РЕШЕНИЕ
гр. София, 23.01.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Б” въззивен състав,
в публичното заседание на четвърти ноември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл.с. АДРИАНА АТАНАСОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Адриана Атанасова в.гр.дело № 12166 по
описа за 2018г., и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.
С решение № 435714 от 22.06.2018г., постановено по гр. д. № 49095/2017г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 78-ми състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителен
иск с правно основание чл. 415 от ГПК е признато за установено, че ответницата И.М.Я.
дължи на ищеца следните суми: 500 лв. –
стойността на потребена от ответника топлинна енергия за периода 20.03.2014 г.
– април 2014 г. , 100 лв. – обезщетение
за забавено плащане на главницата от 500 лв. , за периода 15.09.2014 г. –
07.03.2017 г., като искът по чл. 415, ал. 1 от ГПК е отхвърлен в следните
части, като погасен по давност: в частта за признаване за установено, че
ответницата дължи на ищеца сума в размер над ¼ от 500 лв. до пълния
предявен размер от ¼ от 4 271,89 лв. – цена за ползвана топлоенергия и в
частта за признаване за установено, че ответника дължи на сума в размер над
¼ от 100 лв. до пълния предявен размер от ¼ от 694,89 лв. – лихва
за забава върху главницата, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, до
окончателното изплащане на сумата. Освен
това със същото решение е признато за установено, че ответникът М.П.С. дължи на
ищеца „Т.С.” ЕАД следните суми: 500 лв.
– стойността на потребена от ответника топлинна енергия за периода 20.03.2014
г. – м.04.2014 г., 100 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата от 500 лв.,
за периода 15.09.2014 г. – 07.03.2017 г., като искът по чл. 415, ал. 1 от ГПК е
отхвърлен в следните части, като
погасен по давност: в частта за признаване за установено, че ответникът дължи
на ищеца сума в размер над 3/4 от
500 лв. до пълния предявен размер от 3/4 от 4 271,89 лв. – цена за ползвана
топлоенергия и в частта за признаване за установено, че ответника дължи на сума
в размер над 3/4 от 100 лв. до
пълния предявен размер от 3/4 от 694,89 лв. – лихва за забава върху главницата,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, до окончателното изплащане на
сумата.
Ответницата И.М.Я. е осъдена на основание чл. 78, ал.
1 ГПК да заплати на „Т.С.” ЕАД освен това и сумата от ¼ от 259,14 лв. –
деловодни разноски пред първа инстанция и сумата от ¼ от 20, 15 лв. –
деловодни разноски по заповедното производство. Същевременно ответникът М.П.С.
е осъден да заплати на ищеца сумата от ¾ от 259,14 лв. - деловодни
разноски пред първа инстанция и сумата от 3/4 от 20, 15 лв. – деловодни
разноски по заповедното производство.
Решението е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Б.” ООД.
Срещу решението в частта, в която исковете
са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, в която са
изложени подробни съображения за необоснованост и неправилност на постановения
съдебен акт поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. Въззивникът поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд е определил количеството потребена топлинна енергия
съобразно приетите по делото писмени доказателства и изготвената съдебно –
счетоводна експертиза. Намира, че неправилно е приложен институтът на
давността, тъй като процесният период обхваща м.05.2013г. –м.04.2016г.,
обективиран в обща фактура № **********/31.07.2014г. с падеж 15.09.2014г., обща
фактура № **********/31.07.2015г. с падеж 15.09.2015г. и обща фактура № **********/31.07.2016г. с падеж
15.09.2016г., а заявлението за издаване
на заповед за изпълнение е депозирано на 17.03.2017г. Счита, че периодът, за който следва да бъде приложена
давността е до м.02.2014г. Поддържа се, че е било доказано по делото наличието
на ликвидни и изискуеми вземания на дружеството.Предвид изложеното моли за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и постановяване на
друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло.
Въззиваемите страни - ответници И.М.Я. и М.П.С.
не изразяват становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна,
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките
на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие
с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Въззивната жалба е неоснователна по следните
съображения:
За уважаване на предявения иск по чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на
ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти:
съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на
топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия
за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.
Основният спорен по делото
въпрос е дали първоинстанционният съд
правилно е приложил разпоредбата на чл. 111 ЗЗД и сумите, за които искът е бил
отхвърлен са погасени по давност.
По отношение на оплакването, че първоинстанционният
съд не е приложил правилно института на давността следва да се отбележи, че
макар ищецът да има право на вземане срещу ответника в пълен размер за главници
за процесния период и за законна лихва за периода от 15.09.2014г. до
07.03.2017г., това субективно право не може изцяло да бъде удовлетворено по
принудителен ред с помощта на държавната принуда, към което е насочено исковото
производство, тъй като претендираното главно вземане е покрито с давност поради
неупражняването му в три годишния срок от настъпване на неговата изискуемост.
Съгласно задължителните за правосъдните
органи тълкувателни разяснения на ОСГТК на ВКС, дадени в ТР № 3/2011 г. от
18.05.2012 г., „понятието „периодично
плащане” по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на
повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен
правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали
от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без
да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви”…”Вземанията
на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на
доставчици на комуникационни услуги също съдържат изброените признаци на
понятието, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност”.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнени по чл.
410 ГПК е подадено на 20.03.2017г., поради което в този момент е прекъснато
теченето на погасителната давност. Тъй като в чл. 32, ал. 1 от ОУ (2008г. ) и
чл. 33 от ОУ (2014г.) е уговорено, че потребителят е длъжен да заплаща
продажната цена за доставената топлинна енергия ежемесечно – в 30 дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнася, тези парични задължения стават
изискуеми на 30-то число, следващо месеца, за който са дължими. Именно от този
момент започва да тече погасителната давност – арг. чл. 114, ал. 1 ЗЗД.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено на 20.03.2017г.,
поради което вземанията, станали изискуеми преди 20.03.2014г., са погасени с
изтичане на погасителна давност.
Предвид гореизложеното и от компетентно изготвено заключение
на ССЧЕ се установява, че размерът на непогасеното по давност задължение за
плащане на главница възлиза на 500 лв., като правилно първоинстанционният съд е
уважил иска в частта за твърдяната главница
до ¼ от 500 лв. по отношение на първия ответник и до ¾
части по отношение на втория ответник, доколкото ответниците са собственици на
процесния топлоснабден имот при тези
квоти.
По отношение режима на забавата за
дължими суми за консумирана топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016г. са
приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014
г. Следователно за задълженията от този период са приложими ОУ от 2014 г.,
съдържанието и публичното оповестяване на които е служебно известно на съда.
Съгласно чл.32, ал.2 от Общите условия от 2014г. след отчитане на средствата за
дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки продавачът издава за
отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и фактура
за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните
сметки. Съгласно чл.33, ал.2 от ОУ от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал.2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. В чл.33, ал.4 от ОУ от 2014
г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2, ако не са заплатени в
срока по ал.2. От анализа на посочените разпоредби на Общите условия на ищеца
от 2014 г. следва, че макар да са изискуеми месечно дължимите суми в 30-дневен
срок от датата на публикуването на задълженията (съгласно чл.32, ал. 1 от ОУ от
2014 г.), длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на задължението си за
заплащане цена на топлинна енергия в 30-дневен срок от публикуване на фактурата за
потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период. В хода на съдебния процес ищецът
не е ангажирал доказателства относно публикуването на фактурите на интернет
страницата му, респ. относно датата, на която е сторил това. Предвид
гореизложеното въззивната жалба по отношение на законната лихва за забава
следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде
потвърдено в тази част.
Така мотивиран, въззивният съд
намира, че правилно районният съд е приел за погасени по давност вземанията за
периода м.05.2013г. – м.01.2014г., като е уважил претенцията само за заплащане
на задълженията за главница, представляваща стойността на неплатена топлинна
енергия и дялово разпределение за периода м.20.03.2014 г. – м.04.2014г.
При този изход на спора въззивникът няма право на
разнокси, а на въззиваемият макар и да има право на разноски, такива не следва
да му бъдат присъждани, тъй като не се представени доказателства за реално
направени такива.
С оглед на цената на иска
въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал.
2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от горното, Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 435714 от 22.06.2018г., постановено по гр. д. № 49095/2017г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 78-ми състав в обжалваната част.
Решението в необжалваната част е влязло в
законна сила.
Решението е постановено
при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД
– „Б.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.