Присъда по НЧХД №1631/2023 на Районен съд - Перник

МОТИВИ към ПРИСЪДА № 20/15.05.2025 г. по НОХД № 1631/2023
г. по описа на РС-******.

Настоящото производство е образувано по тъжба на пострадалия Н. А.
П., чрез повереника му, адв. В., срещу подсъдимия О. А. Д. с ЕГН: **********
и постоянен адрес: гр. ******, ул. „******“ ***, за престъпление по чл. 148,
ал. 1 т. 1, вр. чл. 146, ал. 1, от НК.
В тъжбата са изложени твърдения за нанесена на ****** г. в гр. ******,
кв. „******“, на тротоара между магазин „****“ и офиса на мобилен оператор
„******“, на ул. „******“ публично обида на Н. А. П. с думите „*******”.
За съвместно разглеждане в наказателния процес е приет предявеният от
частния тъжител, конституиран и като граждански ищец, срещу подсъдимия,
граждански иск за сумата от 1 500 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея,
считано от датата на увреждането - ****** г., до окончателното изплащане на
сумата.
В съдебно заседание повереникът на тъжителя адв. В. поддържа тъжбата
така както е предявена. Счита, че от доказателствата по делото се установява
фактическа обстановка, съответна на твърдените факти, описани в тъжбата,
поради което подсъдимият следва да бъде признат за виновен да е
осъществил състава на чл. 148, ал. 1 т. 1, вр. чл. 146, ал. 1 от НК, както от
обективна, така и от субективна страна. Подс. Д. на посочена дата е изрекъл
публично унизителните думи „*******“ към частния тъжител като е целял да
срине неговото достойнство. Моли за признаването на подсъдимия за виновен
по предявеното му обвинение, като на основание чл. 78а НК бъде освободен
от наказателна отговорност с налагане на административно наказание глоба.
Предявения граждански иск намира за основателен и доказан и моли за
уважаването му в пълен размер.
Частният тъжител Н. П. не изразява самостоятелна позиция по
предявеното обвинение и граждански иск и поддържа казаното от повереника
си.
Защитникът на подсъдимия, адв. Г., моли за признаването на
подсъдимия Д. за невиновен, оправдаването му по предявеното обвинение и
отхвърляне на гражданския иск като неоснователен и недоказан. Счита, че
деянието не е изяснено от фактическа страна. Счита, че е налице
противоречие между свидетелските показания и недоказаност на
повдигнатото в тъжбата обвинение.
В последната си дума подс. Д. моли да бъде признат за невиновен, тъй
като не е отправял обидни думи към Н. П..
От анализа на събраните по делото доказателства, преценени поотделно
и в съвкупност, Районният съд приема за установено следното от фактическа
страна:
Безспорно е, от доказателствата по делото, че на 29.05.2023 г. била
издадена заповед от директора на РСПБЗН-****** свързана с провеждане на
1

тренировка със сиренната система, чрез акустичен сигнал „Въздушна
опасност“ за предстоящото отбелязване на датата 02.06.2023 год., като била
сформирана група от служители, които да извършат предварителна
тренировка със сиренната система на различни обекти. Н. П. и Н. С. са били
определени да посетят и проверят оповестителната система на ГПЧЕ „Симеон
Радев“ - гр. ******, кв. „******“
На ****** г. в изпълнение на заповедта П. и С. тръгнали със служебен
автомобил облечени в служебните си униформи. Около 10,00 ч. били в района
на училището, като се оказало, че в този момент в района на гимназията
нямало свободни места и паркирали служебния автомобил на място, на коетп
да не създават допълнително затруднение за участниците в движението.
Паркирали между магазин „****“ и офиса на „******“ на в ж.к. „******“ на
ул. „******“ Паркирали на това място, тъй като по това време ул. „******“
била затворена да движение от служители на 02 РУ - ****** и били
пренасочени по други улици, но в крайна сметка открили място за паркиране.
П. слязъл от служебния автомобил като изчаквал колегата му св. С. да
паркира. В този момент към него се приближил подс. Д., който се обърнал към
него с думите „Па вие по добре паркирайте у магазино“ и започнал да го
ругае. В този момент св. С. се приближил и се опитал да успокои подс. Д.,
като дори му се извинил за безпокойството. В този момент подс. Д. гледайки
П. изрекъл думите „*******“.
По време на инцидента подс. Д. подал сигнал пред ЕЕН 112, а след това
депозирал жалба до 02 РУ ******, че тъжителя П., го е обиждал.
Била извършена проверка, която приключила с постановление за отказ
от РП - ****** да се образува ДП. Извършени били две проверки срещу П. за
евентуално извършено дисциплинарно нарушение в качеството му на
служител и от сектор „ПП“ към ОДМВР за евентуално нарушаване на ЗДвП,
които не установили нарушение.
Така установеното от фактическа страна е несъмнено.
Установява се от гласните доказателствени източници - показанията на
свидетеля очевидец С., присъствал на местопрестъплението, възприел лично и
непосредствено поведението на подсъдимия Д. и пострадалия П..
Св. С. посочва, че на посочената в тъжбата дата при паркирането на
служебния автомобил, подс. Д. се обърнал към него и частния тъжител с
думите „*******“. Посочва, че са изпълнявали служебните си задължения с
униформи, а думите са били изречени на улицата като е имало граждани.
По делото са изслушани и свидетелите Св. Д. и св. И..
Св. Д. заявява, че не е чул подсъдимия да изрича обидни думи, като се е
насочвал към банкомат да изтегли пари. Показанията на св. Д. са в унисон с
останалата доказателствена маса, поради което съдът ги кредитира с доверие.
Същите кореспондират с показанията на св. С., който посочва, че след
процесното деяние подс. Д. се е насочил към банкомат като са продължили
размяна на думи с частния тъжител. Св. Д. не е пряк очевидец на процесната
случка, а свидетелства за последващи събития и разменени реплики от страна
2

на подс. Д. и частния тъжител П., след изричането на обидните думи от страна
на подсъдимия.
Св. И. свидетелства за притесненията на частния тъжител и
образуваната след това проверка. Посочва, че преди винаги се е придвижвал
униформен из града, а след процесния случаи е носил униформа само в
службата и по време на работа. Свидетелства за промяна в поведението му и
начина му на живот и притесненията му след случката.
Съдът не констатира и евентуална заинтересованост на свидетелите,
макар и част от тях да са колеги на П.. Напротив, свидетелите излагат
последователно и добросъвестно обстоятелствата, възприели лично и пряко в
хода на професионалната си дейност. Наред с това показанията им
кореспондират и с останалите кредитирани доказателствени източници, не
съставляват единствен източник на осъдителните фактически констатации,
поради което съдът ги използва за изграждане на вътрешното си убеждение по
фактите. Свидетелските показания кореспондират и с писмените
доказателства по делото и изслушания аудиофайл от обажданията до ЕЕН 112.
Съдът прие за годен източник на доказателствени сведения
приобщените по реда на НПК писмени и веществени доказателства
(приобщеният по делото докладни записки, Заповед № 1167з-159/25.07.2023
г., Справка с рег. № 1167р-2813 от 08.09.2023 г., Заповед № 1167з-130 от
29.05.2023 г., План за управленска дейност на РДПБЗН-****** за май 2023 г.,
Заповед № РД09-4063/30.08.2022 г. за определяне датите на държавните
зрелостни изпити, Преписка № 379600-6371/2023 г. по описа на 02 РУ-******,
Справка за съдимост, както и изслушаните аудиофайлове от обажданията ч. до
ЕЕН 112).
Съдът отхвърли, като недостоверни, обясненията на подсъдимия Д. в
частта, в която отрича да е изричал думите „*******“. След задълбочен и
всестранен анализ на този доказателствен източник, в обсъжданите части,
както поотделно, така и във взаимовръзка с останалите доказателства, РС
достигна до извод, че те са изолирани и не се подкрепят от останалия
доказателствен материал. Опровергават се от устойчивите, последователни,
изключително детайлни и безпротиворечиви показания на свидетеля очевидец
С., възприел пряко и непосредствено поведението на подсъдимия на
инкриминираната дата. Категорична е позицията му, че подс. Д. е изрекъл на
улицата думите „*******“ към частния тъжител П.. Те не се подкрепят и от
показанията на св. Д..
По посочените по-горе съображения РС мотивира извод за
недобросъвестно депозиране и недостоверност на показанията на подсъдимия,
в коментираната част и ги изключи от доказателствената съвкупност. Предвид
липсата на съответствие, подкрепа и взаимно допълване от доказателствената
съвкупност не ги приема за годен източник на доказателствени сведения и не
ги кредитира при формиране на фактическите си констатации, а отхвърли,
преценявайки ги за защитна теза, целяща оневиняването на подсъдимия.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, РС
постанови следните правни изводи:
3

С деянието си подсъдимият О. А. Д. осъществил от обективна и
субективна страна елементите на престъпния състав на чл. 148, ал. 1 т. 1, вр.
чл. 146, ал. 1, от НК, затова защото на ****** г. в гр. ******, кв. „******“, на
тротоара между магазин „****“ и офиса на мобилен оператор „******“, на ул.
„******“ публично нанесъл обида на Н. А. П. с думите „*******”.
Разпоредбата на чл. 39, ал. 1 КРБ прокламира свободата на изразяване
на мнение и неговото разпространение чрез слово - писмено или устно, като
конституционно гарантирано право на всеки гражданин. Ограничаването на
това право е допустимо по изключение и само на предвидените в чл. 39, ал. 2
КРБ основания, за да се охранят други, също конституционно защитени права
и интереси. Сред предвидените в чл. 39, ал. 2 КРБ предели, до които се
простира свободата на словото, са тези, определени от забраната да се
накърняват правата и доброто име на другиго. Съгласно чл. 32, ал. 1, изр. 2
КРБ, вр. чл. 57, ал. 3 КРБ честта и достойнството на личността, както и
правото на добро име са сред основните, неотменими права на гражданите,
които по арг. от чл. 39, ал. 2 КРБ се ползват с по-висока степен на защита от
правото на изразяване на свободно мнение. Затова и тяхната закрила определя
допустимата граница, отвъд която упражняването на закрепеното в чл. 39, ал.
1 КРБ право би осъществило признаците на извършено деяние или деликт.
Следва да се отбележи, че правото на свободно изразяване е обект и на
международноправна защита (чл. 10, § 1 от Конвенцията за защита на правата
на човека и основните свободи), която също не допуска упражняването му да
засяга честта, достойнството и доброто име на другите (чл. 10, ал. 2 от
Конвенцията).
Изпълнителното деяние на обидата, възведено в диспозицията на чл. 146
от НК, се изразява в действие - казване или извършване на нещо унизително
за честта или достойнството на другиго в негово присъствие. Т. е. деецът
изразява своята лична негативна оценка чрез обидни епитети, квалификации,
сравнения, псувни и др. или чрез конклудентни действия с унизително
съдържание като заплюване, шамар и др.
За да бъде осъществен квалифицирания състав начл. 148, ал. 1, т. 1, вр.
чл. 146, ал. 1 от законодателят изисква, освен горепосочените обективни
признаци на изпълнителното деяние, да бъдат осъществени допълнителни
такива, а именно обидата да е нанесена публично.
За осъществяване състава на чл. 146, ал. 1 НК не е достатъчно обиденият
физически да присъства на мястото, където са казани обидните думи и изрази,
или са извършени обидните действия (жестове, мимики и др.). Необходимо е
още те да бъдат възприети от него. Това ще стане, като ги чуе или види (вж.
Решение № 664/30.12.1972 г. по н. д. № 652/1972 г., I н. о.).
От субективна страна, е необходимо деецът да съзнава, че казаните от
него думи или извършените действия са обидни, унизителни за лицето, да
съзнава че те могат да бъдат възприети от това лице, да цели това или да му е
безразлично.
Законът не уточнява и не ограничава обидното действие или
бездействие, достатъчно е чрез него да се унизява честта или достойнството
4

на друго лице и то да е казано или извършено в негово присъствие,
независимо от начина и формата на казването или извършването му (вж.
Решение № 108/13.04.1983 г. по н. д. № 90/1983 г., II н. о.).
При преценката за обидната форма на извършеното трябва да се изхожда
не просто от субективното възприятие на засегнатия, а от обективен критерий
- от общоприетите морални и обществени разбирания за необходимо
отношение към другите членове на обществото т.е. когато е налице генерална,
обща неприемливост на начина на изразяване на негативната оценка.
Изразяването на оценка обаче би могло да бъде обида единствено когато
езиковата й форма е неприлична, непристойна, вулгарна, цинична и я
превръща в унизително отнасяне, а не по принцип изрязяване на негативна
оценка.
Квалификациите „*******“, са безспорно с обиден характер, като с
думите си подсъдимият е изразил отрицателната си, презрителна оценка за
личността на тъжителя и е засегнал честта и достойнството на същия. Видно
от свидетелските показания на св. С. частния тъжител е възприел изречените
обидни думи.
Следва да се отбележи, че в тъжбата, тъжителят П. е посочил, че подс. Д.
го е и напсувал, но тези негови думи не са предмет на тъжбата, а тъжителя е
решил да заведе дело то частен характер за думите „*******“. От изложеното
е видно колко по-обиден за него е израза засягащ не само неговото
достойнство, но и честта на униформата.
Същността и тежестта на изречената обида може да бъде възприета и
осъзната в пълна степен само от човек носил униформата и полагал клетва да
служи на Република България. И доколкото униформата е символ на
държавността, то изречената обида към тъжителя П. и носената от него
униформа, следва да се възприема като такава изречена срещу държавата.
Носенето на униформи от пожарникарите имат дълга история още през
1667 година общинският съвет на Лондон създава първата пожарогасителна
компания „Огънят", в която на малките екипи от пожарникари са били
осигурени униформи и значки.
От 1750 г. френските пожарни служби стават паравоенни единици и
получават униформи. През 1756 г. крал Луи XV препоръчва използването на
защитна каска за пожарникарите, но отнема много години, преди мярката
действително да бъде изпълнена.
В България веднага след Освобождението били създадени пожарни
команди от българските власти и подчинени на общините. Първата пожарна
команда се появила във Видин на 31 март 1878 г., а впоследствие сходни
служби възникнали и в останалите областни центрове на Княжеството, като са
носили отличителни униформи.
Вторият събор на пожарните командири, проведен през м. август 1906 г.,
в Пловдив (председател Д.Т.), приключва с писмо до министъра на
вътрешните работи, в което се посочва необходимостта от внасяне и
разглеждане в Народното събрание на Закон за уредбата на пожарните
5

команди, по подобие на Закона за полицията. Решение на втория събор е и
въвеждането на единно униформено облекло.
Посоченият исторически преглед бе извършен от настоящия съдебен
състав, за да покаже по-високата степен на изречената обида. „*******“ е
много по-тежка обида засягаща честта и достойнството на лицата по различен
начин от думата „тъпанари“, защото с посочното словосъчетание се дава
оценка не само на личните им, но и на професионалните качества.
От гореизложеното по безспорен начин се установява, че подс. Д. е
извършил от субективна и обективна страна повдигнатото му обвинение по
чл. 148, ал. 1 т. 1, вр. чл. 146, ал. 1, от НК като е нанесъл публична обида на
тъжителя П.. Изразът „*******“ е безспорно обиден като същия е бил
възприет от П.. С това свое действие подс. Д. е извършил и престъплението от
субективна страна, тъй като е целял да уязви тъжителя П..
Неоснователни са доводите на защита за неточност в тъжбата. В
частната тъжба подробно са описани всички данни като дата, място и час и в
какво престъпление е обвинен подс. Д.. Недвусмислено е посочено, че на
****** г. в гр. ******, кв. „******“, на тротоара между магазин „****“ и
офиса на мобилен оператор „******“, на ул. „******“ публично обида на Н.
А. П. с думите „*******”. Подсъдимият Д. е запознат с тъжбата и в съдебно
заседание е посочил, че разбира повдигнатото обвинение.
Изречените думи „*******“ са били насочени към тъжителя П., който ги
е възприел и са накърнили неговото достойнство. По делото по безспорен
начин се доказва, че обидните изрази са били насочени и въззприети от П.,
въпреки че изречените думи са в множествено число. Това, че другият
служител присъствал на случката не е завел дело от частен характер е негово
право.
РС преценява, че в настоящия казус са налични в кумулативна даденост
изискуемите от закона материални предпоставки (чл. 78а, ал. 1 НПК) и не са
налице регламентираните в ал. 7, чл. 78а НК законови пречки за
освобождаване на подс. Д. от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание.
За престъплението по чл. 148, ал. 1 т. 1, вр. чл. 146, ал. 1, от НК е
предвидено наказание глоба от 500 до 10 000 лева; подсъдимият Д. не е
осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност; няма причинени от
деянието съставомерни имуществени вреди, които да подлежат на
възстановяване.
РС внимателно и в пълнота обсъди комплекса от обстоятелства, от
значение за правилната индивидуализация на отговорността на подсъдимия
Д..
Като смекчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство съобрази
трудовата му ангажираност и чистото му съдебно минало.
Отегчаващи отговорността обстоятелства не са налице.
Преценява, че целите на наказанието и преди всичко поправянето на
подсъдимия, успешно биха се постигнали с налагане на административно
6

наказание „глоба“ в минималния размер от 1000 лева.
Според РС така индивидуализираното наказание се явява справедливо,
съответства на обществената опасност на извършеното деяние и на дееца,
балансирано ще допринесе за постигането на целите на наказанието,
включително и на генералната превенция, без да е прекомерно сурово спрямо
подсъдимия.
По отношения на предявения граждански иск:
Деянието, предмет на обвинението, от което виновно, пряко и
непосредствено са причинени вреди, съставлява деликт и обуславя
основанието за реализиране на гражданската отговорност по чл. 45 от ЗЗД.
От свидетелските показания на св. С. и св. И. се установява, че частния
тъжител в следствие на деянието е изживял психически болки и страдания.
Нежелание да носи служебната си униформа извън работното време. Чувствал
е тревожност и унизеност от нанесената обида. Като служител с
дългогодишен трудов стаж без наложени наказания е приел тежко обидата
като оценка за извършената от него работа през целия му трудов стаж.
Ето защо, съдът намира, че справедлив паричен еквивалент на
претърпените от частния тъжител психически стрес и унижение, представлява
сумата от 1200 лв., до който размер предявеният граждански иск, като
основателен и доказан, следва да бъде уважен, а до пълния му размер от 1500
лв., като неоснователен и недоказан, отхвърлен.
Съразмерно на уважената част от гражданската претенция съдът
присъди държавна такса в размер на 50 лева, която следва да бъде заплатена
от подсъдимия.
Съдът, на основание чл. 189, ал. 3 НПК, възложи в тежест на
подсъдимия направените по делото разноски в размер на 800 (осемстотин)
лева, които да заплати на частния тъжител П..
Така мотивиран съдът постанови присъдата
си.

СЪДИЯ:
7

Номер на акта:	20
Дата:	15 май 2025 г.
Съдия:	Владимир Йорданов Минчев

Дело:	20231720201631
Тип на делото:	Наказателно от частен характер дело
Дата на образуване:	4 октомври 2023 г.

Присъда по НЧХД №1631/2023 на Районен съд - Перник

Съдържание на акта

Съдържание на мотивите