РЕШЕНИЕ
№ 414
гр. Благоевград, 25.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми юли през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:РОСИЦА ВЕЛКОВА
СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА Въззивно
гражданско дело № 20251200500500 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 2700/29.12.2023 г., подадена от
К. А. Р., ЕГН ********** и К. Ф. К., ЕГН **********, двамата с адрес гр. ***,
чрез адв. Г. Ю., със съдебен адрес гр. *** срещу Решение № 745/06.11.2023 г.,
постановено по гр .д. № 43/2023 г. по описа на РС Благоевград.
С атакуваното решение са отхвърлени предявените от въззивниците
искове, а именно: да бъде признато за установено, че ищецът К. Ф. К. на
основание изтекла погасителна давност в периода след приключване на
съдебното дирене по ч.гр.д.№ 614/2013 г. по описа на PC Благоевград -
15.03.2013 г., не дължи на ответника сумите, както следва: 17 517.78 лв.
главница по договор за кредит от 03.05.2007 г.; 2 521.40 лв. - лихва за периода
от 18.10.2012 г. до 10.03.2013 г.; 2 521.40 лв. - лихва за периода от 18.01.2012 г.
до 10.03.2013 г., както и законна лихва върху главницата, считано от
11.03.2013 г. до окончателното изплащане на сумата, 403.20 лв. заплатена
държавна такса по сметка на PC - Благоевград; 651.60 лв. юрисконсултско
1
възнаграждение, за които е било образувано изп. дело № 115/2013 г. по описа
на ЧСИ с рег. № ***на КЧСИ и с район на действие ОС - Благоевград; да бъде
признато за установено, че ищецът К. Ф. К., на основание изтекла погасителна
давност в периода след приключване на съдебното дирене по ч. гр. дело №
436/2013 г. по описа на PC - Благоевград, не дължи на ответника сумите: 7
407.79 евро главница по договор за кредит за текущо потребление от
10.05.2008 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от
18.02.2013 г. до окончателното изплащане на сумата; 1 955.64 евро- лихва за
периода от 16.06.2012 г. до 17.02.2013 г.; 367.43 лв. - заплатена държавна такса
по сметка на PC Благоевград; 617.44 лв. - юрисконсултско възнаграждение, за
които е било образувано изп. дело № 114/2013 г. по описа на ЧСИ с рег. №
***на КЧСИ и с район на действие ОС - Благоевград; да бъде прогласено за
нищожно споразумение за встъпване в дълг и обединяване и разсрочване на
парични задължения с изх. № 19-С 00329/25.03.2019 г., поради противоречие
със закона и поради липса на съгласие при сключването му, при условията на
евентуалност - като сключено при противоречие със закона - чл. 102 от ЗЗД,
при заобикаляне на закона - чл. 102 от ЗЗД и при липса на съгласие.
Във въззивната жалба се настоява, че решението на първата инстанция е
неправилно, тъй като по делото не било установено цесионерът да е придобил
по силата на договорно правоотношение с цедента процесните парични
вземания. Първоинстанционният съд в своето решение не обсъдил, че
посочените изпълнителни производства били прекратени поради настъпила
перемпция, а ответното дружество въобще не било конституирано като
взискател. К. от своя страна в нито един момент не бил уведомен за
настъпилото частно правоприемство, като това не следвало от извършваните
от длъжника доброволни плащания в периода 11.02. - 07.03.2019 г. По делото
не били представени доказателства, че цедентът е упълномощил цесионера да
да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне на вземане. По отношение
на исковете за недействителност на атакуваното споразумение за встъпване в
дълг се възразява единствено, че първоинстанционният съд не предложил
никакъв доказателствен анализ, поради което в тази част решението следвало
да бъде обезсилено и върнато за ново разглеждане.
В срок е постъпил отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК от страна на
въззиваемото дружество ""Еос Матрикс" ЕООД, в който се оспорват всички
2
възражения на въззивниците и се акцентира, че правните съображения на
съда, послужили за отхвърляне на исковете, били правилни и
законосъобразни. Цитира се съдебна практика, според която било без значение
уведомяването на длъжника за цесията, тъй като този факт не влияел върху
дължимостта на вземането, то продължавало да съществува и следва да бъде
удовлетворено от съдебния изпълнител, като единствено в случай, че
длъжникът изпълни задължението на предишния кредитор може да се
освободи от отговорност, какъвто обаче не бил процесният случай. Отделно се
възразява, че по делото били приобщени доказателства за настъпилото частно
правоприемство. Акцентира се, че кредиторът не бездейства, когато срещу
него е предявен отрицателен установителен иск, тъй като той не разполага с
насрещен осъдителен иск, поради което погасителна давност в хода на това
производство не тече. Оспорват се съображенията за нищожност на
споразумението от 25.03.2019 г., сключено между К. Р. и въззиваемото
дружество.
Иска се потвърждаване на атакуваното от въззивниците решение.
Навежда се и възражение по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК, но в случай, че
съдът измени или отмени акта на първата инстанция.
Окръжен съд-Благоевград, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за недопустимост
на решението по исковете за прогласяване за нищожно на процесното
споразумение, следва да се отбележи, че по начало недопустимо е решение,
което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши спора
по същество - постановено е при липса на право на иск или при ненадлежното
му упражняване, решение, постановено при липса на положителна или
наличие на отрицателна процесуална предпоставка, постановено решение,
3
когато съдът е бил десезиран, решение, постановено по жалба, която е била
недопустима или просрочена. Никоя от тези хипотези не е налице в случая.
Действително, мотивите на РС по тези искове са лаконични и не
кореспондират пряко с предмета на доказване по иска, но е налице
съответствие между тях и изразената в диспозитива воля, поради което съдът
приема за решението за валидно.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269,
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната
проверка нарушение на императивни материално правни норми. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, въззивният
съд възприема изцяло фактическите и правни констатации в обжалваното
решение по отношение исковете с правно основание чл.439 от ГПК, срещу
които се възразява в жалбата.
По доводите за неправилност на решението, настоящият състав намира за
нужно да посочи следното:
Във въззивната жалба са направени редица оплаквания, свързани с
цесията като правен институт, които обаче нямат отношение към иска по
чл.439 от ГПК. С иска по чл.439 от ГПК се цели установяване недължимостта
на вземане, предмет на започнало принудително изпълнение, поради
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което
е издадено изпълнителното основание, факти. В случая ищците се позовават
на настъпила погасителна давност. С решението си РС правилно е изяснил
фактическата обстановка, като е обсъдил предприетите по изп.дело №
4
114/2013 г. и изп.дело № 115/2013 г., и двете по описа на ЧСИ Г. С., рег.№ **от
КЧСИ, изпълнителни действия и е съобразил с кои от тях се прекъсва
давността след 26.06.2015 г., за предадените за събиране суми в светлината на
тълкуването, дадено в т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК ВКС. С оглед на това,
правилно е прието, че давността не е изтекла, още повече, че въззивницата К.
Р. и ответното дружество са сключили на 26.03.2019 г. споразумение, с което
тя признава задълженията и с което по отношение на нея се прекъсва
давността на основание чл.116, б.“а“ от ЗЗД.
Обстоятелството дали и по какъв начин е съобщена продажбата на
вземането на „ОТП Факторинг“ ЕАД на „ЕОД Матрикс“ ЕООД е ирелевантно
за давността. Предвиденото в закона изискване за уведомяване на длъжника от
цедента има за цел да създаде достатъчна сигурност за него за извършената
замяна на стария му кредитор с нов и да обезпечи точното изпълнение на
задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по
смисъла на чл.75, ал.1 ЗЗД. В случая въззивнаиците не доказаха, а и не
твърдят да са изпълнили задължението си на стария кредитор, което
евентуално при липса на надлежно уведомяване би ги освободило от
отговорност пред цесионера.
Отделно от това, ответникът притежава пасивна материална и
процесуална легитимация по иска, доколкото видно от приобщения договор за
цесия от 18.09.2018 г. и Приложение № 1 към него /л.146 гръб– л.151 от
делото на БлРС/, със същите са продадени редица вземания, сред които и тези
по процесните договори за кредит от 03.05.2007 г. и от 10.05.2008 г.
Обстоятелството дали и кога цесията е съобщена на длъжниците не е фактор,
който оказва влияние върху действителността на това правоотношение, а
значението му се изчерпва само в изяснения по-горе смисъл.
По исковете за недействителност на сключеното на 25.03.2019 г.
споразумение за встъпване в дълг на въззивницата К. Р., следва да се
отбележи, че противоречието на закона, като основание за нищожност, се
изразява в съществена колизия с фундаментална, изрична и императивна
законова норма, която пречи на самото създаване на правното
положение. Заобикалянето на закона пък е уредено като самостоятелно
основание за нищожност на договорите – чл. 26, ал.1, пр. второ ЗЗД. То се
отличава от уреденото в предложение първо на посочения текст основание
5
(противоречие със закона) по начина, по който се осъществява забранения от
закона резултат. Докато при противоречието със закона поведението на
страните по сделката е в пряко нарушение на повелителна правна норма, то, за
да се осъществи заобикаляне на закона, участниците в сделката следва да
съзнават, че целят постигането на забранен или непозволен от закона резултат
чрез извършването на една или повече сделки, всяка от които сама по себе си
не противоречи на повелителните правила на закона. В този случай страните
извършват тези сделки не за да получат непосредствените, типични за тях
правни резултати, а за да постигнат друга, по-нататъшна цел, прякото
осъществяване на която би противоречало на закона.
Липсва съгласие по смисъла на чл.26, ал.2, изр.1, пр.2 ЗЗД, в случаите, в
които външно волята на дееспособно лице е обективирана чрез надлежно
поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение.
Волеизявленията /предложение и приемане/ са направени и съвпадат, но някое
от тях или и двете са направени при „съзнавано несъгласие” – без намерение
за обвързване.
При така изяснените предпоставки за недействителност на едно
облигационно правоотношение, в разглеждания казус следва да се съобрази
разпоредбата на чл.101 от ЗЗД, която предоставя възможност трето лице да
встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора
или с длъжника. Независимо от това, с кого е сключено съглашението
встъпилият отговаря пред кредитора солидарно с длъжника за изпълнението
на задължението. С кого е сключено съглашението, има значение за
възможността встъпилият едностранно да отмени или измени сключеното
съглашение. Той няма такова право, ако съглашението е сключено с кредитора.
Заместването в дълг пък се различава от встъпването по това, че длъжникът се
освобождава от задължението. Затова то може да се осъществи само с
изричното съгласие на кредитора, което прави невъзможно едностранното
отстъпване на новия длъжник от задължението.
В случая процесното споразумение е сключено само с кредитора
/двустранно подписано, видно от приложеното такова на л.276-277 от делото
на БлРС/ и има за предмет ликвидно и изискуемо негово вземане. За пълнота
на изложението във връзка с наведените във въззивната жалба възражения
следва да се посочи и че задължението, в което встъпва Р. не е погасено по
6
давност. Дори и обаче да беше погасено по давност, това не би лишило
сделката от предмет доколкото давността не се прилага служебно, а и с
изтичане на давностния срок се погасява не самото субективно право, а
възможността да бъде искано принудителното му осъществяване. В същото
време лицето, с което е договаряла Р. към 25.03.2019 г. – „ЕОС Матрикс“
ЕООД, е било носител на субективното право, предмет на споразумението, по
силата на сключения договор за цесия от 18.09.2018 г. и Приложение № 1 към
него.
По отношение наведените доводи в исковата молба за недействителност
на споразумението във връзка с изразената в него воля на страните, следва да
се посочи, че при неяснота, последната се установява чрез тълкуване. В
установената съдебна практика (обективирана в решение № 504/26.07.2010
г. на ВКС по гр. дело № 420/2009 г., ІV г. о, ГК, решение № 546/23.07.2010
г. на ВКС по гр. дело № 856/2009 г., IV г. о., ГК, решение № 333/19.10.2012
г. на ВКС по гр. дело № 955/2011 г., IV г. о., ГК, решение № 5/30.04.2019 г. на
ВКС по т. дело № 2747/2017 г., І т. о., ТК, решение № 213/06.01.2017 г. на ВКС
по гр. дело № 5864/2015 г., ІV г. о., ГК, решение № 16/28.02.2013 г. на ВКС по
т. дело № 218/2012 г., ІІ т. о., ТК, решение № 60169/28.01.2022 г. на ВКС по т.
дело № 2012/2020 г., I т. о., ТК, решение № 162//29.01.2019 г. на ВКС по гр.
дело № 10/2018 г., I г. о., ГК, решение № 50116/18.10.2022 г. на ВКС по т. дело
№ 1247/2021 г., I т. о., ТК, решение № 102/01.08.2017 г. на ВКС по гр. дело №
50254/2016 г., ІV г. о., ГК, решение № 231/17.01.2020 г. на ВКС по гр. дело №
4249/2017 г., IV г. о., ГК и др.), която се възприема и от настоящия съдебен
състав, от изрично посочените в чл.20 от ЗЗД критерии, по които се
осъществява тълкуването на договорите, се извежда принципът, че меродавна
е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се
установява в съответствие с общоприетото им значение.
При осъществяване на дейност по тълкуване се търси общата воля на
страните – изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение,
изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите
договорни клаузи, със смисъла и целта на договора, с обичаите, практиката и
добросъвестността. На тълкуване подлежи само неясната договорна клауза и
тази, по която е налице спор между страните, като съдът се съобразява с
изявената, а не с предполагаемата воля на страните и не може да подмени
7
съдържанието на изявената, тъй като чрез тълкуване не може да бъде
изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които
страните не са уговаряли. Критериите, регламентирани в чл.20 от ЗЗД са
обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за
смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към
обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при
изпълнението му, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна.
При спор за смисъла на договорна клауза, с която трето лице встъпва в
дълг за определено вземане, действителната воля на страните следва да се
преценява в контекста на целия договор - обстоятелствата, при които е
сключен договора; поведението на страните преди и след сключването му,
характера на преговорите за сключване на договора; разменената
кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него
след сключването му.. Уговорката следва да бъде преценявана и с оглед
характера на задължението; целта, мотивирала страните да постигнат
споразумението за встъпване в дълг и всички обстоятелства, имащи
отношение към произхода на задължението и правната му характеристика.
В случая е видно, че страните не са заместили първоначалния длъжник К.
К. с К. Р., а целта им е била кредиторът да си осигури още едно лице, което да
поеме просрочения дълг на К.. Извод в тази насока се следва от редакцията на
чл.4 от споразумението, в който е посочено, че К. Р., встъпвайки в
задълженията на К. К., отговаря като солидарен длъжник. Индиция е и
обстоятелството, че кредиторът е поел ангажимент да прекрати образуваните
изп.дела пред ЧСИ Г. С. /с длъжник К. К./, едва след окончателното изплащане
на общата сума, уговорена в споразумението. Това е ясен знак, че кредиторът
не е изоставил претенцията си спрямо първоначалния длъжник и не е имал
намерение да го замени с встъпилото в дълг лице К. Р.. Обстоятелството, че е
изготвен погасителен план единствено спрямо Р. не може да разколебае това
становище на съда, тъй като по отношение на другия длъжник е налице
висящо изпълнително производство, при което събирането на дължимите
суми е предоставено на ЧСИ по реда и условията на ГПК. С оглед на това е
предоставена и възможност на Р. да предоговоря индивидуално условията на
споразумението. Не се представиха доказателства, а и при тълкуването на
договора не се установи зад изявлението на някооя от страните по
8
споразумението да липсва вътрешно волево решение или да е направено при
съзнавано несъгласие, без намерение за обвързване.
По така изложените съображения, настоящият състав намира, че
оспореното споразумение не страда от нито един от посочените в исковата
молба пороци в изяснения по-горе смисъл.
Ето защо, въззивният съд приема, че решението на РС-Благоевград е
правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, право на разноски има единствено въззиваемата
страна, каквото искане е направила и пълномощникът й е представил списък
по чл.80 от ГПК, инкорпориран в самия отговор на въззивната жалба.
Единственият разход, който се претендира е юрисконсултско възнаграждение
от 200.00 лв., което следва да бъде присъдено в заявения размер предвид
действителната фактическа и правна сложност на делото, броя предявени
искове, броя проведени съдебни заседания, реално предприетите действия по
процесуално представителство и защита на страна, както и обема събран
доказателствен материал.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 745 от 06.11.2023 г., постановено по гр.д.№
43 по описа за 2022 г. по описа на Районен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА К. А. Р., ЕГН ********** и К. Ф. К., ЕГН **********, двамата
с адрес гр. ***, да заплатят на „ЕОС Матрикс” ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, ж.к.Младост 4, ул.“Бизнес парк
София“ № 1, сграда 15, вх.А, ет.4 представлявано от Р.Е.М.-Т. и Т.И.В., сумата
от 200.00 лв., представяваща направени разноски пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба, подадена чрез ОС-
Благоевград до ВКС, в 1-месечен срок от получаването му от страните.
Председател: _______________________
Членове:
9
1._______________________
2._______________________
10