№ 6268
гр. София, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Василена П. Мидова
при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20241100507234 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Г. Н. К., чрез адв. К., срещу
решение № 503/09.01.2024г., постановено по гр.д. № 46157/2021г. по описа на СРС, 73-
и състав, с което на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, е
признато за установено, че Г. Н. К. дължи на ищеца „БНП Париба Пърсънъл Файненс”
С.А. Париж, сумата 6 115.37 лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит № EMLN-13780886/29.08.2016г., ведно със законната лихва от
04.02.2021г. до изплащане на вземането, и сумата 1.45 лева – възнаградителна лихва,
начислена за периода от 17.12.2020г. до 17.08.2021г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 11.02.2021г. по ч.гр.д.
№ 6752/2021г. по описа на СРС, 73-и състав.
Във въззивната си жалба жалбоподателят е посочил, че обжалва съдебното
решение. СРС не обърнал внимание на възражението му за ненастъпила предсрочна
изискуемост. Въвежда нови възражения за неравноправни клаузи в договора и
завишени лихви. Моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на
предявените от ищеца искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „БНП Париба Пърсънъл
Файненс С.А. Париж”, чрез юрк. Т., депозира писмен отговор, с който оспорва
1
въззивната жалба като неоснователна. Излага, че с отговора на исковата молба
ответникът единствено оспорил настъпването на предсрочната изискуемост, като по
възражението му първоинстанционният съд изложил мотиви. Твърдението за
неравноправни клаузи в договора било преклудирано с оглед нормата на чл. 266, ал. 1
ГПК и не следвало да бъде разглеждано от въззивния съд. Моли въззивната жалба да
бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на първоинстанционния
съд, като правилно и законосъобразно, да бъде потвърдено. Претендира разноски пред
въззивния съд.
Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за
валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за
правилността му единствено на въведените в жалбата основания.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната му част.
Досежно правилността на първоинстанционното решение настоящият въззивен
състав намира следното:
Предвид уговорените от страните срокове досежно задължението на ответника
за плащане настъпил падежът и за последната вноска съобразно договорения
погасителен план – 05.09.2018г., поради което цялото вземане по договора за кредит,
към датата на депозирането на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 04.02.2021г. е
изискуемо. Възражението за ненастъпила предсрочна изискуемост в случая е без
значение.
Действително за първи път с въззивната си жалба ответникът е въвел бланкетно
възражение за наличие на неравноправни клаузи в потребителския договор.
Въззивният съд дори при липса на сезиране с конкретен довод, дължи проверка за
правилното приложение от първоинстанционния съд на императивните
материалноправни норми, относими към сезиралия съда спор. С т. 1 от ТР
1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСТГК ВКС приема, че при проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото
във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по
делото. В случая императивни материалноправни са нормите, уреждащи материята за
неравноправния характер на потребителския договор в ЗПК.
От представените по делото и неоспорени писмени доказателства – договор за
потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит,
издаване и ползване на кредитна карта EMLN-13780886/29.08.2016г., с инкорпориран в
съдържанието на документа погасителен план, представените Общи условия (ОУ) към
същия, стандартен европейски формуляр, медицински въпросник за приемане за
2
застраховане, сертификати и ОУ за застраховка „Защита на плащанията“ и др. се
установява, че ищецът и ответникът Г. Н. К. сключили договор за потребителски
кредит, по силата на който ищецът, като кредитор, поел задължение да предостави на
кредитополучателя Г. Н. К. заемната сума от 7 100 лева. Съобразно съдържанието на
договора кредитополучателят се задължил да закупи застраховка „Защита на
плащанията“ при дължима застрахователна премия от 529.92 лева, както и да заплати
на кредитора такса ангажимент в размер на 346.11 лева. От приложения писмен
договор за кредит от 29.08.2016г. и погасителен план се установява, че страните се
съгласили погасяването на кредита да стане на 24 месечни вноски, всяка в размер
346.11 лева. Съгласно чл. 3 ОУ към договора месечните погасителни вноски включват
главница по заема заедно с надбавка, покриваща разноските на кредитора по
подготовка и обслужване на заема, и определена добавка, съставляваща печалбата на
кредитора. Страните уговорили падежи на вноските, начиная от 05.10.2016г. до
05.09.2019г., годишен лихвен процент (ГЛП) – 8.75% и годишен процент на разходите
(ГПР) – 11.28%. Конкретно в договора било посочено цялото задължение към
кредитора в абсолютна стойност, а именно 8 306.64 лева. Ответникът положил подпис
за приемането на общите условия на ищеца, поради което съдът приема, че договорът
за потребителски кредит от 29.08.2016г. бил сключен от страните по същия при ОУ.
Процесният договор за заем попада в обхвата на регулацията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 22 ЗПК (в приложимата редакция към датата на сключване на договора),
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. т. 7 – 9 договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата
на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по
чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат
и чл. 143 - 148 ЗЗП.
При проверката относно действителността на договора въззивният съд намира,
че същият отговаря от външна страна на установените в разпоредбата на чл. 10, ал. 1
ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен носител, като всички елементи на
договора са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт.
В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 ЗПК в договора е посочен общият размер на
кредита от 7 100 лева - предоставена заемна сума. Фигурира още дължима от
потребителя застрахователна премия от 529.92 лева. В раздел „Условия по договора“,
чл. 2 ОУ предвижда, че сумата 529.92 лева е размер на кредита за покупка на
застраховка „Защита на плащанията“, която кредиторът плаща директно на
застрахователния агент, а потребителят връща същата на кредитора на равен брой
вноски, включени в месечните погасителни такива. Отделно, съгласно същия текст от
ОУ, кредитополучателят заплаща и такса за ангажимент, която в случая е 142 лева,
3
срещу задължение на кредитора да фиксира лихвения процент за срока на договора,
при договорените условия, размери и срокове. В изречение последно на чл. 2 е
предвидено, че кредиторът удържа таксата за ангажимент от общия размер на кредита.
Посочен е общият размер на плащанията по договора – 8 306.64 лева.
Договорът не е сключен при условията на разсрочено плащане за стока или
услуга, поради което разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 8 ЗПК е неприложима.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да
съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички лихвени проценти. Горните изисквания са свързани с
възможността за промяна на първоначално уговорения лихвен процент. В случая
лихвеният процент е уговорен като постоянен, а не променлив, поради което е
достатъчно да бъде посочен неговият размер, което е сторено в договора. При
фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на обстоятелствата по чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, като не важи и изискването за посочване на методиката за определянето
му. Изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК за включване в задължителното съдържание
на договора за потребителски кредит на методика за изчисляване на референтния
лихвен процент не е абсолютно, а е във връзка с разпоредбата на т. 9 на същата норма,
която изисква в договора да бъде посочен лихвеният процент по кредита. Изискването
касае случаите на промяна на лихвените проценти, когато лихвата по договора е
обвързана от прилагане на индекс или референтен лихвен процент, свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент (знач. референтен – опорен, базов).
Въззивният съд обаче намира, че са неясни включените в ГЛП по договора
компоненти. Съобразно чл. 3 ОУ месечните погасителни вноски включват главница по
заема заедно с надбавка, покриваща разноските на кредитора по подготовка и
обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалбата на кредитора. В
съдържанието на договора и погасителния план обаче не са посочени размерите на
двата елемента надбавка и добавка, начинът им на определяне, в коя част на общото
задължение са включени тези допълнителни елементи. След като кредиторът при
формиране цената на предоставения от него финансов ресурс предвижда
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е
включено в тях, за да може да се установи дали правилно е изчислена сумата за ГПР.
Предвид целта за защита на потребителите от неравноправни клаузи в договора за
кредит и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото
изпълнение на подписания договор при сключването му националното и европейското
4
право поставят като изискване кредитополучателят да разполага с всички данни, които
могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (в този смисъл решение от
9 юли 2015 г. по дело C-348/14 Bucura).
Настоящият въззивен съдебен състав счита, че сключеният между страните
договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22, ал. 1, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, където е посочено, че договорът следва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 от ЗПК начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
Установява се от съдържанието на представения по делото договор, че в него е
посочен ГПР в размер на 11.28 %, като формално изискването за посочване е
изпълнено, но липсва информация относно начина на формирането му.
Съдът на ЕС е имал повод да се произнесе в решение от 20.09.2018 г. по дело С-
448/17, че ситуацията, в която договор съдържа само математическа формула за
изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване
данни, следва да се приравни на непосочване на ГПР, тъй като не може да се счете, че
потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания
договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни,
които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. В случая договорът
изобщо не съдържа математическа формула.
При отговора на четвърти въпрос в Решение на СЕС по дело С-377/2014г., в т. 91
се приема, че член 3, буква „л“ и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, както и
точка I от приложение I към тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият
размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на
разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които
заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и
които на практика не се изплащат на потребителя. За отговора на въпроса СЕС
съобразява следното:
След като понятието „обща сума, дължима от потребителя“ е определено в член
3, буква „з“ от Директива 2008/48 като „сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя“, то понятията „общ размер на кредита“ и „общи
разходи по кредита за потребителя“ взаимно се изключват и поради това не би могло
общият размер на кредита да включва суми, включени в общите разходи по кредита за
5
потребителя (т. 85 от Решение на СЕС по дело С-377/2014г.). Поради това СЕС
приема, че в общия размер на кредита се включват само реално предоставени на
разположение на потребителя суми, но не и такива които не са му били изплатени от
кредитора, а последният ги е ползвал (удържал/приспаднал) за плащане на разходи
свързани с кредита. Незаконосъобразното включване в общия размер на кредита на
сумите, попадащи в общите разходи по кредита за потребителя задължително би
довело до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване на последния се
взема предвид общият размер на кредита (т. 87).
Разрешението дадено по т. 91 от това решение на СЕС означава, че за целите на
изчисляване на ГПР суми, които реално не са предоставени на потребителя, а с тях се
покриват разходи по кредита не могат да формират част от общият размер на кредита,
тоест те не следва да се отчитат като главница по кредита. Чрез тяхното включване
като главница по кредита изкуствено се намалява размера на ГПР, но доколкото те се
олихвяват се увеличава размерът като абсолютна стойност на сумата за
възнаградителна лихва, а оттам и на общата сума дължима от потребителя, а така се
нарушава функцията на ГПР на единен показател за стойността на кредита с оглед
общия пазар (тоест възможността за преценка от потребителя кой кредитен продукт на
кой кредитодател е най-изгоден за него).
Предвидената в договора такса за ангажимент в размер на 142 лева, която
съобразно чл. 2 от договора се удържа от заемната сума, следва да бъде включена в
ГПР. В разглеждания казус обаче от съдържанието на договора и ОУ към него не става
ясно дали същата такса за ангажимент е съобразена при изчисляването на ГПР
съобразно § 1, т. 1 от ДР ЗПК.
Застрахователната премия по сключен договор за застраховка е разход, пряко
свързан с договора за кредит и също следва да намери отражение в размера на ГПР.
Изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е въведено с цел да гарантира
възможността потребителят на финансови услуги да сравни процента на разходите по
кредитите на отделните институции, както и да сравни условията на отделните
кредитни институции, като има данни какви задължения се включват в посочения от
кредитора ГПР за всеки конкретен договор за кредит. Непосочването ясно и
недвусмислено на компонентите, които са включени при определянето на ГПР прави
невъзможно за средния потребител обективно да сравни условията, предлагани от
различните кредитодатели, съответно - да вземе информирано решение услугите на
кого от тях да избере.
В обобщение съставът на въззивния съд приема, че в договора за кредит не са
посочени елементите на ГПР, което създава неяснота за потребителя, поради което
съдът намира че ситуацията следва да се приравни на непосочване на ГПР с последица
– недействителност на договора за кредит. В случая, по горните мотиви сумата, която
6
ответникът получил от кредитодателя е в размер на 6 958 лева (7 100-142). Съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК при недействителност на договора за кредит потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. С
исковата молба ищецът признава и от представеното от него извлечение се установява,
че ответникът заплатил по кредита суми в общ размер 1 912.33 лева. Ето защо чистата
стойност на кредита, която се дължи на кредитора, след приспадане на направените
погасявания чрез плащане, възлиза в размер на разликата от 5 045.67 лева. До
последния размер искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК,
вр. чл. 240 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен, а за горницата до пълния
предявен размер от 6 115.37 лева – отхвърлен като неоснователен. Като неоснователен
следва изцяло да бъде отхвърлен и искът за договорно възнаграждение.
Изводите на въззивния съд не съвпадат изцяло с тези на първоинстанционния
съд, поради което решението на СРС следва да бъде отменено в частта, с която се
признава за установено, че ответникът Г. Н. К. дължи на ищеца главница по договора
за кредит над сумата 5 045.67 лева до пълния предявен размер от 6 115.37 лева, и в
частта, в която изцяло е уважен установителният иск за сумата 1.45 лева –
възнаградителна лихва за периода от 05.03.2017г. до 05.09.2018г., като вместо това
установителният иск за главница по договора за потребителски кредит бъде отхвърлен
за горницата над установения размер от 5 045.67 лева до пълния предявен размер от
6 115.37 лева, а искът за договорна лихва – изцяло отхвърлен като неоснователен. В
останалата част, в която е установено вземане за главница в размер на сумата 5 045.67
лева, като правилно и законосъобразно първоинстанционното съдебно решение следва
да бъде потвърдено.
По разноските:
Горния изход на спора налага първоинстанционното съдебно решение да бъде
отменено и в частта, в която СРС присъдил на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца
разноски, сторени в производството по чл. 422 ГПК, над сумата 82.49 лева и над
сумата 145.46 лева – разноски, сторени по ч.гр.д. № 6752/2021г. по описа на СРС, 73-и
състав.
При горния изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски имат и
двете страни.
Въззиваемият-ищец е представляван от юрисконсулт и претендира разноски. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени 82.49 лева разноски
за юрисконсултско възнаграждение, сторени пред СГС.
Въззивникът-ответник претендира разноски и доказва такива за заплатена
държавна такса в размер на 122.34 лева. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да му
бъдат присъдени разноски, сторени пред СГС в размер на сумата 21.24 лева.
Представляван е от адв. Н. К., която претендира разноски за осъществена безплатна
7
защита.
Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА въвежда задължение за съда да определи
адвокатско възнаграждение при представителство, осъществявано безплатно при
условията на ал. 1 на същия текст, като съгласно препращащата норма на чл. 38, ал. 2
ЗА, то следва да е в размер не по-малък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2
ЗА. Последната норма предвижда, че размерът на възнаграждението се определя в
договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер
трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в
наредбата на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.
Справедливият и обоснован размер на възнаграждението се определя от една
страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на
делото и извършената от адвоката работа. Макар и чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА да препраща
към размерите, определени съобразно Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за
адвокатска работа, настоящият съдебен състав приема, че не е обвързан от
определените по правилата на Наредбата възнаграждения. Актуалната редакция на
наредбата сочи, че адвокатските възнаграждения се определят в зависимост от
защитавания интерес, по всеки от исковете поотделно - чл. 2, ал. 5 от Наредбата, а
критериите за фактическа и правна сложност за адвокатска работа, свързана с
процесуално представителство са дадени в пар. 1а, т. 2 ДР на Наредбата. Преценката
си обаче относно справедливия и обоснован размер, фактическата и правна сложност
на делото и извършената от адвоката работа, съдът следва да извърши конкретно във
всеки отделен случай. Посочените в Наредбата размери на адвокатските
възнаграждения не са задължителни за съда - те могат да бъдат ползвани единствено
като ориентир. Аргументи в тази връзка - разрешението по т. 1 от решение на Съда на
Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22.
По горните мотиви съдът намира, че фактическата и правна сложност на
процесуалните действия, извършени от адвокат Н. К. пред въззивния съд обуславят
размер на възнаграждението от 200 лева, а пред СРС – 400 лева, които суми следва да
послужат като база за определяне на възнаграждението й по чл. 78, ал. 3, вр. чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗА, съобразно отхвърлената част от исковете. При това положение на адв. Н. К.
се полага възнаграждение в размер на 70.04 лева за защитата пред СРС и 35.02 лева –
за защитата пред СГС, които суми следва да й бъдат присъдени.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 503/09.01.2024г., постановено по гр.д. № 46157/2021г. по
описа на СРС, 73-и състав, в частта, в която по предявените от ищеца „БНП Париба
8
Пърсънъл Файненс” С.А. Париж, рег. № *********, искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, е признато за установено, че Г. Н. К., ЕГН
**********, дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А. Париж, рег. №
*********, главница по договор за потребителски кредит № EMLN-
13780886/29.08.2016г. в размер на горницата над 5 045.67 лева до предявения от ищеца
размер от 6 115.37 лева, и сумата 1.45 лева, представляваща възнаградителна лихва по
същия договор, начислена за периода от 17.12.2020г. до 17.08.2021г., и в частта, в
която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, Г. Н. К., ЕГН **********, е осъден да заплати на
„БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А. Париж, рег. № *********, разноски над сумата
82.49 лева – разноски в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК, сторени пред СРС и над
сумата 145.46 лева – разноски по ч.гр.д. № 6752/2021г. по описа на СРС, 73-и състав,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А. Париж, рег.
№ *********, срещу Г. Н. К., ЕГН **********, иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал.
1, т. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за признаване за установено, че Г. Н. К., ЕГН
**********, дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А. Париж, рег. №
*********, горницата над 5 045.67 лева до предявения от ищеца размер от 6 115.37
лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № EMLN-
13780886/29.08.2016г. и предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, т. 1 ЗЗД,
вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата 1.45 лева - възнаградителна лихва по същия договор,
начислена за периода от 17.12.2020г. до 17.08.2021г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 503/09.01.2024г., постановено по гр.д. №
46157/2021г. по описа на СРС, 73-и състав, в частта, в която е признато за установено,
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, т. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, че Г. Н.
К., ЕГН **********, дължи на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А. Париж, рег. №
*********, сумата 5 045.67 лева, представляваща главница по договор за
потребителски кредит № EMLN-13780886/29.08.2016г., за което вземане на 11.02.2021г.
по ч.гр.д. № 6752/2021г. по описа на СРС, 73-и състав, е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, „БНП Париба Пърсънъл Файненс”
С.А. Париж, рег. № *********, да заплати на Г. Н. К., ЕГН **********, сумата 21.24
лева – разноски по делото, сторени пред СГС.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, „БНП
Париба Пърсънъл Файненс” С.А. Париж, рег. № *********, да заплати на адвокат Н.
К., с адрес гр. София, ул. ****, офис № 2, тел. ****, сумата от 70.04 лева – полагащо
се адвокатско възнаграждение за осъществена защита по делото пред СРС и 35.02
лева - полагащо се адвокатско възнаграждение за осъществена защита по делото пред
СГС.
9
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.
3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10