените искове за главница и мораторна
лихва, сторен в ОСЗ, проведено на 06.04.2021г.- л. 111 гръб).
Ищецът
твърди, че работи като ****** от ****** на ответната Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, с местоизпълнение на служебните си задължения на територията
на З. гр. П. Сочи, че в изпълнение на служебните си задължения е полагал 24
часови и 12 часови дежурства. Заявява, че в процесния
период, а именно от 01.01.2018 г. до 31.12.2018 г. е
положил 100 часа извънреден труд, като не му е било заплатено допълнително възнаграждение
за неговото полагане. Твърди, че падежът на задължението за заплащане на
допълнителното възнаграждение е 26-то число на месеца, следващ полагането на
труда. С оглед изложеното, от съда се иска да постанови съдебно решение, по
силата на което да се осъди ответника да заплати на ищеца горепосочените суми
за главница и мораторна лихва, ведно със законната
лихва, считано от датата на предявяване на иска / 04.11.2020г./ до
окончателното им погашение. Претендират се и сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на
исковата молба, с който претенциите се оспорват по размер. Признава се
обстоятелството, че в процесния период ищецът е
изпълнявал длъжността „******“ в З. гр. П., като и обстоятелството, че работното
време е било уговорено при сумирано отчитане за тримесечен период, както и
факта, че трудът е полаган на смени по график или т.нар. 12 и 24 часови дежурства.
Досежно обезщетението за забава се възразява, че
същото се дължи от депозиране на исковата молба в съда предвид липса на изрична
покана от ищеца за заплащане на претендираните суми.
В ОСЗ, проведено на 02.02.2021г.
/ л. 25- 27/, ищецът изрично уточнява, че претендира обезщетение за забава за
периода от 26.02.2018г. до 03.11.20г. Съдът е съобразил така стореното
уточнение, като е обявил за окончателен проекта за доклад, ведно с посочената
корекция. Именно предвид това, релевантният за настоящото производство период,
за който се претендира мораторна лихва е
26.02.2018г.- 03.11.2020г.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и
доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл.235, ал.2 ГПК, счита за установено следното от фактическа страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с
обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС,
вр. чл. 178, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 4, вр. чл. 179, ал. 1, вр. чл. 187, ал. 3 ЗМВР и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Между страните не е спорно
обстоятелството, че за процесния период от 01.01.2018 г. до 31.12.2018г. ищецът
А. е полагал труд при ГД „Изпълнение на наказанията“, като е заемал длъжност „******“,
с местоизпълнение на служебните си задължения- З. гр.
Пловдив.
От показанията на свидетеля Б. / л. 25
гръб- л. 26 / се установява, че е бил колега на ищеца в З.- гр. П. Сочи, че във
връзка с изпълняваните служебни задължения, ищецът е давал 24- часови дежурства
в З.- П. Свидетелят изтъква, че при тези дежурства, ****** на отделение следва
да се яви на работното си място най- късно в 07.50ч. Облича *** **** и в
08.00ч. започва *****, който продължава около 20 минути. Следвайки това, ******
отива на ****, на който е разпределен като съвместно със сдаващия **** се обменя
информация. Тази съвместна дейност продължава около 15 мин. Свидетелят изтъква,
че действителната продължителност на едно 24- часово дежурство е около 24 часа и
40 мин. Свидетелят сочи, че освен 24- часови дежурства, ищецът е давал и 12-
часови дежурства на външно охраняеми постове. Поддържа, че при тези дежурства
забавянето е по- голямо, тъй като следва да бъде в З. в 07.30. ****** на
отделение се екипира, преминава индивидуален инструктаж и със служебен
автомобил, най- късно в 08.30ч. отива до външно охраняемия пост. Свидетелят
изтъква, че реалната продължителност на смяната е около 13 часа, като сдаващият
пост, може да си тръгне най- рано в 08.30ч. или 20. 30ч., в зависимост от това
дали смяната е дневна или нощна. Свидетелят сочи, че през времето на
дежурствата няма право да напуска поста, без да го е предал по съответния ред,
тъй като постът не може да остане без личен състав.
Акцентира върху обстоятелството ,че дори и по време на хранене ищецът е бил на
разположение на прекия си ръководител. Сочи се, че дори и при 24 часовите
дежурства, почивките за храна се вземат на територията на З.- П. и личният
състав няма право да го напуска.
Съдът кредитира в цялост изложеното от
свидетеля, като счита, че поднесената от него информация е обективна, логически
последователна и съответна на останалия, приобщен по делото доказателствен
материал.
От приетата по делото съдебносчетоводна
експертиза / л. 92- 93/ се установява, че за периода от 01.01.2018 г. – 31.12.2018
г. ищецът е положил 70 дежурства, в това число и на външни постове. Вещото лице
е установило, че за процесния период, при приемане и предаване на дежурства, и
дежурства на външно охраняеми постове, ищецът е положил 28 часа извънреден
труд, който не е бил заплатен от ответната страна. Неговата равностойност е 332,
05 лв., като обезщетението за забава възлиза на 74, 84 лв. за периода 26.04.2018г.
– 04.11.2020 г.
От допълнителното заключение на вещото
лице / л. 105/ се изяснява, че за периода 26.02.2018г.- 03.11.2020г., мораторната лихва възлиза на сума в размер от 76, 94 лв.
И двете заключения на вещото лице са
изготвени обективно, обосновано и компетентно. Досежно
размера на главницата, съдът кредита първоначално изготвеното заключение, а по
отношение на обезщетението за забава, се цени допълнителното заключение. В тази
връзка, следва да се посочи, че предвид стореното уточнение от ищеца в ОСЗ,
проведено на 02.02.2021г. / л. 25- 27/, релевантният
период за претенцията за мораторна лихва е именно
26.02.2018г.- 03.11.2020г.
По правните аспекти на спора:
В разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от
Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ е
посочено, че за държавните служители се прилагат разпоредбите относно
държавната служба в Закона за Министерството на вътрешните работи, доколкото в ЗИНЗС
не е предвидено друго.
Съгласно разпоредбата на чл. 187, ал.
1 от Закона за Министерство на вътрешните работи /ЗМВР/, нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа
дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. Нормата на ал. 3 на
същия текст предвижда, че работното време на държавните служители се изчислява
в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени -
сумирано за тримесечен период. Съгласно ал. 5, т. 2 на чл. 187 от ЗМВР /ред. ДВ, бр. 14 от 20.02.2015 г. / работата извън редовното
работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден
труд за отработени до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи
на смени, а ал. 6 / ред. към процесния период/ урежда правилото, че
извънредният труд по ал. 5 се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното
месечно възнаграждение.
От приетите по делото заключения по
първоначалната и допълнителната съдебно- счетоводна експертиза, които съдът
кредитира съобразно изложеното по- горе се изяснява, че ищецът е давал
дежурства в процесния период над нормативно установената продължителност на
служебното време. Общо от м. януари 2018 г. до м. декември 2018 г. ищецът е
положил 70 дежурства. В рамките на тези дежурства се е кумулирал извънреден
труд от ищеца в размер на 28 часа, които не са начислявани и не са изплащани от
ответната страна. Тяхната стойност е определена от вещото лице в размер на
сумата от 332, 05 лева, а размерът на обезщетението за забава върху
възнаграждението за извънреден труд, съобразно допълнителното заключение, вещото
лице е посочило да възлиза на сумата от 76, 94 лева. Същевременно, като
обезщетение за забава за периода 26.02.2018г.- 03.11.2020г. ищецът претендира
сума в размер от 74, 84 лв. ( съобразно заявения частичен отказ ). Предвид това
и с оглед диспозитивното начало в гражданския процес,
то на ищеца следва да му бъде присъдена мораторна
лихва в размер от 74, 84 лв., дължима за периода 26.02.2018г.- 03.11.2020г.
С оглед гореизложеното, съдът счита, че
ищецът е установил полагането на труд над нормативно установената
продължителност, като се установи, че при даване на 24- часови дежурства същият
е полагал труд над отчетеното работно време, като завишението е с 40 минути, а
при 12 часово дежурство на външен пост – с 1 час. В този смисъл, полаганият
труд е извънреден, като незаплатеното възнаграждение за извънреден труд за
процесния период възлиза на сумата от 332, 05 лева, а обезщетението за забава
за периода 26.02.2018г. до 03.11.2020г., е в размер на сумата от 74, 84 лева. Предвид
гореизложеното, то съдът счита, че предявените от ищеца обективно, кумулативно
съединени осъдителни искове следва да се уважат в цялост.
По делото не са ангажирани доказателства
от ответника, процесните суми да са заплатени на ищеца.
Като последица от уважаване на
предявения иск за главница, следва да се присъди законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда – 04.11.2020 г., до окончателното
изплащане на вземането.
За яснота и пълнота на изложението,
съдът счита за нужно да посочи следното: разбирането, че трудещите се по
служебно правоотношение следва да бъдат възмездени за полагания от тях
извънреден труд е в пълно съответствие и с практиката на Съда на ЕС и
разпоредбите на Директива 2003/88/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 4
ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време.
Съобразно нормата на чл. 2 т. 1 от Директивата,
„работно време" означава всеки период, през който работникът работи
на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения, в
съответствие с националното законодателство и/или практика. Според т. 2 почивка
е всеки период който не е работно време. С решение на Съда на ЕС (пети състав)
от 21 февруари 2018 година по дело C-518/15 ( Ville de Nivelles срещу Rudy Matzak) е постановено, че с оглед
целта на Директивата, а именно да гарантира в областите, попадащи в приложното
й поле минимална защита, която да се прилага по отношение на всички работници в
Съюза и за да се осигури пълната ефективност на директивата, определенията по
член 2 не могат да имат различно тълкуване съгласно всяко национално право. В
процесния случай, придвижването на служителя до мястото на изпълнение на
задълженията му и предварителната му подготовка, са необходим инструмент за
тяхното изпълнение. Предвид това, то допълнителното време, което тези дейности
отнемат подлежи на съответно възмездяване. Това разрешение е залегнало и в Решение на
Съда на ЕС (трети състав) от 10 септември 2015 година по дело C-266/14 ( Federación de Servicios Privados del
sindicato Comisiones obreras (CC.OO.) срещу Tyco Integrated Security SL и Tyco
Integrated Fire & Security Corporation Servicios SA ). Със същото
решение се заключава, че придвижването
до мястото на фактическо осъществяване на задълженията и подготовката,
изпълняват съдържанието на първия съставен елемент на понятието „работно
време" по смисъла на член 2, точка
1 от Директива 2003/88. Само в случай, че служителят би могъл да управлява
своето време без ограничения и да се посвети на собствените си интереси, то това
време не би представлявало работно време по смисъла на Директива 2003/88 ( в този смисъл решение Simap, C-303/98,
EU:C:2000:528, т. 50 ). Нещо повече- с
Решение на Съда на ЕС ( голям състав) от 09.03.2021г. по дело № C‑580/19
( образувано по повод на преюдициално запитване на Административен
съд Дармщат, Германия ), изрично е постановено, че
период на дежурство в условията на постоянно разположение на повикване, представлява в своята цялост „работно време“
по смисъла на чл. 2, т. 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 4 ноември 2003 (преюдициалното запитване е
отправено по повод искане на ***** от гр. ***** за заплащане на възнаграждение
за дадени от него дежурства в условията на постоянно разположение на повикване
). В настоящият случай, от показанията на св. Б., освен реалната
продължителност на даваните дежурства се установява и че през цялото им
времетраене, служителят е на разположение на прекия си ръководител. Тоест,
докато не предаде по надлежен ред своя пост на следващата смяна, служителят не
може самоволно да го напусне, дори и да е изтекъл период от 24 часа или 12 часа
( в зависимост от вида дежурство ). Именно предвид това и с оглед съблюдаване
на установените в практиката на Съда на ЕС условия, при които работниците
следва да престират своя труд, процесните искови претенции са основателни.
По
разноските:
Предвид изхода на правния спор и
доколкото ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски, следва
ответникът да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати в полза на
бюджета на съда разноските в производството, а именно: сума в размер на 50
лева, представляваща дължима държавна такса и сума в размер на 130 лева-
разноски за изготвяне на първоначалната и допълнителната съдебносчетоводна
експертиза. Следователно и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да
внесе по сметката на съда сумата от общо 180 лева.
В полза на ищеца, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК се следват разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата
от 500 лева, за които е представен и оправдателен документ /л. 7/. Съдът счита
направеното възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение
за неоснователно. Същото съответства на минимално установеното в Наредба №
1/09.04.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, /ред. ДВ, бр. 28 от 28.03.2014 г./ – към момента на уговаряне на
възнаграждението, предвид обстоятелството, че се касае за два обективно,
кумулативно съединени иска, за които съобразно чл. 2, ал. 5 от Наредбата се
дължи възнаграждение поотделно.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” към
Министерство на правосъдието, с адрес: гр. София, бул. ”Ген. Н. Столетов” № 21,
ДА ЗАПЛАТИ на С.Й.А., ЕГН **********
на основание чл. 19, ал. 2 ЗИНЗС, вр. чл.
178, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 4, вр. чл. 179, ал. 1, вр. чл. 187, ал. 3 ЗМВР и чл. 86, ал.1 ЗЗД, СУМАТА от 332, 05 лева, представляваща
възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.01.2018г. – 31.12.2018г. на длъжност „******
– *****************“ на ГД „ИН“ при Министерство на правосъдието с
местоизпълнение на служебните задължения – територията на З. в гр. П., както и
сумата от 74, 84 лева,
представляваща обезщетение за забавено плащане на възнаграждението за
извънреден труд за периода от 26.02.2018г. до 03.11.2020г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда /04.11.2020г./
до окончателното й погашение.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Главна дирекция
“Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието ДА ЗАПЛАТИ на С.Й.А., ЕГН ********** сума
в размер от 500 лева.,
представляваща сторени разноски в рамките на първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК Главна дирекция
“Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието, да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Районен съд – Пловдив, сума в размер от 180 лева, представляваща дължима
държавна такса за предявените искове и разноски за изготвяне на ССчЕ.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Николай Голчев
Вярно с оригинала!
КЯ