Решение по дело №95/2024 на Административен съд - Смолян

Производството е по реда на чл.145 от Административно-процесуалния кодекс АПК) във връзка с чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Делото е образувано по жалба на Р. Р. П. от [населено място], [община], [област], срещу Решение № 2153-20-20/5.03.2024 г. на Директор ТП на НОИ - [област], с което е оставено в сила Разпореждане №202-02-7-3/04.01.2024 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – [област], съдържащо отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание чл. 54ж ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Според твърденията в жалбата, оспореното решение е незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон, отменително основание по чл.146 т.4 от АПК. Не се спори, че държавите, в които Р. П. е осъществявал трудова дейност през последните години, са В. и [държава], но жалбоподателят твърди, че обичайното му пребиваване е в [държава]. Затова счита, че на основание член 65, пар.2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 обезщетението за безработица следва да се предостави тук, от институцията по местопребиваване. Според жалбоподателя директорът на ТП на НОИ е направил неправилен извод, че Р. П. няма право на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО, тъй като [държава] не била компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване.

Поради направените оплаквания моли съда да отмени оспореното решение, с което е потвърдено разпореждането за отказ за парично обезщетение за безработица, и преписката да бъде върната за ново произнасяне от административния орган.

В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не изпраща представител. С представена по делото писмена защита поддържа изцяло подадената жалба.

Ответникът по жалбата - Директорът на ТП на НОИ [населено място], редовно призован, не се представлява С изпратено писмено становище упълномощеният юрисконсулт Ч. оспорва жалбата и моли да се отхвърли. Излага съображения за законосъобразност на оспорваното решение на ръководителя на ТП на НОИ-[област]. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Смолянският административен съд, втори състав, като взе предвид оплакванията в жалбата, писмените становища на страните и обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност, прие следното:

Със заявление вх. № 202-02-7/03.01.2023 г. (л.132) до дирекция „Бюро по труда“ – [община], Р. П. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ). По-късно, на 12.01.2024г., е подал и заявления за удостоверяване на осигурителни периоди от други държави - членки на ЕС със структуриран електронен документ (СЕД) U002 – В. и [държава]. С първото заявление е поискано удостоверяване на два периода придобити във В. – от 27.03.2021г. до 19.11.2021г. и от 09.04.2022г. до 20.11.2022г. С второто заявление е поискано удостоверяване на осигурителен стаж от [държава] за два периода - от 21.11.2022 г. до 21.12.2022 г. и от 28.11.2022г. до 30.11.2022г., като това е и последната заетост на лицето.

С Разпореждане № 202-02-7-1/12.01.2023 г. образуваното производство по отпускане на ПОБ е спряно, до събиране на доказателства от компетентната институция (КИ) на В. и [държава] за осигурителния стаж и осигурителния доход, придобити там.

На 14.03.2023 г. от КИ на В. е постъпило СЕД U002, с което са удостоверени два осигурителни периода – за времето от 27.03.2021г. до 19.11.2021г. и от 09.04.2022г. до 20.11.2022г. включително.

 

Със СЕД U017 от КИ на [държава] са удостоверени осигурителни периоди за времето от 21.11.2022 г. до 21.12.2022 г. и от 28.11.2022г. до 30.11.2022г., включително основание за прекратяване на последната заетост - „Изтичане на срока на договора“.

Със СЕД U004 са удостоверени два периода на доход от заетост - за времето от 21.11.2022 г. до 21.12.2022 г. вкл. - 882,83 евро и за времето от 28.11.2022г. до 30.11.2022г. включително – 110,70 евро.

 

След възобновяване на производството по заявлението на Р. П. за отпускане на ПОБ, с Разпореждане № 202-02-7-2/21.12.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е отказано отпускане на ПОБ със следните мотиви:

Посочва се,че съгласно разпоредбите на Регламент (ЕО) 883/2004 НОИ не е компетентната институция по отпускането на обезщетение за безработица. Съгласно чл. 65, пар. 2 от Регламент 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава и което продължава да пребивава в тази държава или се върне в тази държава, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Тълкуването на тази разпоредба води до извода, че компетентна да отпусне обезщетение за безработица е осигурителната институция на тази държава членка, по отношение на която лицето изпълнява следните две изисквания, които следва да бъдат налице кумулативно: 1. По време на последната си дейност като наето или самостоятелно заето лице същото е пребивавало или се завърне на нейна територия и 2. лицето продължава да пребивава на територията на държавата-членка по последната заетост или се завърне на нейна територия. Декларацията за определяне на пребиваване не дава възможност да се определи държавата по пребиваване.

Направено е запитване до КИ на В. и [държава]. Получен е отговор от КИ за осигурителни периоди през времето от 22.12.2017 г. до 21.12.2022г., т.е. пет годишен период. Тъй като държавата по последната заетост на Р.П. е [държава], то тя е държавата на пребиваване, а не РБ. Прието е, че в случая лицето не отговаря на изискванията на разпоредбата на чл.65, пар.2 от Регламент 883/2004 и НОИ не е компетентна институция. Според административния орган [държава] не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване.

Разпореждане № 202-02-7-3/04.01.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е получено лично от жалбоподателя с известие за доставяне-обратна разписка на 31.01.2024г.

 

Жалбоподателят е обжалвал разпореждането за отказ на ПОБ пред Директора на ТП на НОИ [населено място].

С Решение № 2153-20-20 от 05.03.2024 г., което е предмет на оспорване в настоящото производство, директорът на ТП на НОИ [населено място] е оставил в сила Разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] и е отхвърлил депозираната срещу него жалба от Р. П. като неоснователна.

За да остави в сила Разпореждане №202-02-7-3/04.01.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [област] и отхвърли жалбата, директорът на ТП на НОИ - [област] въз основа на получените СЕД U017 приема,че лицето е придобило непрекъснат осигурителен период във В. и [държава] за време по-дълго от пет години - от 22.12.2017 г. до 21.12.2022 г. включително. Приема също,че [държава] не се явява нито държава по пребиваване, нито държавата по последна заетост. Затова счита,че в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а разпоредбата на чл. 64 от същия регламент, касаеща безработните лица, които имат право на обезщетение. Според административния орган [държава] е държавата на пребиваване на лицето като държава по последна заетост, а не [държава].

Решението на директора на ТП на НОИ - [област] е получено лично от жалбоподателя с пощенска пратка, видно от известие за доставяне-обратна разписка, на 06.03.2024г.(л.20 от делото).

Жалбата срещу решението е подадена чрез административния орган на 18.03.2024 г., с вх. № 2153-20-20#1 по описа на ТП на НОИ – [област].

Към жалбата си до съда Р. П. е приложил нотариален акт за собственост, удостоверение за сключен граждански брак, удостоверение за семейно положение, удостоверения за раждане и удостоверение за настоящ и постоянен адрес.

В съдебната фаза са представени извлечение от трудовата книжка на съпругата на жалбоподателя И. П. и заповеди на директора на ТП на НОИ-[област].

 

При така установеното, съдът направи следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО от надлежна страна, следователно е процесуално допустима.

При разглеждането й по същество, съдът взе предвид следното:

Оспореното Решение № 2153-20-20 от 05.03.2024 г. на директора на ТП на НОИ - [област] и оставеното в сила Разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област], са издадени от оправомощени по закон органи, в изискуемата писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила.

Съгласно изискванията на чл.59, ал.2, т.4 от АПК за форма на административния акт, той следва да съдържа фактически и правни основания за издаване.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане са мотивирани, тъй като в тях са изложени конкретни фактически и правни основания за издаването им.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане, обаче, са издадени при неправилно приложение на материалния закон, предвид следното:

Спорът по делото е правен и се свежда до това, коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица по отношение периода, през който жалбоподателят е работил по трудово правоотношение във В. и [държава].

[държава] е част от Европейския съюз - такава част е била през времето, през което жалбоподателят е работил във В. и [държава], като следва да се има предвид,че [държава] е държава-членка на ЕС. Всички държави-членки са длъжни да прилагат европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Всяка държава-членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на Европейския съюз обаче, определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на вторичното право на ЕС, регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. „з“).

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. В случая, доколкото последната трудова заетост на жалбоподателя (за който няма спор, че е български гражданин) е била във [държава], относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между [държава] и [държава] са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност.

Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 03.01.2023 г., поради което при преценка основателността на претендираното от Р. П. право, приложение намира посочения по-горе Регламент № 883/2004. В чл. 2 от него се сочи, че се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. [държава] е част от Европейския съюз и съответно е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) №883/2004 г., разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно обезщетение за безработица, доколкото Р. П. е посочил, че последната му заетост е във [държава] и същата е прекратена.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

В случая от значение е тълкуването и прилагането на термина „пребиваване“. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от посочения Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“, последният дефиниран като „временно пребиваване“.

 

Настоящият съдебен състав не споделя изложените мотиви от административния орган по отношение приетото място на „обичайно пребиваване“ на жалбоподателя.

В периода на заетост във [държава] жалбоподателят действително не е бил на територията на [държава], но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, респективно не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

Към момента на подаване на заявлението на 3.01.2023г. няма спор, че жалбоподателят Р. П. е напълно безработно лице. Същият е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно – във [държава]. Безспорно се установява, че след прекратяване на заетостта си, жалбоподателят не продължава да пребивава във [държава], нито се е върнал в тази държава-членка, на чието законодателство за последно е бил подчинен, съответно същият не се е регистрирал (т.е. не се е поставил на разположение) в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване (за времето на трудова заетост),а е с постоянен адрес в [държава], където се е завърнал трайно и където обичайно пребивава. Р. П. притежава жилищен имот с дворно място в [населено място], [община], [област]. Семеен е от 31.01.1988г., като съпругата му е у. в ОУ „Я. [община]“ в [населено място]. Има две деца, които са вече пълнолетни. Има и две внучета в [държава].

При така установеното съдът намира, че обичайното пребиваване на жалбоподателя е в РБ, а пребиваването му във [държава] има характер на временно (за периода на заетост), а не на обичайно такова, по смисъла на член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Оттук следва,че приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателя, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на [държава], съответно [държава] се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Безспорно е установено за жалбоподателя, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на Европейския съюз и изразено намерение за пребиваване в [държава] на български гражданин, съответно има подадена Декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004г., така че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на Европейския съюз. Претендираното парично обезщетение за безработица от Р. П. следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е практиката на Върховния административен съд, изразена в Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС и Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ - [населено място], с което е оставил в сила Разпореждане №202-02-7-3/04.01.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] е основателна и следва да бъде уважена.

Тъй като естеството на административния акт не позволява решаването от съда на въпроса по същество, на основание чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на директора на ТП на НОИ - [област], за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, като мотивите на настоящото решение относно тълкуването и прилагането на закона следва да се считат за задължителни указания за административния орган при постановяване на акта му.

Жалбоподателят не е поискал присъждане на направените разноски по делото и съдът не следва да се произнася по този въпрос.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, Смолянският административен съд, втори състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-20-20/05.03.2024 г. на директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт [населено място] и оставеното в сила Разпореждане №202-02-7-3/04.01.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при Териториално поделение на Национален осигурителен институт – [област], по оспорването на Р. Р. П..

ИЗПРАЩА преписката на административния орган за ново произнасяне по Заявление вх. № 202-02-7/03.01.2023 г. от Р. Р. П., при което следва да се имат предвид съдържащите се в мотивите на настоящия съдебен акт задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 119, във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.