Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 11.06.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на втори юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава
Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №824
по описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 11.04.2019
год., постановено по гр.дело №18119/2018 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Б.С.Д. искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 1 197.61 лв., представляваща стойност на
доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. в
топлоснабден имот, находящ се в гр.*****, ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №35229/2017 год. по описа на СРС, ГО, 61
с-в – 31.05.2017 год. до окончателното изплащане и сумата от 40.50 лв., представляваща стойност на услугата дялово
разпределение; признато е за установено по предявените по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу С.С.П. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ, че ответницата дължи на ищеца сумата от 85.54 лв., представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. в топлоснабден имот,
находящ се в гр.*****, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №35229/2017 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в – 31.05.2017
год. до окончателното изплащане и сумата от 2.89 лв.,
представляваща стойност на услугата дялово разпределение; отхвърлени са
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Б.С.Д. и С.С.П.
искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и ответниците са осъдени да
заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както следва: Б.С.Д. – сумата
от 60.27 лв., представляваща разноски в заповедното производство и сумата от
335.79 лв., представляваща разноски в исковото производство, а С.С.П. – сумата
от 4.55 лв., представляваща разноски в заповедното производство и сумата от 23.98
лв., представляваща разноски в исковото производство.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените срещу Б.С.Д. искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от посочения ответник. Жалбоподателят
поддържа, че по делото липсвали убедителни доказателства за дължимостта на
претендираните суми. Ищецът не бил заплатил следващата се държавна такса за
предявените искове. Методиката за дялово разпределение била отменена с Решение
№ 4777 от 13.04.2018 год. по адм.дело №1372/2006 год. по описа на ВАС, ІІІ отд.
Първоинстанционният съд не бил съобразил разпоредбите на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, които били специални по отношение на ЗЕ. Съгласно чл. 62
ЗЗП, дори и да била извършена доставка на топлинна енергия, то потребителят не
дължал нейното заплащане ако не я бил поръчвал. Неправилно СРС бил приел, че
Общите условия на ищеца имат силата на договор между страните и бил кредитирал
заключението на вещото лице по допусната и изслушана съдебно-техническа
експертиза. Липсвали доказателства за въвеждането в експлоатация на абонатната
станция в процесната сграда и че същата била отговаряла на техническите
изисквания. Ищецът основавал претенциите си на извършен реален отчет на
действително доставената топлинна енергия, поради което и начислените служебно
суми трябвало да бъдат обявени за недължими. Липсвало съгласие на ответника за
добавяне и приспадане на суми от изравнителните сметки. Със суми за връщане
били прихванати стари задължения от страна на ищеца. Нямало данни за
изправността на уредите, чрез които се извършвало измерването на топлинната
енергия през процесния период. Липсвали и данни за извършено отчитане на индивидуалните
разпределители или за пречки от абоната, поради които било възпрепятствано
такова отчитане. Не следвало да бъде кредитирано заключението по
съдебно-счетоводната експертиза, което се базирало на фактури, които не били
подписани от ответника. Ищецът не бил отчислявал технологични разходи. Не било
доказано предоставянето на услугата дялово разпределение от ищеца – такава била
извършвана от третото лице-помагач, поради което не се дължала нейната
стойност. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му
част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответника част.
Привлеченото от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба
на ответника.
След подаването
на въззивната жалба ответникът Б.С.Д. е починал, като на негово място са
встъпили в процеса по реда на чл. 227 ГПК неговите наследници по закон Е.Б.Д.
/съпруга/ и Л.Б.Д. /дъщеря/.
Присъединилият се
към жалбата другар на жалбоподателя С.С.П. /с писмена молба, наименована
„становище“, подадена своевременно – чл. 265, ал. 1 ГПК/ моли решението да бъде
отменено в частта му, в която са уважени предявените срещу него искове.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 149 ЗЕ вр.
с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните
му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Неоснователно се
явява възражението на жалбоподателя за недопустимост на решението на СРС, тъй
като исковата молба е нередовна – не е внесена в цялост следващата се държавна
такса /чл. 128, т. 2 ГПК. Съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК /действаща редакция – Изм.
– ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 год./, за предявените с една искова молба в защита
на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания интерес
независимо от броя на ответниците, а според ал. 2 – за предявените с една молба
искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички
интереси. Разпоредбите /за разлика от редакцията им преди изменението/ са
подчинени на принципа „един интерес – една такса“, въведен от законодателя, за
да улесни достъпа до правосъдие. Следователно критерий за определяне на размера
на дължимата държавна такса е не броят на предявените искове, а дали с всеки от
тях се защитава един интерес или се защитават различни интереси. Предявените от
„Т.С.“ ЕАД искове са за парични вземания – главници и обезщетения за забава в
размер на законната лихва, чийто източник се твърди, че е сключен между
страните договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Доколкото с
оглед изпълнението на задълженията /чл. 63 – 78 ЗЗД/ паричното вземане се
състои от три части: главница, лихва и разноски, то следва да се приеме, че в
разглеждания случай защитаваният интерес е един. Поради това и въззивният съд
приема, че дължимата държавна такса е една по предявените в частност обективно и
пасивно субективно съединени искове и е била внесена от ищеца /при съобразяване
на обстоятелството, че половината от нея е била внесена в заповедното
производство/.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответниците са съсобственици
на процесния апартамент №94, като първоначалният ответник Б.С.Д. е титуляр на
14/16 ид.ч., а ответницата С.С.П. – на 1/16 ид.ч. – извод, който следва от
съвкупната преценка на писмените доказателства по делото /договор за продажба
на държавен имот по реда на НДИ, нотариален акт за дарение от 30.12.1997 год.,
нотариален акт за покупко-продажба от 05.12.2012 год., удостоверение за
наследници/, поради което и следва да се приеме, че същите се явяват потребители
на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ
/приложима редакция, Изм. – ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. имат качеството на битови клиенти съгласно § 1,
т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото
си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото индивидуални
справки за използвана топлинна енергия, документи за главен отчет, които са
подписани от първоначалния ответник Борис Димитров, респ. негов представител
/като авторството им не е оспорено и надлежно опровергано в процеса – чл. 180 ГПК/ и в този смисъл имат силата на извънсъдебно признание на обстоятелството, че
абонатната станция в процесната сграда е била въведена в експлоатация, както и от
заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде
кредитирано, че през исковия период в процесния имот е имало монтирани 2 бр.
водомери за топла вода, като радиаторите са били демонтирани; че делът на ответниците
за сградна инсталация
и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като ищецът бил
отчитал за своя сметка технологични разходи, а измервателните уреди били
изправни. Следователно доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото
потребената от ответниците топлоенергия в определено количество, като
въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология. Във връзка с
оплакванията във въззивната жалба следва да се посочи, че според изричната
разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК, подзаконовият нормативен акт – какъвто е
Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна
собственост, приета с Наредбата за изменение и допълнение на Наредба №16-334 от
2007 год. за топлоснабдяването, се смята за отменен от деня на влизането в сила
на съдебното решение. А основание на предявените главни искове е възникнало
облигационно правоотношение между страните и доставката на топлинна енергия, а
не нейното реално отчитане.
Неоснователен е и доводът на
жалбоподателя относно приложението на установената в разпоредбата на чл. 62 ЗЗП
забрана за непоискани доставки. Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия
за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на
Закона за енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП.
Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът
предоставя характеризиращата договора престация на потребител, без той да е
изразил съгласие за това. Именно поради това законът постановява, че
непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не поражда за
потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП. Законодателното решение
не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в топлоенергетиката към
този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението ДВ, бр.
30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна
енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни интереси,
включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който
законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на
конфликти между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при
доставката на централно отопление в сградите в режим на етажна собственост
искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик /той не би
могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част/,
а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат
решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребителят на услугата е
цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може
да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези
обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация
или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно
отопление в сградата.
С оглед така дадените разрешения,
въззивният съд приема, че непоискана доставка на топлинна енергия в сграда в
режим на етажна собственост /включително за сградна инсталация и отопление на
общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно искане при условията
на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната станция в
сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от
топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален
обект в сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре
подаването на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на
собствения си имот, като остане потребител единствено на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация и на енергия за общите части на сградата. В
разглеждания случай нито се твърди, нито се доказва наличието на искане за
прекратяване на топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ. Няма и
доказателства за спиране на топлоподаването в процесното жилище. Следователно доставената
през исковия период топлинна енергия не се явява непоискана, респ. ответниците дължат
нейната стойност.
На следващо място СГС приема, че всички дейности и
обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на
възникването и осъществяването на услугата по
дялово разпределение на топлинната енергия. Разпоредбата на чл.
139, ал. 2 ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 год., бр. 54 от 2012 год., в сила
от 17.07.2012 год./ възлага отговорността за извършването на дялово
разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те
могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез
възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ
– съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на
топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен
договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от
клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се
заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след
това – от топлопреносното предприятие към търговеца,
осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия,
а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в
сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да
сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на
услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./.
Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите
условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, клиентите
заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях
търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на
клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на
един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за
отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати
се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и
начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява
по подходящ начин на клиентите.
В разглеждания случай ищецът твърди, че за
процесния имот са били изготвени изравнителни сметки от третото лице-помагач
след края на съответния отоплителен период. Въз основа на съвкупната преценка
на доказателствата по делото въззивният съд приема, че услугата дялово
разпределение е била реално осъществена, като не се спори във въззивното
производство, че нейната стойност за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. възлиза на 46.28 лв.
Доказано е по делото въз основа на
заключението по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, което подлежи на кредитиране при преценката му
по реда на чл. 202 ГПК, че за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2016 год. възлиза на 1 368.69 лв., като е
съобразен сбора от дължимите прогнозни вноски съгласно издадените от ищеца
данъчни фактури, от които са приспаднати суми за връщане с оглед изготвените
изравнителните сметки за отоплителните сезони, включени в горепосочения период
/като с последните не са извършвани погасявания на стари задължения/.
В този смисъл при установеното
облигационно правоотношение между страните, при съобразяване на действащата през
процесния период нормативна уредба, регламентираща
начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна
енергия и на услугата дялово разпределение,
както и на обема на отговорността на ответниците, законосъобразно
първоинстанционният съд е приел, че предявените главни искове се явяват
основателни в претендираните размери, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваните му
части, като правилно.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 11.04.2019 год., постановено по гр.дело
№18119/2018 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в, в обжалваните му части.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/