Решение по адм. дело №1395/2025 на Административен съд - Пловдив

Делото е образувано по жалбата на П. Д. З., с [ЕГН], чрез адвокат А. Т., срещу Решение № 1040-15-163/11. 06.2025г. на Директора на ТП на НОИ - Пловдив, с което е потвърдено разпореждане [номер]-00-2177-3/10.04.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ по чл. 54а от Кодекса за социално осигуряване КСО/. В жалбата се твърди, че решението е незаконосъобразно, като издадено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в несъответствие с целта на закона.

В съдебно заседание жалбоподателката, редовно призована, се явява лично и с адв. Т.. Поддържа се жалбата. Иска се отмяна на атакувания административен акт и присъждане на сторените разноски.

Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ Пловдив, чрез юрисконсулт П., моли жалбата да бъде отхвърлена и да се потвърди решението на директора като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В о.с.з. прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Административен съд - Пловдив, Х състав, като направи преценка на процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата, събраните доказателства по делото, в това число и административната преписка заявена като представена в пълнота, поотделно и в тяхната съвкупност, и взе предвид доводите на страните, прие за установено следното:

Решението е обжалвано от лице с правен интерес, в предвидения от закона 14 – дневен срок, поради което жалбата е допустима. Разгледана по същество същата е основателна. Съображенията за това са следните:

Административното производство пред Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив е стартирало по повод Заявление с вх. № 605-01-43/17.02.2025г., регистрирано в ТП на НОИ - Пловдив с рег. № 151-00-2177/17.02.2025г., с което П. Д. З. е направила искане за отпускане на ПОБ при прилагане на разпоредбите на чл. 61 - 65 от Регламент (ЕО) 883/2004г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл. 54а – 54б от КСО.

В своето заявление П. З. посочила, че е упражнявала трудова дейност в Германия за периода от 01.12.2023г. до 31.01.2025г. Жалбоподателката е представила и Заявление вх. № 1029-15-8392/11.03.2025г. за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със СЕД U002 и U004, Декларация относно определяна на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 от 06.03.2025г., Анкета за Германия и копия на други документи, касаещи престоя и упражняваната от нея трудова дейност в Германия.

В представената декларация от 06.03.2025г. относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., З. вписала, че последният ѝ период на заетост е в Германия, от 01.12.2023г. до 31.01.2025г. като шофьор на бус. Посочила, че през периода на последна ѝ заетост не е имала съпруга/съпруг/партньор във фактическо съжителство, не е имала деца до [възраст] възраст, преобладаващата част от нейните роднини са живели в България. Жалбоподателката също така посочила, че за същия период разполагала с постоянно жилище на територията на Република България, плащала е данъците си в Германия, като е живяла там под наем. Същата се е завръщала в България няколко пъти годишно поради ползване на отпуск. Декларирала е, че нищо не я свързва с Германия и няма намерение да остава там за постоянно.

С оглед горното органът приел за недоказано по безспорен начин фактът на пребиваването на Ч. в Република България. Поради това, до КИ на Германия е изпратен СЕД Н005 - Искане за информация за пребиваване за извършване на проверка и изясняване на данните относно пребиваването на лицето. Изпратени били и формуляри СЕД U001CB - Искане за осигурително досие - трансграничен работник и СЕД U003 - искане за информация за заплатата.

В ТП на НОИ са постъпили, от компетентната институция на Германия, данни във връзка с пребиваването на З., като е посочени за място на пребиваване Германия. Следователно административният орган приел, че по отношение на жалбоподателката, в периода на упражняваната от нея трудова заетост, Германия се явява държава по пребиваване и е посочил един адрес на пребиваване – Maintown, ул. Goethestrase 122, ПК: 63477.

Предвид тези обстоятелства, административният орган приел, че З. не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004 г., тъй като държавата - членка по пребиваване и държавата - членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната ѝ заетост съвпадат.

В тази връзка било издадено и процесното разпореждане [номер]-00-2177-3/10.04.2025г., с което на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО, във връзка с чл. 11, §3, б."а" и чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е постановен отказ за отпускане на ПОБ по подаденото от З. З. вх. № 151-00-2177/17.02.2025г. Разпореждането било връчено лично на 20.05.2025г.

С жалба от 22.05.2025г. до горестоящия орган, като оспорва разпореждане [номер]-00-2177-3/10.04.2025г., жалбоподателката посочва, че към момента на подаване на заявлението пребивава трайно в България, като е напуснала Германия на 31.01.2025г. Посочила е още, че разпоредбата на чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е приложим по отношение на нея и моли за отмяна на Разпореждането на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив, признаване на правото и на безработица и опускане на обезщетение от българската институция.

В своето Решение № 1040-15-163/11.06.2025г. административният орган приел, че центърът на интересите и намерението на З. през периода на упражняваната от нея трудова дейност в Германия от 01.12.2023г. до 31.01.2025г. е било именно да се установи в държавата - членка по последна заетост, страна по последното ѝ пребиваване. Органът приел, че държавата по пребиваване се определяла към момента на последната заетост на лицето, а не след нейното прекратяване.

Този извод се обосновавал с оглед обстоятелствата, че през периода на последната си заетост от 01.03.2022 г. до 10.03.2023 г. З. е живяла на територията на Германия, където е полагала труд, заплащала е осигурителни вноски и данък върху дохода си в тази държава и е осъществявала краткосрочни пътувания до Република България. Тези обективни факти свидетелствали за трайно/обичайно/ установяване в тази държава и сочили, че центърът на интереси за въпросния период е бил извън пределите на държавата по произход на жалбоподателката. Твърденията ѝ за постоянно живеене в България и наличие на постоянен адрес на територията на републиката от 1999г. органът не приел за неоснователни. Приел за ирелевантен фактът, че голямата част от роднините и социалните ѝ контакти са на територията на България.

С оглед тези обстоятелства Директорът на ТП на НОИ отхвърлил като неоснователна жалбата на З. против разпореждане [номер]-00-2177-3 от 10.04.2025г.

Административните актове са незаконосъобразни.

В мотивите на своя отказ рашаващият орган приел, че не се установяват по безспорен начин обективните елементи на обичайното пребиваване на територията на Република България и също така, че З. не представила доказателства за трайното си намерение да се установи в България. Направен бил извод, че в Република България не се намира центърът на жизнените ѝ интереси по европейските регламенти.

Според органа, жалбоподателката се е завърнала в България в период, който е следващ този на последната трудова заетост и е след изтичането му, поради което не са налице предпоставките на чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и на чл. 11 от Регламент № 987/2009 г., за отпускане на обезщетение от българска страна. Съгласно чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава - членка, различна от компетентната държава - членка и което продължава да пребивава в тази държава - членка или се върне в тази държава - членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата - членка по пребиваване.

В тази връзка административният орган не е съобразил, че лицето не е продължило да пребивава в Германия след като е останало безработно, а е пристигнало в България и се е поставило на разположение на службите по заетостта в България. Нормата на чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. следва да се тълкува и прилага във връзка с разпоредбите на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския Парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, тъй като във втория текст са посочени елементите за определяне на пребиваването. Съгласно чл. 11, пар. 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

От представените доказателства по делото не се установява жалбоподателката да е осъществявала трудова дейност в Германия за един значителен период от време, което да обосновава наличие на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с Германия. Това се установява от представения и приет по делото като доказателство трудов договор на П. З., сключен между нея и работодателя „Гайст Транс“ УГ на 01.12.2023г., като в него е определено начало на встъпване в длъжност на 01.04.2023г., а трудовото правоотношение е било прекратено по взаимно съгласие между страните на 31.01.2025г. Т.е. периодът на престиране на труд е по - малко от две години, което не дава основание да се счете, че същият е бил значителен.

В конкретния случай органите на ТП на НОИ Пловдив не са преценили по обективен начин центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, съгласно посочените в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерии. Неправилно административният орган е приложил и разпоредбата на чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) 883/2024. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне приложимото законодателство е, че лицето, упражняващо доходоносна дейност следва да принадлежи към схема за социално сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. В чл. 65, пар. 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е предвидено специално правило, изключение от общия принцип, че държавата членка по последна заетост е компетентна и отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица. В разпоредбата е предвидено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава - членка, различна от компетентната държава – членка и което продължава да пребивава в тази държава – членка или се върне в нея, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата – членка по пребиваване. Под пребиваване регламентът има предвид мястото на „обичайно пребиваване“, което се определя съгласно чл. 11, пар. 1 от Регламент (ЕО) 987/2009 (Регламент по прилагането), с оглед центъра на жизнените интереси на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, посочени описателно по - горе.

В тази връзка е важно да се отбележи, че установеното от органа, че последната трудова заетост е в друга държава - членка, както и продължителността на периода на заетостта не са достатъчни да обосноват направените изводи, предвид посочените по-горе критерии.

Установява се още от доказателствения материал по делото и от изложените свидетелски показания в о.с.з., че З., през периода на последна ѝ заетост не е имала съпруга/съпруг/партньор във фактическо съжителство и деца до [възраст] възраст.

Преобладаващата част от нейните роднини са живели в България. Жалбоподателката също така разполага с постоянно жилище на територията на Република България, а в Германия е живяла под наем. Същата се е завръщала в България многократно през периода на своята трудова заетост в Германия. От свидетелските показания, дадено и о.с.з. се установи безспорно и фактът, че З. няма намерение да остава там за постоянно.

Относно т.нар. "център на жизнените интереси на лицето" следва да се има предвид и т. 3 от Решение U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност по чл. 72 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година, която по силата на чл. 72 от същия регламент разрешава въпросите, свързани с тълкуването, произтичащи от разпоредбите на този регламент и регламента по прилагането му (б. "а") и улеснява еднаквото прилагане на Общностното право, особено чрез насърчаване на обмена на опит и най - добри административни практики (б. "б"). В посочената трета точка на решението изрично е казано, че ако при отсъствие на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно лице в съответствие с чл. 56, § 2 от регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Цитираното решение е публикувано в Официален вестник на Европейския съюз от 24.04.2010 г.

По делото се доказа безспорно, че центърът на икономическите интереси на З. е бил в България. Краткият ѝ престой в Германия е свързан само и единствено с трудовата ѝ дейност и намерението ѝ да се завърне в България.

Ето защо и по изложените съображения, съдът намира, че оспореното Решение на Директора на ТП на НОИ - Пловдив и потвърденото с него разпореждане са неправилни, като постановени в нарушение на материалния закона и в несъответствие с целта на националното и европейското законодателство, и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, същото следва да се върне като преписка на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Пловдив, за ново произнасяне по заявлението на П. Д. З. при съобразяване с мотивите на настоящото решение.

С оглед направеното в открито съдебно заседание възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът съобрази следните обстоятелства: Преценката дали адвокатското възнаграждение е "прекомерно" е с оглед това дали уговореният паричен еквивалент съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, като се отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер, който в конкретния случай съдът определя в размер на 1081,60 лв. за адвокатско възнаграждение и превод на документи.

На основание чл. 173, ал. 2 от АПК, преписката следва да се изпрати на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица в ТП на НОИ Пловдив за ново произнасяне съобразно указанията, дадени в настоящото решение.

Воден от горното, Административен съд – Пловдив, Х състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 1040-15-163 от 11.06.2025г. на Директора на ТП на НОИ – Пловдив и потвърденото с него разпореждане [номер]-00-2177-3 от 10.04.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО.

ИЗПРАЩА делото като преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив за ново произнасяне по направеното пред него искане със заявление с вх. № 605-01-43/17.02.2025г., регистрирано в ТП на НОИ - Пловдив с рег. № 151-00-2177/17.02.2025г., на П. Д. З., с [ЕГН], съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване по прилагане на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на П. Д. З., с [ЕГН], разноските по делото в размер на 1081,60 лв. /хиляда осемдесет и един лева и шестдесет стотинки/ за сторените по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение.

Решението на основание чл. 119 от КСО е окончателно и не подлежи на обжалване.