Решение по дело №6332/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 6559
Дата: 19 септември 2019 г. (в сила от 19 септември 2019 г.)
Съдия: Боряна Венциславова Петрова
Дело: 20181100506332
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 15 май 2018 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

гр. София, 19.09.2019г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV„Д” въззивен състав в публично заседание на двадесет и осми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

                                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: Здравка Иванова

                                                                                              ЧЛЕНОВЕ: Галина Ташева

                                                                                                        мл.с-я Боряна Петрова

                                                                                            

при секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Петрова в.гр.д. № 6332 по описа на СГС за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 192295 от 11.08.2017г., постановено по гр.д. № 753/2016г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 87-ми състав, е признато за установено по реда на чл.415 ГПК, вр. чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, че Р.П.Т. дължи на ”Т.С.” ЕАД сумата 648,25 лева - главница за доставена в периода от м.02.2013г. до м.04.2015г. топлинна енергия, в едно със законната лихва от 15.10.2015г. до окончателно плащане; сумата от 58 лева – мораторна лихва върху уважената главница за периода от 31.03.2013г. до 08.10.2015г., като е отхвърлен искът за лихва за забава, претендирана върху услугата за дялово разпределение; признато е за установено по реда на чл.415 ГПК, вр. чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, че Х.К.Т. дължи на ”Т.С.” ЕАД сумата 648,25 лева - главница за доставена в периода от м.02.2013г. до м.04.2015г. топлинна енергия, в едно със законната лихва от 15.10.2015г. до окончателно плащане; сумата от 58 лева – мораторна лихва върху уважената главница за периода от 31.03.2013г. до 08.10.2015г., като е отхвърлен искът за лихва за забава, претендирана върху услугата за дялово разпределение.

С решението ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата от по 164,08 лева – разноски за заповедното производство пред СРС и сумата от по 460,72 лева - разноски в исковото производство, а ищецът „Т.С.” ЕАД е бил осъден да плати на ответниците сумата от 0,11 лева – разноски пред СРС съразмерно отхвърлената част от иска.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД.

Постъпила е въззивна жалба от ответниците срещу първоинстанционния съдебен акт в частта, с която исковете срещу тях са били уважени. Жалбоподателите поддържат, че решението в обжалваната му част е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Твърди, че издадената заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК е нищожна. Твърди също и че щом като СРС е установил по – малък размер на задължението от това, което е отразено в заповедта, той е следвало да я обезсили. По тези съображения жалбоподателите, правят искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и за постановяване на ново, с което исковете срещу тях да бъдат отхвърлени.

Въззиваемата страна, ”Т.С.” ЕАД и третото лице – помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД, уведомени, не взимат становище по подадената въззивна жалба.

Решението в частта, с която искът на „Т.С.” ЕАД срещу Р.П.Т. и Х.К.Т. е  отхвърлен искът за лихва за забава, претендирана върху услугата за дялово разпределение, като необжалвано е влязло в сила.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При изпълнение посочените си правомощията настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната част.

По отношение правилността му, по наведените от ответника с въззивната му жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, въззивният съд приема следното:

Съгласно чл. 153, ал. 1 Закона за енергетиката, в редакцията касаеща процесния период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, а § 1, т. 42 ДР на ЗЕ /отм./ определя като потребител физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Нормата на чл. 150 ЗЕ постановява, че продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди, се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие.

По делото е установено обстоятелството, видно от представения и приложен на л.14 – 15 Нотариалния акт № 46 том VII, дело № 1183 от 2012г., че ответниците са собственици на  топлоснабден имот ап. 28, находящ се в гр.София, ж.к. *****(девети).

По делото е представен протокол от 18.09.2001г. на ОС на ЕС с оглед преминаване към индивидуално разпределение на топлинна енергия, касаеща бл.22 в ж.к. Бели брези.

Следователно и съгласно изложените по-горе мотиви, между ответниците и ищеца е възникнало и съществува облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при общи условия съгласно чл. 150 ЗЕ, с предмет доставка на топлинна енергия за посочения обект с абонатен номер № 256191.

Като страна по това правоотношение, потребителят дължи заплащане на реално потребената въз основа на отчетените единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение и съответна част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, по данни от общия топломер монтиран в абонатната станция, с оглед въведения с разпоредбата на чл.156 ЗЕ принцип за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия, при уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на ТЕ в сграда – етажна собственост.

 От събраните по делото писмени доказателства и заключението на съдебно - техническата  експертиза се установява изрично, че на абоната е начислявана енергия за подгряване на топла вода, съгласно стойностите на 2 бр. водомери на база реални отчети и отдадена от сградна инсталация на база пълен отопляем обем. Експертното становище е дадено от компетентно вещо лице, с притежавани специални знания в науката топлотехника, мотивирано е подробно и е обосновани, като вещото лице е дало и категоричен отговор на поставените от страните въпроси, предвид което и настоящият състав на съда, при извършена преценка във връзка с чл. 202 ГПК намира, че следва изцяло да го кредитира.

Съгласно нормата на чл. 150 ЗЕ отношенията по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия. Съгласно чл. 30 от ОУ, купувачите на топлинна енергия заплащат доставената им топлинна енергия на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и една изравнителна сметка. Гореустановеният ред за отчитане на доставяната до абонатите топлинна енергия е спазен, според заключението на вещото лице по СТЕ. Така отчетената сума, в съответствие на чл. 150 ЗЕ, вр. чл. 30 от ОУ, е реално дължимата за периода от потребителите цена на потребена топлинна енергия като при формиране на същата, са отчетени изравнителните сметки и в този смисъл представлява реално потребената от ответниците топлинна енергия (за сградна инсталация и подгряване на вода).

Предвид основателността на главната претенция, основателна се явява и акцесорната такава, за претендираната мораторна лихва, която съдът по реда на чл.162 от ГПК е определил в размер на по 58 лева.

Неоснователно се явява оплакването на въззивниците, за това че е нищожна заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК и че съдът е трябвало да я обезсили в частта, в която намира исковете за неоснователни. Заповедта за изпълнение, за да е валидна, следва да е постановена от съд, в предвидената от закона форма и да съдържа задължителните реквизити съгласно чл.412 от ГПК. Порок на посочените елементи не се установява да има в заповед по чл.410 от ГПК издадена на 23.10.2015г. по ч.гр.д.№ 62477/2015г. По отношение на оплакването, че СРС не е обезсилил заповедта, в частта, в която е намерил претенцията за неоснователна, въпросът е решен в т.13 от тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по т.д.№ 4/2013г., ВКС ОСГТК, според която заповедта за изпълнение не подлежи на обезсилване при отхвърляне на иска по чл.422, респ. чл.415, ал.1 от ГПК.

Приетото в открито съдебно заседание писмено доказателство - решение № 151 от 08.10.2018г. на НАП ЦУ, съставът на въззивния съд не намира да е относимо по настоящия спор, доколкото същото представлява разрешение на НАП за достъп до обществена информация, която не е свързана в частност със спора. По тази причина съдът не дължи обсъждането му по същество, т.к. същото не би допринесло за изясняване на настоящия спор.

 

При изложените мотиви  и с оглед съвпадането в изводите на двете съдебни инстанции, решението на СРС в обжалваната му част, като правилно, следва да бъде потвърдено.

 

По разноските

С оглед изхода от спора, право на разноски има въззиваемата страна - ищец. В конкретния случай обаче такива не следва да и се присъждат, тъй като липсват предприето от страната процесуални действия. Въззиваемата страна – ищец е депозирала единствено бланкетна молба за разглеждане на делото в негово отсъствие, като по делото дори не е бил депозира и отговор на въззивната жалба по реда на чл.263 от ГПК. Посоченото не може да се възприеме като действия, предприети по осъществяване на процесуално представителство на страната и доколкото процесуален представител на страната не се е явила в поведеното пред въззивния съд съдебно заседание, липсва основание да се приложат разпоредбите на чл.78, ал.1, вр. с ал.8 от ГПК и съдът не присъжда юрисконсултско възнаграждение в полза на ищеца – въззиваем.

Съдът констатира, че държавна такса за въззивно обжалване, в размер на 49,98 лева е внесена по сметка  на СГС само от единия жалбоподател   - Р.П.Т., като жалбоподателят Х.К.Т. не е внесъл такса за въззивно обжалване, заради което ще следва да бъде осъден по реда на чл.77 от ГПК, като страна останала задължена за разноски, да я внесе по сметка на СГС

По аргумент от чл.280, ал.3,т.1 от ГПК решението не подлежи на касационен контрол.

 

 

Предвид изложените съображения, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV- Д въззивен състав

 

Р   Е   Ш   И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 192295 от 11.08.2017г., постановено по гр.д. № 753/2016г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 87-ми състав, в частта, с която е признато за установено по реда на чл.415 ГПК, вр. чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, че Р.П.Т. дължи на ”Т.С.” ЕАД сумата 648,25 лева - главница за доставена в периода от м.02.2013г. до м.04.2015г. топлинна енергия, в едно със законната лихва от 15.10.2015г. до окончателно плащане; сумата от 58 лева – мораторна лихва върху уважената главница за периода от 31.03.2013г. до 08.10.2015г. и е признато за установено по реда на чл.415 ГПК, вр. чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, че Х.К.Т. дължи на ”Т.С.” ЕАД сумата 648,25 лева - главница за доставена в периода от м.02.2013г. до м.04.2015г. топлинна енергия, в едно със законната лихва от 15.10.2015г. до окончателно плащане; сумата от 58 лева – мораторна лихва върху уважената главница за периода от 31.03.2013г. до 08.10.2015г.

В останалата част решението, като необжалвано, е влязло в сила.

 

ОСЪЖДА на основание чл.77 от ГПК Х.К.Т., с ЕГН: **********  да заплати по сметка на СГС сумата от 49,98 лева, държавна такса за въззивно обжалване.

 

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Б.” ООД.         

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по аргумент от  чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                      ЧЛЕНОВЕ