Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                                     №

                                        Гр. София, 27.05.2021 год.

          

                                      В  И М Е Т О   Н А  Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен състав, в съдебно заседание на  двадесет и четвърти март  през две хиляди двадесет и първа  година, в състав :

 

                                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                                                        ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА

МЛ.СЪДИЯ МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретар Алина Тодорова, като разгледа докладвано от съдия Димитрова  гр. д. № 1678/2020 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Със съдебно решение от 06.11.2019 г., постановено по гр.д. № 14919/2017 г. по описа на СРС, съдът е осъдил ЕТ „Г.**- Г.М.", ЕИК ******да заплати на М.Д.М., ЕГН ********** сумата от 20429.36 лв., представляваща обезщетение за ползване на собствените му ½ ид. части от имот с пл. № 68134.2821.2567 за периода от 10.03.2012г. до 10.03.2017г., ведно със законната лихва от 10.03.2017г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 4310.34 лв., представляваща обезщетение за ползване на собствените му ½ ид. части от имот с пл. № 68134.2821.2566 за периода от 10.03.2012г. до 10.03.2017г., ведно със законната лихва от 10.03.2017г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска за обезщетение за ползване на имот пл. № 68134.2821.2566 за разликата над уважената част от 4310.34 лв. до пълния предявен размер от 9000 лв., като неоснователен и недоказан. Съобразно изхода на правния спор е разпределил и разноските между страните.

Недоволен от съдебното решение в неговата осъдителна част е останал ответникът ЕТ „Г.**- Г.М.", ЕИК ******, който в срок е подал настоящата въззивна жалба с твърдения за неправилност на постановеното съдебно решение, в обжалваната част и искане същото да бъде отменено и вместо това предявените срещу него искове да бъдат отхвърлени. В тази връзка въззивникът твърди, че съдът неправилно е кредитирал изцяло показанията на свидетеля на ищцовата страна, но не и тези на неговите свидетели поради факта, че те са в родствена връзка с него. На следващо място сочи, че съдът неправилно е приел, че той не е владял имота въз основа на правно основание. Подкрепя твърдението си като излага, че до влизането в сила на съдебното решение, с което въззиваемият е признат за собственик на процесните ½ ид.ч от имоти, той ги е владял въз основа на нотариален акт, поради което е имал правно основание за фактическата си власт и не дължи обезщетение за ползването.

В законоустановения срок е постъпил отговор на подадената въззивна жалба от страна на М.Д.М., ЕГН **********, с който се излагат доводи за нейната неоснователност и за правилност на съдебното решение в обжалваната част.

Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.

Софийски   градски   съд,   като   обсъди   събраните   по   делото  доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното:

Жалбата е допустима като подадена от легитимирано лице,  срещу акт, подлежащ на обжалване и в законоустановения срок.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността   на  решението,  по  допустимостта  му  –  в  обжалваната  част,  като  по  останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по отношение на нейната правилност съдът намира подадената въззивна жалба за неоснователна:

Страните не спорят, а се установява и от представените писмени доказателства, че с решение № ВР245/23.12.2010г. на ОСЗ Нови Искър на наследниците на Д.М. (М.Д.М. и М.Д.М.) е възстановено правото на собственост върху нива от 4.394 дка, находяща се в строителните граници на Връбница, в местността „Шаховец/Суходол", имот № 1, № кад. л. 219 от кадастрален план, изработен 1956г.

С решение от 31.05.2012г. по гр. д. № 31187/2009г. на СРС, 45 с-в въззиваемият е признат за собственик на ½ ид. ч. от описаната нива, а въззивникът е осъден да предаде на ищеца ½ ид.части от следните части: частта с площ от 866 кв. м., както и частта с площ от 325 кв. м., подробно индивидуализирани в решението, на основание чл. 108 от ЗС. С решение от 17.12.2013г. по гр. д. № 31187/2009г. на СРС, 45 с-в, влязло в законна сила на 28.03.2016г. съдът е признал за установено, че М.Д.М. е собственик на ½  ид. ч. от описаната по - горе нива и въззивникът е осъден да предаде на настоящият въззиваем М.М. на основание чл. 108 от ЗС владението върху ½ ид.ч.  от частта с площ от 866 кв. м., както и частта с площ от 325 кв. м. С решение № 6293/04.09.2015г. по гр. д. № 6138/2015г. на СГС и решение № 8757/21.12.2015г. по гр. д. № 6138/2015г., с което е поправена ОФГ по реда на чл. 247 ГПК в постановеното на 04.09.2015г. от СГС решение, съдът е потвърдил постановените на 31.05.2012г. и на 17.12.2013г. решения на СРС по гр. д. № 41190/2012г. на СРС, 45 с-в. С определение № 188/28.03.2016г. по гр. д. № 966/2016г. ВКС не е допуснал касационно обжалване на постановеното на СГС решение.

С оглед посоченото правилно първоинстанционният съд е приел, че въпросът за собствеността на процесните имоти е решен между страните със сила на присъдено нещо. Въззивникът, в качеството си на ответник в първоинстанционното производство не е събрал доказателства, които да установяват, че през процесния период е владял имотите на правно основание, като в тази връзка неоснователни са възраженията, че притежавания нотариален акт е такова основание. С описаните горе съдебни решения между страните е установено, че въззивникът няма противопоставимо на въззиваемия право да упражнява фактическата власт върху имотите, произтичащо от право на собственост. Въззивникът не е твърдял и не е доказал да има такова противопоставимо на въззиваемия право и на друго основание – примерно договор за наем.

Неоснователно се явява възражението на въззивника за неправилно кредитиране от страна на съда на показанията на свидетеля на срещуположната страна за сметка на свидетелските показания на неговите свидетели. Страните не спорят, а се установява и от представеното писмено доказателства, че на 30.03.2017г. е съставен протокол, с който въззивамият е въведен във владение на процесиите имоти. Констатирано е, че имотът е ограден от телена ограда, че вещото лице е извършило съответните замервания, като границите на имотите били маркирани със забити колчета с червен на цвят спрей. В северната част на имота се намирала масивна двуетажна сграда, оградена на около 1.5 м. от метална ограда с бетонни колони. Въводът бил осъществен до границата на металната мрежа, като мрежата не била разрушена, нито бил извършен въвод в къщата. Около къщата в оградената част имало куче, което възпрепятствало достъпа и лаело. Отразено е, че за въвод в тази последна част на имота е нужно съдействие и на длъжника. Поради това въвод в имот № 795 бил извършен частично до металната мрежа, която огражда двуетажната сграда. Свидетелските показания на свидетеля Йорданка Захариева, които са кредитирани от първоинстанционния съд, са логически и хронологично издържани и съответстват на посоченото горе писмено доказателство, поради което и настоящият съд намира, че те следва да бъдат кредитирани, за разлика от тези на свидетелите на въззивника, които противоречат на това доказателство, противоречиви са и освен това са дадени от лица, които са заинтересовани от изхода на правния спор, както е посочил и първоинстанционният съд.

С оглед на горното настоящата съдебна инстанция намира, че по делото е установено, че въззивникът е упражнявал фактическа власт върху имотите, предмет на делото в процесния период без да има протовопоставимо на собственика им правно основание за това, предвид което исковете по чл. 59 ЗЗД се явяват основателни до уважените от първоинстанционния съд размери. Предвид изложеното съдът намира, че съдебното решение в обжалваната част следва да бъде потвърдено като в тази връзка препраща и към подробно изложените от първоинстанционния съд мотиви на основание чл. 272 ГПК.

По разноските:

С оглед изхода на правния спор въззиваемият има право на направените от него разноски във въззивното производство в размер на 1250 лв. адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното, Софийски градски съд

                                                          

                                                     Р  Е  Ш И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение от 06.11.2019 г., постановено по гр.д. № 14919/2017 г. по описа на СРС, съдът е осъдил ЕТ „Г.**- Г.М.", ЕИК ******да заплати на М.Д.М., ЕГН ********** сумата от 20429.36 лв., представляваща обезщетение за ползване на собствените му ½ ид. части от имот с пл. № 68134.2821.2567 за периода от 10.03.2012г. до 10.03.2017г., ведно със законната лихва от 10.03.2017г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 4310.34 лв., представляваща обезщетение за ползване на собствените му ½ ид. части от имот с пл. № 68134.2821.2566 за периода от 10.03.2012г. до 10.03.2017г., ведно със законната лихва от 10.03.2017г. до окончателното изплащане на сумата и в частта за разноските.

ОСЪЖДА ЕТ „Г.**- Г.М.", ЕИК ******да заплати на М.Д.М., ЕГН ********** сумата от 1250 лв. разноски за въззивното производство на основание чл. 78, ал.3 ГПК.

В останалата част решението е влязло в сила.

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването пред ВКС.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                     

 

           

                                                                                  ЧЛЕНОВЕ : 1.                

 

 

                                                                                                        2.