Решение по КНАХД №849/2025 на Административен съд - Плевен

Производството е по чл.208 и сл. от АПК, във връзка с чл. 63в от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба от „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, с [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [улица], гр. София 1309, представлявано от А. Д. - Главен изпълнителен директор и М. М. - Изпълнителен директор, чрез пълномощник адв. К. Ж. - М. от САК, против Решение № 463/19.09.2025 г., постановено по анд № 1122/2025 г. по описа на Районен съд - Плевен.

В жалбата се релевират доводи за неправилност на постановеното решение. Касаторът счита, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните нравила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, предложение „първо“ от НПК, доколкото решението е постановено при липса на конкретни мотиви и при необсъждане на твърденията и доводите на А1 България. Твърди, че съдът не се е произнесъл по доводите и възраженията на страните, както и не е обсъдил събраните по делото доказателства. Сочи още, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, тъй като от събраните по делото писмени доказателства, както и от свидетелските показания, не се установява по несъмнен начин А1 България да е извършило от обективна страна нарушението, посочено в Наказателното постановление. Сочи, че наказанието е наложено единствено на база субективни оценки и съждения на наказващия орган, които не може да приемат, че са категорично подкрепени от някакви обективни данни. Излага съображения за наличие на обстоятелства, които изключват извода, че потребителят е била заблудена и не е желаела сключването на процесния договор. Излага съображения още, че наложеното наказание е явно несправедливо, по повод на което моли алтернативно същото да бъде намалено до минималния законоустановен размер. Счита, че при определяне размера на наказанието административнонаказващият орган не се е съобразил изцяло с разпоредбата на чл. 27 от ЗАНН, като не е отчел наличието на многобройни смекчаващи и липсата на отегчаващи вината обстоятелства. Сочи, че наложената санкция следва да е справедлива и пропорционална на извършеното нарушение и неговите последици, а в случая е налице значителна прекомерност, несъответстваща нито на нарушението, нито на последиците му. Размер от 70 000.00 лв. е прекомерен и необоснован, а когато между едни и съши страни и едно и също правоотношение са наложени 3 санкции, всяка от които в размер на 70 000 лв. (общо 210 000 лв.) се касае не за справедлив подход и превенция, а за административен произвол.

В заключение моли съда да отмени оспореното решение и потвърденото с него НП, алтернативно-да го измени, като намали размера на наложената санкция до законоустановения минимум. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

В съдебно заседание касаторът не се представлява и не взема становище по съществото на спора, представя писмено становище, в което поддържа изложените в жалбата съображения.

Ответникът е депозирал писмено становище за неоснователност на касационната жалба, като е изложил подробни съображения в тази насока Моли да се отхвърли жалбата, претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, прави възражение за прекомерност на претендираните от касатора разноски за адвокатско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура Плевен дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Административен съд – Плевен, трети касационен състав, като съобрази наведените доводи и провери обжалваното решение при спазване разпоредбата на чл. 218 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211 от АПК и е процесуално допустима.

Разгледано по същество е основателна.

С оспореното решение е прието, че на 28.02.2025г. била извършена проверка в офис на КЗП в гр. Плевен, при която били установени следните нарушения: На 07.02.2025г. в ТО В.Търново - звено Плевен е постъпила жалба с Вх. № ВТ-03-4, според която жалбоподателката е посетила магазин „А1“ в гр. Плевен, [улица]на 05.12.24г. с цел да се информира къде е новият офис на „Булсатком“, тъй като офисът, който се помещава до магазин „А1“ е затворен. В разговор със служители е останала с впечатление, че „А1“ вече ще доставя и поддържа телевизията на „Булсатком“, но трябва да се сменят приемниците и е подписала договор. След два дни е посетена от техници, които са прекарали кабели по трасето, но не са монтирали приемниците. На 09.12.24г. е върнала приемниците в магазина понеже не са монтирани и е подписала още договори за услуги. На 16.12.24г. е посетила магазина, за да получи приемо-предавателен протокол за приемниците и е подписан още един договор. След прочит на всички договори е установила, че са й включени различни услуги за домашен интернет, от които няма нужда и не използва такива услуги. Жалбоподателката няма компютър и не може да борави с такава техника. Установила е също, че без нейно знание и съгласие е пренесен номера й от „Йеттел“ към „А1“, което е довело до начисляване на неустойки от страна на „Йеттел“, тъй като има действащ договор с този оператор. Жалбоподателката сочела, че е на 69 години и е със 77% трайно намалена работоспособност от 2018 г. с експертно решение на ТЕЛК, в което е включена „глаукома“ и не може да прочете на момента всички документи. Експертното решение на ТЕЛК е копирано и приложено в магазина на 05.12.24г. Целта па посещението й в магазин „А1“ е била само и единствено, за да се информира дали „А1“ поддържат телевизията на „Булсатком“ след затваряне на офиса им, тъй като има действащ договор за тази телевизия и желае да продължи да я ползва, но е била подведена да сключи договори за различни услуги, което е довело до фактура на стойност около 200,00 лв., която няма възможност да заплати; пренос на номер ********** без нейно знание и съгласие, за което дължи неустойка към „Йеттел“; ненужни услуги за интернет. Разбрала е също, че телевизията „Булсатком“ се поддържа от „Виваком“ и се доставя на адреса й, за което също дължи такса, тъй като има действащ договор към момента. Желае да й бъдат прекратени договорите за всички услуги от 05.12.24г, от 09.12.24г. и от 16.12.24г. без неустойки. Органът е извършил проверка чрез неколкократно изискване на информация и доказателства, каквито са представени. След анализ на събраните по преписката доказателства е направен извод, че е нарушен чл.210в от Закона за защита на потребителите, по повод на което е съставен АУАН и издаденото процесното НП. Съдът приел, че констатациите в същото се подкрепят изцяло от събраните по делото доказателства. В тази насока възприел и кредитирал показанията на разпитаните в съдебно заседание актосъставител и свидетел по съставяне на АУАН като обективни, ясни и незаинтересовани. Съдът приел, че спрямо „А1 България“ ЕАД има издадена Заповед № 412/ 08.06.2015г. на Председателя на Комисията за защита на потребителите, относно прилагане на нелоялна търговска практика, влязла в сила въз основа на Решение № 7641/ 07.12.2015г. на ВАС. От извършената проверка е установено, че „А1 България“ ЕАД продължава да прилага нелоялна търговска практика, като по този начин не изпълнява Заповед № 412/ 08.06.2015г., издадена от Председателя на Комисията за защита на потребителите. Съгласно легалната дефиниция в чл. 68г ал. 1 ЗЗП търговска практика, от страна на търговец към потребител е нелоялна, ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и ако променя или е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител, когото засяга или към когото е насочена, или на средния член от групата потребители, когато търговската практика е насочена към определена група потребители. Съгласно § 13 т. 23 ДР на ЗЗП "търговска практика" е всяко действие, бездействие, поведение, търговска инициатива или търговско съобщение, включително реклама и маркетинг, от страна на търговец към потребител, което е пряко свързано с насърчаването, продажбата или доставката на стока или предоставянето на услуга на потребителите. На това основание съдът направил извод, че за да бъде определена търговската практика като нелоялна такава, то следва да са налице кумулативно следните предпоставки: първо да противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и на второ място да променя или да е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител, когото засяга или към когото е насочена. В процесния случай съдът счел, че поведението на търговеца „А1 България“ ЕАД противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност. Счел, че е налице и втората кумулативно изискуема предпоставка, за да се приеме, че поведението на търговеца представлява нелоялна търговска практика, а именно приложената практика да е в състояние да промени съществено икономическото поведение на средния потребител, към когото е насочена. Съдът счел за неоснователно становището на жалбоподателя, че процесното НП е издадено в нарушение на чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН - неправилно описание на твърдяното нарушение, обстоятелствата, при които е извършено, както и на доказателствата, които го потвърждават. Приел, че в НП изрично са посочени датата и мястото на извършване на нарушението, както и че в АУАН, и в НП са описани достатъчно подробно обстоятелствата при извършване на нарушението, както и самото нарушение. В НП са вписани номерата и датите на съставените констативен протокол и протокол за проверка на документи. За неоснователно приел и оплакването, че е незаконосъобразно издаването на общо три АУАН-а, съответно три НП от по 70 000 лв., всяко за едно и също твърдяно нарушение за заблуда на потребител. След преглед на приложените по делото два броя НП, както и от процесното такова съдът установил, че и в трите АУАН, респ. НП са различни датите на извършване на нарушението - подписани са договори за различни услуги на различни дати. Наложената санкция съдът преценил като обоснована и справедлива, като взел предвид и обстоятелството, че в конкретния случай се касае за нарушение на влязла в сила заповед, като дружеството- жалбоподател продължава да осъществява нелоялна заблуждаваща търговска практика. Направил извод за съставомерност и доказаност на нарушението по чл.210в във вр.чл.68л, ал.1 от Закона за защита на потребителите. Съдът изложил още мотиви, че са спазени процесуалните правила - АУАН и НП съдържат всички реквизити па чл.42 и чл.57 от ЗАНН. Издадени са от компетентни органи, в рамките на правомощията им. Спазени са сроковете на издаване, връчени са редовно, с което е гарантирано правото на защита на жалбоподателя във всеки етап па производството. При издаване па наказателното постановление не са допуснати съществени нарушения па процесуалните правила, което да обуславя изцяло отмяната му на тази основа, поради което потвърдил оспореното НП.

Настоящата инстанция намира, че решението е валидно и допустимо, но постановено при неправилно прилагане на закона.

С оспореното решение e потвърдено наказателно постановление, по отношение на което липсва яснота относно неговият издател.

В титулната част на наказателното постановление е посочено, че НП е издадено от началник на териториален отдел за областите Русе, Силистра, Разград и Търговище със седалище Русе, към главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за защита на потребителите – Ц. Х.. НП обаче, е подписано от Ц. Х. в качеството му на Началник ТО –Велико Търново.

По делото е приложена заповед № 1137/29.01.2025 година на председател на КЗП, с която Ц. Х. като началник на ТО за областите Русе, Силистра, Разград и Търговище със седалище Русе към ГД „Контрол на пазара“ има право да налага административни наказания и да издава наказателни постановления за нарушения на Закон за защита на потребителите, установени с актове за административно нарушение от служители на ТО за областите Русе, Силистра, Разград, Търговище и на ТО за областите Плевен, Ловеч, Габрово и Велико Търново. Заповедта, приложена към делото обаче, го оправомощава да издава НП в качеството му на началник на териториален отдел за областите Русе, Силистра, Разград и Търговище със седалище Русе, към главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за защита на потребителите. Същественото в случая е, че НП е подписано от Ц. Х. в качеството не на началник на териториален отдел за областите Русе, Силистра, Разград и Търговище със седалище Русе, а в качеството му на началник на ТО В.Търново. Не е налице приложена по делото заповед, с която Х. да е оправомощен като началник на ТО-В.Търново да издава НП. А издател на един акт е органът, който го е подписал, тъй като в съответното качество той е валидирал акта, завършил е фактическия състав на същия. В случая без значение е обстоятелството, че подписалото НП ФЛ е едно и също с посоченото в титулната част на НП, след като това ФЛ е подписало НП в качеството си Началник ТО-Велико Търново, за който липсват по делото доказателства да е оправомощен да издава такива. Административно-наказващият орган не е представил съответните писмени доказателства, нито пред РС Плевен, нито пред касационната инстанция , от които да се установи в какво качество Х. издава и подписва НП, тъй като в титулна част на НП се посочва с длъжност, различна от тази, посочена в разпоредителната част на НП, в която органът полага подпис в качество на началник ТО В. Търново, в каквото качество няма оправомощаване да издава НП.

Предвид горното следва решението да бъде отменено, като бъде отменено и НП. Делото не следва да се връща за ново разглеждане от въззивния съд за събиране на доказателства, тъй като непълнотата на доказателствата не е касационно основание, поради което всяка непълнота, която не се дължи на процесуално нарушение на съда /например недопускане на допустимо и /или относимо доказателство, неправилно прилагане на тежестта за доказване и т.н./ е резултат от процесуално бездействие на страните. А за разлика от въззивното, касационното производство не е средство за отстраняване на такива грешки. Касационният съд е съд по правото, а не по фактите, а касационното производство е средство за отстраняване грешките на съда при прилагане на закона, а не за отстраняване на грешките на страните при попълване на делото с доказателства. Затова съществува забрана за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд за попълване на делото с писмени доказателства-чл.222 от АПК, освен в случаите, когато, както беше посочено, е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила от съда във връзка със събирането на доказателствата, каквото в случая касационната инстанция не констатира.

С оглед изход на делото на касационния жалбоподател следва да се присъдят разноски за производствата пред двете съдебни инстанции.

По отношение размера на разноските:

Касаторът претендира разноски за възнаграждение за адвокат, който го е представлявал в производствата пред Районен съд-Плевен и пред Административен съд-Плевен, като за всяка от двете съдебни инстанции претендира сума в размер на 7500 /седем хиляди и петстотин/ лева с ДДС, или общо за двете съдебни инстанции с ДДС-сума в размер на 15000 /петнадесет хиляди/ лева. Ответникът и във въззивното, и в касационното производство е направил възражения за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение.

За да се произнесе по разноските, съдът съобрази следното:

Съобразно разпоредбата на чл.63 д от ЗАНН, в производствата пред районния и административния съд, както и в касационното производство страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Размерът на адвокатското възнаграждение, по аргумент от чл. 36, ал. 2 ЗАдв, следва да бъде справедлив и обоснован, и не по-нисък от предвиденото в Наредба на Висшия адвокатски съвет– в случая Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.). Следователно законодателят е предвидил три отделни обстоятелства, които следва да бъдат съобразени при дефиниране на дължимия размер на адвокатско възнаграждение – то трябва да е справедливо, обосновано и да съответства на предвидения в съответната наредба минимум. По последния критерий е налице произнасяне на Съда на Европейския съюз (Вж.: Решение на Съда (първи състав) от 23 ноември 2017 г. по Съединени дела С-427/16 и С-428/16 г., с което същият е приел, че чл. 101, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), във връзка с чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като ВАдвС (България), би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС, като в тези случаи следва да се провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. В случая легитимната цел на разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв е да се създадат гаранции за осигуряване на качествена адвокатска услуга, която да предлага подходяща защита на правата и интересите на страните в съдебното производство. Тази цел, с оглед препращането, се постига чрез приемане на Наредба № 1/2004 г., която според изрично изложените мотиви към изменението и допълнението й с ДВ, бр. 88/04.11.2022 г., следва да осигури диференциран подход при определяне на минималното адвокатско възнаграждение при отделните дейности, който да доведе до справедливи житейски и правни резултати в съответствие с покупателната способност на населението и актуалната икономическа обстановка в Република България, както и да остойности по достоен и справедлив начин работата на адвоката. В Наредбата обаче, както е посочил и СЕС, липсват критерии, въз основа на които да се прецени, дали действително разписаните размери са справедливи и обосновани, поради което според настоящата инстанция преследваната легитимна цел може да се постигне като съдът сам прецени кой размер е справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36, ал. 2 ЗАдв, с оглед всички обстоятелства по делото, а не само спрямо материалния интерес, присъстващ като единствен ориентир в цитирания акт на ВАдвС. Материалният интерес на спора може да бъде индикация за степента на сложност на спора, но не би трябвало да се тълкува като единствен критерий за това. Съобразяването на всички други обстоятелства, характеризиращи делото, категорично обслужва по-добре интересите на страните, състоящи се в справедливо остойностяване на заплатеното от спечелилата страна. Впрочем със свое последващо Решение на Съда (втори състав) от 25 януари 2024 г. по Дело C-438/22 г. СЕС изрично е отрекъл споменатата в Решението на СЕС от 2017 г. легитимност на целите при прилагането на Наредбата и невъзможността на съда да присъжда по-ниски възнаграждения – Вж. т. 2 от диспозитива на решението. СЕС е посочил, че тези обстоятелства разкриват достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на материалния интерес, затова и е приел, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед изложените съображения настоящият състав намира, че при определянето на размера на адвокатското възнаграждение, което по аргумент от чл. 36, ал. 2 ЗАдв следва да бъде справедливо и обосновано, съдът следва да се ръководи от всички обстоятелства, свързани с конкретния обем и сложност на извършената дейност.

В случая образуваното пред касационната инстанция производство предполага проверка на съдебното решение на РС-Плевен, с което съдът се е произнесъл по законосъобразността и правилността на наказателно постановление за нарушение на чл.210в от Закон за защита на потребителите, за което на касатора е наложена имуществена санкция в размер на 70000 /седемдесет хиляди/ лева. Като се вземе предвид разпоредбата на чл.18 във връзка с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №4/2001 год., дължимото адвокатско възнаграждение за една съдебна инстанция по принцип, изчислено при съобразяване единствено на материален интерес от 70 хил.лева с ДДС, е точно в размер на 7500 лв.

Съдът съобрази обаче, че в производството пред Районен съд-Плевен жалбата, поставила началото на съдебното производство пред РС, е изготвена и подписана от юрисконсулт Ш. съгласно приложено по въззивното дело пълномощно. Адвокат Ж.-М. е упълномощена в по-късен момент, видно от пълномощно на л.214 от въззивното дело и е представлявала касатора в единственото проведено по делото съдебно заседание пред РС, в което е участвала при разпита на призованите от съда свидетели. Не е правила нови искания пред РС, не са провеждани други процесуални действия. В производството пред Административен съд-Плевен от своя страна упълномощеният адвокат е изготвила и подала единствено касационната жалба, не е представлявала касатора в единственото проведено съдебно заседание. В касационното производство са приети като доказателства приложените такива към отговора на касационната жалба, не са събирани и не е искано събирането на такива от пълномощника на касатора, нито от друга страна. Съдът констатира, че оплакванията в касационната жалба до голяма степен по отношение релевираните нарушения на материалния закон, съставените няколко АУАН за твърдени еднородни нарушения и явна несправедливодст на наложеното наказание, се припокриват до голяма степен с оплакванията в жалбата, поставила началото на производството пред РС. Не без значение е и факта, че касираното решение и НП са отменени на основания, нерелевирани от касатора с подадените жалби. Спорът между страните не се отличава с фактическа и правна сложност. Под "фактическа сложност" следва да се отнесат фактите от обективната действителност, подлежащи на установяване във фазата на съдебното дирене като необходими за правилното разрешаване на съответния спор. За правната сложност значение имат относимите и значими, за правилното решаване на спора, нормативни актове, извършените от страните процесуални действия в хода на процеса, безспорност на правния казус и други. Фактическите и правни възражения на страните не всякога са критерии за сложност, а само в случай на тяхната относимост, състоятелност и основателност. Съобразно тези критерии съдът намира, че фактическата сложност на настоящото дело е ниска за този род дела, предвид предмета на спора; видът и обемът на събраните по делото доказателства – обичайно приложимите и относими такива в производствата по административнонаказателните производства-това е преписката във връзка с издаденото НП; спорните в хода на настоящото производство обстоятелства и извършените от страните процесуални действия. Правната сложност, обусловена от приложимите правни норми и естеството на казуса в случая също се явява ниска. Производството е типично за тези от съответния вид и не са настъпили процесуални усложнения, които да го характеризират с по-голяма сложност в правно или фактическо отношение от обичайните. А високият размер на наложената имуществена санкция, който пряко влияе върху материалния интерес по спора, не е отразен пряко в изводите по материалния спор по делото. За сравнение, за този вид съдопроизводствена дейност, независимо от големия материален интерес, не се дължи държавна такса нито пред въззивната, нито пред касационната инстанция, което според настоящия състав на съда е израз на икономическите условия в страната, както и стремежа да не се възпрепятства достъпа до правосъдие, като същевременно се създават гаранции за по-бързо и ефективно правораздаване в изпълнение на конституционно закрепената роля на съдилищата. Аналогията е допустима, след като правосъдната функция на държавата е по искане и в интерес на гражданите и юридическите лица, а в същия интерес е и процесуалното представителство.

Затова и възнаграждението, което настоящият състав на Административен съд намира за справедливо и обосновано, е в размер на 1 200 /хиляда и двеста/ лева за всяка съдебна инстанция с ДДС, или 2 400/две хиляди/ лева за общо за двете съдебни инстанции с ДДС.

Воден от горното и на основание чл. 63в от ЗАНН вр. чл. 221, ал. 1 от АПК, Административен съд – Плевен, трети касационен състав

РЕШИ:

Отменя решение №463/19.09.2025 год., постановено по АНД № 20254430201122/2025г., по описа на Районен съд-Плевен, като вместо него ПОСТАНОВИ:

Отменя наказателно постановление №ВТ-007691/27.05.2025г. на началник на териториален отдел за областите Русе, Силистра, Разград и Търговище със седалище Русе, към главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисия за защита на потребителите.

Осъжда КЗП да заплати на „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, с [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [улица], гр. София 1309, представлявано от А. Д. - Главен изпълнителен директор и М. М. - Изпълнителен директор разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 /хиляда и двеста/ лева с ДДС за производството пред РС-Плевен /613,55-шестстотин и тринадесет евро и петдесет и пет евроцента/, като за разликата над присъдения размер от 1200 /хиляда и двеста/ лева до пълния претендиран размер от 7500 /седем хиляди и петстотин/ лева с ДДС отхвърля искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение като прекомерно.

Осъжда КЗП да заплати на „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, с [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [улица], гр. София 1309, представлявано от А. Д. - Главен изпълнителен директор и М. М. - Изпълнителен директор разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 /хиляда и двеста/ лева с ДДС за производството пред касационната инстанция /613,55-шестстотин и тринадесет евро и петдесет и пет евроцента/, като за разликата над присъдения размер от 1200 /хиляда и двеста/ лева до пълния претендиран размер от 7500 /седем хиляди и петстотин/ лева с ДДС отхвърля искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение като прекомерно.

Решението е окончателно.

Преписи от решението да се изпратят на страните .