№ 1128
гр. Плевен, 21.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети юли през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20244430101567 по описа за 2024 година
Иск с правно основание чл.439 ГПК.
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от М.
Н. И., ЕГН**********, ****** против ******, ******, със седалище и адрес
на управление: ******. Ищецът твърди, че е поел облигационни задължения
по договор за паричен заем, сключен между заемодателя „******“ ЕАД и
ищеца по делото. Поради забава и просрочие в плащанията на основния
длъжник, банката- кредитор е инициирала съдебно производство за издаване
на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание. Твърди, че по
образуваното ч. гр. дело № 2680/2011г. на ПРС в полза на кредитора е бил
издаден изпълнителен лист от 01.08.2012г. срещу длъжника М. Н. И., с
постоянен адрес ******, ЕГН **********. По силата изпълнителния лист от
01.08.2012г., издаден по ч.гр.д.№2680/2011г. по описа на ПРС, длъжника ищец
по делото е осъден да заплати на кредитора „******“ ЕАД сумата от
594.82лева главница, ведно с договорена лихва в размер на 145.67лева,
считано от 09.05.2008г.год. до 09.01.2009г., лихва за забава 201.46лева от
10.06.2008г. до 01.04.2011г„ ведно с законова лихва върху главницата от
21.04.2011г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата
25,00лева разноски по делото и адв. хонорар в размер на 100 лева. Твърди, че
по издадения ИЛ от 01.08.2012г. по ч.гр.д.№2680/2011г. по описа на ПРС е
1
образувано изпълнително дело №20138150400718/2013г. по описа на ******
— Т. К. с район на действие района ПОС на 10.04.2013г. Твърди, че по това
изпълнително дело са правени само справи за длъжника и връчена покана за
доброволно изпълнение на датата 28.12.2013г. Твърди, че с договор за
прехвърляне на вземания /цесия/, сключен на 15.05.2015год., взискателят
„******“ ЕАД е прехвърлил множество свои вземания /вкл. процесиите/ в
полза на юридическо лице, „******“ ЕАД, ЕИК ******. Твърди, че с нова
молба за образуване на изпълнително дело от 07.07.2021г. кредитора,
„******“ ЕАД, ЕИК ****** е образувал нова изпълнително дело
№20218150400635/2021г. по описа на ****** - Т. К., с район на действие
района ПОС. По това дело изпълнителния титул е ИЛ от 01.08.2012г., издаден
по ч.гр.д.№2680/2011г. по описа на ПРС. Твърди, че по това изпълнително
дело само е връчена покана за доброволно изпълнение и с нея е насрочен и
опис на движими вещи в дома на длъжника и наложен запор върху трудово му
възнаграждение. По това изпълнително дело като взискател е конституиран и
НАП със сума в размер 700лева. Твърди, че с разпореждане за прекратяване на
производство по принудително изпълнение по чл.225 от ДОПК от 11.01.2024г.
сумата от 700лева е погасена по давност. Твърди, че през цялото време от
образуването на изпълнителното производство през 2013г. до 07.07.2021г. не
са предприемани никакви валидни и резултатни изпълнителни действия. От
страна на ****** са извършвани само стандартни общи процедури по
движение на делото след неговото образуване, а именно - изискване на
справка от НАП относно налично имущество и регистрирани банкови сметки
/каквото имущество и сметки не е установявано/, изпращане на покани за
доброволно изпълнение и на други писма за проучване на имущественото му
състояние и източници на приходи. Твърди, че от датата на образуване на
изпълнителното дело чрез изпълнителния лист, издаден на несъдебно
изпълнително основание, в полза на ищеца е започнала да тече погасителна
давност за съдебно признатото вземане на първоначалния взискател, а
впоследствие - и на неговите частни правоприемници по договорите за цесия.
Твърди, че тази давност не е спирана и прекъсвана с никакви валидни
изпълнителни действия по образуваното изпълнително дело. Развива
съображения, че образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покани за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото ми състояние чрез извършване на справки, набавянето на
2
документи и книжа и др. подобни действия на ****** не представляват
изпълнителни действия по смисъла на чл. 116, б.“в“ от ЗЗД, които да
прекъсват течащата от 2013г. петгодишна погасителна давност за съдебно
признатите вземания. Твърди, че в този смисъл са постулатите на т.10 от ТР
№2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че поради горното, с изтичането на 5-
годишен срок от датата на образуването на изпълнително производство
вземанията срещу ищеца по делото от страна на кредитора „******“ ЕАД,
ЕИК ******, са били изцяло погасени по давност на основание чл. 110 от
Закона за задълженията и договорите. Твърди, че продължаващите претенции
на ответното дружество за принудително изпълнение след изтеклата вече
погасителна давност мотивират правния му интерес от предявяване на иска.
Моли да бъде прието за установено на основание чл.439 ГПК че към
настоящия момент ищеца М. Н. И., с постоянен адрес ******? ******, ЕГН
**********, НЕ ДЪЛЖИ на взискателя по изп. дело №20218150400635 и
ответник в процеса ******, ЕИК ******, суми по задължението,
обективирано в изпълнителен лист от 01.08.2012г., издаден по ч.гр.д.
№2680/2011г., които парични задължения към настоящия момент са в размер
на 2 997,85 лв. и са предмет на принудително изпълнение по образуваното
изп. дело №20218150400635 на ****** Т. К. от района на ПОС, поради
изтекъл 5-годишен давностен срок за вземанията на ответното дружество на
осн.чл. 110 от Закона за задълженията и договорите. Претендира направените
по делото разноски.
В законовия срок по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от
ответника, в който признава претенцията. Моли разноските да бъдат
възложени в тежест на ищеца, тъй като ответника не е станал причина за
завеждане на делото и е признал иска.
Ищецът, чрез процесуалния си представител е направил искане за
постановяване на решение съобразно направеното признание на иска.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени доказателства и
съобрази доводите на страните, намира за установено следното:
Разпоредбата на чл. 237 от ГПК предвижда възможността ищецът да
поиска от съда да прекрати съдебното дирене и да поиска постановяването на
решение при признание на иска. В този случай съдът постановява решението
си, като в мотивите му е достатъчно да се укаже, че същото е постановено при
3
признание на иска.Съдът намира, че в конкректия случай са налице
предпоставките за произнасяне с решение по чл.237, ал.1 ГПК. Ответника е
направил изявление, че признава иска. Спазени са и изискванията на чл.237,
ал.3,т.1 и т.2 ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на
добрите нрави, както и е такова, с което страната може да се разпорежда. С
оглед направеното признание на иска, съдът намира предявените искове за
основателни и доказани и следва да бъдат уважени в предявения си размер за
вземането, установено в издадения изпълнителен лист. Съгласно чл. 439, ал. 1
ГПК длъжникът може да оспорва изпълнението чрез иск, който съобразно ал.
2 може да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. Предмет на отрицателния установителен иск е недължимостта на
изпълняемото материално право, основана на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, т. е. недължимост на вземането, предмет на
издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано
изпълнителното дело./Определение № 57/03.02.2020г. по ч.т.д№2331/2019 на
ВКС/. Правната възможност да се оспори вземането, предмет на
изпълнението, въз основа на настъпили след издаване на заповедта за
изпълнение факти е предвидена в чл. 439 ГПК. Касае се за отрицателен
установителен иск, ищец по който е длъжникът, а ответник – взискателя.
Предмет на иска са вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение,
ведно с изтеклите лихви. Разноските и таксите по изпълнението не са предмет
на иска по чл. 439 ГПК, тъй като дължимостта им и техния размер ще се
определи в самото изпълнително производство в зависимост от решението по
този иск и при съблюдаване на правилата на чл. 79 ГПК. Както е прието и в
решение № 101 от 1.12.1972 год. по гр. д. № 95/72 год. на ОСГК на ВС, което
служи за ръководство на съдилищата, съгласно чл. 52 ЗУС /отм./, намиращо
приложение и при сега действуващия ГПК, предпоставките по чл. 255 ГПК
/отм./, сега чл. 439, ал. 2 ГПК, са изпълнителната сила на решението и
промените, които са изменили или погасили материалното право, установено
с решението в производството, по което е издадено изпълнителното
основание, на основание новонастъпили факти и обстоятелства, които имат
правно значение за съществуването му./Решение № 175/12.12.2013г. по
2931/2013г. на 2-ро гр.отделение на ВКС/
4
Ето защо, съдът постановява настоящото решение при признание на
иска, като на основание чл.237, ал.2 ГПК не е необходимо да излага мотиви за
това.
Срещу направеното искане за присъждане на разноски от страна на
ищеца, ответника е противопоставил възражение, че е признал иска и не е
станал причина за завеждането му, поради което разноските следва да бъдат
поставен в тежест на ищеца, а в случай, че това възражение не бъде уважено,
прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът
намира за неоснователно възражението на ответника, че не е станал причина
за завеждане на делото. Не се спори между страните, че към момента на
подаване на исковата молба и към датата на приключване на съдебното дирене
има висящо изпълнително дело, образувано за събиране на вземането по
процесния изпълнителен лист. Аргументът за обема и броя на просрочените
задължения, както и броя образувани изпълнителни дела в тази връзка, и по
тази причина липса на възможност за следене изтичането на погасителна
давност на конкретно вземане, съдът намира за неоснователен по отношение
на факта дали ответника е станал причина за завеждане на делото.
Организацията на дейността му е изцяло негово право и отговорност, върху
която длъжникът не е възможно да въздейства, поради което няма как да
прехвърли в негова тежест отговорността за направените по делото разноски
на основание чл.78, ал.2 ГПК.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответника следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на
119,91 лв. за държавна такса, както и за адвокатско възнаграждение.
Своевременно е направено възражение с правно основание чл.78, ал.5 ГПК за
прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът намира, че нормата на
чл. 7, ал. 2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните размери
на адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като
сбор от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената на
отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение №
60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
5
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004 на СЕС. Съгласно
горното решение делегирането на частноправен субект - Висшият адвокатски
съвет – на правомощия да определя минималните адвокатски възнаграждения
представлява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в
чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба нарушава правото на ЕС, тъй като
очевидно не съответства на критериите, изведени във въпросното решение, а
именно: правоприлагащият орган /съдът/ да има възможност, отчитайки
правната и фактическа сложност на делото, инстанцията, пред която се явява
процесуалният представител, и продължителността на процеса, да се отклони
от минимално определения размер на адвокатските възнаграждения тогава,
когато той се явява несъразмерно висок с оглед реално положения труд и
направени разходи от процесуалния представител, респ. представляваната в
процеса страна. Това разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата
не засягат само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в
съдебното производството доколкото, ако загуби делото, то в нейна тежест ще
бъде възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
6
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./
Съгласно Решение от 24.5.01.2024г. по дело C‑438/22 на СЕС е прието,
че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба
минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Като взе предвид всичко гореизложено, както и фактическата и правна
сложно на делото, съдът намира, че уговореното и заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 600 лв. се явява прекомерно. По делото е
подадена искова молба и делото е разгледано в едно съдебно заседание без
ангажиране на доказателства в открито съдебно заседание поради
признанието на иска. Искът е с типичната правна сложност на претенция с
правно основание чл.439 ГПК, поради което съдът намира, че от заплатеното
адвокатко възнаграждение от 600 лв., в тежест на ответника следва да бъде
възложена сумата от 400 лв. за адвокатско възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл.237 и сл. от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.439 ГПК, по
отношение на ******, ******, със седалище и адрес на управление: ******,
7
че М. Н. И., ЕГН**********, ****** не дължи плащане на сумата 1066,95
лв./формирана от сумата от 594.82лева главница, ведно с договорена лихва в
размер на 145.67лева, считано от 09.05.2008г.год. до 09.01.2009г., лихва за
забава 201.46лева от 10.06.2008г. до 01.04.2011г„ ведно с законова лихва върху
главницата от 21.04.2011г. до окончателното изплащане на вземането, както и
сумата 25,00лева разноски по делото и адв. хонорар в размер на 100 лева/, за
която сума е издаден изпълнителен лист от 20.06.2011г. по ч.гр.д.№
2678/2011г. по описа на РС-Плевен, поради погасяване на вземането по
давност.
ОСЪЖДА ******, ******, със седалище и адрес на управление:
******, представлявано от З. Д.-****** да плати на М. Н. И.,
ЕГН**********, ******, направените деловодни разноски в размер на 519,91
лв. за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ОС-Плевен в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8