№ 668
гр. Казанлък, 29.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети юли през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ
при участието на секретаря МАРИАНА Т. МАТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско
дело № 20245510100923 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на М. С. З. с ЕГН:
********** с постоянен адрес ***, чрез пълномощника си, Еднолично
адвокатско дружество „Д. М." вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***,
фирмено дело № 24/2021 г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, с адрес
на упражняване на дейността: ***, представлявано от Д. М. М. – Управител
против "к." ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
"В." 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център "Б.", представлявано от С.Р.Я. и
против „А." ЕООД, ЕИК: ***, С., бул. "В." 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център
"Б.", представлявано от И.М.Ш.. Съдът приема, че се касае за обективно
съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във
връзка с чл. 26, ал.1 от ЗЗД. Претендира се провъзгласяване на нищожност на
Договор за паричен заем № 2347134, сключен между М. С. З. с ЕГН:
********** и "к." ЕАД, ЕИК: ***, а в условията на евентуалност нищожност
на клаузата на чл. 4.1 от договора, както и прогласяване на нищожност на
Договор за предоставяне на поръчителство, сключен с „А.“ ЕООД. В срока за
отговор е подаден насрещен осъдителен иск от "к." ЕАД против М. С. З. с
правно основание чл. 124, ал.2 от ГПК във връзка с чл. 55, ал.1 от от ЗЗД.
В чл. 4 от процесния договор /както и в раздел III т. 12 от ОУ/ било
уговорено, че страните се съгласяват в случай, че кредитополучателят е
посочил, че ще предостави обезпечение по кредита, същият следва да
предостави на кредитора банкова гаранция съгласно Общите условия или да
сключи договор за поръчителство с одобрен от к. гарант - поръчител в срок 48
часа от подаване на заявлението за отпускане на кредит. В ал. 3 било
посочено, че в случай, че кредитополучателя е заявил кредит без поръчител,
1
срокът за разглеждане, съответно одобрение е в размер на 14 /четиринадесет/
дни. /а предложението за кредит съгласно СЕФ е валидно 10 дни/. На датата на
сключване на договора между „к." ЕАД и М. З. и втория ответник били
сключили договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който „А."
ЕООД с ЕИК: *** /чийто капитал е собственост на „к." ЕАД/ е поело
задълженията да сключи договор за поръчителство с „к." ЕАД по силата на
който да отговаря пред „к." ЕАД солидарно с ПОТРЕРЕБИТЕЛЯ за всички
задължения на потребителя, възникнали по повод договор за потребителски
кредит. Въз основа на сключения договор за предоставяне на поръчителство,
М. З. се е задължила да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер
на 5460,48 лв. Възнаграждението за поръчителство се изплащало директно на
„к." ЕАД като е разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по
договора за кредит, за което след сключване на договора, от кредитора по
договора за заем се изпращал обединен погасителен план, съгласно който
общото задължение било в размер на 9553,92 лв.
Твърди, че съгласно договора за поръчителство, М. З. е следвало да
предоставя дължимите парични думи на „к." ЕАД, което било упълномощено
от „А." ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор./Съгласно
чл. 8 ал. 5 от Договор за поръчителство./ З. получила уведомление от третото
лице помагач, /"АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" ЕАД/ с което я
уведомили, че на основание Приложение №1/10.06.2022 г. към Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от (цесия) от 01.02.2022 г. между
цедентите „А." ЕООД и „к." ЕАД и цесионера „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ" ЕАД, че „А." е встъпило в правата на „к." и е прехвърлило на
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ" изцяло вземането на М. З. към
тях, като за напред всички плащания следва да бъдат извършвани по сметка на
новия кредитор.
Между „к." ЕАД като заемодател и М. З. като заемател, възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 3000
лева. Заемодателят бил небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3
от ЗКИ, като дружеството имало правото да отпуска кредити със средства,
които не били набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът бил физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т. е. страните имали качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.
4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлявал такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важали изискванията на
специалния закон - ЗПК, ЗПФУР, а клаузите му били регулирани и от ЗЗП.
Изхождайки от това, то следвало, че с характеристики на потребителски
договор бил и Договорът за предоставяне на поръчителство, сключен между З.
и втория ответник. Доколкото договорът за поръчителство бил акцесорен на
този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на
поръчителството било предпоставено от валидното съществуване на главното
2
правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на
поръчителство от страна на ответното дружество, било обусловено от
валидността на договора за кредит или отделни негови клаузи, включително и
чл. 4, поради тази причина следвало да се разгледат съвместно и двете
правоотношения, имайки и предвид обстоятелството, че кредиторът „к." ЕАД
бил едноличен собственик на капитала на „А." ЕООД и в тази връзка
кредиторът и поръчителят били свързани лица, което било видно от Търговски
регистър към АВ.
Ищцовата страна твърди, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1,
т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до
настъпването на тази недействителност. Същата имала характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен,
заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не
и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК). Клаузата на чл. 4 ал.
1 от Договора за кредит възлагала в тежест за заемателя да осигури едно
измежду следните обезпечения: банкова гаранция в размер от сумата по
процесния договор), или одобрено от заемодателя дружество - поръчител).
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с
естеството на сключения договор за паричен заем, налагало разбирането, че по
своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на
кредитно финансиране и на практика не предоставяла избор за потребителя,
както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията,
които посочената клауза от договора въвеждала за потребителя били на
практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че
последният търсил паричен кредит в сравнително нисък размер (3000 лева).
Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано било да се счита,
че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова
гаранция в размер от сумата по договора (за което съответната банкова
институция ще изисква също заплащане) или поръчител или дружество, което
да осигури поръчителство. Следвало да се има предвид, че се касае за кредит
от типа „бързи кредити". „к." ЕАД е посочило, че при сключване на договора
за поръчителство кредитът ще бъде разгледан по-бързо - до 48 часа, а в
противен случай - 14 дни /а предложението съгласно СЕФ биоло валидно 10
дни/. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът целял да го „насочи" към
единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да
си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя „к." ЕАД
дружество. Това дружество било именно втория ответник в настоящия процес
- „А." ЕООД, който било и свързано лице с кредитора по договора за заем.
Предвид това, то разходът за потребителя по договора за поръчителство с „А."
ЕООД бил сигурен - от една страна предоставянето на поръчителство било
3
необходимо условие да се усвои финансовия ресурс, а от друга - условията за
другите две обезпечения (две физически лица - поръчители и банкова
гаранция) били на практика невъзможни за осъществяване от длъжника.
Същевременно, кредиторът не включвал възнаграждението по договора
за поръчителство към ГПР, като стремежът му бил по този начин да
заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в
същия не бил посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима
от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразявала общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по
кредита за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат
на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включвал нотариалните такси". Предвид изложеното, то било
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало да
заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
От страна на търговеца била приложена заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал.2, т. 4 ЗЗП, като в т. 9 от Приложение към
договор била посочена обща сума, дължима от потребителя по кредита от
4093,44 лв., без в нея да е включено възнаграждението, което ищцата се
задължавала плати на поръчителя и стойността му не била прибавена при
изчисляване на посочения ГПР. По този начин макар формално да са
изпълнени изискваният на закона за съдържанието на договора за
потребителски кредит, кредиторът действал в противоречие с принципа на
добросъвестността, като не бил предоставил коректна информация относно
общия размер на кредита на получателя. По този начин потребителят е бил
лишен от възможността да разбере икономическите последици от сделката и
да вземе информирано решение дали да сключи договора при тези условия.
Едва след сключване на договора, потребителят получил Обединен
погасителен план в своя профил на онлайн платформата на търговеца
/credissimo.bg/, съгласно който било начислено и допълнително
възнаграждение за предоставяне на поръчителство, като общата сума вече е в
размер на 9553,92 лв.
4
В конкретния случай било посочено, че ГПР е 36,90%, но от
съдържанието на договора потребителят не можело да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо
повече, предвид предпоставките, при които възниква задължението на
потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото било с
характер на сигурен разход и следвало да бъде включено изначално при
формирането на ГПР, тъй като задължението ставало изискуемо изначално и
не зависило от поведението на потребителя. Без значение дали същият погаси
или не погаси задължението си - то той дължал възнаграждение за потребител.
Адв. М. счита, че доколкото според съдържащите се в чл. 1 и чл. 3 от
Раздел V от Общите условия за предоставяне на кредити, сключването на
договора за потребителски кредит, влизането му в сила и предоставянето на
заемната сума от кредитора на кредитополучателя било обусловено от
одобряване на подаденото заявление, а предпоставка за одобряването му било
предоставеното от ищцата обезпечение, което в случая се считало учредено
със сключване на договора за поръчителство между кредитора и поръчителя
„А." ЕООД, не можело да се приеме, че кредиторът не е знаел за сключения
Договор за предоставяне на поръчителство. Посоченият от „к." АД поръчител
„А." ЕООД бил финансова институция, вписана в Регистъра на финансовите
институции по чл. 3, ал. 1 от ЗКИ при БНБ - с право да извършва гаранционни
сделки като основна дейност. Установявало се от данните от ТР към АВ, че
едноличен собственик на дружеството поръчител „А." ЕООД бил кредиторът
по договора за потребителски кредит „к." ЕАД. В Общите условия за
предоставяне на кредити Раздел VI „Усвояване и погасяване на кредита", чл. 6
и в чл. 4, т. 2 от сключения Договор за предоставяне на поръчителство с
втория ответник „А." ООД била посочена една и съща банкова сметка за
погасяване на кредита и за заплащане на възнаграждението на поръчителя, а с
чл. 5 от Договора за предоставяне на поръчителство „к." ЕАД бил овластен да
получава плащане на възнаграждението по него. Това бил формиран бизнес
модел за разделяне на приходите от кредита между две свързани юридически
лица с цел да се заобиколи изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК в размера на
годишния процент на разходите да се включат и тези разходи, към които те
несъмнено се отнасят. В случая, акцентът се поставял не само върху факта, че
в тежест на потребителя се възлагало заплащането на допълнително
възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството,
че ако това обстоятелство му е било известно ( чрез изначалното му
включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран
избор дали да сключи договора. Ако към ГПР се включи и възнаграждението
за предоставяне на поръчител, то действителният ГПР би бил в размер на
310.13%, а ГЛП 149.77%.
С оглед, че сумата по договор за възнаграждение е следвало да се
включи към ГПР е и анализ на клаузите относно обезпечението на кредита.
Видно е, че изборът на поръчител не бил доброволен. От формулировката
ставало ясно, че потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за
5
кредит на парична сума, от която се нуждае, следвало да сключи „договор за
предоставяне на поръчителство" с посочено от кредитора юридическо лице -
поръчител. Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай
договорът за поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от
възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влизало в
противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на
финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените
гаранции. Годишният процент на разходите бил част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната
цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
След като в договора не бил посочен ГПР при съобразяване на всички
участващи при формирането му елементи, което водело до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не можело да се приеме, че е спазена
нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Ищецът счита, че самият Договор за предоставяне на поръчителство
бил изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото
правоотношение в полза на потребителя не се предоставяла услуга.
Обезпечението било единствено и само в полза на кредитора „к." ЕАД, за
което цялото възнаграждение било поето от потребителя. Нещо повече - в
случай, че поръчителят „А." ЕООД изпълни и погаси вземането на длъжника,
то имал право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното (чл. 4 от
договора за поръчителство). Следователно, срещу заплащането на
възнаграждението по договора за поръчителство, М. З. не е получила каквато
и да било услуга, просто задължението й от едното дружество ще бъде
прехвърлено към другото, като и двете дружества са свързани. Нещо повече, в
случай, че поръчителят заплати задължение на потребителя, то търговецът
има право да претендира и допълнителни разноски, направено за заплащане.
Следвало да се обърне внимание, че с договора не просто не се
предоставяла услуга, а се влошавало положението на потребителя. Съгласно
чл. 2 ал. 4 Поръчителят щял остане задължен и след падежа на задължението
на потребителя по договора за потребителски кредит независимо дали к. е
предявил иск срещу потребителя и/или поръчителя в срок от 6 /шест/ месеца
от падежа на задължението по кредита. Тоест излизало, че потребителят
следва да заплати възнаграждение, за което не просто нямало да получи
каквато и услуга, а и ще обезпечи евентуалното бездействие на „к." ЕАД.
Собственик на капитала на поръчителя „А." ЕООД бил заемодателят по
договора за заем - „к." ЕАД. Основен предмет на дейност на ответника „А."
ЕООД били гаранционни сделки, печалбата на „А." ЕООД от извършената от
него търговска дейност като поръчител се разпределяла в полза на едноличния
собственик на капитала „к." ЕАД. В случая търговецът - кредитор бил
обвързал по-слабата икономически страна с допълнително възнаграждение,
6
което се дължало от момента на сключване на договора за заем, без значение
дали заемателят е изправна страна по същия. Поради изложеното, клаузата на
чл. 8, ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство във вр. с чл. т. 1 от
Раздел II от Приложение № 1 към Договора за предоставяне на
поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение, не
пораждало права и задължения за страните, като договорът следва да се
прогласи за нищожен поради накърняване на добрите нрави. На практика със
сключване на договора за поръчителство се целяло да се заобиколи
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в договора за поръчителство се
уговаряло възнаграждение, което впоследствие щяло бъде разпределено като
печалба на „к." ЕАД. С договора за поръчителство не се целяло реално
обезпечаване на договора за заем, сключен с „к." ЕАД, доколкото, плащайки
задължението на потребителя в полза на „к." ЕАД, кредиторът плащал
вземането си сам на себе си. Със сключването на договора за поръчителство се
целяло едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително
възнаграждение за заемодателя, което било уговорено по друго
правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал.
4 от ЗПК.
Договорът за предоставяне на поръчителство бил нищожен поради
накърняване на добрите нрави и защото сумата, която била уговорена като
възнаграждение, бил в размер на почти сумата по главница. Така бил нарушен
принципът на добросъвестност и справедливост и били накърнени добрите
нрави. С Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о„
ТК било разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързвала с
общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на
търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен
в даден етап от развитието на човешкото общество, което формирало
конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на
правата на членовете на общност. В случая в разрез с нормите за
добросъвестност на страните, търговецът, който бил икономически по-силната
страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като
е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на
поръчител срещу възнаграждение.
В срока по чл.131 ГПК са постъпили писмени отговори от ответниците.
Ответникът „к.“ ЕАД чрез процесуалния си представител юрисконсулт
Тодор Богатинов не оспорва, че ищцата има валидно сключени договор за
потребителски кредит № 2347134/ 10.02.2021 г. (Договора за кредит) с к. ЕАД,
както и договор за предоставяне на поръчителство между М. З. и А. ЕООД
(А.) от същата дата, с който А. се задължавал срещу възнаграждение да стане
поръчител на ищцата по Договора за кредит с к..
Получената от ищцата сума е била в размер на 3 000,00 лева. Съгласно
приложения към настоящия Отговор погасителен план към Договора за
кредит, ищцата се е задължила да върне сумата по кредита на 24 месечни
7
вноски, а всички плащания по договора за кредит е следвало да са общо 4
093,44 лева (3000.00 лева главница и 1 093,44 лева възнаградителна лихва).
Годишният лихвен процент по договора бил 31,82%, а годишният процент на
разходите 36,90%. Задължението не било изцяло погасен, поради което „к.“
ЕАД ми в срока на чл. 131 ГПК предявява насрещен иск.
Оспорва твърдението, че вземанията на А. ЕООД е следвало са се
включат в ГЛП и ГРП, съгласно чл. 19 от ЗПК. Договорът за предоставяне на
поръчителство, бидейки незадължителен, не попадал в хипотезата на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, респективно разходът за него не се включва в ГЛП и ГПР и
нямало нарушение на чл. 19 от ЗПК. На следващо място „к.“ ЕАД към датата
на сключване на договора за кредит и формирането на ГПР, не е имало
информация относно размера на дължимото възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство. Договорът за предоставяне на поръчителство
(в случай че бъде избран такъв), се сключвал след сключването на Договора за
кредит с „к.“ ЕАД. „к.“ ЕАД не знаело и няма как да узнае предварително
какво възнаграждение ще се уговори по бъдещ договор между
кредитоискателя и поръчителя А., по който бъдещ договор „к.“ ЕАД не било
страна. Възнаграждението на поръчителя „А.“ ЕООД по бъдещия договор не
било известно на кредитодателя към момента на сключването на договора за
кредит от кредитоискателя, респективно не попадало в хипотезата на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, за да е Общ разход по кредита за потребителя при изчислението
на ГПР по чл. 19 от ЗПК. Действително „к.“ ЕАД било едноличен собственик
на капитала на „А.“ ЕАД, въпреки това двете дружества са самостоятелни
юридически лица, със собствен предмет на дейност, служители,
информационни системи и правила на дейност. В този смисъл „к." ЕАД
нямало достъп до договора за предоставяне на поръчителство, съответно
нямало данни за размера на паричните задължения на кредитополучателя по
същия.
Оспорва, че сключването на договора за предоставяне на поръчителство
с А. било „задължително условие за получаване на кредита“.
Съгласно раздел III, чл. 12 от приложимите към договора за кредит
Общи условия кредитополучателят имал право, но не и задължение да
предостави обезпечение на кредита. Видовете обезпечение, които „к.“ ЕАД
като кредитодател приемало, били посочени в цитираната разпоредба и те
били: (1) банкова гаранция в 10-дневен срок от кандидатстването и (2)
предоставяне на поръчител. Кредитоискателят можел и да не предостави
обезпечение, като в този случай „к.“ ЕАД щяло разгледа заявлението му, да
направи оценка на кредитоспособността му и да прецени дали да предостави
кредит съгласно вътрешните си правила за оценка и управление на риска.
Обезпечените и необезпечените кредити на к. не се отпускали по различен
начин и не били два отделни кредитни продукта на „к.“ ЕАД, не били пряко
свързани с размера на отпускания кредит и условията за погасяването му.
Клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за кредит във връзка с чл. 4, ал. 3 от
8
договора за кредит регламентирали различни хипотези и избор от
кредитоискателя при кандидатстване за кредит. Договорът за кредит
предвиждал изричната възможност (чл. 4, ал. 3 от договора за кредит)
потребителят да си избере необезпечен кредит - т.е. потребителят имал избор
да реши дали иска обезпечен и необезпечен кредит. Нямало задължително
условие кредитът да е обезпечен.
Дори и кредитоискателят да е заявил кредит с обезпечение „поръчител“,
то той имал правото, закрепено в раздел III, чл. 13 от приложимите към
договора за кредит Общи условия, съгласно което преди подписване на
договора за кредит първоначално заявените условия на кредита можели да
бъдат едностранно промени от кредитоискателя в телефонен разговор, като в
този случай първоначалното заявление за кредит се анулирало и клиентът
заявявал желаните условия в телефонен разговор с „к.“ ЕАД. Т.е. клиентът
имал право да се откаже от кандидатстването за кредит, обезпечен с
поръчителство, което било още един аргумент, че предоставянето на
поръчител не било задължително условие за отпускане на кредита.
Договорът за предоставяне на поръчителство бил договор за поръчка по
смисъла на чл. 280 и сл. от ЗЗД. По силата на договора за предоставяне на
поръчителство „А.“ ЕООД се задължавало да извърши за сметка на
доверителя (ищцата) възложените от нея действия, а именно да отговаря пред
кредитора „к.“ ЕАД солидарно с нея за изпълнението на всички нейни
задължения по договора за кредит, както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията по кредита. Вземанията за възнаграждение
по договора за предоставяне на поръчителство възниквали в полза на „А.“
ЕООД, а не в полза на кредитодателя „к.“ ЕАД. „к.“ ЕАД не било страна по
договора между ищцата и „А.“ ЕООД.
Дори и да се приемело, че процесният договор за предоставяне на
поръчителство по договор за потребителски кредит бил нищожен, неговата
евентуална недействителност на основанията, изложени в исковата молба, би
довела единствено до отпадане на задължението на кредитополучателя да
заплати на поръчителя възнаграждение за предоставената услуга, но не и до
недействителност на самия договор за потребителски кредит, нито на
сключения във връзка със същия договор за поръчителство. В този смисъл
вземането на доверителя ми по договора за потребителски кредит било
действително и първият главен иск следвало да бъде отхвърлен.
„к.“ ЕАД оспорва като неоснователни твърденията за нарушение на
изискванията за добросъвестност, справедливост, неравновесие в правата на
страните и на добрите нрави при договора за предоставяне на поръчителство.
Възнаграждението на А. ЕООД се дължало месечно (а не общо) и само за
периода, в който А. ЕООД гарантирал като поръчител задълженията на
ищцата. При предсрочна изискуемост поради неплащане (както бил
процесният кредит) или при предсрочно погасяване на кредита
възнаграждението на А. ЕООД не се дължало за бъдещ период.
9
Моли съда да му присъди и всички направени разноски в настоящото
производство, включително юрисконсултско възнаграждение в размер на
150,00 лева, на основание чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, приета с ПМС № 4 от 6.01.2006 г., във връзка с чл.78, ал. 8
ГПК.
В срока за отговор на исковата молба и на основание чл. 211 ГПК, „к.“
ЕАД предявява насрещен иск срещу М. С. З. с ЕГН **********, с адрес: гр.
Казанлък, ул. Тодора Бакърджиева 11, ет. 3, ап. 8, като моли съда да го
разгледа в рамките на гражданско дело №. 923/2024 г. по описа на PC
Казанлък, тъй като искът по рода си бил подсъден на същия съд и имал връзка
с първоначалния иск.
Твърди, че между „к.“ ЕАД като кредитодател и М. С. З. с ЕГН
**********, с адрес: гр. Казанлък, ул. Тодора Бакърджиева 11, ет. 3, ап. 8 като
кредитополучател бил сключен договор за потребителски кредит №
2347134/10.02.2021г„ (договора за кредит). Главницата по кредита възлизала
на 3 000,00 лева, като това обстоятелство било безспорно и ненуждаещо се от
доказване. Приложимият по договора годишен лихвен процент (ГЛП) бил в
размер на 31.82 %, годишният процент на разходите (ГПР) е в размер на 36.90
%. Насрещната страна се била задължила да върне сумата по кредита на 24
месечни вноски, а всички плащания по договора за кредит е следвало да са
общо 4 093,44 лева (сбор от 3 000,00 лева главница и 1 093,44 лева договорна
възнаградителна лихва). По процесното задължение били направена вноски в
размер на 1 380,00 лева.
С Приложение №1/10.06.2022г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 01,02.2022г. вземането на доверителя ми
по процесния договор било прехвърлено на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК: *********. Кредитополучателят бил уведомен за
цесията, видно от уведомителното писмо приложено в исковата молба по
първоначалния иск. С допълнително споразумение действието на договора за
цесия било частично прекратено по отношение на вземането по конкретния
договор за кредит и същото било върнато на „к.“ ЕАД.
Общата сума на постъпилите плащания по задължението били в размер
на 2 480,00 лева. Видно от предявения срещу „к.“ ЕАД иск по г.д. 923/2024г. на
PC - Казанлък кредитополучателят оспорва задължението си, поради което за
дружеството бил налице правен интерес да предяви настоящия насрещен
иск. Ако се приемело, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен, което ищецът твърдял в исковата си молба по г.д. 923/2024 г.
по описа на PC Казанлък, а к. ЕАД изрично оспорвал, на основание чл. 23 ЗПК
за насрещната страна щяло да възникне задължение да върне на дружеството
чистата стойност на кредита, представляваща усвоената главница без
допълнително начислени на основание нищожния договор задължения, като
договорни възнаградителни лихви, мораторни лихви, такси и т.н. В
конкретния случай чистата стойност на кредита възлизала на 520,00 лева,
10
представляваща разликата между усвоената главница от 3 000,00 лева и
направените плащания в размер на 2 480,00 лева.
Сочи следната банкова сметка, по която задълженията могат да бъдат
платени: IBAN: BG86 STSA 9300 0021 8677 74, BIC: STSABGSF, при Банка
,ДСК" ЕАД.
Моли съда да му присъди и всички направени разноски в настоящото
производство, включително 50,00 лева държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150,00 лева, на основание чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, приета с ПМС № 4 от 6.01.2006
г., във връзка с чл.78, ал. 8 ГПК.
Ответникът „А.“ ЕООД чрез пълномощника си юрисконсулт Сара
Сталева не оспорва твърдението на ищеца, че на 10.02.2021 г. е сключил
договори за потребителски кредит във връзка с обезпечаването на който е
сключен Договор за предоставяне на поръчителство с поръчител „А." ЕООД и
потребител М. С. З.. Размерът на главницата по договор № 2347134 за кредит
възлизал на 3 000,00 лева и следвало да бъде върната на 24 вноски при ГПР от
36,90 % и ГЛП от 31,82%. Общото сума, дължима по договора за кредит,
възлиза на 4 093,44 лева, от които 3 000,00 лева главница и 1 093,44 лева
договорна възнаградителна лихва. „А.“ ЕООД бил сключил с „к." ЕАД
договор за поръчителство, по силата на който се е задължил да гарантира като
поръчител по горепосоченото задължение на ищеца. За тази услуга се
дължало възнаграждение в размер на 4 092,24 лева (170,51 лева на месец).
Възнаграждението се дължало само за периода, за който било гарантирано
задължението по кредита, т.е. при предсрочно погасяване на задължението на
кредитополучателя, същият не дължал възнаграждение на „А.“ ЕООД за
периода след пълно изплащане на кредита. Ответникът „А.“ ЕООД счита, че
възнаграждението за поръчител имало характеристиката на възнаграждение,
дължимо на лице, което по занятие предоставяло услуги по гарантиране на
задължения на контрагенти (дейност, която не е забранена от закона), като
размерът му бил съобразен с риска, който „А.“ ЕООД поемал-
възнаграждението било дължимо само за периода на предоставяне на
услугите.
Кандидатстването за кредит започвало чрез попълване от страна на
кредитоискателя на заявка в страницата на кредитодателя „к." ЕАД. При
подаване на заявката кредитоискателя посочвал размера на главницата и
периодът на кредита, като системата на кредитодателя автоматично
генерирала примерен погасителен план спрямо посочените параметри. На
този етап кредитоискателя посочвал желае ли кредитът да бъде обезпечен и
какво обезпечение може да предостави, като в случай че избере опцията за
предоставяне на поръчителство от страна на „А." ЕООД, на кредитоискателя
се визуализирала месечна вноска, чиято стойност била сбор от вноската по
потребителския кредит и вноската за възнаграждението на поръчителя. В
следващата стъпка кредитоискателят въвеждал свои лични данни - имена,
11
ЕГН, адрес, прикачвал свое селфи, необходимо за идентификацията му като
клиент и др. Следвала стъпка, в която кредитоискателят подписвал договора за
потребителски кредит и общите условия към него чрез маркиране на
първоначално празни полета и натискане на бутона „Вземи парите сега"
(самите документи били достъпни чрез активни връзки, при натискането на
които същите се визуализирали с пълния си текст на клиента, т.е. на този етап
кредитоискателят имал възможност да се запознае с конкретните параметри
на договора за кредит - главница, лихва, период, размер на месечната вноска и
др.).
След подписване на договора за кредит по описания начин и в случай че
е избрал кредитът да бъде обезпечен чрез поръчителство от „А." ЕООД
кредитоискателят се прехвърлял автоматично към електронната система на
„А.“ ЕООД, където се визуализирал договора за предоставяне на
поръчителство и клиентът имал възможност да го подпише чрез въвеждане на
6 цифрен уникален код, изпратен на мобилния му телефонен номер.
Сключването на договора за предоставяне на поръчителство ставало
след сключването на договора за кредит, към момент, в който основните
параметри на кредита вече били договорени между страните. Сключването на
договора ставало в рамките на независимата електронна среда на „А." ЕООД,
до която „к." ЕАД нямало достъп.
„к." ЕАД предоставяло потребителски кредити при условия, които
индивидуално се уговарят с кредитополучателя, част от тези условия били
обезпечаването на договора. В раздел II „Одобряване и усвояване на кредита",
чл. 4, ал. 3 от договора за кредит изрично било вписано, че
кредитополучателят имал право да заяви кредит без обезпечение. Т.е.
обезпечението, в това число предоставянето на поръчител в лицето на „А."
ЕООД било единствено възможност, но не и задължение за
кредитополучателя, Кредитополучателят имал право да избере дали да
кандидатства за обезпечен или необезпечен кредит, като и в двата случая
искането му щяло да бъде прието за разглеждане и щяло да премине през
процес на оценка и одобрение съгласно вътрешните правила на кредитодателя
„к." ЕАД. Обезпечените и необезпечените кредити на „к." ЕАД не се
отпускали по различен начин и не били два отделни кредитни продукта на „к."
ЕАД, не били пряко свързани с размера на отпускания кредит и условията му
за погасяване. Възнаграждението за поръчител не следвало да бъде включено
в ГПР, тъй като същото не отговаряло на дефиницията на § 1 т. 1 от ДР на
ЗПК, респективно на Член 3, б. „ж" от Директива 2008/48/ЕО. Съгласно
въпросната дефиниция, за да бъдело включено едно парично задължение в
ГПР, то трябвало да има следните три характеристики: трябвало да е (1)
разход за кредитополучателя, който бил (2) свързан с договора за кредит и бил
(3) известен на кредитора към датата на сключване на договора. В случай, че
разходът представлявал възнаграждение за допълнителна услуга, то той се
включвал в ГПР само когато „сключването на договора за услуга било
задължително условие за получаване на кредита". Предоставянето на
12
обезпечение, в това число и поръчител било изцяло доброволно и зависело от
избора на конкретния клиент. В този смисъл сключването на този договор не
било „задължително условие за получаване на кредита", като
възнаграждението за поръчителя не следвало да бъде включено в ГПР.
На следващо място § 1, т. 1 от ДР на ЗПК изисква разходите, пряко
свързани с договора за кредит да са „известни на кредитора" към сключване
на договор за кредит, за да се считат общ разход по кредита за потребителя.
Договорът за предоставяне на поръчителство (в случай че бъде избран такъв),
се сключвал след подписването от кредитоискателя на Договора за кредит с
„к." ЕАД, „к." ЕАД не знаел и нямало как да узнае предварително какво
възнаграждение ще се уговори по бъдещ договор между кредитоискателя и
поръчителя А., по който бъдещ договор „к." ЕАД не било страна.
Възнаграждението на поръчителя „А." ЕООД по бъдещия договор не било
известно на кредитодателя към момента на сключването на договора за кредит
от кредитоискателя, респективно не попадало в хипотезата на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, за да е Общ разход по кредита за потребителя при изчислението на ГПР
по чл. 19 от ЗПК.
На последно място, наличието на свързаност между к. и А. ЕООД само
по себе си не водело до „скрито оскъпяване на кредита". „к." ЕАД бил
едноличен собственик на капитала на „А." ЕООД, което видно от публичния
регистър ТРРЮЛНЦ. „А." ЕООД, обаче, било отделно юридическо лице със
собствена правосубектност, собствен лиценз от БНБ и различен предмет на
дейност (гаранционни сделки и придобиване на вземания по кредити и друга
форма на финансиране (факторинг, форфетинг и други). „А.“ ЕООД
предлагало услугите си на неограничен брой лица, в това число предлагало
гарантирането на ипотечни и бизнес кредити, като клиентската му база не
била ограничена до кредитополучателите по договори с „к." ЕАД. Като
отделно юридическо лице „А.“ ЕООД имало собствено имущество и отделен
персонал, счетоводство, деловодство, вътрешни правила на работа и всички
организационни характеристики на едно предприятие, развиващо
самостоятелна търговска дейност. Следвало да се има предвид, че в договора
за предоставяне на поръчителство била предоставена възможност на клиента
да избере начин за заплащане на възнаграждението за поръчителя, като това
можело да стане по сметка на „А.“ ЕООД или по сметка на „к." ЕАД заедно с
плащането на месечните вноски, като този вариант бил предпочитан от
кредитополучателите, тъй като ги поставял във финансово по-благоприятна
позиция - правели се разходи само за едно плащане (банкови такси и др.) В
този случай „к." ЕАД единствено получавал от името и за сметка на „А.“
ЕООД плащането, същият не бил титуляр на вземането и не се разпореждал
със същото, което изрично било уговорено в договора за поръчителство (чл.
13, ал. 1 от същия).
От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в
13
съвкупност съдът намира за установено следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените по
делото писмени доказателства, че са сключили Договор за потребителски
кредит № 2347134 от 10.02.2021 г., с който на ищцата е предоставен паричен
заем в размер 3000,00 лв. Вноските по кредита са ежемесечни. Срокът за
изплащане на кредита е 24 месеца. Фиксираният лихвен процент по договора
е в размер на 31,82 %, а годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на
36,90 %. Не е спорно между страните, а и се потвърждава от събраните по
делото доказателства, че ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на
2480,00 лева. Между страните не се спори и относно обстоятелството, че
ищцата е усвоила пълния размер на кредита. В Приложение №1, неразделна
част от договора е посочено, че общият размер на всички плащания по
Договор за потребителски кредит № 2347134 от 10.02.2021 г. е в размер на
4093,44 лева. Не е спорно между страните, а и се потвърждава от събраните по
делото доказателства, че между М. С. З. и „А.“ ЕООД е сключен Договор за
предоставяне на поръчителство от 09.02.2021 г. посредством който се
обезпечава изпълнените на Договор за потребителски кредит № 2347134 от
10.02.2021 г., като за това ищцата дължи на поръчителя възнаграждение в
размер на 227,34 лв. на месец, което се добавя към погасителната вноска на
Договор за потребителски кредит № 2347134 от 10.02.2021 г.
От приетата по делото съдебносчетоводна експертиза е видно, че
ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 1380,00 лева,
представляваща плащане по Договор за потребителски кредит № 2347134 от
10.02.2021 г. Сумата от 1100,00 лв. е заплатена на А. ЕООД от Агенция за
събиране на вземания ЕАД на 09.07.2025 г. След извършените изчисления
вещото лице намира, че по Договор за потребителски кредит № 2347134 от
10.02.2021 г. общият размер на извършените плащания възлизат на 2480,00 лв.
След извършени изчисления се установява, че определеният ГПР в договора
не съвпада с реално приложения по договора, който възлиза на 223,71 %.
Вещото лице е установило, че размерът на отпуснатия кредит е 3000,00 лв., от
които 1480,63 са преведени за рефинансиране на друг заем на ищцата, а
сумата от 1519,37 лв. е преведена по банкова сметка на ищцата в ОББ АД.
Посочва още, че при начисляване на всички задължения по договора ищецът
следва да връща сумата от 8185,68 лева, като в тази сума размерът на
дължимата сума, представляваща възнаграждение за поръчителство е 4092,24
лв.
Видно от допълнително споразумение № 20 към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 01.02.2022 г., неоспорено от
страните и прието от съда, сключено между „к." ЕАД, „А." ЕООД и „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД от 09.07.2024 г., с което е развален сключения
рамков договор по отношение на процесния договор за кредит и същият е
изключен от неговия предмет се установи, че не е налице правен интерес от
участието на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД като трето лице
помагач. Същото обстоятелство се потвърждава и от представената
14
допълнителна ССЕ по делото, от която е видно, че всички получени суми по
процесния договор за кредит от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД са
възстановени на „А." ЕООД. По тези съображение съдът е заличил третото
лице помагач с протоколно опроделение от 30.07.2025 г.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави
следните изводи:
Безспорно е между страните, че са били обвързани от облигационно
правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит № 2347134 от
10.02.2021 г. по силата на който на ищцата е предоставен паричен заем в
размер 3000,00 лв. Вноските по кредита са ежемесечни. Срокът за изплащане
на кредита е 24 месеца. Фиксираният лихвен процент по договора е в размер
на 31,82%, а годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 36,90 %. Не
е спорно между страните, а и се потвърждава от събраните по делото
доказателства, че на ищецът е заплатил по Договор за потребителски кредит
№ 2347134 от 10.02.2021 г. сумата в размер на 2480,00 лева. Между страните
не се спори и относно обстоятелството, че ищцата е усвоила пълния размер на
кредита.
Не е спорно между страните, а и се потвърждава от събраните по делото
доказателства, че между М. С. З. и „А.“ ЕООД е сключен Договор за
предоставяне на поръчителство от 09.02.2021 г. посредством който се
обезпечава изпълнените на Договор за потребителски кредит № 2347134 от
10.02.2021 г., като за това ищцата дължи на поръчителя възнаграждение в
размер на 227,34 лв. на месец, което се добавя към погасителната вноска на
Договор за потребителски кредит № 2347134 от 10.02.2021 г.
Основателността на иска предполага наличие на сочените от ищцата
основания за нищожност на Договор за потребителски кредит № 2347134 от
10.02.2021 г., които следва да бъдат установени при условията на пълно и
главно доказване по делото.
Сключеният между страните Договор за потребителски кредит №
2347134 от 10.02.2021 г. има правната характеристика на договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, поради което
действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на
специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите
съгласно ЗЗД.
С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се
произнесе по съответствието на клаузите на договора с изискванията за
неговата действителност в рамките на наведените от ищцата основания.
Ищцата оспорва действителността договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно
нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до
15
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за
кредит.
Съдът намира, че направеното искане за прогласяване на
недействителността на договора за потребителски кредит е основателно. От
анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения начин.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на
това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР, респ. цялата дължима сума по договора.
В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита
/кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият
размер на ГПР 36,90 %/. Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Следователно в посочената величина,
представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които
заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е
императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо. В случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото е предвидена
дължимост и на възнаграждение за поръчителство. Липсва яснота дали тези
разходи са включени при формиране на ГПР. Следователно неясни остават
както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира
годишното оскъпяване на заема.
От заключението съдебно-счетоводната експертиза по делото е видно, че
разходът, включен при определяне на ГПР, е единствено възнаградителната
лихва. Не е включен в ГПК размерът на начислените възнаграждения за
поръчителство, чиито размер е близък до размера на отпуснатия паричен заем.
16
По този начин се нарушава и императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
за максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая
надхвърля допустимия петкратен размер на законната лихва. Видно от
приетата по делото съдебносчетоводна експертиза при положение, че се
включат всички допълнително начислени възнаграждения и такси по договора
ще възлиза на 223,71 %.
Клаузата на т.7 от Приложение №1, неразделна част от Договор за
потребителски кредит № 2347134 от 10.02.2021 г., предвиждаща годишен
лихвен процент в размер на 31,82% (възнаградителната лихва) е нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143,
ал. 2, т. 19 ЗЗП - не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора. Това е така, защото в размера на
възнаградителната лихва не е включено вземането по чл. 4 от договора
(възнаграждение за предоставяне на поръчителство), което е довело до
неточно посочване на действителния размер на лихвата и така ищцата-
потребител не е могла да прецени реалните икономическите последици от
сключването на договора за потребителски кредит. Вземането по чл. 4 от
договора е следвало да бъде включено при изчисляването на
възнаградителната лихва по т.7 от Приложение №1, неразделна част от
Договор за потребителски кредит № 2347134 от 10.02.2021 г. от договора, тъй
като по своята същност представлява допълнително възнаграждение по
кредита. Основното задължение на кредитополучателя по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства
и да заплати уговореното възнаграждение за ползването им, а не да
предоставя обезпечение. Последното е само гаранция за постигане на
дължимия по договора резултат. Процесната клауза на чл.4 от договора не
обезпечава пряко изпълнението на тези задължения на кредитополучателя, а
обезпечава изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение и
същата се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията
за връщане на главница и плащане на възнаградителна лихва съобразно
погасителния план. Така уговорената клауза за поръчителство не мотивира
кредитополучателя да изпълни задълженията си, а само товари длъжника с
допълнителни парични задължения, независимо от изпълнението на
основните задължения по договора, които допълнителни парични задължения
представляват скрито начисляване на допълнително възнаграждение по
кредита. Уговореното поръчителство всъщност представлява разход по
кредита.
По аналогични съображения е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора, и клаузата на т.8 от Приложение №1, неразделна
част от Договор за потребителски кредит № 2347134 от 10.02.2021 г. от
договора, посочваща ГПР в размер на 36,90 %. Това е така, защото в размера
на ГПР не е включено вземането по чл. 4 (възнаграждение за предоставено
17
поръчителство), което е довело до неточно посочване на действителния
размер на ГПР и така ищцата-потребител не е могла да прецени реалните
икономическите последици от сключването на договора за потребителски
кредит. Вземането по чл. 4 от договора е следвало да бъде включено при
изчисляването на ГПР по т.8 от Приложение №1, неразделна част от Договор
за потребителски кредит № 2347134 от 10.02.2021 г., тъй като по своята
същност представлява допълнителен разход по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. При изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща за поръчителство по кредита (чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК). В
случая в ГПР е следвало да бъде включено задължението по чл.4 от договора,
тъй като същото представлява допълнителен разход по кредита.
Клаузата на т.8 от Приложение №1, неразделна част от Договор за
потребителски кредит № 2347134 от 10.02.2021 г. от договора е нищожна и на
основание чл. 21 ЗПК, тъй като е сключена с цел заобикаляне на забраната на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в евро и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република Б.. С непосочването на действителния ГПР
ответното дружество е целяло да се заобиколи императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя, а според чл.
146, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена
индивидуално. Клаузите в договора за потребителски кредит не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца
типизирано, а търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.
С оглед гореизложеното съдът намира, че Договор за потребителски
кредит № 2347134 от 10.02.2021 г. за потребителски кредит между М. С. З. и к.
ЕАД се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и
не поражда целените правни последици.
По същите съображения съдът намира Договор за предоставяне на
поръчителство от 09.02.2021 г. за недействителен. Двата договора обслужват
едно и също кредитно правоотношение и не могат да бъдат разглеждани
самостоятелно, а само като функционално свързани. Поръчителството като
възнаграждение не фигурира при изчисляването на ГПР по договора за
18
потребителски кредит. С Договор за предоставяне на поръчителство от
09.02.2021 г. се цели единствено да се заобиколи императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК. Видно от изчисленията на вещото лице размерът на
начисленото възнаграждение за поръчителство надвишава значително
стойността на отпуснатия кредит.
По предявения насрещен иск чл. 55, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК съдът
намира, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Същевременно, съобразно
нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Следва да се посочи, че с
цитирания текст е разписана последицата от прогласяването на
недействителността на правоотношението, по която съдът следва да се
произнесе в същото производство, ако е налице предявен иск за това. ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в нормата на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита (изрично
в тази връзка- Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. по описа
на ВКС, IV- то г. о.). С нормата на чл. 23 ЗПК законодателят е предвидил, че
длъжникът ще следва да върне само чистата стойност на получения финансов
ресурс - доколкото в противен случай би се стигнало до неоснователно
обогатяване на длъжника (в тази насока е и практиката на Окръжен съд-
Пловдив, обективирана в Решение № 260570 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. №
1603/2020 г. на Окръжен съд Пловдив, Решение № 260498 от 08.12.2020 г. по в.
гр. д. № 2513/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260464 от
03.12.2020 г. по в. гр. д. № 2151/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение №
260416 от 23.11.2020 г. по в. гр. д. № 2269/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, и
др.).
В процесния случай, между страните не съществува спор, поради което
по делото съдът приема като безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелствата, че потребителят Дафина Иванова Филева е усвоил сума в
размер от 3000,00 лв. и е осъществил плащания по процесния договор за
кредит в размер на 2480,00 лв. Предвид това, той дължи връщане на пълната
стойност на усвоения финансов ресурс (арг. чл. 23 ЗПК), след приспадане на
изплатените суми. В тази връзка, с факта на обявяване на нищожността на
договора за кредит, то се поражда задължението на потребителя да върне на
кредитора пълния размер на усвоения финансов ресурс, без оглед на това дали
отделните анюитети за главница са падежирали съобразно погасителния план.
От приложената по делото съдебносчетоводна експертиза и
допълнителна съдебносчетоводна експертиза се установява, че извършените
плащания по договора възлизат на 2480,00 лв., като дължимата сума до
чистата стойност на отпуснатия заем в размер на 3000,00 лв., възлиза на 520,00
лв.
Предвид изложеното, предявения насрещен иск с правно основание чл.
19
55, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК, с който се претендира ответникът по насрещния
иск да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 520,00 лв. следва да бъде
уважен изцяло. В тази връзка, присъждането на сумата по предявения
насрещен иск напълно удовлетворява интереса на кредитора.
По отношение на претендираните от страните разноски, съдът
възприема следното:
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
исковете ответникът следва да заплати на ищеца разноски за настоящото
исковото производство.
Ищецът е представил Договор за правна защита и съдействие, сключен
между него и адв. Д. М.. Стойността на адвокатското възнаграждение,
определено в договора е по реда на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.
В този случай съдът намира, че следва да бъде определено
възнаграждение за предоставената прана помощ по реда на чл. 38 ал.1, т.2, от
ЗА в размер на 400,00 лв. по първия установителен иск срещу ответника „к.“
ЕАД. както и в размер на 400,00 лв. за втория установителен иск срещу
ответника „А.“ ЕООД. Делото не представлява правна и фактическа сложност,
при което страните не са изпратили представител. По делото са представени
доказателства, че адвокатът е регистрирано лице по ЗДДС, поради което
следва да бъде начислен и дължимият ДДС в размер на 20 %.
Неоснователни се явяват възраженията на двете страни за прекомерност
на адвокатските възражение претендирани в настоящото производство.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
исковете ответникът „к.“ ЕАД следва да заплати на ищеца разноски за
настоящото исковото производство и направените разноски за заплатената
държавна такса в размер на 163,75 лв. и за възнаграждение на вещото лице по
назначената съдебносчетоводна експертиза в размер на 300 лв.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
исковете ответникът „А.“ ЕООД следва да заплати на ищеца разноски за
настоящото исковото производство и направените разноски за заплатената
държавна такса в размер на 218,42 лв.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, съразмерно с уважената част от
насрещния иск ответникът М. З. „к.“ ЕАД следва да заплати на ищеца по
насрещния иск „к.“ ЕАД разноски за настоящото исковото производство за
заплатената държавна такса в размер на 50,00 лв. и за възнаграждение на
вещото лице по назначената съдебносчетоводна експертиза в размер на 100,00
лв., както и юрисконсутско възнаграждение в размер на 100,00 лв., което съдът
определя за процесуалното представителство на ищеца по насрещния иск.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
20
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК Договор за потребителски кредит № 2347134
от 10.02.2021 г., сключен между М. С. З. с ЕГН: ********** с постоянен адрес
*** и "к." ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
"В." 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център "Б.", представлявано от С.Р.Я..
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК Договор за предоставяне на поръчителство от
09.02.2021 г., сключен между М. С. З. с ЕГН: ********** с постоянен адрес
*** и „А." ЕООД, ЕИК: ***, С., бул. "В." 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център
"Б.", представлявано от И.М.Ш..
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 23 ЗПК М. С.
З. с ЕГН: ********** с постоянен адрес *** да заплати на "к." ЕАД, ЕИК: ***,
със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. "В." 146 (сграда А), ет. 4,
Бизнес център "Б.", представлявано от С.Р.Я., сумата в размер на 520,00 лв. –
главница, представляваща чистата стойност по Договор за потребителски
кредит № 2347134 от 10.02.2021 г., сключен между страните, след приспадане
на извършените от М. С. З. плащания, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда
(25.07.2024 г.) до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА "к." ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
гр. С., бул. "В." 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център "Б.", представлявано от
С.Р.Я., да заплати на адв. Д. М. М., Адвокатска колегия – С., с адрес на
кантора: гр.С., бул. Александър Стамболийски № 125-2,ет.5 оф. 5,3, сумата от
480,00 лв., представляващи адвокатско възнаграждение за предоставената
правна помощ по реда на чл. 38 ал.1, т.2 от ЗА на М. С. З. с ЕГН: ********** с
постоянен адрес ***, ЕГН **********, в настоящото производство.
ОСЪЖДА „А." ЕООД, ЕИК: ***, С., бул. "В." 146 (сграда А), ет. 4,
Бизнес център "Б.", представлявано от И.М.Ш., да заплати на адв. Д. М. М.,
Адвокатска колегия – С., с адрес на кантора: гр.С., бул. Александър
Стамболийски № 125-2,ет.5 оф. 5,3, сумата от 480,00 лв., представляващи
адвокатско възнаграждение за предоставената правна помощ по реда на чл. 38
ал.1, т.2 от ЗА на М. С. З. с ЕГН: ********** с постоянен адрес гр. Казанлък,
ул. „Тодора Бакърджиева“ № 11, ет. 3, ап. 8, ЕГН **********, в настоящото
производство.
ОСЪЖДА "к." ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
гр. С., бул. "В." 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център "Б.", представлявано от
С.Р.Я., да заплати на М. С. З. с ЕГН: ********** с постоянен адрес ***,
сумата в размер на 463,75 лв., представляващи разноски в настоящото
производство.
ОСЪЖДА „А." ЕООД, ЕИК: ***, С., бул. "В." 146 (сграда А), ет. 4,
Бизнес център "Б.", представлявано от И.М.Ш., да заплати на М. С. З. с ЕГН:
********** с постоянен адрес ***, сумата в размер на 218,42 лв.,
представляващи разноски в настоящото производство.
21
ОСЪЖДА М. С. З. с ЕГН: ********** с постоянен адрес *** да заплати
на "к." ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. "В."
146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център "Б.", представлявано от С.Р.Я., сумата в
размер на 250,00 лв., представляващи разноски в настоящото производство.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд-Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
22