№ 97104
гр. София, 19.06.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в закрито заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:В.В.М.
като разгледа докладваното от В.В.М. Гражданско дело № 20251110135895 по
описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба на П. В. П., с която са
предявени обективно и субективно кумулативно съединени конститутивни
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и
отмяна на уволнението му, извършено със заповед № РД12-*** от 06.03.2025
г. на министъра на културата и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за
възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност –
„директор“ на Н. и. н. к.н., и осъдителен иск с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сума в размер на 31 934,80 лв.,
представляваща обезщетение за оставането му без работа за периода от
17.05.2025 г. до 17.10.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане.
Посочените искове са предявени при условията на евентуално субективно
съединяване срещу предпочитан ответник – Н. и. н. к.н., при условията на
евентуалност – срещу М. к., при условията на евентуалност спрямо
евентуалния ответник М. к. – срещу министъра на културата.
Ищецът твърди, че по силата на Споразумение № РД-12-*** от
23.06.2021 г., сключено между него и М. к., представлявано от министъра на
културата, на основание чл. 107 вр. чл. 96 КТ, чл. 7, ал. 4 от Закона за закрила
и развитие на културата (ЗЗРК) и Протокол на комисията от проведения на
17.06.2021 г. конкурс, е заел длъжността „директор“ на Н. и. н. к.н. за срок от 5
години, считано от 23.06.2021 г. до 23.06.2026 г. Излага, че със Заповед №
РД12-*** от 06.03.2025 г. на министъра на културата на основание чл. 328, ал.
1, т. 5 КТ е прекратено трудовото му правоотношение. Твърди, че заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение му е връчена на 17.04.2025 г.
Като все предвид наведените от ищеца доводи и данните по делото,
съдът намира следното:
Процесуалната легитимация на страните е абсолютна процесуална
предпоставка за правото на иск, поради което за наличието съдът следи
служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 357 КТ, надлежни страни по трудови
спорове относно възникването, съществуването и прекратяването на трудово
1
правоотношение са работникът (служителят) и работодателят.
Разпоредбата на чл. 344, ал. 1 КТ предвижда субективно право на
работника/служителя да оспорва законността на извършеното от работодателя
прекратяване на трудовото правоотношение помежду им и да иска признаване
на уволнението за незаконно и отмяната му, възстановяването му на работа,
присъждане на обезщетение за времето, през което е останал без работа
поради уволнението, както и поправка на основанието за уволнение, вписано в
трудовата му книжка или в други документи. Спорът засяга правната сфера на
работника и на работодателя като страни по прекратеното правоотношение,
което само по себе си обуславя и легитимацията им като страни в процеса. Но
тяхната легитимация е предвидена и изрично в закона. Съгласно чл. 344, ал. 4
КТ споровете относно законността на уволнението са трудови, а такива по
легалната дефиниция, съдържаща се в чл. 357 КТ, са споровете между
работника/служителя и работодателя относно възникването, съществуването,
изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения. Изключение от
това правило в закона не е предвидено, включително и в случаите, при които
трудовото правоотношение е възникнало при условията на чл. 61, ал. 2 КТ.
По правило, установено в чл. 61, ал. 1 КТ, трудовият договор се сключва
между работника/служителя и работодателя, т. е. те са страни по него. Това
следва и от предмета и целта на Кодекса на труда, предвидени в чл. 1 от същия
- да урежда отношенията между работника/служителя и работодателя при
предоставяне на работна сила, както и от съдържанието на трудовото
правоотношение, предвидено в чл. 124 КТ. Определянето на
работника/служителя като страна по трудов договор и, респективно, като
страна по трудов спор, не води до различия в теорията и съдебната практика.
А кой е работодател следва от легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 ДР на
КТ - такъв е всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение,
както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание
(предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение,
домакинство, дружество и други подобни, където се полага наемен труд - § 1,
т. 3 ДР на КТ), което самостоятелно наема работници или служители за
полагане на наемен труд по трудово правоотношение. В случаите, при които
работодател не е физическо лице, а друго от неизчерпателно изброените в
посочената разпоредба образувания, трудов договор с него се сключва чрез
определено по предвидения в закон или устав ред лице, оправомощено с
работодателска власт.
Съгласно чл. 61, ал. 2 КТ за длъжности, определени в закон или в акт на
Министерския съвет, трудовият договор се сключва от по-горестоящия спрямо
работодателя орган. Длъжностите, трудовият договор за които се сключва при
условията на чл. 61, ал. 2 КТ, са предвидени за заемане при работодатели,
характерът на дейността на които ги определя като държавни или общински
институции за задоволяване на обществени потребности в различни сфери - на
образованието, на здравеопазването, на социалната политика, на културата и
други, като в тези случаи законът овластява (възлага на) висшестоящият
спрямо работодателя (юридическо лице) едноличен орган на изпълнителната
власт по смисъла на чл. 19 Закона за администрацията (ЗА), а не
2
администрацията, която той ръководи, на който са предоставени правомощия
за упражняване на управление, ръководство, координиране и/или
контролиране на такива институции при осъществяване на държавната или
общинската политика в съответната сфера, да сключва трудовите договори за
длъжности, в чиито трудови функции се включва и представляването на
работодателя по трудовите правоотношения с него, т. е. упражняването на
работодателска власт. Сключването на трудов договор по този ред, обаче, не
води до изключение от правилото по чл. 61, ал. 1 КТ. По изричната разпоредба
на закона - чл. 61, ал. 2, изречение второ КТ - и в този случай трудовото
правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност,
на което се предоставя работната сила, където се полага наемният труд, т. е. с
работодателя. Уреденото по този начин настъпване на правните последици от
изрично предвиденото юридическо действие направо в правната сфера на
работодателя, а не в тази на висшестоящия му орган, определя последния като
негов законен представител по смисъла на чл. 36 от Закона за задълженията и
договорите като негов представителен орган при създаването на трудово
правоотношение за заемането на определени с нормативен акт ръководни
длъжности. Такъв е правният статут на този орган и при прекратяване на
трудовото правоотношение за тези длъжности, каквато компетентност му е
изрично предоставена и каквато следва по аргумент от чл. 192, ал. 2 КТ. Този
извод следва и от обстоятелството, че субективното право за прекратяване на
трудовия договор, предвидено в Глава шестнадесета на КТ, принадлежи на
работодателя във всички случаи на възникване на правоотношението въз
основа на такъв договор, независимо дали той е сключен по реда на чл. 61, ал.
2 КТ (с оглед липсата на предвидено изключение в този смисъл). За
осъществяване на това право е необходимо волеизявление на оправомощено с
работодателска власт лице, но тъй като заемащият длъжност с такава трудова
функция не може да го упражни по отношение на себе си, то
(волеизявлението) и в тези случаи е възложено на висшестоящия спрямо
работодателя орган. Последиците от него също засягат работодателя, само
който поради това е засегнат и от споровете по исковете по чл. 344, ал. 1 КТ
във връзка със законността на уволнението, което го определя като надлежна –
процесуално легитимирана страна - ответник по тях.
Надлежен ответник по исковете по чл. 344, ал. 1-3 КТ, предявен от
работник или служител, чийто трудов договор е сключен при условията на чл.
61, ал. 2 КТ, е работодателят, а не горестоящия спрямо него орган – в който
смисъл са и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2010
год., ОСГК, в което изрично е прието, че се касае до въпрос за процесуалната
легитимация на ответника, а процесуалната легитимация на страните е
абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради което за
наличието й съдът следи служебно.
Националният институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) е
държавен културен институт с национално значение (чл. 7, ал. 1 от Законът за
закрила и развитие на културата – ЗЗРК), който съгласно разпоредбата на чл.
5, ал. 1 и ал. 2 ЗЗРК е юридическо лице на бюджетна издръжка. Съгласно
3
разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от Закона за културното наследство (ЗКН)
НИНКН е държавен културен институт с национално значение и извършва
дейност в областта на опазване на недвижимото културно наследство,
включително и научноизследователска дейност по издирване и изучаване на
недвижимото културно наследство. В чл. 18, ал. 2 от закона е посочено, че
НИНКН е юридическо лице на бюджетна издръжка към министъра на
културата. НИНКН се представлява от директор, чието правоотношение е
трудово и възниква въз основа на конкурс по КТ за срок от пет години. Тази
нормативна уредба сочи, че първият ответник е самостоятелен правен субект,
който има качеството работодател по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ.
Последният се представлява от директор, чието правоотношение е трудово и
възниква въз основа на конкурс по КТ за срок от 5 години. Според чл. 5, ал. 1,
т. 22 от Устройствения правилник на М. к., министърът на културата сключва
договори с директорите на държавни културни институти за осъществяване на
творческата им дейност.
Гореизложеното дава основание на съда да приеме, че Националният
институт за недвижимо културно наследство има качеството на работодател
по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ, а отделно от това е и самостоятелен
правен субект. Сключването на трудовия договор с ищеца от министъра на
културата е в изпълнение на предоставеното му правомощие, но при
условията на чл. 61, ал. 2 КТ трудовото правоотношение е създадено с
Националният институт за недвижимо културно наследство, което го определя
като надлежна (процесуално легитимирана) страна – ответник по исковете, по
които е образувано настоящото производство.
С оглед на гореизложеното, евентуалните искове са предявени срещу
ненадлежни ответници – М. к. и министъра на културата, поради което същите
се явяват недопустими.
С Тълкувателно решение № 1 от 30.03.2012 г. по т. д. № 1/2010 г. на
ОСГК на ВКС е даден отговор на въпроса за надлежния ответник по искове по
чл. 344, ал. 1 КТ предявени от работник или служител, чиито трудов договор е
сключен при условията на чл. 61, ал. 2, изр. 1 КТ - работодателят или по-
горестоящият спрямо работодателя орган. Според приетото в посочената
хипотеза, надлежен ответник е работодателят, а не горестоящият спрямо него
орган. Даденият отговор е относим при определяне на страните по трудов
спор за всички случаи.
С тълкувателното решение е прието, че понятието „работодател“
дефинитивно е определено в § 1, т. 1 ДР на КТ - всяко физическо лице,
юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно
и икономически обособено образование, което самостоятелно наема
работници или служители по трудово правоотношение. Обстоятелството, че за
длъжности определени в закон или акт на Министерския съвет, трудовият
договор се сключва от горестоящия спрямо работодателя орган, не води до
изключение от правилото по чл. 61, ал. 1 КТ, тъй като и в този случай
трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната
длъжност, на което се предоставя работната сила (чл. 61, ал. 2, изр. 2 КТ).
Уреденото по този начин настъпване на правните последици направо в
4
правната сфера на работодателя, а не в тази на висшестоящия му орган,
определя последния като негов законен представител по смисъла на чл. 36
ЗЗД, като негов представителен орган при създаване на трудовото
правоотношение за заемането на определени с нормативен акт ръководни
длъжности. Такъв е правният статут на този орган и при прекратяване на
трудовото правоотношение за тези длъжности във всички случаи на
възникване на правоотношение въз основа на такъв договор, независимо дали
той е сключен по реда на чл. 61, ал. 2 КТ. За осъществяването на това право е
необходимо волеизявление на оправомощено с работодателска власт лице, но
тъй като заемащият длъжност с такава трудова функция не може да го
упражни по отношение на себе си, и в тези случаи волеизявлението е
възложено на висшестоящия спрямо работодателя орган. Последиците също
засягат работодателя - само той поради това е засегнат и от споровете по
искове по чл. 344, ал. 1 КТ, което го определя като надлежна процесуално
легитимирана страна - ответник по трудовия спор.
С тълкувателното решение е прието, че процесуалната легитимация на
страните е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск, поради
което за наличието й съдът следи служебно. Ако при проверката бъде
констатирано, че исковете по чл. 344, ал. 1 КТ са предявени срещу ненадлежен
ответник (в случая предявени наред с надлежния да отговоря по иска
ответник), съдът прекратява производство спрямо ненадлежния ответник.
При твърдението, че ищецът заема длъжността „директор“ на Н. и. н.
к.н. (чл. 61, ал. 2 КТ), предявяването на иска срещу Министерството на
културата и срещу министъра на културата, като горестоящ орган на
работодателя, е недопустимо поради липса на надлежна процесуална
легитимация. В съответствие с посочената задължителна съдебна практика е
изводът, че Министерството на културата и министърът на културата на са
страни по трудовия спор и предявяването на исковете срещу тях не би
удовлетворило нуждата на ищеца от съдебна защита на накърненото право,
тъй като органът по назначаването е трето на накърненото правоотношение
лице, а правен интерес срещу тези ответници не може да се изведе от
процесуални специфики в развитието на съдебното производство (така и
Определение № 95 от 8.03.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 831/2016 г., III г. о.,
ГК).
В допълнение следва да се посочи, че законът допуска да се съединяват
искове срещу няколко ответници, когато исковете имат за предмет общи техни
права или задължения или права или задължения, които почиват на едно и
също основание вкл. при условията на евентуалност. В настоящия случай
обаче посочените хипотези не са налице, а се касае до въпрос относим към
определянето на надлежна процесуално легитимирана страна - ответник по
трудовия спор. В случая, ако се приеме, че предявените евентуални искове
срещу ненадлежните ответници са допустими, то при прилагането на
логическата техника „довеждане до абсурд“ (reductio ad absurdum) би се
оказало, че при евентуалното отхвърляне на исковете срещу надлежния
ответник (предпочетен от ищеца) т.е. при сбъдване на вътрешно-
процесуалното условие за произнасяне по евентуалните искове срещу
5
ненадлежен ответник, решението би било недопустимо, за каквито се приемат
в практиката на ВКС решенията, постановени по искове с правно основание
чл. 344, ал. 1 КТ срещу ненадлежен ответник, а надлежен ответник по
исковете по чл. 344, ал. 1 КТ, предявени от работник или служител, чийто
трудов договор е сключен при условията на чл. 61, ал. 2, изречение първо КТ,
е работодателят, а не горестоящият спрямо него орган. Няма основание да се
приеме, че участието в производството и на надлежния ответник, обуславя
допустимостта му срещу ненадлежните ответници. Изложеното в исковата
молба, че в споразумението не била посочена разпоредбата на чл. 61, ал. 2 КТ,
че личното трудово досие на ищеца се съхранявало в министерството, че
заповедта е издадена от министъра на културата, не е в състояние да обоснове
обратното, доколкото по изричната разпоредба на закона - чл. 61, ал. 2,
изречение второ КТ, в случаи като процесния, трудовото правоотношение се
създава с предприятието, в което е съответната длъжност, на което се
предоставя работната сила, където се полага наемният труд, т. е. с
работодателя.
Ето защо на основание чл. 130 ГПК исковата молба в тази част следва да
бъде върната.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ВРЪЩА искова молба на П. В. П., ЕГН ********** В ЧАСТТА, с която
срещу М. к., а в условията на евентуалност срещу министъра на културата, са
предявени евентуални искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за
признаване за незаконно и отмяна на уволнението му, извършено със заповед
№ РД12-*** от 06.03.2025 г. на министъра на културата, с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди
уволнението длъжност – „директор“ на Н. и. н. к.н., с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сума в размер на 31 934,80
лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа за периода от
17.05.2025 г. до 17.10.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата от
датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното плащане.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО може да бъде обжалвано с частна жалба пред
Софийски градски съд в едноседмичен срок от връчването му на ищеца.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6