№ 117
гр. Габрово, 02.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на девети февруари
през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Боян Хр. Косев
при участието на секретаря Валентина М. Илиева
като разгледа докладваното от Боян Хр. Косев Гражданско дело №
20224210101371 по описа за 2022 година
Производството е по реда на част ІІ, дял І ГПК.
Образувано е по искова молба на „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК
*********, предявена срещу Б. И. К., ЕГН **********. Ищецът твърди, че депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника за
сумата 6920.01 лева - главница за периода от 20.01.2021 г. до 20.07.2024 г. по сключен
договор за потребителски кредит № PLUS– 17099680 от 25.06.2019 г. с „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България, заедно със законната лихва върху
главницата, считано от 28.03.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 4731.25 лева –
възнаградителна лихва за периода 20.01.2021 г. – 18.03.2022 г., сумата 694.49 лева –
обезщетение за забава върху главницата за периода 21.01.2021 г. – 27.03.2022 г., както
и за направените по делото разноски - държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение. По предявеното заявление било образувано ч. гр. дело № 582/2022 г.
по описа на ГРС, и била издадена заповед за изпълнение. В срока по чл. 414 ГПК
ответникът депозирал възражение срещу заповедта, поради което и в
законоустановения едномесечен срок ищецът предявил искова молба за установяване
със сила на пресъдено нещо, че е носител на правата на вземания за посочените суми.
Ищецът излага, че на 25.06.2019 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.,
клон България” като кредитор и Б. И. К., като кредитополучател е сключен договор за
потребителски кредит № PLUS– 17099680 от 25.06.2019 г., в съответствие с
разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Въз основа на договора кредиторът
предоставил на ответника заем в размер на 8000 лева, като застрахователната премия
по застраховка „Защита на плащанията" е в размер на 2688 лв., който
кредитополучателят се задължил да върне заедно с уговорената възнаградителна лихва
в срок до 20.07.2024 г.. Твърди, че кредитополучателят не е изпълнявал в срок
задължението си за плащане на погасителните вноски и по отношение на вземанията
1
по кредита е настъпила предсрочна изискуемост, съгласно чл. 5 от условията към
договора за кредит, за което на ответника е изпратено уведомително писмо.
Ответникът дължал и съответното обещетение за забава върху непогасената главница.
Излага, че вземането е прехвърлено на заявителя с договор за цесия, съобщена
на длъжника. Счита, че длъжникът следва да се счита за уведомен за извършването на
цесията и с връчване на уведомлението приложено към исковата молба. Претендира
направените разноски по делото.
В законоустановения срок, предвиден в чл.131 ГПК ответникът е депозирал
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове по основание и размер.
В подаденото срещу издадената заповед за изпълнение възражение на длъжника по чл.
414, ал. 1 ГПК е направено и възражение, че не е уведомен за прехвърляне на
задълженията му към друг кредитор, а именно „Агенция за събиране на вземания"
ЕАД, което възражение следва да бъде разгледано от исковия съд, съгласно приетото в
т. 11.а. от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение,
намира от фактическа и правна страна следното:
Не е спорно между страните, а и от представения договор за потребителски
паричен кредит за издаване и ползване на кредитна карта № PLUS– 17099680 от
25.06.2019 г., се установява, че „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България”
предоставил на ответника Б. И. К. за временно и възмездно ползване сума в размер на
8000 лева, която последният следвало да върне заедно с уговорената възнаградителна
лихва и застрахователна премия на 60 месечни погасителни вноски, всяка с размер от
339,04 лева, първата от които с падеж 20.08.2019 г., а последната – с падеж 20.07.2024
г.. Уговорената възнаградителна лихва била в размер на 35.62 %, а годишният процент
на разходите – 44.76 %. Уговорената такса ангажимент била в размер на 280 лева, а
застрахователната премия – 2688 лева. Договорено е, че размерът на кредита за
покупка на застраховка „Защита на плащанията” ще бъде платен директно на
застрахователя посочен в застрахователния сертификат и ще е платим от
кредитополучателя разсрочено на равни части и включен в размера на всяка от
погасителните вноски. Договорено е, че кредитополучателят заплаща такса
ангажимент срещу което кредиторът сключва договора при фиксиран лихвен процент,
като таксата се заплаща от кредитополучателя при усвояване на кредита , като
кредиторът удържа сумата посочена в поле „Такса ангажимент” от общия размер на
кредита - чл. 2 от договора. Към договора е приложен договор за застрахователно
посредничество и сертификат за сключената във връзка с договора за кредит
застрахователна полица, подписана от страните.
В чл.5 от договора, страните уговорили, че при забава на една или повече
месечни погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в
размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка погасителна
вноска. При просрочие на две или повече месечни вноски и считано от падежната дата
на втората непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в
целия му размер, включително всички определени от този договор надбавки ведно с
2
дължимото обезщетение за забава, без да е необходимо изпращане на съобщение от
кредитора за настъпване на предсрочната изискуемост.
Представен е рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
19.08.2019 г., по силата на който „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон
България е прехвърлило вземанията, описани в Приложение 1 към него на ищеца.
Прехвърлянето на вземането по процесния договор за кредит е потвърдено писмено от
цедента. Видно от представеното пълномощно, прехвърлителят „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България е оправомощил приобретателя – ищец по
делото да уведоми длъжниците по цедираните вземания относно настъпилото частно
правоприемство.
Представени са уведомителни писма до длъжника Б. И. К., с които ищецът му
съобщава за извършено прехвърляне на вземания и че поради неплащането в срок на
погасителни вноски по договор за потребителски кредит № PLUS– 17099680 от
25.06.2019 г. вземането на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България е
обявено за предсрочно изискуемо.
В производството е прието неоспорено заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът няма основание да не кредитира и въз основа на което приема,
че по сметка на ответника е наредена сума в размер на 7720 лева, като от договорената
сума за кредит 8000 лв. е удържана такса ангажимент в размер на 280 лв. Съгласно
заключението кредитополучателят е извършил погасителни плащания по кредита в
размер на сумата 7123.14 лева, с които били погасени част от дължимите лихви,
застрахователни премии и главница, като е останала непогасена главница в размер на
6740.81 лева, договорна лихва за периода 20.01.2021 г. -18.03.2022 г. в размер на
4731.25 лева и застраховки в размер на 179,20 лева, а обезщетението за забава за
периода от датата на изпадане в забава – 21.01.2021 г. до датата на подаване на
заявлението в съда – 28.03.2022 г. възлиза на 588.24 лева.
От приложеното за послужване частно гражданско дело № 582 по описа за 2022
г. на РС- Габрово, се установява, че ищецът „Агенция за събиране на вземания" ЕАД се
снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за процесните суми.
По отношение на установителните искове, с правна квалификация чл. 422 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 9 ЗПК вр. чл.99 ЗЗД.
На първо място, следва да се посочи, че предявените установителни искове са
допустими, тъй като в производство по чл.410 ГПК, ищецът се е снабдил със заповед за
изпълнение за процесните суми, поради което разполага с изпълнително основание.
При подадено възражение срещу издадената заповед, заявителят следва да предяви иск
за установяване на вземането си в 1-месечен срок от получаване на съобщението с
указанията на съда, който срок в случая е спазен.
Основателността на предявени установителни искове при квалификацията чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД, се обуславя от
кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало между страните
правоотношение по договор за заем (потребителски кредит), елемент от съдържанието
на което е задължението на кредитополучателя да върне сумата, предмет на договора
със съответната възнаградителна лихва, настъпила изискуемост на задължението и
3
релевирано от задълженото лице неизпълнение. В тежест на ищеца е да докаже и
наличието на сключен договора за цесия, с който е придобил вземането, както и факта
на съобщаване на цесията на длъжника.
Неизпълнението на задължението на кредитополучателя по договора е по своето
естество отрицателен факт от действителността, поради което същият не стои в
доказателствена тежест на ищеца. За установяването му е достатъчно твърдение на
последния, а задълженото лице следва да установи положителния факт, който го
опровергава, а именно - точно изпълнение на задължението си, за което доказателства
в производството не са ангажирани.
За установяване на валидно правоотношение между страните с типичното за
заема за потребление съдържание, следва да бъде доказан правопораждащия го факт –
сключен договор. Договорът е винаги двустранна правна сделка и по необходимост
включва взаимните, припокриващи се волеизявления на страните по нея. Договорът, по
аргумент от разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е формален, като в зависимост от волята
на страните може да е реален или консенсуален (чл. 9 ЗПК). В случая, с подписването
на процесния договор за потребителски кредит № PLUS– 17099680 от 25.06.2019 г.
ответникът е изразил воля в предписаната писмена форма, за поемане на правно
задължение да върне предоставената му сума, на 60 месечни вноски, с размер от 339,04
лева всяка, включващи съответната застрахователна премия, договорна лихва и
разходи, определени на годишна база.
Предаването на сумата не е елемент от фактическия състав на сделката, а
съставлява изпълнение на вече възникналото за кредитодателя правно задължение,
което сочи, че сключеният договор за потребителски кредит, е консенсуален и
пораждането на задължението на потребителя за връщане на сумата чрез внасяне на
уговорените погасителни вноски не се обуславя от факта на предаване на предмета му
на заемателя.
В случая сключването на договора не е спорен между страните факт, като от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява и изпълнението на
поетото от заемодателя задължение да предостави паричната сума, но не в договорения
размер от 8000 лева, а в размер на 7720 лева, т.е. с 280 лева по-малко от дължимата по
кредита, тъй като от договорената сума е удържана такса ангажимент. Съгласно чл.
10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая не може да се
приеме, че уговореното между страните и поето от кредитора задължение да фиксира
лихвения процент за срока на договора и да не го променя съставлява допълнителна
услуга във връзка с договора. Размерът на лихвения процент и условията за
прилагането му са задължителни елементи на договора за потребителски кредит и
съгласието на кредитора да предостави заем при фиксиран лихвен процент за срока на
договора е част от условията, при които е сключен договора, а не съставлява
допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а ЗПК. Всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този
закон, е нищожна. Оттук и на основание чл. 21, ал. 1 вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК уговорката
за такса ангажимент е нищожна. Вследствие на това кредиторът е приспаднал своето
задължение по кредита с несъществуващо задължение на кредитополучателя за
4
посочената такса. Сумата за такса ангажимент е приспадната още преди превеждането
на главницата по договора. Следователно ответникът изначално е получил сума в
размер на 280 лв. по-малко от дължимата по кредита. Ето защо, в правната сфера на
ответника е възникнало задължение за връщане на предоставената му парична сума в
размер на 7720 лева, заедно с възнаграждение за ползването ѝ.
С измененията на ГПК, ДВ, бр. 100/2019 г. на съда се вмени служебното
задължение да следи за неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител – чл. 7,
ал. 3 ГПК, а процесният е именно такъв. Измененията въвеждат постановките на
решение от 18.02.2016 г. по дело С-49/14 г. на СЕС, в което изрично е разяснено, че
системата на националното процесуално право трябва да позволява в рамките на
заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за плащане да се
извърши служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на клаузите,
съдържащи се в разглеждания договор. Така в т. 1 на решението по дело С-472-11 е
прието, че за да може да изведе последиците от констатирането на неравноправния
характер на договорна клауза, националният съд, който с направил служебно тази
констатация, не е длъжен да чака потребителят, който е информиран за правата си, да
направи изявление, с което иска отмяна на посочената клауза. А в т. 2 от решение по
дело С-243/08 е прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно
неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това
правни или фактически обстоятелства.
Отпуснатият на Б. И. К. като физическо лице заем представлява предоставяне на
"финансова услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) и същият има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на този закон, според който потребител е всяко физическо лице, което придобива
стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или
професионална дейност.
В Закона за защита на потребителите и по-конкретно в разпоредбата на чл. 143 е
дадено определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с
потребител, а именно - всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като различните хипотези
на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в посочената разпоредба.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако
не са уговорени индивидуално, а такива са тези, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Това разрешение
съответства и на възприетото в Директива 93/13/ЕИО. Според чл. 3 от последната,
неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и
които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от
договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание.
Съдът следва служебно да извърши цялостна проверка за наличие на основания
5
за недействителност на договора за договора за потребителски кредит, която проверка
се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Съдът намира, че застрахователната премия следва да се включи към ГПР по
кредита, тъй като се обхваща от легалната дефиниция в пар. 1, т. 1 ДР ЗПК за общ
разход, съгласно която "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.
Несъмнено заплащането от ответника на застрахователната премия представлява
допълнителна услуга, която произтича от договора за кредит и която е задължително
условие за усвояване на кредита /видно от посоченото в чл. 2 от договора за кредит/.
Този извод следва и от обстоятелството, че в случая застрахователната премия,
представлява част от месечната погасителна вноска по кредита. Тъй като в процесния
случай в уговорения ГПР не са включени всички действителни разходи, а в случай, че
бъдат включени, същите биха надвишили многократно нормативно установения
размер от 50 %, то съдът намира, че е налице противоречие на сключения договор за
потребителски кредит с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
следователно същият е недействителен.
По този начин – чрез формално сключване на договор за застрахователно
посредничество се постига именно скрито увеличаване на възнаграждението на
търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е забранено от разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, установяваща максимален размер на ГПР.
Следва да се отбележи, че свободата на договарянето, предвидена в чл. 9 ЗЗД не
може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по
правоотношението и то тази с по-силна икономическа позиция за сметка на другата
или да води до нарушаване на други правни принципи, в т. ч. тези на добрите нрави. В
тази връзка взети в съвкупност клаузите за ГПР, годишен лихвен процент, такса
ангажимент, застрахователна премия водят до драстично, явно неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, с оглед размера на получения
заем /7720 лева/ и сумата подлежаща на връщане /20342.40 лева/, надвишаваща 2.5
пъти отпуснатия кредит, което само по себе си нарушава изискването за
добросъвестност при осъществяване на принципа на договорна свобода и използване
на икономически по-силното положение на търговеца при сключването на такъв вид
договори. Отделен е въпросът, че така уговорената възнаградителна лихва в размер
35.62 % надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което е
недействителна и на собствено основание като противоречаща на добрите нрави.
6
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
От заключението на ССчЕ се установи, че общият размер на извършените от
ответника плащания по процесния договор за кредит възлизат на сумата от 7123.14
лева. Посочената сума е по-малка от чистата стойност на кредита от 7720 лева
(ответникът изначално е получил сума в размер на 280 лв. по-малко от дължимата по
кредита след удръжка на такса ангажимент), поради и което ответникът дължи сумата
в размер на 596.86 лева /7720 лева - 7123.14 лева/, представляваща главница по
сключения договор за кредит. Като носител на вземане в този размер, кредиторът е бил
във възможност да го транслира на ищеца в производството чрез сключения договор за
цесия.
Трайно установена е съдебната практика, обективирана и в постановените
решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД
задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и
първоначалния кредитор, напълно логично е въведеното от законодателя изискване
съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от
първоначалния кредитор - цедента. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на предишния му кредитор с нов и ще
обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което
е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, законодателят е предвидил,
че правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до
длъжника, извършено от първоначалния кредитор.
Приложеното към исковата молба уведомление за извършената в полза на
„Агенция за събиране на вземания" ЕАД цесия на вземането, предмет на издадената
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, е направено от предишния кредитор – „БНП
Париба Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България, чрез надлежно упълномощения
пълномощник – цесионера „Агенция за събиране на вземания" ЕАД. С решение № 137
от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., е прието, че по силата на
принципа за свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка предишния кредитор
да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД,
поради което е прието, че предишният кредитор може да упълномощи новия кредитор
да съобщи на длъжника за извършената цесия, като това съобщение поражда
предвиденото в чл. 99, ал.4 ЗЗД действие спрямо длъжника. Следователно, в
конкретния случай, уведомлението изхожда от първоначалния кредитор „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България, каквото е изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД,
съдържа всички данни необходими за индивидуализиране на прехвърленото вземане и
на личността на новия кредитор, достигнало е до ответника - длъжник с връчване на
приложенията към исковата молба. С връчване на уведомлението, цесията е породила
действие в отношенията между ищеца - нов кредитор и ответника - длъжник, съгласно
7
изричната разпоредба на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, т. е. легитимиран кредитор за вземането
срещу Б. И. К. е ищецът „Агенция за събиране на вземания" ЕАД. Следва да се
отбележи, че длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само
ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на
овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението. След като бъде
известен за цесията, длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за
реално изпълнение на основание липсата на уведомяване. /Така определение № 987 от
18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г. на ВКС, IV г.о./.
Поради това предявеният иск се явява основателен и доказан и следва да бъде
уважен до размера от 596.86 лева - главница, като за разликата до претендирания
размер от 6920.01 лева следва да бъде отхвърлен, както и акцесорните искове с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 4731.25 лв. - възнаградителна лихва за периода от 20.01.2021
г. до 18.03.2022 г. и за сумата 694.49 лева – обезщетение за забава върху главницата за
периода от 21.01.2021 г. до 27.03.2022 г..
Приетата за дължима от ответника сума 596.86 лева, следва да се заплати заедно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, по повод на което е било образувано гр. дело № 582/2022
год. по описа на РС-Габрово – 28.03.2022 год. до окончателното изплащане – аргумент
от чл. 422, ал. 1 ГПК.
При тези доводи съдът не следва да обсъжда наличието или липсата на
настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по договора за заем.
Съгласно указанията, дадени в т.12 на ТР №4/2013 г. на ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство.
С оглед изхода на спора, всяка от страните има право на разноски,
пропорционално на уважената, респ. отхвърлената част от исковете.
В заповедното производство доказаните разноски са в размер на 296.92 лева,
формирани от внесена държавна такса в размер от 246.92 лева и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50 лева, от която сума, следва да му се присъдят 14.35
лева, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
За настоящото производство на ищеца следва да бъде присъдена сумата 33.69
лева – разноски за исковото производство, формирани от заплатената държавна такса
(246.91 лева), юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева и внесен депозит
за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 350 лева, пропорционално на уважената
част от исковете.
За настоящото производство ответникът Б. И. К., не претендира разноски и
съответно такива не следва да й се присъждат.
Така мотивиран, СЪДЪТ,
РЕШИ:
8
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София
1335, бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис -сграда “Лабиринт”, ет. 2, офис 4, иск, с
правна квалификация чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал.1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК
вр. чл. 99 ЗЗД, че Б. И. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, ул. „*********” № 2,
вх. В, ет. 8, ап. 8, му дължи заплащане на сумата 596.86 лева (петстотин деветдесет и
шест лева и осемдесет и шест стотинки) – главница по сключен с „БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А.”, клон България договор за потребителски кредит №
PLUS–17099680 от 25.06.2019 г., което вземане е прехвърлено на „Агенция за събиране
на вземания" ЕАД с договор за цесия от 19.08.2019 г., заедно със законната лихва
върху главницата, считано от 28.03.2022 г. до погасяването , за което вземане в
производството по ч. гр. д. № 582/2022 г. на РС - Габрово, е издадена заповед за
изпълнение, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 596.86 лева до пълния
предявен размер от 6920.01 лева, както и исковете с правна квалификация 422, ал. 1
ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за дължимост
на сумата 4731.25 лева – възнаградителна лихва за периода от 20.01.2021 г. до
18.03.2022 г. и сумата 694.49 лева – обезщетение за забава върху главницата за
периода от 21.01.2021 г. до 27.03.2022 г.
ОСЪЖДА Б. И. К., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, ул. „*********” № 2,
вх. В, ет. 8, ап. 8, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1335, бул. “Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис -сграда “Лабиринт”, ет. 2, офис 4, на основание чл.78, ал.1 ГПК,
сумата от 14.35 лева /четиринадесет лева и тридесет и пет стотинки/ – разноски за
заповедното производството и сумата 33.69 лева /тридесет и три лева и шестдесет и
девет стотинки/ – разноски за исковото производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Габрово в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Габрово: _______________________
9