№ 13225
гр. София, 07.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА
МИТЕВА
при участието на секретаря ПЕТЯ АСП. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА Гражданско
дело № 20241110143528 по описа за 2024 година
Производството e по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от „.....“ АД срещу С. Ю. Г., с която по реда на чл. 422
ГПК са предявени установителни искове с правно основание чл.430, ал.1 и ал. 2 от ТЗ, чл.92,
ал.1 от ЗЗД и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите от 5000 лв., представляваща
главница по договор за издаване и обслужване на кредитна карта с предоставен кредитен
лимит, 9 416,62 лв., представляваща възнаградителна лихва за период от 19.06.2019 г. до
27.11.2023 г., 6010,75 лв., представляваща мораторна лихва за период от 08.07.2019 г. до
27.11.2023 г., 36,45 лв., представляваща законна лихва за периода от 28.11.2023 г. до
17.12.2023 г. и 60 лв. за разноски за връчването на покана за предсрочна изискуемост, за
които е издадена заповед за. изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 69674/2023г. по описа
на СРС, 113 състав.
Ищецът твърди, че на 27.03.2012г. между С. Ю. Г. /кредитополучател/ и „...“ АД
/кредитодател/ бил сключен рамков договор за издаване и обслужване на кредитна карта с
предоставен кредитен лимит с референция 000СС-R062294, изменен и допълнен с Анекс от
24.04.2014г., по силата на който “.....“ АД като универсален правоприемник на
първоначалния кредитодател предоставила на ответника банков кредит /овърдрафт/ в
размер до 5000 лева с краен срок до 06.01.2016г. Срокът на договора се подновявал
автоматично при условията и по реда, предвидени в приложимите Общи Условия. С
подписването на договора кредитополучателят потвърдил, че получил екземпляр от общите
условия и тарифата на Банката, като се запознал с тях и ги приемал. Твърди, че между
страните бил уговорен гратисен период със срок съгласно общите условия на банката, който
се прилагал при условие, че до датата на падежа на съответния отчетен период
кредитополучателят погаси задълженията си до пълния размер на дебитното салдо.
Съгласно т. 8 от Договора при непогасяване на пълния размер на дебитното салдо по
Сметката при условията на т.7, но не по-късно от датата на падежа на съответния отчетен
период, кредитополучателят дължал фиксирана годишна лихва в размер на 9.5% годишно за
първите 8 отчетни периода от датата на издаване на Картата, при дебитно салдо формирано
в резултат на ПОС- трансакции при условие, че няма просрочени плащания повече от 30
1
(тридесет) дни, от датата на падежа на всяко дължимо плащане към Банката, съгласно
договора и общите условия, както и при условие че за срока на фиксираната лихва
Титулярят не закрие вече издадена на негово име кредитна Карта от Банката. Твърди, че за
останалия срок на договора била приложима променлива годишна лихва, формирана
съгласно приложимия към датата на начисляването БЛПкк за Български левове, който към
датата на сключване на договора бил в размер на 7.73% годишно, увеличен с надбавка в
размер, съгласно Тарифата за таксите и комисионите на "....." АД, приета от Управителния
съвет на Банката, включваща Бюлетина за лихвите, начислявани от Банката по банковите
сметки в национална и чуждестранна валута към нея, заедно с всички техни изменения и
допълнения към датата на прилагането им. Ищецът твърди, че към датата на подписване
договора годишната лихва, начислявана от Банката върху дебитното салдо по сметката, след
срока и при условията по т.8.1. била в размери, както следва: БЛПкк плюс надбавка от 10.91
пункта - за дебитни салда, формирани в резултат на ПОС-трансакции, респ. БЛПкк плюс
надбавка от 12.71 пункта - за всички останали дебитни салда по Сметката. Съгласно т. 9 от
договора при непогасяване до датата на падежа на съответния отчетен период, посочен в
извлечението по картова сметка, на минималната погасителна вноска или надвишаване на
разрешения текущ разполагаем кредитен лимит (неразрешен овърдрафт) независимо от
причината за това, кредитополучателят се задължавал да заплаща на Банката върху
непогасената част на минималната погасителна вноска, респ. върху надвишението на
текущия разполагаем кредитен лимит, за дните на просрочие наказателна лихва в размери,
съгласно действащата тарифа и по реда предвиден в общите условия на Банката. Твърди, че
към датата на подписване на договора годишната лихва за надвишение на текущ
разполагаем кредитен лимит (неразрешен овърдрафт), в зависимост от вида на трансакцията,
е в размер на приложимата лихва по т.8 плюс наказателна надбавка в размер на 10.02
пункта, а лихвата за просрочена минимална погасителна вноска, в зависимост от вида на
трансакцията, е в размер на приложимата лихва по т.8 плюс наказателна надбавка в размер
на 1/12 от наказателната надбавка за надвишение на текущ разполагаем кредитен лимит.
Ищецът твърди, че предоставеният кредитен лимит (овърдрафт) бил усвояван многократно
до пълния размер на предоставената сума по сметка с IBAN: ...., открита на името
кредитополучателя. Твърди, че усвоеният кредитен лимит бил погасяван многократно
частично, последно на 05.03.2019г., след което считано от 19.06.2019г. кредитът бил в
просрочие. След изпратено писмено предизвестие до кредитополучателя за добоволно
изпълнение на задълженията, получено лично от ответника на 31.10.2023г. считано от
28.11.2023г. ищецът обявил овърдрафта за изцяло предсрочно изискуем. При така
изложените твърдения иска от съда да уважи предявените искове, като му присъди и
сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който
предявените искове се оспорват като неоснователни. Ответникът счита, че клаузата, която
предвижда, че срокът на договора се удължавал автоматично, е нищожна поради
противоречието й с новелата на чл. 143, ал. 1 т. 9 ЗЗП и забраната по чл. 113 ЗЗД. В тази
връзка излага и допълнителни аргументи, че при такова удължаване без каквато и да е
санкция от страна на потребителя се стигало до ущърб в правата му за сметка на банката,
която с едностранните си действия се поставяла в положение да получава лихви и такси по
кредита и да удължава давностните срокове. Твърди, че издадената кредитна карта била със
срок на валидност до м.01.2017г., поради което след изтичане на този срок потребителят не е
ползвал банковия продукт. Прави възражение за погасяването на задълженията по давност.
Твърди, че с оглед прекратяването на договора на 06.01.2016 г. всички задължения по него
били погасени по давност. В условията на евентуалност твърди, че давностният срок е
изтекъл и при броенето му считано от изтичане валидността на кредитната карта. С оглед
гореизложеното моли за отхвърлянето на предявените искове и присъждането на сторените
по делото разноски
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема за установено
следното от правна и фактическа страна:
2
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл.
415, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 422 ГПК с правно основание чл.430, ал.1 и ал. 2 от ТЗ, чл.92, ал.1 от
ЗЗД и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД.
По допустимостта на исковете:
Видно от приложеното ч.гр.д. №69674/2023 г. по описа на СРС, 113 състав, по същото е
издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за процесните вземания. Срещ издадената
заповед е постъпило възражение от длъжника в срока за това. В указания от съда
едномесечен срок заявителят е предявил настоящия иск в хипотезата на чл. 415, ал.1, т.1
ГПК. Предвид изложеното, за ищеца е налице правен интерес и с оглед идентитета на
съдебно предявените вземания с вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение,
исковете са процесуално допустими.
По основателността на исковете, съдът намира следното:
Предвид твърденията на страните и на основание чл. 154 ГПК в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване, че страните са били обвързани от
валиден договор за издаване на кредитна карта, че ответникът е усвоявал кредита по
уговорения начин, при което са възникнали задълженията за заплащане на ливхи в съдебно
предявените размери, както и наличието на основания за спиране или/и прекъсване на
течението на погасителната давност.
В тежест на ответника е да докаже погасяването на дължимите суми по кредита чрез
плащане.
Не се спори и от приетите писмените доказателства се установява, че между „...“ АД и
С. Ю. Д. в сключен рамков договор за издаване и обслужване на кредитна карта с
предоставен кредитен лимит от 27.03.2012г. за срок от две години и три месеца, считано от
края на месеца, в който договорът е бил подписан.
С Анекс от 24.04.2014г. към рамковия договор „.....“ АД като универсален
правоприемник в резултат на вливане на „....“ ЕАД банката е приела да издаде револвираща
международна карта с чип към откритата на името на титуляра С. Ю. Д. разплащателна
(картова) сметка с IBAN .... с разполагаем кредитен лимит под формата на овърдрафт до 5
000 лв. за срок до 06.01.2016г., който се подновява автоматично при условията и по реда,
предвидени в Общите условия на Банката, а именно - за нов едногодишен период, при
условие, че никоя от страните не е уведомила другата за прекратяването на договора с
едностранно писмено предизвестие 30 дни преди изтичане на текущия срок на договора или
с 30-дневно писмено предизвестие по всяко време от срока на действие на договора /19.1 и
19.2 от Общите условия, в сила от 10.01.2014г. и Общите условия, в сила от 18.11.2022г./ С
договора кредитополучателят се е задължил да погасява предоставения овърдрафт в срокове
и по начин, договорени в Общите условия - всеки месец до датата на падежа или на
следващия работен ден, ако падежът е в неработен ден, като съгласно глава I, т. 1, б. „о ” от
Общите условия, за дата на падежа се считало всяко 5-то число от месеца /при отчетен
период от 20-то число на месеца до 19-то число на следващия месец/, съответно всяко 20-то
число от месеца /при отчетен период от 1-во число на месеца до последното число на
същия/, като кредитополучателят следва да внася по сметката минималната погасителна
вноска в размер от по 3% от цялата дължима сума за лихви такси и главница, /но не по-
малко от 10 лв. Съгласно т. 7 и т. 8 от договора, за използвания овърдрафт
кредитополучателят ползвал гратисен период от 45 дни, при което ако до датата на падежа е
погасил изцяло дебитното салдо по сметката, формирано до края на последния отчетен
период, банката не начислявала лихва върху дебитното салдо, а при непогасяване на
посочената дата, кредитополучателят заплаща на банката и годишен лихвен процент в
размер 9,5 % годишна фикасирана лихва за първите 8 отчетни периода и променлива лихва
за останалия срок на договора съответно в размер на БЛПкк за български левове, който към
датата на сключване на договора е 7,73 %, увеличен с надбавка съобразно Тарифата за
таксите и комисионните на банката. В т. 9 от договора, идентичен на т. 11.1. от ОУ към
договора е предвидена наказателна лихва при непогасяване до датата на падежа на
3
съответния отчетен период на минималната погасителна вноска в размер на договорната
лихва плюс наказателна надбавка от 10,2 пункта. В т. 8.1.4 от ОУ към кредита /съгласно
редакцията в сила от 10.01.2014г./ е посочено, че банката капитализира начислените лихви и
такси чрез прибавянето им към главницата на овърдрафта, като е предвидено и банката
служебно да задължава разплащателната сметка на кредитополучателя за събирането на
сумите за двете лихви.
Видно от представения по делото протокол /на л. 12/, на 24.04.2014г. С. Ю. Д. е
получила международна револвираща кредитна карта с чип Visa Classic със срок на
валидност до м.01.2017г. и ПИН-код в запечатан плик.
С покана, връчена на ответника на 13.11.2023г. ищецът го уведомил, че е в
неизпълнение на процесния договор, като го поканил в 7-дневен срок от получаването на
поканата да погаси всички свои изискуеми задължения и го предупредил, че при
бездействие ще счита кредита за изцяло и предсрочно изискуем.
От заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в производството
съдебно-счетоводна експертиза по делото се установява, че размерът на усвоения от
ответника кредит за периода 25.04.2014г. – 06.01.2019г. възлиза на 7929,05 лв., като
последното плащане е осъществено на 06.01.2019 г. През периода 01.03.2014 г. - 05.03.2019 г.
ответникът извършил плащания в общ размер от 6377,08 лв., с които били погасени
задължения за такси, лихви и главница по процесния кредит. Според вещото лице дългът на
ответника към 28.11.2023 г. /твърдяната от заявителя дата на настъпване на предсврочната
изискуемост/ възлизал 5000 лв. – главница, 9493,62 лв. – възнаградителна лихва за периода
19.06.2019г. – 27.11.2023г., 5933,75 лв. наказателна лихва за периода 08.07.2019г. –
27.11.2023г.
По делото липсват данни ответникът да е сключил договора за кредит във връзка с
осъществяването на търговска или професионална дейност, поради което следва да се
приеме, че същият има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от
Допълнителните разпоредби към Закона за защита на потребителите (ЗЗП), съответно
договорът е за потребителски кредит.
Договорът за потребителски кредит е търговска сделка от категорията банкови сделки,
имащи за предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни
институции, по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП , обн. в ДВ, бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила
от 10.06.2006 г. Като такв вид търговска сделка за предоставяне на финансова услуга, той
попада в приложното поле на ЗЗП, вкл. нормите на чл. 143- чл. 146 от ЗЗП /по арг. от чл. 144
от ЗЗП , уреждащ изключенията, при които е неприложимо правилото за приемане за
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител/.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен на 27.03.2012 г., по време на
действието на горепосочения ЗЗП, приложим към процесното правоотношение и
инкорпорирал нормите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Към този момент действа и Законът за
потребителския кредит /ЗПК/, обн. в ДВ бр. 53 от 30.06.2006 г., в сила от 01.10.2006 г. Затова
в настоящото производство съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи
(чл. 7, ал. 3 ГПК)
Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма,
измежду които: т. 10 - при предвидена възможност на търговеца да променя едностранно
условията по договора въз основа на непредвидено в него основание и т. 12 - при
предвиждане цената да се определя при получаването на стоката или услугата или при
предоставено право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да
има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.
4
Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП , неравноправната клауза в договор с потребител се преценява,
като се вземат предвид видът на стоката или услугата-предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички
останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално /чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
уговорени индивидуално, са дефинирани в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП /. Клаузи, които не са клаузи,
изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им и е посочен пример за такива клаузи при договорите, сключвани при общи
условия, като изброяването не е изчерпателно. В чл. 144 от ЗЗП са посочени изключенията,
при които определени хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договори с
потребители, визирани в чл. 143 от ЗЗП , са неприложими. Така според чл. 144, ал. 3 от ЗЗП ,
нормите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат спрямо сделки с ценни книжа, финансови
инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията /измененията на
борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар/, които
са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги.
От гореизложеното следва, че за да е нищожна като неравноправна договорна клауза в
договор, сключен с потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява
някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП , като същевременно не попада в някое от
изключенията на чл. 144 от ЗЗП.
При систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП,
отчитайки и целта на закона, следва да се приеме че е допустима уговорка в договор за
кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само
ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1) обстоятелствата, при чието настъпване
може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в общите
условия /ОУ/; 2) тези обстоятелства следва да са обективни, т. е. да не зависят от волята на
кредитора- тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3)методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или
ОУ /чл. 144, ал. 4 от ЗЗП /, т. е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4) при
настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на
първоначално уговорената лихва- ако е предвидена възможност само за повишаване, това
несъмнено води до "значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя" съгласно чл. 143 от ЗЗП . Анализът на нормата на чл. 143 от ЗЗП води до
извод, че идеята на законодателя е била нормативно да се осигури закрилата на потребителя
в отношенията в търговците, каквито безспорно са и банките, доколкото потребителят
винаги е икономически по-слабата /т.е. неравностойна/ страна в една облигационна връзка, а
търговецът е професионалиста в нея. Изброяването в 17-те точки на чл. 143 от ЗЗП на
хипотезите на възможни неравноправни клаузи предпоставя, че във всяка една от тях
постигнатата уговорка е във вреда на потребителя, защото не отговаря на изискването на
добросъвестност и има за свой резултат създаването на значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Въпросът за неравноправността, а
оттам и за нищожността на атакуваните клаузи се поставя не от гледище на това в чий
интерес са уговорени, а само дали те са "във вреда на потребителя", като неотговарящи на
изискването за добросъвестност и водещи до значително неравновесие между правата и
задълженията на кредитора и кредитополучателите в настоящето дело. В този смисъл не
всяка клауза, която е в интерес на Банката, следва да се интерпретира като такава, която
непременно е и във вреда на нейните клиенти-вложители. Трябва да се посочи, че законът не
забранява по начало договор при общи условия/чл. 16 от ЗЗД /, а нищожността на такъв
договор през призмата на чл. 143, т. 9 от ЗЗП е единствено ако потребителя не е имал
възможност да се запознае с тях. Последователна е практиката на Съда на ЕС по
тълкуването и приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според която съдът е длъжен
да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, дори
и такова възражение да не е било направено от потребителя. По отношение на договорите за
кредит на общо основание и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагат правилата на чл. 143– чл.
5
148 от ЗЗП .
В настоящия казус възражението за неравноправност на клаузата за автоматично
продължаване срока на договора, наведено от ответника с отговора на исковата молба, е
неоснователно. За да е неравноправна уговорката за автоматичното подновяване
(револвиране) на кредита, тя трябва да предвижда необосновано кратък срок за мълчаливо
съгласие за продължаване на договора при непротивопоставяне на потребителя (чл. 143, т. 8
ЗЗП в приложимата му редакция към процесния договор). В настоящия случай ответникът
като потребител е имал възможност да се откаже от удължаването на срока на договора
(автоматичното му подновяване, револвирането) с писмено предизвестие, което да предаде
най-късно 30 дни преди изтичането на текущия срок (т. 19.2.1., б. „а“ от съответните общи
условия). Освен това ответницата има възможност да прекрати договора с 30-дневно
писмено предизвестие по всяко време (чл. 19.2.1., б. „б“ от съответните общи условия). При
това положение съдът приема, че не е налице значително неравновесие между страните по
договора във връзка с уговорката за автоматичното подновяване на срока му и съответната
клауза на т. 19.1.1. трябва да се приеме за равноправна. Липсват твърдения и данни за
отправянето на писмени предизвестия за прекратяването на договора от която и да е от
страните.
Неоснователно е и възражението, направено от ответника, че не му е предоставена
фактическа власт върху платежен инструмент кредитна карта със срок на валидност след
м.01.2017г., тъй като от заключението на вещото лице по изслушваната съдебно-счетоводна
експертиза се установява усвояването на суми чрез плащания на ПОС терминал и след тази
дата.
С оглед на задължението си да следи служебно за съответствието на договорните
условия с императивните правни норми, обаче, съдът констатира, че чл. 8.1.4 от ОУ към
процесния договор, в който е предвидено, че банката може по свое усмотрение да
капитализира начислените лихви чрез прибавянето им към главницата на овърдрафта
противоречи на закона и съответно също е нищожна. В тази връзка съдът съобрази приетото
с постановените по реда на чл. 290 ГПК № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, II
т. о. и Решение № 30/20.05.2020 г. Решение по т. д. № 739/2019 г. на ВКС, I т. о., че
уговорката за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за
лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на
чл. 10, ал. 3 ЗЗД , който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294,
ал. 1 ТЗ , какъвто не е настоящия случай.
Доколкото не твърди и не се доказва от ищеца, че са индивидуално уговорени,
неравноправни, а от там и нищожни са и договорните клаузи на чл. 8.2 и т. 9 от анекса към
рамковия договор за издаване на кредитна карта, защото позволяват на заявителя сам да
определи лихвата по кредита в нарушение на чл. 143, т. 10 ЗЗП (в редакцията, действала до
2019 г.), за което вече съществува богата практика на Върховния касационен съд – Решение
№ 77/22.04.2015 г. по гражданско дело № 4452/2014 г., III ГО; Решение № 144/08.11.2017 г.
по търговско дело № 2155/2016 г., II ТО и цитираната практика, и други, че при така
формулирани клаузи банката би могла сама да изменя лихвения процент, без за това да има
изрично предвидени условия за договора.
Тук следва да се отбележи че, макар и поместени и в индивидуалния договор с
ответника, горецитираните клаузи не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал.
2 от ЗЗП, доколкото се касае до еднотипни договори за паричен заем, усвояван чрез
овърдрафт, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно
известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между
същия заемодател и различни потребители.
В чл. 146, ал. 5 ЗЗП е предвидено, че наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и
без тези клаузи. Наличието на неравноправната клауза в договора за банков кредит относно
възнаградителната лихва, обаче, има за последица липса на уговорка за цената на
предоставената парична сума, поради което по принцип не би могло да се предположи, че
6
договорът би бил сключен от банката без насрещно възнаграждение. Следователно тъй като
ответникът няма интерес от договора без предвиденото в него възнаграждение, то и по
аргумент от разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП , целият договор е нищожен. При това
положение по силата на чл. 23 ЗПК подлежаща на връщане е чистата стойност на кредита,
без обаче да се дължат лихва или други разходи по кредита от сключения договор и ОУ към
него са наведени от ответника с отговора на ИМ. В тази насока категорична е и
установената практика с Решение № 188 от 15.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 2613/2016 г. на ІІ-
ро т. о. на ТК.
От заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се установява,
че в погашение на задълженията по процесния договор ответникът е платил сумата от 6
377,08 лв, с което задължението за плащане на чистата стоност по кредита от 5 000 лв.
следва да се счита за изцяло погасено.
По отношение на вземането в размер на сумата от 60 лева, представляващо разноски
за връчване на покана за предсрочна изискуемост, съдът намира същото за недължимо,
предвид императивния характер на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК (отм.), предвиждаща,
че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата. Същевременно е недопустимо под формата на такси да се
начислява обезщетение за забавено плащане над размера на законната лихва, което се явява
и в противоречие с разпоредбата на чл. 143, т. 5 ЗЗП.
Всико изложено обосновава краен извод на съда за неоснователност на предявените
искове.
Само за пълнота съдът намира за необходимо да отбележи, че възражението за изтекла
погасителна давност е неоснователно. Съгласно чл.114 ал.1 ЗЗД давността започва да тече
от деня, в който вземането е станало изискуемо. За да се прецени дали вземанията са
погасени по давност, следва да бъде определен моментът, в който за тях е настъпила
изискуемостта. По същината си овърдрафтът е краткосрочен кредит, който се ползва по
разплащателна сметка на кредитополучателя и представлява допустимо от банката
надвишаване над салдото по сметката. Кредитът овърдрафт се усвоява по разплащателната
сметка до разрешения лимит и може да се ползва изцяло или отчасти, като обикновено се
погасява при всяко постъпление по разплащателната сметка. За разлика от типичните
договори за банков кредит, при които е налице едно неделимо вземане, чието плащане е
разсрочено във времето и изискуемостта му настъпва с изтичане на уговорения краен срок
за погасяване на кредита, тук изначално липсва яснота за това кога и в какъв размер суми ще
бъдат усвоени от кредитополучателя. Кредитополучателят е длъжен да осигурява средства
за погасяване на кредита. Предвид спецификата на договора за кредит, предоставен под
формата на овърдрафт, погасяването на задълженията по него не се изпълнява на
предварително договорени погасителни вноски, но и при този банков кредит се определя
месечна падежна дата, размер на минималното погасяване от формирания дълг и дължима
лихва за ползване на средствата. Договореното връщане на предоставената за ползване сума
на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното
задължение на длъжника на части /чл.66 ЗЗД/, т.е. частични плащания на едно задължение,
поради което приложима е петгодишната давност по чл.110 ЗЗД /в този смисъл решение №38
от 26.03.2019 г., постановено по т.д. №1157/2018 г. на ВКС, II ТО, решение №261 от
12.07.2011 г., постановено по гр.д. №795/2010 г. на ВКС, ІV ГО и др./. От приетото
заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че последната дата, на която
ищецът е изтеглил сума по овърдрафта е 06.01.2019 г. При тези обстоятелства и съобразно
посочените разпоредби на действащите Общи условия, изискуемостта на вземанията по
процесния договор е настъпила с определената месечна падежна дата 05.02.2019 г. От
падежната дата е започнала да тече и 5-год. погасителна давност за тях, която не е изтекла
към датата на прекъсването й на 19.12.2023г. с подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.
По разноските:
7
С оглед изхода на спора право на разноски има само ответникът. Съгласно мотивите
към т. 11г от ТР №4/2013 на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска, предявен по реда
на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.
От представения от ответника списък по чл. 80 ГПК следва, че същият е направил
разноски в размер на 2200 лв. за платен адвокатски хонорар в заповедното производство,
както и 2200 лв. за адвокатски хонорар в исковото произизводство. Основателно е
своевременно релевираното от ищеца възражение за прекомерност на така претендирания от
ответника адвокатски хонорар, като съобразно фактическата и правна сложност на делото,
активността, обема и съдържанието на аргументацията при предоставяне на адвокатската
услуга съдът намира, че на страната се следват 500 лв. за разноски за адвокатски хонорар в
заповедното и 1 000 лв. за исковото производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК установителни искове с правно
основание чл.430, ал.1 и ал. 2 от ТЗ, чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД от “.....” АД, ЕИК ....
със седалище и адрес на управление гр. .... срещу С. Ю. Г., ЕГН ********** със съдебен
адрес: гр. .... за установяване съществуването на вземанията по Заповед № 661 за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 08.01.2024 г., издадена по
ч. гр. д. № 69674/2023 г. по описа на СРС, 113 състав, а именно за сумите от 5000 лв.,
представляваща главница по рамков договор за издаване и обслужване на кредитна карта с
предоставен кредитен лимит на „...“ АД от 27.03.2012г., изменен с анекс от 24.04.2014г.
сумата 9 416,62 лв., представляваща договорна лихва за период от 19.06.2019 г. до
27.11.2023 г., сумата 6010,75 лв., представляваща мораторна лихва за период от 08.07.2019 г.
до 27.11.2023 г., сумата 36,45 лв., представляваща законна лихва за периода от 28.11.2023 г.
до 17.12.2023 г. и сумата 60 лв. за разноски за връчването на покана за предсрочна
изискуемост.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК “.....” АД, ЕИК .... със седалище и адрес на
управление гр. .... да заплати на С. Ю. Г., ЕГН ********** със съдебен адрес: гр. .... сумите
от 500 лева за разноски в заповедното производство и 1000 лева за разноски в исковото
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8