№ 504
гр. Монтана, 21.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ЧЕТВЪРТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:АНЕЛИЯ ЦЕКОВА
при участието на секретаря ЕЛЕНА В. Т.-ЕФРЕМОВА
като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ ЦЕКОВА Гражданско дело №
20251630101067 по описа за 2025 година
Предявени са искове с правно основание чл.344 ал.1 т. 3 от Кодекса на
труда, във връзка с ал.225 ал.1 от КТ; чл.344 ал.1 т.3, във връзка с чл.225 ал.2
от КТ; чл.224 от КТ и по чл.86 ЗЗД.
Производството е по реда на чл.357 от КТ.
След допуснато изменение на иска:
Предявени са искове с правно основание чл.344 ал.1 т. 3 от Кодекса на
труда, във връзка с ал.225 ал.1 от КТ; чл.344 ал.1 т.3, във връзка с чл.225 ал.2
от КТ; по чл.124 ал.1 ГПК, във връзка с чл.224 от КТ и по чл.86 ЗЗД.
Ищецът, И. Д. Н., ЕГН ********** и адрес за кореспонденция: гр. с
адрес: гр. Монтана, ж.к. П. № 1, вх. Е, ет. 2, ап. 65, GЅМ ****, чрез
процесуалния си представител адвокат Ц. С., вписана в АК – Бургас, е
предявил иск срещу: РАЙОННА ПРОКУРАТУРА – МОНТАНА, БУЛСТАТ:
****, със седалище: гр. Монтана. ул. „Марин Дринов“ № 2, ет. 4,
представлявана от административния ръководител - районен прокурор Е. Е.
О..
С исковата си молба твърди, че с Районна прокуратура - Монтана имал
сключен Трудов договор № 1 от 02.08.2010 г., съгласно който изпълнявал
длъжността „Съдебен администратор“.
Договорът му бил прекратен на 04.01.2023 г. със Заповед № 4 от
04.01.2023 г. по описа на Районна прокуратура - Монтана на основание чл.
340а, ал. 6 от Закона за съдебната власт.
С Искова молба вх.№ 2174/01.03.2023 г. оспорил уволнението си пред
Районен съд - Монтана като бил предявил искове по чл. 344. ал. 1. т. 1 и т. 2 от
1
Кодекса на труда. По образуваното гр. д. 20231630100524 по описа на РС
Монтана са се отстранили всички съдебни състави, а делото е изпратено по
реда на чл. 23, ал. 3 от ГПК от Окръжен съд - Монтана, за разглеждане от
Районен съд - Лом. Районен съд - Лом не е уважил претенциите му по
образуваното пред него гр. дело 20231620101098, като с Решение №
3/03.01.2024 г., постановено на 04.01.2024 г., е отхвърлил предявените от него
искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ срещу Районна прокуратура -
Монтана, като неоснователни.
С Решение № 482 от 08.08.2024 г. по в. гр. д. 20241400500391 по описа
на Окръжен съд - В., изцяло е отменено Решение № 3 от 03.01.2024 г. по гр. д.
№ 1098/2023 г. на Районен съд - Лом, с което са отхвърлени, като
неоснователни, предявените от него искове, като Окръжен съд - В. е признал
за незаконно уволнението му и го е възстановил на заеманата преди
уволнението длъжност „Съдебен администратор" в Районна прокуратура -
Монтана. След депозирана касационна жалба от страна на Районна
прокуратура - Монтана, Върховния касационен съд в свое Определение №
1350 от 20.03.2025 г. к. гр. д. 20248002104475 по описа на съда за 2024 г. не е
допуснал касационно обжалване на Решение № 482 от 08.08.2024 г. по в. гр. д.
20241400500391 по описа на Окръжен съд – В., с което последното е влязло в
законна сила.
Въз основа на гореизложеното за него е възникнал правен интерес за
предявяване на следните искове:
1. На основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка чл. 225, ал. 1 от Кодекса на
труда - обезщетение от работодателя в размер на брутното трудово
възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това
уволнение, а именно - за периода от 04.01.2023 г. до 22.02.2023 г.
Считано от датата на прекратяване на трудово му правоотношение с
Районна прокуратура - Монтана със Заповед № 4 от 04.01.2023 г. по описа на
Районна прокуратура - Монтана - а именно от 04.01.2023 г. до 22.02.2023 г., е
останал без работа. Това е видно от представената Трудова книжка Серия В,
852463, където последното вписано трудово правоотношение е именно с
ответника – Районна прокуратура - Монтана.
Горното се потвърждава и от Служебна бележка изх. 60-05-10-
7413/25.03.2025 г. на Агенция по заетостта в уверение на това, че е бил
регистриран в Бюро по труда в периода от 06.01.2023 до 22.02.2023 г., както и
от представената Служебна книжка № 1292 от 01.04.2004 г., Серия А, №
23126.
Видно от приложената Справка от 17.04.2025 г. - Данни за осигуреното
лице И. Д. Н. за периода от 01.01.2022 г. до 31.12.2022 г., издадена от ТД
Велико Търново е, че начисленият му месечен осигурителен доход през
последния месец, предшестваш уволнението му - декември 2022 г. е 3785,54
лв. при 19 /деветнадесет/ работни дни. Или, среднодневното трудово
възнаграждение за месец декември 2022 г. е в размер на 199,24 лв.
В посоченият период от 04.01.2023 г. до 22.02.2023 г. са 36 /тридесет и
шест/ работни дни, или по 199,24 лв. на ден прави сума в размер на 7 172,64
2
лв. /седем хиляди сто седемдесет и два лева и шестдесет и четири стотинки/
2. На основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 2 от Кодекса
на труда - за времето през което е работил на по-нископлатена работа -
разликата в заплатите при ответника - Районна прокуратура - Монтана и
Регионално управление на образованието - Монтана към Министерство на
образованието и науката за периода от 23.02.2023 г. до 03.07.2023 г.
ОБЩО РАЗЛИКА ЗА ПЕРИОДА ОТ 23.02.2023 г. до 03.07.2023 г. 7
005,98 лв.
3. На основание чл. 224 от КТ обезщетение за неизползван платен
отпуск, за времето от 01.01.2023 г. до 22.02.2023 г.
Видно от т. 8 от последното двустранно подписано между него и
ответника Допълнително споразумение № 44 от 26.05.2021 г. към ТД №
1/02.08.2010 г. е, че се е договорил с работодателя му - Районна прокуратура -
Монтана, за 40 /четиридесет/ дни платен годишен отпуск, или при 12
/дванадесет/ месеца, по 3,33 дни на месец, или за горния период от 01.01.2023
до 22.02.2023 г. са 7 /седем/ дни.
При среднодневно брутно трудово възнаграждение от 199.24 лв., прави
сума в размер на 1 394,68 лв. - обезщетение за неизползван платен отпуск за
времето от 01.01.2023 г. до 22.02.2023 г.
Видно от т. 2 на Заповед № 4 от 04.01.2023 г. по описа на Районна
прокуратура - Монтана, е че ответника му е изплатил два дни неизползван
платен годишен отпуск за 2022 г., но не и през времето през което е бил
трайно безработен /регистриран в Бюро по труда/.
Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25.06.2020 г. по
съединени дела С-762/2018 г. и С- 37/2019 г., което е задължително за
българския съд на основание чл. 633 ГПК, работник/служител, който е
уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с
националното право вследствие на уволнението му със съдебно решение, има
право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от
датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа
вследствие на тази отмяна, поради което работодателят дължи обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск в случай, че уволнението е признато за
незаконно и служителят е възстановен на работа, при последващо
прекратяване на трудовото правоотношение на възстановения служител, за
отпуска натрупана през периода от предходното му незаконно уволнение до
възстановяването му на работа.
Видно от доказателствата по делото е, че на 23.02.2023 г. е започнал
работа при друг работодател, с което задължението на ответника да му
заплати платен годишен отпуск за останалия период, е отпаднало.
На 01.04.2025 г. се е явил в Районна прокуратура – Монтана, за да
заеме длъжността „Съдебен администратор“, на която е възстановен,
допуснат е до работното си място, и към момента работи при ответника.
Моли съда да постанови решение, с което за се осъди Районна
прокуратура - Монтана с БУЛСТАТ **** и адрес на управление: гр. Монтана,
3
ул. „Марин Дринов“ № 2, представлявана от Е. Е. О. - административен
ръководител, районен прокурор на Районна прокуратура - Монтана, да му
заплати сумата от 15 573.30 лв. (петнадесет хиляди петстотин седемдесет и
три лева и тридесет ст.), от която:
1. Обезщетение за времето, през което е останал без работа поради
уволнението на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ за
времето от 04.01.2023 г. до 22.02.2023 г. сума в размер на 7 172.64 лв. /седем
хиляди сто седемдесет и два лева и шестдесет и четири стотинки/;
2. Обезщетение за времето, през което е работил на по-нископлатена работа на
основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 225, ал. 2 от КТ за времето от
23.02.2023 г. до 03.07.2023 г. сума в размер на 7 005,98 лв. /седем хиляди и пет
лева и деветдесет и осем ст. /;
3. Да се признае за установено правото му да ползва платен годишен отпуск за
периода от датата на незаконното му уволнение – 04.01.2023 година до
възстановяването му на работа – 31.03.2025 година, както и да му заплати
законната лихва върху дължимите обезщетения, за времето от дата поканата, а
именно - 01.04.2025 г. до окончателното изплащане.
Претендира направените по делото разноски за всички инстанции,
включително за адвокатско възнаграждение, съдебно-деловодни разноски,
транспортни разходи и други.
Моли да се постанови предварително изпълнение.
Ответникът Районна прокуратура – Монтана, представлявана от
административен ръководител Районен прокурор - Е. Е. О. - с
административен адрес гр.Монтана, ул. „Марин Дринов“ № 2, в срока,
предвиден за отговор взема становище по исковете.
Заявява, че предявените искове са допустими.
Предявените искове са частично основателни. Оспорва изцяло
предявения иск с правно основание чл.224 от КТ.
Издадената Заповед № 4/04.01.2023г. на РП – Монтана, с която И. Д.
Н. е бил освободен от работа, считано от 04.01.2023г., е отменена от съда и
същия е възстановен на работа.
С Решение № 482/08.08.2024г. на ОС - В. е отменено Решение №
3/03.01.2024г. на РС - Монтана. Уволнението е признато за незаконно и
ищецът е възстановен на работа. С определение № 1350/20.03.2025г. ВКС не е
допуснал касационно обжалване, поради което Решението на ОС - В. е влязло
в сила.
В изпълнение на съдебния акт на 01.04.2025г. И. Н. се е явил на работа
в РП - Монтана и към настоящия момент заема длъжността „Съдебен
администратор“ в РП - Монтана.
Съгласно разпоредбите на чл.225, ал.1 и ал.2 от КТ при незаконно
уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от
работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето,
през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6
месеца. Когато през времето по предходната алинея работникът или
4
служителят е работил на по-нископлатена работа, той има право на разликата
в заплатите.
В конкретния случай, с оглед влезлия в сила съдебен акт, с който
уволнението е признато за незаконно, безспорно се дължи обезщетение.
Оспорва иска за обезщетение на основание чл.224 от КТ, тъй-като
законодателя е предвидил, че при прекратяване на трудовото правоотношение
работникът или служителят има право на парично обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск. Обезщетението по предходната алинея
се изчислява към деня на прекратяването на трудовото правоотношение. С
оглед на това счита иска в тази му част за неоснователен, поради което го
оспорва.
В представени писмени бележки, приема, че дължимото обезщетение по
чл.225 ал.1 от КТ е нетен размер на 5 870.71 лв., по чл.225 ал.2 от КТ – нетен
размер от 4 704.05 лв., или за шест месечния период е от нетен размер на 10
574.76 лв., с приспаднат дължим данък от 10 % ДДФЛ, без фонд СБКО.
Моли съда да уважи иска до размера посочен от вещото лице с
изключение на сумата за СБКО, която няма характер на постоянно трудово
възнаграждение и не следва да се включва в сумата за брутното трудово
възнаграждение за последния месец, въз основа на който се изчислява.
Вещото лице е дало отговор на въпроса относно ползваните от ищеца
дни платен отпуск, за което е посочила, че разликата е от 24 дни.
Доказателствата по делото са писмени.
Допусната е и назначена съдебно-икономическа експертиза, изпълнена
от вещото лице И. А., приета от съда и не оспорена от страните.
След приемане заключението на вещото лице и направено искане от
процесуалния представител на ищеца, на основание чл.214 ал.1 ГПК е
допуснато изменение на предявените искове както следва:
По чл.225 ал.1 от КТ – осъдителен иск за изплащане обезщетение в
размер на 6 633.71 лв.;
По чл.225 ал.2 КТ - осъдителен иск за изплащане обезщетение в размер
на 5 500.06 лв.
Съдът, след като прецени доказателствата по делото, доводите на
страните, констатациите от заключението по допуснатата и приета съдебно-
икономическа експертиза, на основание чл.235 ГПК, приема за установено
следното:
Не се спори, че страните са били в трудово правоотношение, по силата
на което ищецът е заемал длъжността „Съдебен администратор“ при
ответника, като трудовото му правоотношение било прекратено със Заповед
№ 4 от 04.01.2023 г. на работодателя на основание чл.340а ал.6 от Закона за
съдебната власт, освободен е от работа, считано от 04.01.2023г.
С Решение № 482/08.08.2024г. на ОС - В. е отменено Решение №
3/03.01.2024г. на РС – Лом, с която е отхвърлена претенцията на ищеца за
5
признаване уволнението му за незаконно и за възстановяването му на
заеманата преди уволнението длъжност. Уволнението е признато за незаконно
и ищецът е възстановен на работа.
С определение № 1350/20.03.2025г. ВКС не е допуснал касационно
обжалване, поради което Решението на ОС - В. е влязло в сила.
В изпълнение на съдебния акт, на 01.04.2025г. И. Н. се е явил на работа
в РП - Монтана и към настоящия момент заема длъжността „Съдебен
администратор“ в РП - Монтана.
Установено е безспорно, че от датата на прекратяване на трудово
правоотношение на ищеца с Районна прокуратура - Монтана със Заповед № 4
от 04.01.2023 г. по описа на Районна прокуратура - Монтана - а именно от
04.01.2023 г. до 22.02.2023 г., същият е останал без работа. Това се установява
от представената Трудова книжка Серия В, 852463, където последното
вписано трудово правоотношение е именно с ответника – Районна
прокуратура - Монтана.
Съгласно Служебна бележка изх. 60-05-10- 7413/25.03.2025 г. на
Агенция по заетостта, се установява, че е бил регистриран в Бюро по труда в
периода от 06.01.2023 до 22.02.2023 г., както и от представената Служебна
книжка № 1292 от 01.04.2004 г., Серия А, № 23126.
На 23.02.2023 г. е започнал работа при друг работодател.
От 01.04.2025 г. заема и по настоящем длъжността „Съдебен
администратор“ в Районна прокуратура – Монтана, след влизане в сила на
съдебните актове, по повод оспорване на уволнението и признаването му за
незаконно.
При тази фактическа обстановка се налагат следните изводи:
Когато в рамките на шестмесечния период след незаконното уволнение,
работникът или служителят е постъпил на работа при нов работодател по
трудов договор със срок, изтекъл в рамките на шестте месеца, първоначалният
работодател дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода преди и след
времетраенето на срочния трудов договор, а по време на изпълнението му, ако
работата е била по-ниско платена и обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ. В тази
хипотеза, причинно-следствената връзка между незаконното уволнение и
причинената вреда от оставането без работа не е прекъсната - с постъпването
си на работа по срочно трудово правоотношение, служителят е ограничил
размера на вредите от незаконното уволнение, но не е реализирал постоянния
доход, следващ се при безсрочно трудово правоотношение, обезпечаващ
нормалното поемане на непосредствените нужди за съществуване. Когато в
рамките на шестмесечния период след незаконното уволнение, работникът
или служителят е постъпил на работа при нов работодател по трудов договор
за неопределено време, обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ се дължи за периода
от уволнението до постъпването на новата работа, а след постъпването, ако
тази работа е по-ниско платена се дължи обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ до
изтичане на шестмесечен срок, съгласно Решение № 944 от 7.12.2009 г. на
ВКС по гр. д. № 5022/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Цачева.
Предпоставките за уважаване на иска са вреди за ищеца за не повече
от шестмесечен период след незаконното уволнение, изразяващи се в
разликата между стойността на трудовото възнаграждение, получавано на
длъжността, заемана преди незаконното уволнение и длъжността, заемана при
6
друг работодател след уволнението, както и причинна връзка между
уволнението и вредите.
Видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, която
съда възприема изцяло, като дадена компетентно, обективно и без да е
заинтересована от изхода на делото, и я приобщава като доказателство, се
установява, че за периода от 06.01.2023 г. до 22.02.2023 год. ищецът е бил
регистриран като безработен в Дирекция „Бюро по труда“ – Монтана. Със
Заповед № РД 10-253 от 23.02.2023 година на Министъра на образованието,
считано от същата дата е назначен за държавен служител на длъжност:
„Старши експерт по информационно осигуряване“ в Регионално управление
на образованието град Монтана.
Това обстоятелство налага извода, че на ищеца се дължи обезщетение в
периода 04.01.2023 г. до 03.07.2023 г. включително.
След уточняване окончателно размера на дължимото обезщетение по
чл.225 ал.1 от КТ е установен същия от 6 523.01 лв., касаещ месеците януари и
февруари 2023 г., определен на основание чл.228 ал.1 от КТ, т.е. съобразното
брутно трудово възнаграждение, а обезщетението по чл. 225, ал. 2 от КТ, за
периода от 23.02.2023 г. до 03.07.2023 г. е в размер на 5 226.72 лева. Съдът
напълно възприема както крайния резултат на вещото лице, така и
използваното от същото методология на изчисление на обезщетението,
поради следното:
Всички възнаграждения в рамките на трудовото правоотношение са
трудови възнаграждения. Това следва от съвкупния анализ на разпоредбите на
чл. 1, ал. 2 КТ, според която отношенията по предоставяне на работна сила се
уреждат само като трудови правоотношения, чл. 124 от КТ, според която, по
трудовото правоотношение работникът или служителят е длъжен да
изпълнява работата, за която се е уговорил, и да спазва установената трудова
дисциплина, а работодателят - да осигури на работника или служителя
условия за изпълнение на работата и да му плаща възнаграждение за
извършената работа, както и чл. 107м КТ, която предвижда, че размерът на
трудовото възнаграждение се определя с индивидуалния трудов договор
съгласно разпоредбите на трудовото законодателство и в съответствие с
колективния трудов договор и вътрешните правила за работната заплата на
предприятието.
Насрещната престация, която работодателят заплаща за престираната от
работника или служителя работна сила, е трудовото възнаграждение или
работната заплата, чиято структура и организация е регламентирана в
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, приета по
законова делегация от чл. 244, ал. 2 и чл. 261 КТ. В чл. 3 от тази наредба е
предвидено, че брутната работна заплата се състои от основна работна заплата
и допълнителни трудови възнаграждения, които са определени в Кодекса на
труда, в наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор,
7
както и други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в
индивидуалния трудов договор и невключени в предходните разпоредби.
Според чл. 6, ал. 1, т. 1 и 2 от наредбата, допълнителните трудови
възнаграждения са определените с наредбата или с друг нормативен акт
възнаграждения, които се изплащат задължително и договорените с
индивидуален и/или с колективен трудов договор възнаграждения, които се
изплащат според договорените условия.
В конкретния случай, с оглед безспорното признаване, че уволнението
и прекратяването на трудовото правоотношение между страните от 04.01.2023
г. е незаконно, и възстановяването му на работа, считано от 01.04.2025 г.
обуславя извода за дължимост на претендираното обезщетение по чл.225 ал.1
и ал.2 от КТ, за 6 месечен период от време, посочен по-горе.
Относно размера на обезщетението:
Съгласно разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗДДФЛ облагаемият доход от
трудови правоотношения е трудовото възнаграждение и всички други
плащания в пари и/или в натура от работодателя или за сметка на
работодателя, с изключение на доходите, посочени в ал. 2. Обезщетенията по
чл. 225, ал. 1 КТ и по чл. 225 ал.2 КТ не попадат в изключенията по чл. 24, ал.
2 ЗДДФЛ и чл. 13 ЗДДФЛ, същите представляват облагаем доход от трудово
правоотношение за съответното физическо лице, с оглед на което подлежат на
облагане с данък върху общия доход в размер на 10 %, или сумата на
присъденото обезщетение подлежи на авансово и годишно облагане по реда и
при условията на ЗДДФЛ, установени за облагането на доходи от трудови
правоотношения.
Съгласно чл. 42, ал. 2 ЗДДФЛ месечната данъчна основа се определя,
като облагаемият доход по чл. 24, начислен за съответния месец, се намалява с
удържаните от работодателя задължителни осигурителни вноски, които са за
сметка на физическото лице, по реда на Кодекса за социално осигуряване и
Закона за здравното осигуряване или за задължително осигуряване в чужбина.
Размерът на дължимия данък се определя, като месечната данъчна основа по
ал. 3 се умножи по данъчна ставка 10 на сто. Съгласно чл. 42, ал. 5 ЗДДФЛ
данъкът по ал. 4 се удържа от работодателя при окончателното изплащане на
облагаемия доход, начислен за съответния месец.
Съгласно приложимите норми на ЗДДФЛ, КСО и ЗЗО удръжките от
трудовите възнаграждения за данъци и осигуровки се правят към момента на
изплащане на възнаграждението. Преди момента на реалното плащане на
дължимото брутно трудово възнаграждение задълженията за данъци и
осигуровки не са възникнали, данъците и осигуровките все още не са
дължими, поради което и не следва да се вземат предвид от съда и с тях не
следва предварително да се намалява дължимата на работника или служителя
брутна сума - трудово възнаграждение, както и в случая дължимото
8
обезщетение, изчислено на база брутното трудово възнаграждение. Съгласно
практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК решение №
166/25.02.2010 г. по гр. д. № 220/2009 г. по описа на ВКС, ІІІ г. о., "по силата на
чл. 272, ал. 1, т. 3 и т. 4 КТ работодателят има задължение, предвидено в чл.
38, ал. 2 ЗОДФЛ (отм.), а впоследствие - в чл. 42, ал. 4 ЗДДФЛ, и задължение,
предвидено в чл. 6 КСО, да удържа дължимите от работника или служителя
данъци и осигурителни вноски, като тези удръжки работодателят е задължен
да направи и без съгласието на работника или служителя, поради което и
задължението му към последния е в размер на остатъка от чистата сума за
получаване". Във всички случаи работникът или служителят не може да
получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща
дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски. Това е
така и в случая, когато се присъжда брутното трудово възнаграждение, тъй
като данъкът и осигурителните вноски са публични държавни вземания (чл.
162, ал. 2, т. 1 ДОПК).
Съдът намира, че следва да приеме иска за изплащане на
обезщетенията, дължими по чл.225 ал.1 и ал.2 от КТ за основателни,
съобразно изчислените размери от вещото лице, определени на базата на
брутното трудово възнаграждение съобразно разпоредбата на чл.228 ал.1 от
КТ за двата периода, които са съответно: 6 523.01 лв. и 5 226.72 лв., без фонд
СБКО, който съобразно чл.177 ал.2 от КТ не се включва в уговореното в
трудовия договор основно и допълнително възнаграждения с постоянен
характер.
По иска за признаване за установено правото на ищеца да ползва
платен годишен отпуск в периода 04.01.2023 г. до 31.03.2025 г., съгласно
допуснатото изменение на иска.
С Решение на СЕС от 25.06.2020 г. по съединени дела С-762/2018 г. и
С- 37/2019 г., което е задължително за българския съд на основание чл. 633
ГПК, работник/служител, който е уволнен незаконно, а по-късно възстановен
на работа в съответствие с националното право вследствие на уволнението му
със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия
полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна, поради което
работодателят дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в
случай, че уволнението е признато за незаконно и служителят е възстановен
на работа, като при последващо прекратяване на трудовото правоотношение
на възстановения служител, за натрупания през периода от предходното му
незаконно уволнение до възстановяването му на работа отпуск се дължи
такова. С това решение на СЕС точно е определен периодът, за който се дължи
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск - от датата на незаконното
уволнение до датата на възстановяване на работа на незаконно уволнения
работник или служител. Не се дължи обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск единствено за времето, в рамките на което за работника е
възникнало право на платен отпуск въз основа на положен труд при друг
9
работодател. В случая твърдения за полаган труд при друг работодател в
рамките на този период са въведени от ищеца, а и такива данни се съдържат в
представените по делото доказателства. Следва да се има пред вид, че както в
цитираното решение, така и в решението си по дело С-57/22 /§ 30/, а и в други,
СЕС изрично посочва, че "правото на платен годишен отпуск не може да се
тълкува ограничително, а дерогиране на това право може да се допусне само в
рамките, изрично посочени в самата Директива".
При прилагане на посочената практика на СЕС следва да се приеме, че
незаконно уволненият работник, който по-късно е възстановен на работа,
може да иска да се признае правото му на ползване отпуск за периода от
датата на незаконното му уволнение до възстановяване на работа. Както бе
посочено, даденото тълкуване с решението на СЕС по съединени дела С762/18
и С-37/19 касае приложението на Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от
4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време / § 53
и § 54 на решението/, т. е. гарантираното право на платен годишен отпуск от
най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на
право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени в националното право
и/или практика. В българското законодателство това право на основен платен
годишен отпуск, в размер на не по-малко от 20 дни, е уредено в разпоредбата
на чл. 155 от КТ. В решение на СЕС от 03.05.2012 г. по дело С-337/10 е
прието, че чл. 7 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че
допуска разпоредби на националното право, предоставящи на държавния
служител допълнително право на платен отпуск, което се прибавя към
минималния платен годишен отпуск от четири седмици, без да предвиждат
изплащането на финансово обезщетение, когато служителят не е могъл да
ползва допълнително това право, тъй като не е могъл да упражнява функциите
си /в конкретната хипотеза – поради незаконното уволнение/. Предвид
изложените съображения в решението на СЕС от 25.06.2020 г. по съединени
дела С-762/2018 г. и С- 37/2019 г. за приравняването на периода от датата на
незаконното уволнение до датата на възстановяване на работника вследствие
отмяната на уволнението със съдебно решение на период на действително
полагане на труд за целите на определяне на правото на платен годишен
отпуск, във връзка с приложението на чл. 7 от Директива 2003/88, следва да се
приеме, че в това решение на СЕС се визира само основния платен годишен
отпуск от четири седмици /уреден в националното ни право в чл. 155, ал. 4 от
КТ/, но не и удължения и допълнителен платен годишен отпуск /уредени в чл.
155, ал. 5 и чл. 156 от КТ/. Тези предвидени в националното законодателство
отпуски над гарантирания съгласно Директива 2003/88 минимален размер от
четири седмици не са във връзка с изискуемата предпоставка за изпълнение на
целта, заради която се предоставя /да се позволи на работника да си почине/, а
ползването им е предвидено, за да се гарантира безопасността и здравето на
работника поради особения характер на работата и/или поради наличието на
специфични условия на работата и рискове за живота и здравето им, респ. при
работа при ненормиран работен ден. За тези отпуски намира приложение
10
принципа, че правото на платен годишен отпуск се определя в зависимост от
периодите на действително полагане на труд по силата на трудовия договор - в
този смисъл е определение № 50892/30.11.2022 г. по гр. д. № 2402/2022 г. на
ВКС, ІІІ г. о. След като в процесния период е установено безспорно, че ищеца
е полагал труд, то е оправдано съществуването на такъв вид отпуск с оглед
целта на предоставяне на платения годишен отпуск. Следователно, при
документирани и безспорно установени ползвани 66 работни дни като платен
отпуск от ищеца, касаещ визирания период и съобразно полагаемия се такъв
от 90 работни дни, изчислени при утвърдени с решение на ВСС 40 работни
дни за година и отнасящ се конкретно за длъжността на ищеца, то се
установява, че той има право на платен годишен отпуск за 24 дни.
При това разбиране, съдът намира, че и последният иск е основателен
и доказан и следва да бъде уважен.
При този изход на делото, ответникът следва да заплати дължимата
държавна такса относно уважената част от исковете, и възнаграждението на
вещото лице, както и адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
адвокатска помощ, защита и съдействие от адвокат С. на ищеца в
производството, съобразявайки Наредба № 1 от 09.07.2004 година за
възнаграждения за адвокатска работа, Загл. Изм. ДВ, бр. 14 от 2025 г.,
съгласно договор за правна защита и съдействие, л.71 от делото.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА РАЙОННА ПРОКУРАТУРА – МОНТАНА, БУЛСТАТ: ****,
със седалище: гр. Монтана. ул. „Марин Дринов“ № 2, ет. 4, представлявана от
административния ръководител - районен прокурор Е. Е. О., ДА ЗАПЛАТИ на
И. Д. Н., ЕГН ********** и адрес за кореспонденция: гр. Монтана, ж.к. П. №
1, вх. Е, ет. 2, ап. 65, следните суми:
- 6 523.01 лв., представляващи обезщетение за времето, през което е
останал без работа поради уволнението на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във
връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ за времето от 04.01.2023 г. до 22.02.2023 г.,
изчислено на базата на брутно трудово възнаграждение, ведно със законната
лихва, считано от 01.04.2025 година до окончателното изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска над този размер до предявения такъв от 6 633.71 лв., като
НЕОСНОВАТЕЛЕН;
- 5 226.72 лв., представляващи обезщетение за времето, през което е работил
на по-нископлатена работа на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във връзка с чл.
225, ал. 2 от КТ, за времето от 23.02.2023 г. до 03.07.2023 г. изчислено на
11
базата на брутно трудово възнаграждение, ведно със законната лихва, считано
от 01.04.2025 година до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска над
този размер до предявения такъв от 5 500.06 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН;
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на РАЙОННА
ПРОКУРАТУРА – МОНТАНА, БУЛСТАТ: ****, със седалище: гр. Монтана.
ул. „Марин Дринов“ № 2, ет. 4, представлявана от административния
ръководител - районен прокурор Е. Е. О., че И. Д. Н., ЕГН **********, от град
Монтана, ж.к. П. № 1, вх. Е, ет. 2, ап. 65, има право да ползва платен годишен
отпуск за периода 04.01.2023 година до 31.03.2025 година в размер на 24
работни дни.
ОСЪЖДА РАЙОННА ПРОКУРАТУРА – МОНТАНА, БУЛСТАТ: ****,
със седалище: гр. Монтана. ул. „Марин Дринов“ № 2, ет. 4, представлявана от
административния ръководител - районен прокурор Е. Е. О., ДА ЗАПЛАТИ на
Районен съд – Монтана дължимата държавна такса по осъдителните искове в
размер на 470.00 лв., 50.00 лв. за установителния иск; 450.00 лв. за
изплатеното възнаграждение на вещото лице и 5.00 лв. за служебно издаване
на изпълнителен лист, в случай на принудително събиране на сумите.
ОСЪЖДА РАЙОННА ПРОКУРАТУРА – МОНТАНА, БУЛСТАТ: ****,
със седалище: гр. Монтана. ул. „Марин Дринов“ № 2, ет. 4, представлявана от
административния ръководител - районен прокурор Е. Е. О., ДА ЗАПЛАТИ на
Ц. Ц. С., адвокат, вписана в АК – Бургас, с личен № **********, със съдебен
адрес: град В., ул.М.Ц. 2, етаж 3, офис 4, сумата от 2 457.47 лв., определена на
база уважената част от осъдителните искове и съобразно чл.7 ал.1 т.4 от
цитираната наредба за неоценяемия установителен иск за оказаната правна
помощ, защита и съдействие и процесуално представителство на основание
чл.38 ал.1 т.3 от Закона за адвокатурата на И. Д. Н., ищец в производството.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ ИСКАНЕТО на И. Д. Н., ЕГН **********
и адрес за кореспонденция: гр. Монтана, ж.к. П. № 1, вх. Е, ет. 2, ап. 65, ЗА
ДОПУСКАНЕ ПРЕДВАРИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ на решението относно
изплащане на присъденото обезщетение, на основание чл.243 ал.2 ГПК.
Банковата сметка, по която може да се изплати присъденото
обезщетение на ищеца, титуляр, в ОББ АД: BG 25 UBBS 80021031891240, BIC
UBBSBGSF.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Монтана в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________
12