РЕШЕНИЕ
№ 1049
гр. Варна, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Красимир Т. Василев
Членове:Светла В. Пенева
Деница Стоянова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Красимир Т. Василев Въззивно гражданско
дело № 20253100501375 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба на Д. С. С., чрез адв. Д.
против Решение № 1088 от 28.03.2025 година, постановено по гр.дело №
******* година, по описа на ВРС, с което е бил отхвърлен предявения иск с
правно основание чл.124, ал.1 от ГПК от Д. С. С., ЕГН ********** против Д.
Й. Б., ЕГН**********, за признаване за установено по отношение на Д. Й. Б.,
че Д. С. С. е собственик на следния недвижим имот: 600/750 кв.м. ид.ч. от
недвижими имот, представляващ поземлен № ***** по ПНИ на част от
селищно образувание „М.“, с. К., целият с площ от 750 кв.м., при граници:
имоти №№ ******,******** и *******, на основание изтекла придобивна
давност в периода от месец февруари 2000 година до 2010 година и с което е
бил осъден Д. С. С., ЕГН **********, да заплати на Д. Й. Б., ЕГН**********,
направените по делото разноски в размер на 1898 лева (хиляда осемстотин
деветдесет и осем лева).
1
Съобразно изложеното в жалбата, молителя намира, че атакуваното
решение е неправилно и необосновано, както и че не изпълнява критериите за
справедливост. Излага се на първо място, че съдът се е позовал на неправилна
правна квалификация, както приема, че се касае за процесуално опущение и то
от категорията на съществените. Излага още, че е неправилен прочита и
тълкуването на наличните по делото доказателства от страна на решаващия
съд, в частност на Съдебно техническата експертиза, която изяснява
разположението на имотите и най – вече факта, че те са били обособени в един
общ двор. Сочи се също така, че съдът неправилно не е възприел наличието на
протекла в полза на въззивника придобивна давност – излагат се и нарочни
аргументи и е налице позоваване на ТР № 1/2012 година на ВКС на Р
България. Предвид горното е формулирано искане за отмяна на атакувания
съдебен акт и уважаване на претенцията.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор от страна на Д. Й. Б., чрез
адв. П., с които се оспорва жалбата и се излагат аргументи в подкрепа на така
постановения съдебен акт, с искането той да бъде потвърден.
В съдебно заседание пред ВОС, въззивника е редовно призован, не се
явява, представлява се от адв. Д., която поддържа въззивната жалба.
Въззиваемата страна – Д. Й. Б., редовно призована, не се явява,
представлява се от адв. С., която оспорва жалбата и моли съдът да потвърди
решението.
За да се произнесе по спора, като се запозна с материалите по делото и
застъпените от страните становища, ВОС намери за установено следното:
Пред ВРС е бил предявен установителен иск с правно основание чл.124,
ал.1 от ГПК, с който се твърди, че ищецът е собственик по давност на
недвижим имот с идентификатор ***** по ПНИ, считано от февруари 2000
година до 2010 година.
В исковата молба се излага, че февруари 2000 година братът на ищеца Г.
С. му е предал владението върху процесния имот и до 2010 година ищеца
необезпокоявано и несмущавано го е владял, поради което и претендира да е
негов собственик по давност.
От фактическа страна по делото е било установено, а и не се спори от
страните, че съгласно н.а. №**, том 4, рег. №****, дело №******* г. на
нотариус О. С., с район на действие РС – Варна, процесния имот е бил
придобит от Г. С. С., чрез договор за покупко-продажба, от П.А. С.ова, която в
нотариалното производство е действала чрез пълномощник – С. Г.ев С.. Също
там е било отразено и че продавачът запазва за С. Г.ев С. правото на ползване
върху продавания имот, пожизнено и безвъзмездно.
2
Не се спори още, че свидетеля Г. С. С. е брат на ищеца Д. С. С., а С. Г.ев
С. и С.ка Д. С.а са техни баща и майка.
По делото е налично и изп. производство ******* година на ЧСИ Д.П.-
Я.. От него става ясно, че през 2012 година във ВРС е образувано ч.гр.д.
№******** г., по което е била издадена Заповед за изпълнение №***** от
01.08.2012 г. и изпълнителен лист от 10.08.2012 година, съобразно които Г. С.
С. е бил осъден да заплати на „А.“ ООД сума от 378.22 евро, ведно с лихви и
разноски.
На база ИЛ е било образувано и из.дело по описа на ЧСИ Я.. Видно е
още, че по него е била наложена възбрана на горепосочения имот и тя е
вписана в СВ – Варна с вх. рег. №****** от 30.08.2012 година.
Видно е още, че на Длъжника по делото Г. С. С. е била изпратена ПДИ и,
че същата е получена от него на 30.08.2012 година. Изпълнителното дело е
било спряно на основание чл.420, ал.1 от ГПК, като след приключване на гр.д.
№******** г. на ВРС, образувано въз основа на предявен иск по реда на
чл.422 от ГПК, с влязло в сила решение на 07.11.2013 г., изпълнителното
производство е продължило.
С постановление на ЧСИ от 03.06.2015 година е бил насрочен опис и
оценка на имоти на длъжника по изпълнителното дело, един от които и
процесният имот, като в проведения опис от 30.06.2015 година е отразено, че
че към момента на описа липсват ограждения. Извършена е била оценка и е
насрочена Публична продан от 25.04.2016 година до 25.05.2016 година.
С протокол от 26.05.2016 година за купувач на имота е обявена
ответницата Д. Й. Б. и с постановление от 01.06.2016 г. на ЧСИ процесният
недвижим имот е бил възложен върху ответницата.
От материалите по делото е видно също така, че против действията на
ЧСИ, изразяващи се в постановление за възлагане на имота, са били подадени
жалби от С. Г.ев С. на 27.06.2016 г. и 10.08.2016 г., и от Г. С. С. на 27.06.2016 г.
Първият в жалбата си е посочил, че изпълнението е насочено спрямо имот,
върху който длъжникът притежава само голата собственост, а С. С. е титуляр
на вещно право върху имота, учредено му преди налагането на възбраната.
Вторият в жалбата си е посочил, че имотът е съсобствен между него и Община
А. и ЧСИ не е уведомил всички съсобственици за проданта. С постановено
решение на ОС – Варна производството по образуваното при ВОС дело
частично е прекратено относно жалбата на С. Г.ев С., а жалбата на Г. С. С. е
оставена без уважение.
Постановлението за възлагане на недвижимия имот е било вписано в СВ
– Варна на 23.06.2022 г., дв. вх. рег. №*****, акт **, том LII, а на 07.12.2022
година е съставен протокол за въвод във владение, в който е отразено, че
имотът е част от друг парцел, който е ограден с бетонна ограда. При
съставянето на протокола са присъствали процесуалните представители на
страните по изпълнителното дело, като длъжникът Г. С. С. по това дело е бил
представляван от ищеца по настоящото дело Д. С. С.. Същият е направил
възражение, че е опорочена процедурата по въвода във владение, тъй като
ЧСИ не е взела предвид, че С. С. е запазил пожизнено право ползване върху
3
имота. По делото са представени доказателства за собствеността на съседните
на процесния имот имоти, като се доказва от приложения нотариален акт от
04.09.2002 г., вписан в Служба по вписванията - Варна под Акт №**, том
*****, дв. вх. рег. №********** г., че С.ка Д. С.а е закупила от Д. С. Н. и В. И.
Н.а 600/720 кв.м. ид.ч., от поземлен имот с №***, находящ се в землището на
с. О., общ. А., област Варна, местност К., включена в С.О. М., цялото от 720
кв.м., при граници: поземлен имот №***, гора и път.
От приложения нотариален акт от ******* г., вписан в Служба по
вписванията – Варна под Акт №*** том XLV, дв. вх. рег. №*****/******* г.,
се установява, че ищецът Д. С. С. е закупил от К.А.Т. недвижим имот, находящ
се в землището на с. О., общ. А., област Варна, местност К., която местност е
включена в С.О. М., представляващ имот пл. №*** по КП на местността от
1989 г., с площ от 600 кв.м., при граници: път, имоти с №***, №*** и дъбова
гора.
По делото са били изслушани и експертни заключения, както следва:
Съдебно-техническа експертиза, както и допълнителна такава, които
сочат, че процесният имот, както и тези, за които са представени
горепосочените нотариални актове, по плана за новообразуваните имоти на
част 4 на с.о. „М.“ са с идентификатори: ******* – на С.ка С.а по нотариалния
акт; ********* – на Г. С. С. по нотариалния акт и ********** – на Д. С. С. по
нотариалния акт. Експерта е посочил, че тези имоти се ползват, като един цял
поземлен имот, който е ограден с обща ограда, която: от запад е масивна; от
север и югозапад има паянтови огради изградени от бетонови колове и
оградна мрежа, а от изток и югоизток имотът е ограден с паянтови огради
изградени от кофражни платна. Установено е било, че поземленият имот е
разделен функционално на две части: северна и южна. Северната част на
поземления имот представлявала жилищната част от имота, а южната -
стопанската част. В северната част от поземления имот били включени
поземлени имоти: *********; **********; ********* и *********, а в
стопанската част на поземления имот са включени ПИ ******* и част от ПИ
*********. Северната и южната части от поземления имот били разделени с
масивна ограда, която представлявала и подпорна стена. Оградата между
двете части на поземления имот била вътрешна ограда в поземления имот.
Преминаването между двете части на имота се осъществявало през вход, който
е в западната част на масивната ограда и подпорната стена. Във всички тези
имоти имало изградени сгради и съоръжения, включително и попадащи в два
имота, както имало и насаждения. Била изградена триетажна жилищна сграда
попадаща в ПИ ********** и ПИ**********; масивна стопанска сграда
попадаща в ПИ ********* и ПИ ***********; в ПИ ********* били
изградени основите на площадките за изграждане на две бунгала. През ПИ
********** и ПИ ********* преминавал водопровод от кладенец-сондаж в
триетажната жилищна сграда до жилищната сграда в ПИ*******, както и
захранващ ел. кабел от фотоволтаичната централа в триетажната сграда до
жилищната сграда. Вещото лице е посочил, че от геодезическа снимка се
установява, че при извършеното застрояване на поземлените имоти и
подобренията в тях, изградените съоръжения и комуникации не са
4
съобразени с границите на поземлените имоти. Съгласно заключението на
експертизата и допълнителната такава общата ограда на имотите е
съществувала към 2001 година.
От заключението по назначената Аграрнотехническа експертиза, също
прието като компетентно и обосновано, се установява, че в източната част на
процесния имот е изградена жива ограда от декоративни растения, които са на
възраст между 17-22 години.
Изслушани са били и свидетели:
Г. С. С. - брат на ищеца, които сочи, че ищецът от 2000 година владее
процесния имот, като владението му било предадено от неговия брат. Това
било сторено след уговорка между двамата ищецът да упражнява владение
върху процесния имот, а свидетелят да упражнява владение върху имот,
находящ се в гр. Варна, на ул. „П.К.“, №3. От тогава ищецът ползвал имота и
се нанесъл да живее в едната от постройките, изградени в общото оградено
място, включващо горепосочените пет имота. В другата сграда живеел бащата
на ищеца и свидетеля. Бащата на ищеца и свидетеля знаел за тази уговорка
между двамата. В процесния имот още през 2000 г. – 2001 г. ищецът започнал
да излива плоча, за да поставя временна постройка, което обаче не се
осъществило. Но от тогава ищецът владеел имота и го считал за свой
собствен. Впоследствие, през 2013-2014 г. свидетелят Г. С. продал имота на ул.
„П.К.“, №3, като средствата от продажбата взел за себе си. Свидетелят С. пък
бил запознат с уговорката между ищеца и неговия брат за посоченото
разпределение на имотите, като научил за нея през 2010 година.
При тези данни, ВРС е заключил, че претенцията се явява недоказана и е
отхвърлил същата.
Виждането на ВОС е следното:
Противно на застъпеното във въззивната жалба становище, въззивната
инстанция приема, че ВРС правилно е прекратил производството по делото по
реда на чл.440 от ГПК. В тази връзка съдът се позовава на задължителните
разяснения дадени в ТР № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г.,
ОСГТК, докладчик съдията Димитър Димитров, където е посочено, че „искът
по чл. 440, ал. 1 ГПК е допустим и в случаите, когато третото лице се намира
във владение на вещта, върху която е насочено принудителното изпълнение, и
може да упражни правото си на обжалване по чл. 435, ал. 4 ГПК, с
изключение на случаите, когато това право е упражнено и жалбата е била
уважена. Само по себе си наличието на друг способ за защита на правата на
третото лице не може да изключи правния интерес от предявяването на иска
по чл. 440, ал. 1 ГПК. Изборът на способ за защита на накърненото право е
предоставен на заинтересованото лице и то го упражнява с оглед на вида на
засегнатото право, обема на търсената защита, както и възможността за
5
посочване и доказване в процеса на релевантните за спора факти. Затова и тъй
като в чл. 440 ГПК липсва изрична забрана, третото лице може да предяви
положителен установителен иск, с който да установи, че то, а не длъжника, е
носител на засегнатото от изпълнението право. Уважаването на този иск ще
има същия правен ефект, какъвто има и уважаването на иска по чл. 440 ГПК,
тъй като ще бъде установено, че вещта, върху която е насочено изпълнението
не принадлежи на длъжника. Когато правото, което обуславя правния интерес
на третото лице да предяви иск по чл. 440 ГПК, е предмет на вече предявен от
това лице положителен установителен иск, отрицателният такъв ще е
недопустим. Обратното, ако третото лице вече е упражнило правото си на иск
по чл. 440 ГПК, то не може впоследствие да предяви положителен
установителен иск за принадлежността на спорното право. Затова третото
лице, чиито права са засегнати от изпълнението, може да предяви
предвидения в чл. 440 ГПК отрицателен установителен иск във всички
случаи, когато са налице предвидените в хипотезата на правната норма
предпоставки за това с изключение на случаите, когато спорът за
принадлежността на правото е предмет на вече висящо исково производство,
съответно е разрешен със сила на пресъдено нещо или защитата му успешно е
реализирана чрез друг предвиден в закона способ- чл. 435, ал. 4 ГПК“. В
случая е видно, че е би предявен положителен установителен иск, при
положение, че ищеца не е атакувал действията на ЧСИ.
Обсъждането на единственото наведено като основание за собственост
възражение на ищеца, касае придобиването на имота за периода от февруари
2000 година до 2010 година. Уточнителна молба от 30 май 20123 година и тази
от 05.06.2023 година, подчертават твърдението, че ищеца е владял имота в
посочения период от време, но и че Постановлението за възлагане е влязло в
сила на 03.05.2018 година.
Изследването на това придобивно основание дава повод на съда да
заключи, че съобразно установената практика на ВКС самата придобивна
давност, като институт е един от регламентираните в чл. 77 ЗС способи за
придобиване право на собственост върху вещи. Предвид разпоредбата на
чл.79 от ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако
владението е добросъвестно - с непрекъснато владение в продължение на 5
години. От своя страна нормата на чл.68 от ЗС дава и легално определение на
6
термина „владение“ – това е упражняване на фактическа власт върху вещ,
която владелецът държи лично или чрез другиго, като своя. Следователно е
редно да се акцентира върху две обстоятелства – това са т.нар. „фактическа
власт“ и факта, че веща се държи „като своя“. Презумпцията относно
субективния елемент на владението, т.е. намерението за своене на вещта
(animus), е въведена в полза на владелеца и в случай на отричане на
владелческото му качество тежестта за оборването й пада върху лицето, което
оспорва осъщественото владение. Елементите на фактическия състав на чл.79
ЗС следва да се установят по делото при условията на пълно и главно
доказване. Няма спор, че основното доказателство за установяване на
придобивна давност са гласните и писмени доказателства, каквито са били
ангажирани в този процес. Единствено съдът е този, които може по същество
да прецени /след анализ/дали е основателно позоваване на придобивна
давност. При позоваване на придобивна давност следва да се посочи от кого и
от кога е установена фактическа власт върху имота, до кога е продължило
владението и на кого е противопоставено.Следователно страната, която се
домогва да докаже, че е давностила имот / имоти е длъжна да установи, че той
/ те не са изключени от оборота, т. е., че по отношение на този имот не
съществува забрана да бъде предмет на придобиване по давност.
Наличните по делото гласни доказателства не дават основание на съда
да заключи, че е демонстрирано по несъмнен начин както владението, така и
намерението за своене на веща, като своя. За да подкрепи процесуалната си
позиция ищцовата страна е ангажирала нарочни гласни доказателства –
разпита на свидетелите Г. С. – брат на ищеца и Длъжник по изп.дело и
свидетеля С.. Тези свидетелски показания съдът приема изключително
резервирано, още повече, че се касае за лица в близки родствени отношения.
Свидетеля С. сочи, че е предал владението върху имота на своя брат, с ясното
съзнание, че срещу него от 2012 година протича изпълнително производство и
че принудителното изпълнение се насочва именно към този имот. Близките
родствени отношения между Длъжник и ищец, не позволяват на съда да ги
кредитира, още повече, че тези показания противоречат на останалия
доказателствен материал.
Отделно от горното е редно да се добави и следното:
Нормата на чл. 70, ал. 1 ЗС определя като добросъвестно владението на
7
лице, което не знае, че предписаната от закона форма е била опорочена. В т. 10
на ППВС № 6/1974 г. е дадено тълкуване, че владението, основано на
нищожно придобивно основание, е недобросъвестно, освен когато е нищожно
поради опорочена форма за валидност и приобретателят не е знаел за порока.
В същия смисъл е и практиката на ВКС по решение № 66/19.06.2012 г. по гр.
д. № 19/2011 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 93/26.06.2015 г. по гр. д. №
1358/2015 г. на ВКС, I г. о. (владението, основано на нищожно придобивно
основание, е недобросъвестно, освен когато основанието е нищожно поради
опорочена форма за валидност и приобретателят не е знаел за порока).
Съобразно т.10 от ТР 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че "в
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с
предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ ". За да
прекъсне давността обаче, действието следва да е "валидно" извършено, тоест
в рамките на надлежно образуван и висящ изпълнителен процес, както и да е
насочено към прилагане на изпълнителен способ. Ето защо не е от естество да
прекъсне давността нито действие, насочено към прилагане на изпълнителен
способ, но извършено извън рамките на висящ процес, нито действие, което –
макар и извършено в рамките на висящ процес - не съставлява прилагане на
изпълнителен способ (напр. изпращане на покана за изпълнение, проучване на
имущественото съС.ие на длъжника, извършване на справки и др.). Примерно
са посочени и действията, които биха могли да прекъснат давността, ако са
направени в рамките на висящ изпълнителен процес (и разбира се, преди
нейното изтичане) - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране
или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на
парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. От
дадените примери може да се заключи, че действие, с което взискателят
отправя искане да се приложи изпълнителен способ, е годно да прекъсне
давността (както е посочено и в цит. ТР, молбата за образуване на
изпълнителното дело, ако съдържа изпълнителен способ, прекъсва давността).
Че искането за прилагане на изпълнителен способ прекъсва давността, е
посочено и в диспозитива на т. 10 от цит. ТР - погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
8
изпълнителното действие. В тези случаи съгласно т. 10 на цит. ТР за начало на
новия давностен срок следва да се счита датата, на която е поискано или
предприето последното валидно изпълнително действие.
Както беше посочено, под "валидно" изпълнително действие следва да
се разбира такова, което е извършено в рамките на надлежно образуван и
висящ изпълнителен процес. Когато изпълнителното дело е било надлежно
образувано и висящо към момента на отправяне на искането за предприемане
на изпълнителни действия и към тяхното предприемане, а впоследствие се
перемира, ефектът на вече извършените действия по отношение прекъсването
на давността не се заличава. За да е годно владението да породи последиците
на придобивната давност е необходимо същото да е поС.но (през определен
период от време само владелецът, но не и трети лица да са извършвали
фактическо въздействие върху имота), в непрекъснато (фактическата власт да
не е изгубвана за повече от шест месеца или да не е предявен иск за
собственост от собственика срещу владелеца), несъмнено (да е установено без
правно основание или ако е установено на правно основание да е
демонстрирана промяна в намерението), спокойно (да не е установено с
насилие) и явно (да не е установено по скрит начин и фактическата власт да се
упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за нея). Действията,
на които се позовава ищеца не съдържат нито един от посочените елементи на
владението, които характеризират наличието на corpus и animus.
С ТР № 3/28.03.23 г. е прието, че "погасителната давност не тече докато
трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела,
образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС". Или отмяната на ППВС №
3/80 г. с т. 10 от ТР № 2/26.06.15 г. няма обратно действие. В мотивите към ТР
№ 2/4.07.24 г. е разяснено, че "давността за тези вземания e започнала да тече
от 26.06.2015 г., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването за
спряла да тече давност на основание чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД, но само когато
са налице двете кумулативно посочени предпоставки: да е направено пред
държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на
вземане, "което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на
иск или на възражение в исковия процес", и изпълнителното производство да
е висящо. Когато преди датата 26 юни 2015 г. е отпаднало второто от
посочените две условия, преустановява се и ефектът на чл. 115, ал. 1, б. "ж"
ЗЗД, което при действието на ППВС № 3 от 18.11.1980 година указва началото
на новия давностен срок. В тези случаи нова давност започва да тече от деня
на прекратяването на изпълнителното дело, до този момент се прилага чл. 115,
9
ал. 1, б. "ж" ЗЗД, което тълкуване отпада едва с обявяването на
тълкувателното решение, с което постановлението е обявено за загубило сила.
При действието на постановлението на Пленума на ВС, искането на
взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на
изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е
образувано.
В мотивите към същата точка е разяснено още, че "за прекъсването на
погасителната давност определящо е условието в материалноправната уредба,
но е необходимо да се съобразяват и императивните предпоставки за
редовност на сезиращото искане. Необходимо е молбата на кредитора за
изпълнение да е редовна, като се съобразява възможността за възлагане по чл.
18 ЗЧСИ, а съдебният изпълнител има служебната компетентност да укаже и
изиска изправянето на недостатъците. Води до прекъсване на давността
молба, в която е посочен начинът на изпълнение, включително и когато
първоначалната й нередовност е поправена - чл. 426, ал. 3 ГПК във връзка
с чл. 129 ГПК. Върнатата поради неотстраняване на нередовности молба на
взискателя не прекъсва давността. В този случай не се осъществява
дължимото според нормата на чл. 116, б. "в" ЗЗД. Молбата за проучване на
имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, както е
изяснено в т. 10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Но съединена с искането за налагане на запори и възбрани върху
имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това
проучване, молбата е редовна - чл. 426, ал. 4 във вр. с чл. 426, ал. 2, изр. 2 и ал.
1 ГПК и прекъсва давността.
От материалите по делото става ясно, че производството пред ЧСИ Я. е
било образувано през 2012 година, а възбраната върху процесния имот е
вписана в СВ – Варна с вх. рег. №****** от 30.08.2012 година. На 03.06.2015
година е бил насрочен опис, осъществен на 30.06.2015 година. Самото
Постановление за възлагане е влязло в сила на 03.05.2018 година, т.е. налице
са изпълнителни действия, които сами по себе си прекъсват протичането на
давностните срокове. Прави впечатление, че една голяма част от
изпълнителните действия на ЧСИ Я. са били атакувани по съдебен ред, при
това от ищеца, в качеството му на процесуален представител, но прави
впечатление и обстоятелството, че нито веднъж във всички тези случай той
не е заявил свои права върху имота.
10
По разноските и по възражението за прекомерност:
Съгласно постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на
СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101, § 1
ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и
пораждащ правни последици за тях. В акта на СЕС е посочено, че подобни
действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което
разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията,
независимо от размера на определената минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано
с преследването на "легитимни цели". Прието е, че това води до абсолютна
нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от
всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, както и предвидените в посочената
наредба минимални размери. Въз основа на тези съображения, СЕС е
постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на чл.
101, §. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална
11
правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, § 1
ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване
определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на
адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара
между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени
договори, като не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78,
ал. 5 ГПК поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС. Предвид посоченото действие на решение С-438/22 г., което е
задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в
държавите членки, съдът не може да определи следващото се на основание чл.
38, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 1 от ЗАдв възнаграждение съгласно
размерите, определени в посочената Наредба на Висшия адвокатски съвет.
Наличието на празнота в закона относно конкретния размер на
възнаграждението, следва да се преодолее като се тълкува нормата на чл. 36,
ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, с изключение на частта, с която се препраща към наредба
на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 вр. ал. 1
от ЗАдв. се посочва, че възнаграждението на адвоката е за положения от него
труд и по размер следва да е справедливо и обосновано. Предвид степента на
положен труд и характера на производството, както и като съобрази вида и
броя на исковете, въззивния съд намира, че следва в полза на въззиваемата да
се присъдят разноски в размер на 2 000 (две хиляди) лева.
При тези данни въззивния съд намира, че атакуваното решение се явява
правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изложеното дотук, ВОС,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1088 от 28.03.2025 година, постановено
по гр.дело № ******* година, по описа на ВРС, двадесет и шести състав.
ОСЪЖДА Д. С. С., ЕГН ********** да заплати в полза на Д. Й. Б., ЕГН
********** сумата от 2 000 (две хиляди) лева, представляващи съдебно –
деловодни разноски – адвокатски хонорар пред ВОС.
12
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
Касационен Съд на Р България, в едномесечен срок от съобщаването му на
страните, на основанията посочени в чл.280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13