№ 1337
гр. София, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря М. П. Миланова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело №
20241000502721 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 193/10.06.2024 г. по гр. д. №824/2023 г. по описа на
Окръжен съд - Перник, са отхвърлени: предявения от М. Г. В. - Р., ЕГН
**********, срещу Частен съдебен изпълнител С. Б., с регистрационен № ***
в Камарата на ЧСИ, с район на действие Окръжен съд Перник, осъдителен иск
с правна квалификация чл. 441 ГПК вр. чл. 45 ЗЗД, за заплащане на сумата 47
510 лева, ведно със законната лихва за периода от подаване на исковата молба
до окончателното изплащане на задължението, представляващо главница от
претърпяна вреда, следствие на неправомерни действия на съдебния
изпълнител по изп. д. № 2533/2018г. и по изп. д. № 235/2023г., изразяващи се в
невръчване на запорно съобщение и принудително събиране на суми от трето
задължено лице без наличие на изпълнителен лист и вместо изпълнение на
процедурата по чл. 510 ГПК; предявения от М. Г. В. – Р. срещу Частен съдебен
изпълнител С. Б. осъдителен иск с правна квалификация чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. с
чл. 441 ГПК и чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 2 597,21 лева,
представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 25.07.2023 г. до 21.12.2023г., като неоснователни.
Решението е обжалвано от М. Г. В. - Р., действаща чрез процесуалния си
представител. Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че
решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в
несъответствие със събраните доказателства. Оспорва се, че като неправилен
1
извода на първоинстанционния съд, че запорното съобщение в случая е
породило действие за ищцата. Твърди се, че същото не й е връчено редовно и
за нея то няма действие съгласно чл. 450, ал. 3 ГПК. Изтъква се, че ЧСИ не
може да е трето задължено лице, доколкото самата М. Г. В. - Р. няма
задължения към банката – взискател по изп. д. № 235/2023 г. Поддържа, че
ответният съдебен изпълнител не е спазил императивната разпоредба на чл.
510 ГПК и е незаконосъобразно е пристъпил към директно изпълнение върху
запорираното от самия него вземане. Заявява се, че по този начин, без да е
налице изпълнителен титул срещу М. Г. В. – Р., неправомерно е извършено
разпореждане от съдебния изпълнител с принадлежащата на ищцата сума в
размер на 47 510 лева. Моли се решението да бъде отменено, а предявените
искове да бъда уважени изцяло. Претендира се присъждане на сторените
съдебни разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият и ответник в
първоинстанционното производство – С. Б., не е депозирал отговор на
въззивната жалба. В проведеното по делото о. с. з. същият, действащ чрез
процесуалния си представител, оспорва въззивната жалба като неоснователна.
В подкрепа на законосъобразността на първоинстанционното решение излага
доводи в писмени бележки. Претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение за предоставената му безплатна адвокатска защита на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Третото лице – помагач на страната на въззиваемия - ЗАД „Бул Инс”
АД, изразява писмено становище за законосъобразност на обжалваното
първоинстанционно съдебно решение. Останалите конституирани трети лица-
помагачи: С. С. Г. на страната на М. Г. В. – Р. и „Обединена българска банка”
АД на страната на ЧСИ С. Б., не са взели становище във въззивното
производство.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от активно
легитимирана страна в процеса, против решение, подлежащо на въззивно
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от
страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по делото,
съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК , приема следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск от М. Г. В. - Р. с правно
основание чл. 441, ал. 1, предл. 1 ГПК срещу Частен съдебен изпълнител С. Б.,
за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 47 510 лева, ведно
със законната лихва за периода от подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на задължението, представляващо главница от
претърпяна вреда, следствие на неправомерни действия на съдебния
2
изпълнител по изп. д. № 2533/2018г. и по изп. д. № 235/2023г., изразяващи се в
невръчване на запорно съобщение и принудително събиране на суми от трето
задължено лице без наличие на изпълнителен лист и вместо изпълнение на
процедурата по чл. 510 ГПК. Разгледан и субсидиарен осъдителен иск,
предявения от М. Г. В. – Р. срещу частния съдебен изпълнител с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата 2 597,21 лева,
представляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода 25.07.2023 г. до 21.12.2023 г.
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба
доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр. 2
ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на релевираните
доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е
приложена императивна материалноправна разпоредба.
При установената фактическа обстановка в първоинстанционното
производство, въззивният съд намира от фактическа страна следното:
Безспорно е между страните, че изп. дело № 2533/2018 г. по описа на
ответника ЧСИ С. Б. е образувано на основание изпълнителен лист, издаден
от РС – Перник, със страни: взискател С. Г. и длъжник „Фьоле груп" ООД за
вземане в размер на 120 000 лева - главница по запис на заповед издадена на
04.02.2016 г. с падеж 04.12.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 16.10.20218 г. до окончателното и изплащане и 2400
лева, направени разноски по делото. На дружеството-длъжник „Фьоле груп"
ООД е изпратена покана за доброволно изпълнение на 12.11.2018 г. По молба
на взискателя С. Г. от 09.11.2018 г. е наложен запор върху вземания на
длъжника от трети лица и запор върху банковите сметки на дружеството от
16.11.2018 г. На 21.11.2018г е наложен запор и върху МПС - собственост на
дружеството длъжник. На 06.03.2023г по същото изп. дело е депозирана
молба с представен към същата договор за цесия от 01.12.2022 г., съгласно
който взискателят С. Г. е цедирал вземането си, предмет на изпълнителното
дело на М. В. - Р., настоящ ищец. Сумата, срещу която вземането се
придобива, е в размер на 50 000 лева, платима както следва: 9 500 лева
платени при подписване на договора и остатъка следва да се заплати до
31.12.2028 г. Съгласно договора за цесия е налично вземане в полза на С. Г.
срещу М. В.- Р. в размер на 40 500 лева. С постановление на ЧСИ от
07.03.2023 г. на основание представния договор за цесия от 01.12.2022 г. в
качеството на взискател по същото изп. дело е конституирана М. В. - Р.. На
10.03.2023 г. по това изпълнително дело е постъпило запорно съобщение с
изх. № 16124/10.03.2023г., издадено по изпълнително дело № 235/2023 г., с
което ЧСИ Б. е разпоредил, че налага запор върху паричните средства,
предназначени за взискателя по изп. дело № 2533/2018 г. - М. В.- Р. в размер на
40500 лева, която сума представлява вземане на длъжника по изд. дело №
235/2023 г. С. Г., произтичащо от договора за цесия от 01.12.2022 г. По изп.
дело № 2533/2018 г. по описа на ЧСИ Б. в резултат на принудително
изпълнение са постъпили суми както следва: на 04.05.2023 г. е постъпила
3
сумата 87051,76 лева и на 09.05.2023 г. е постъпила сумата 45 628, 84 лева
(постъпилата сума е в общ размер на 132 680 лева). От нея на взискателя-ищец
М. В.-Р. е преведена сума в размер на 85 170, 60 лева плюс 10 лева е заплатена
банковата услуга „Рингс” /бърз превод/. Сумата 5 833, 33 лева е преведена
пропорционална такса в полза на ЧСИ и 1166, 67 лева е преведен ДДС върху
таксата. ЧСИ Б. е изпълнил запора по изп. дело № 2533/2018 г., наложен със
запорното съобщение от 10.03.2023 г., като от постъпилата сума в общ размер
на 132 680 лева, част от нея - сумата в размер на 40500 лева е преведена по
изп. дело № 253/2023 г. за погасяване на задълженията на длъжника С. Г.,
както следва: на взискателя банка „ОББ“ АД - 37 320 лева; такси в полза на
ЧСИ - 2650 лева и 530 лева ДДС. Тези обстоятелства са видни от
отбелязването върху изпълнителния лист по изпълнително дело № 2533/2018
г. С постановление на ЧСИ от 05.10.2023 г. изп. дело № 2533/2018 г. е
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК.
Видно от е книжата по изп. дело № 235/2023 г. по описа на ответника
ЧСИ С. Б., че изпълнителното дело е образувано на 20.01.2023 г. със страни
взискател „ООБ” АД и длъжници „Щрабе” ЕООД и С. Г.. На 10.03.2023 г. по
това изпълнително дело е издадено нарочно запорно съобщение, с което се
налага запор върху взимането на С. Г. към цесионера М. В.-Р. в размер на 40
500 лева, произтичащо от договора за цесия от 01.12.2022 г. Съобщение за
наложения запор е изпратено до М. В.-Р. на адреса, посочен от същата. От
свидетелските показания на разпитания в първоинстанционното производство
свидетел К. З. - на длъжност „призовкар” в кантората на ЧСИ Б., се
установява, че той е посещавал многократно адреса на М. В.-Р.. Входната врата
на двора била постоянно заключена. Не се намерили близки или съседи, които
да изразят желание за получат съобщението.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд
намира от правна страна следното:
Въззивният съд приема с оглед на установените обстоятелства по
делото, че липсва осъществено от ответника ЧСИ незаконосъобразно
принудително изпълнение по изп. д. № 2533/2018г. и по изп. д. № 235/2023г.
във формите твърдени от ищцата. Съгласно оплакванията на ищцата и
въззивница в настоящото производство претендираните от нея имуществени
вреди, произтичат от незаконосъобразно изпълнен според нея запор върху
вземане от страна на съдебния изпълнител. Не се оспорва от М. В.-Р., че
същата дължи на С. Г. процесното вземане като продажна цена по договора за
цесия от 01.12.2022 г. Поради това обстоятелство дори и да бъдат установени,
незаконосъобразни действия от страна на ЧСИ, а такива в действителност
липсват, няма как от изпълнението на процесния запор за ищцата да са
настъпили вреди. След като тя действително дължи сумата в размер на 40 500
лева на С. Г., изпълнението на запора няма как да е увредило правната сфера
на М. В.-Р.. В тази насока е и чл. 508, ал. 3 ГПК.
За по-голяма яснота следва да бъде обяснено какво представляват
4
запорът върху вземане на длъжника в изпълнителното производство и
неговото изпълнение. Запорът върху вземания на длъжника представлява
разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на
длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя и
се забранява на длъжника, под страх от наказателна отговорност, да се
разпорежда с него, а на третото задължено лице-да извършва плащания на
длъжника. Целта му е да запази това вземане в патримониума на длъжника,
като наред с това осуети и погасяването му чрез извършено от длъжника по
вземането плащане, за да може то да послужи за удовлетворяването на
взискателя. Спрямо длъжника по изпълнението запорът се налага чрез
посочването му в поканата за доброволно изпълнение или с получаване на
съобщението за това, ако действието се предприема в един последващ етап от
изпълнението. По отношение на третото задължено лице запорът се счита
наложен от деня, в който му е връчено запорното съобщение. От този момент
на третото лице се забранява да извършва плащания на длъжника и то
придобива качеството на пазач по отношение на сумите. Процесуалната
последица от наложения запор е възможността, при липса на доброволно
изпълнение, съдебният изпълнител да възложи запорираното вземане на
взискателя за събиране или вместо плащане по реда на чл. 510 ГПК. Затова
запорът върху вземания на длъжника представлява изпълнително действие,
което е част от предвидения в ГПК изпълнителния способ „Изпълнение върху
вземания на длъжника“. За да може изпълнението по този способ да се насочи
към определено вземане на длъжника, не е нужно същото да е изискуемо.
Изпълнението, респективно запорът могат да бъдат насочени и върху
вземания, които са условни, срочни, спорни и дори такива, изпълнението на
които зависи от насрещна престация на длъжника. Вземането не съществува
като факт от обективната действителност, поради което установяването му и
правата върху него не може да бъде извършено чрез проверка, подобна на тази
по чл. 465 ГПК за движимите вещи и по чл. 483 ГПК за недвижимите имоти. В
разглежданият случай, както беше посочено, процесното вземане е безспорно
установено. Тъй като ищцата никога не е оспорвала, че дължи процесното
вземане, то съгласно чл. 508, ал. 3 ГПК за нея със сигурност би възникнало
задължението да внесе сумата от 40500 лева по съответната сметка на ЧСИ.
Ирелевантно за процесния иск с правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК е
дали процесното запорно съобщение в връчено редовно на ищцата М. В. – Р..
Безспорно се установява, че същата дължи съгласно договора за цесия от
01.12.2022 г. на длъжника по изп. дело № 235/2023 г. - С. Г. сума в размер на
40 500 лева. Ето защо това вземане в полза на С. Г. законосъобразно е
запорирано от страна на ЧСИ Б.. Поради тази причина М. В. – Р. се явява
трето задължено лице по смисъла на чл. 507, ал. 1 ГПК по изп. дело №
235/2023 г. Надлежното връчване на запорното съобщение съгласно чл. 450,
ал. 3 ГПК има значение единствено по отношение възможността за
разпореждане от страна на М. В. – Р. с дължимата сума. В случая с
запорираното вземане от страна на ЧСИ в полза на С. Г., М. В. – Р. не се е
5
разпоредила нито преди налагането на запора върху него, нито след това. Ето
защо чл. 507, ал. 1 ГПК няма приложение и значение за обсъждания случай.
Поради характера на изпълнителния процес, който има за цел да
удовлетвори по принудителен ред едно вземане на взискателя, между
взискателя и частния съдебен изпълнител, възниква и едно вторично
правоотношение с частноправен характер, по силата на което съдебният
изпълнител следва да предаде на взискателя събраните суми след извършване
на разпределение. Задължението на частния съдебен изпълнител има двояк
характер - както публичноправен, така и частноправен. Предвид това,
частният съдебен изпълнител би могъл да има качеството на трето задължено
лице по смисъла на чл. 452 ГПК и на чл. 507 ГПК, доколкото е субект и на
частноправни отношения с взискателите по образуваните пред него
изпълнителни дела. Предвид това, въззивният съд също приема, че след като
ЧСИ Б. е получил на 10.03.2023 г. по изп. дело № 2533/2018 г. процесното
запорно съобщение, издадено по изп. дело № № 253/2023 г., той е придобил
качеството на трето задължено лице по смисъла на чл. 452 и чл. 507-508 ГПК
по изп. дело № 2533/2018 г., по което взискател към този момент е ищцата.
Постъпилата впоследствие сума в общ размер на 132 680 лева по това
изпълнително дело, достатъчна за погасяване на цялото задължение,
законосъобразно е разпределена от ЧСИ, като от нея на взискателя-ищец М.
В.-Р. е преведена сума в размер на 85 170, 60 лева плюс 10 лева е заплатена
банковата услуга „Рингс” /бърз превод/, сумата 5 833, 33 лева е преведена за
пропорционална такса в полза на ЧСИ и 1166, 67 лева е преведен ДДС върху
таксата, а със сумата от 40500 лева ЧСИ Б. е изпълнил запора. Тази сума е
преведена по изп. дело № 253/2023 г. за погасяване на задълженията на
длъжника С. Г.. С изпълнението на задължението по изп. дело № 2533/2018 г.
запорът върху процесното вземане е трансформиран в запор на налични
парични средства, които напълно законосъобразно са преведени по изп. дело
№ 253/2023 г. Няма данни М. В.-Р., имаща качеството на взискател по изп.
дело № 2533/2018 г., да е обжалвала изготвеното разпределение от страна на
ЧСИ по това изпълнително дело по реда на чл. 462, ал. 1 ГПК. Същото е
влязло в сила съгласно чл. 462, ал. 2 ГПК, след което ЧСИ е превел сумата от
40500 лева по изп. дело № 253/2023 г. Това е още едно обстоятелство, което е
показателно за неоснователността на предявения впоследствие иск от М. В.-Р.
срещу ЧСИ С. Б..
Несъстоятелни са оплакванията на въззивницата, че частният съдебен
изпълнител не е спазил процедурата по чл. 510 ГПК, която е била
единствената възможност в случая. В случая запорираното вземане е
трансформирано в налични парични средства, поради което не е било
необходимо то да се предоставя за събиране на взискателя по изп. дело №
253/2023 г. съгласно чл. 510, предложение 1 ГПК. След като преди това
вземането е събрано, а както беше посочено ЧСИ Б. е изпълнил задължението
си на трето лице по смисъла на чл. 508 ГПК, като е внесъл сумата от 40500
лева, предназначена за ищцата като взискател, по изп. дело № 235/2023 г.
6
Дори и преди да преведе тази сума съдебният изпълнител да беше изпълнил
формално чл. 510 ГПК, като предостави вземането за събиране на взискателя,
крайният резултат щеше да бъде идентичен. Освен това приложението на чл.
510 ГПК е една евентуална възможност за изпълнение по отношение
запорирано вземане, в случаите ако трето задължено лице не преведе
доброволно дължимата сума по сметката на ЧСИ съгласно чл. 508, ал. 3 ГПК.
Неоснователно е и възражението на въззивницата, че за да може да
бъде осъществено изпълнение върху процесното вземане, впоследствие
паричната сума в размер на 40500 лева, е било необходимо да е налице
изпълнителен лист срещу М. В.-Р.. Ако твърденията на последната в тази
насока бяха правилни, нямаше да съществува глава 45 от ГПК и за да може да
се пристъпи към изпълнение върху вземане на длъжника щеше да е
необходимо издаването на изпълнителен лист срещу третото задължено лице.
Съдържанието на чл. 507 – чл. 518 ГПК е достатъчно показателно за
безпочвения характер на тази теза на въззивната жалбоподателка.
Поради неоснователността на главния иск с правно основание чл. 441,
ал. 1 ГПК, неоснователен се явява и предявеният акцесорен иск с прано
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за процесния период.
От всичко гореизложено следва, че оплакванията за неправилност на
първоинстанционното съдебно решение, релевирани във въззивна жалба, са
несъстоятелни. При така приетите за изяснени правнорелевантни
обстоятелства и изложените правни съображения и настоящата съдебна
инстанция достига до категоричния правен извод, че предявените искове са
неоснователни. Тъй като правният извод, до който настоящата съдебна
инстанция достига, съвпада изцяло с крайните правни съждения на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на правния спор пред въззивната инстанция на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК, въззиваемата страна има право да
претендира да й бъдат присъдени сторените във въззивното производство
разноски. Основателно е възражението за прекомерност на размера на
исканото от адв. Д. М. възнаграждение за предоставеното на въззиваемия
безплатно процесуално представителството във въззивното производство.
Въззивният съд определя дължимото адвокатско възнаграждение в размер на
1000 лева, което е под минималните размери за адвокатски възнаграждения
съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съобразно решението на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело
С-438/22, вземайки предвид не високата правна и фактическа сложност на
делото, това че във въззивното производство не са събирани доказателства и
че процесуалният представител на С. Б. не е изготвил отговор на въззивната
жалба.
7
Воден от изложеното, Апелативен съд – София
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 193/10.06.2024 г., постановено по гр. д.
№824/2023 г. по описа на Окръжен съд - Перник.
ОСЪЖДА М. Г. В. - Р., ЕГН **********, да заплати на адв. Д. М. от
Адвокатска колегия - Перник, с адрес на кантора: гр. Перник, ул. „Търговска”
№ 46, ет. 2, офис 6А, сумата от 1000 лв. - адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ на С. Б. пред апелативния съд.
Решението е постановено при участието на ЗАД „Бул Инс” АД и
„Обединена българска банка” АД като трети лица-помагачи на страната на
ЧСИ С. Б., както и при участието на С. С. Г. като трето лице-помагач на
страната на М. Г. В. - Р..
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8