Р Е Ш Е
Н И Е
№ 260168
гр. Н., 21.07.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Н.СКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав в публично заседание на четиринадесети юли две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: В.С.
при участието на секретаря Р.М.,
като разгледа гр. д. № 1121 по описа на Районен
съд Н. за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
От
ищеца от
„И.П.К.“ ЕООД срещу ответника А.Ю.Я. са предявени искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД и
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на следните суми: 1642,89 лв. – такса за
поддръжка и управление на комплекс „П.б.“ за 2018г., 1642,89 лв. – такса за
поддръжка и управление на комплекс „П.б.“ за 2019г., дължими по Договор за
поддръжка и управление на комплекса от 30.10.2008г., сключен между А.Ю.Я. и „В.Г.“ ООД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Договор за заместване в права и
задължения от 03.05.2018г., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира се А.Ю.Я. да
бъде осъден да заплати сумата от 487,13 лв. – законна лихва върху главницата за
2018г. за периода 01.01.2018г. – 02.12.2020г., както
и 320,65 лв. - лихва върху главницата за 2019г. за периода 01.01.2019г. – 02.12.2020г. Ищецът сочи, че ответникът е
собственик на апартамент № 9, представляващ самостоятелен обект с идентификатор
****, с адрес в Н., комплекс „П.б.“, бл. 3, вх. 1, ет. 3, ап. № 9. Твърди, че
на 30.10.2008г. между А.Ю.Я.
и „В.Г.“
ООД се сключил Договор за поддръжка и управление на комплекс „П.б.“,
в който се намира притежавания от ответника апартамент. Излага, че дружеството
следвало да изпълнява срещу годишно възнаграждение от 840 евро с включен ДДС
следните дейности: поддръжка, организационно, техническо и административно
управление на общите части и съоръжения в комплекса. Навежда, че по силата на
чл. 2.2Б от договора таксата следвало да се заплаща за всяка следваща година до
31 декември на предходната. Твърди, че ответникът не е заплатил таксите за
2018г. и 2019г. до съответните дати – 31.12.2017г. и 31.12.2018г. Излага, че с Договор за
заместване в права и задължения от 03.05.2018г. „В.Г.“ ООД прехвърлило на „И.П.К.“
ЕООД всички свои права и задължения по договора. Сочи, че за сключването на
договора ответникът бил изрично уведомен от двете дружества – на предоставен от
него e-mail. Твърди, че „И.П.К.“ ЕООД изпълнило задълженията си по
договора. С тези доводи моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира
разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК от ответника, чрез
особения му представител, е подаден отговор на исковата
молба, с който претенциите се оспорват като неоснователни
и недопустими. Навежда се,
че договорът за заместване в права и задължения не обвързва ответника.
Развиват се доводи в тази
насока. Сочи се, че ответникът не е бил уведомен за
прехвърлянето на права и задължения. Излага се, че връчването
на особен представител на уведомлението не би могло да
породи действие. Изразява се несъгласие с встъпването в права и задължения. Навежда се, че в договора липсва описано вземане. От съда се иска
да отхвърли претенциите. Претендира се присъждане на възнаграждение за особен представител.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По предявения иск
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
В
доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на облигационна връзка –
Договор за поддръжка и управление на комплекса от 30.10.2008г., сключен между А.Ю.Я.
и „В.Г.“ ООД, както и, че с Договор за заместване в права и задължения от
03.05.2018г. „В.Г.“ ООД прехвърлило на „И.П.К.“ ЕООД всички свои права и
задължения по договора, по който ищецът е престирал –
изпълнил задълженията си за 2018г. и 2019г., а за ответника, в качеството му на
собственик на апартамент № 9, е възникнало задължение за заплащане на
претендираните суми. Ищецът следва да докаже размера на претенцията си и
изискуемостта й. Следва да докаже, че ответника е уведомен за Договор за
заместване в права и задължения от 03.05.2018г.
Ищецът основава претенцията
си на договор за поддръжка и управление на комплекс „П.б.” от 30.10.2008г., сключен между „В.Г.“ ООД и ответника Я. (на л. 9 –
л. 15 от делото). Между страните
не е спорно, че такъв договор е сключен,
както и, че Я. е придобил собствеността
върху апартамент № 9, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ****, находящ се в гр. Н., ул. „И.В.“ ****(последният факт се
установява и от приложения на л. 6 – л. 8 от делото нотариален акт за
покупко-продажба на недвижим имот ****. на нотариус Стоян Ангелов). С договора „В.Г.“ ООД се задължило
срещу възнаграждение да поддържа и извършва
организационно, техническо и административно
управление на общите части на комплекс „П.б.“, представляващ сграда с идентификатор ****, построена в ПИ ****по
кадастралната карта на гр. Н., УПИ VII в кв. 54, блок № 3 (чл. 1 от договора). В чл. 1, точки от 1.1 до 1.5 от
договора било уговорено, че управлението на посочения комплекс включва
организация на вътрешния ред в отделните сгради и общите части на комплекса,
оказване на всякакво съдействие и помощ на собствениците с цел тяхното спокойно
и безпроблемно използване на собствеността си и комплекса като цяло, техническа
поддръжка на общото оборудване, инсталации и планове или други части на
сградата, както и съоръженията в поземления имот (плувен басейн, зелени площи,
паркинг), осигуряване на охрана на комплекса, организиране на почистване и
санитарно-хигиенна поддръжка на общите части и всички сгради на комплекса и
организиране и управление на платените услуги в комплекса. В чл. 2 от договора
било уговорено, че собственикът се задължава да заплаща годишна такса за
покриване на разходите в размер на 700 евро без ДДС за първата календарна
година на предаване на владението, както и по 700 евро без ДДС за следващите
две календарни години. Според чл. 2.1 от договора таксата следвало да се
заплаща предходната година като предплата за следващата. В чл. 2.2Б бил
определен падеж за плащане на таксите – за всяка следваща календарна година до
31.12. на предходната година. В чл. 2.3 от договора се предвидила възможност за
предоговаряне на таксата след третата година – в срок до 31.10.2010г. (видно от
уведомление на л. 35 от делото, залепено на 31.10.2010г. в 10:30 часа на
входните врати на сградите в комплекса, таксите останали непроменени и след
тази дата). С чл. 2.4 от договора страните се съгласили, че таксата включва разходите
за обща ежедневна поддръжка на общите на сградите и градината. С чл. 5.3 от
договора собственикът дал право на управителя да възлага дейностите, посочени в
договора, на трето лице, което да ги извършва според правилата на договора.
Съгласно чл. 5.5 договорът не е обвързан със срок.
На 03.05.2018г.
между „В.Г.“ ООД и ищецът „И.П.К.“ ЕООД бил сключен договор за заместване в
права и задължения (на л. 16 – л. 19 от делото), ведно с приложение № 1 към
него (на л. 20 – л. 29 от делото). С този договор страните постигнали съгласие,
че „В.Г.“ ООД има качеството „управител/изпълнител“ по договори за управление и
поддръжка на общите части и съоръжения в комплекс „Panorama Beach“. От това дружество на ищеца били прехвърлени всички
права и задължения по всички действащи договори за управление. Страните се
съгласили, че прехвърлянето на правата представлява цесия по смисъла на чл. 99
и сл. от ЗЗД и включва вземането за всички неизплатени към датата на подписване
на договора такси, разходи, неустойки и лихви. Съгласили се, че прехвърлянето
на задълженията представлява заместване в дълг по чл. 102 от ЗЗД. От „В.Г.“ ООД
било поето задължение да уведоми всички собственици, описани в приложение № 1
(сред които и ответника като собственик на ап. 9 в блок 3), за прехвърлените
права и задължения. В тази връзка от „В.Г.“ ООД било изготвено уведомление (на
л. 33 от делото) до всички собственици, връчено на особения представител на
ответника с връчване на исковата молба и приложенията към нея. Уведомление било
изготвено и от ищеца (на л. 30 – л. 32 от делото), упълномощен от „В.Г.“ ООД да
уведомява собственици (с пълномощно на л. 34 от делото), също връчено на
ответника с исковата молба и приложенията към нея.
Първият спорен
по делото въпрос е какъв е характерът на цитираните по-горе договори и
представляват ли те годно основание, позволяващо на ищеца да претендира
посочените в исковата молба суми. Съдът намира, че не съществува пречка при
спазване на принципите за свобода на договаряне, отделните собственици да
сключват договори за поддръжка и управление на целия комплекс, които договори
не се влияят от правилата на ЗУЕС. В подобна насока е и практиката на ВКС –
напр. Определение № 37 от 20.01.2021г. по т.д. № 606/2020г. по описа на I търг. отделение на ВКС, в което е
прието, че няма забрана за
етажните собственици да сключват договори
относно финансиране управлението на общи части, когато
жилищния комплекс не е от затворен
тип, а е налице обикновена ЕС, доколкото с такава правна сделка
не се създават
други, непосочени в закона органи на
ЕС и не се създават права за трети лица,
извън посочените в чл. 12 ал. 1 от ЗУЕС. Наред с това процесният договор не се изчерпва
само с уговорки относно управлението на общите части. Същият има комплексен
характер, като в него са включени елементи на договор за поръчка (организация
на вътрешния ред, организиране и управление на платените услуги) и на договор
за изработка (техническа поддръжка, осигуряване на охрана на комплекса,
организиране на почистване и санитарно-хигиенна поддръжка). Посочените
задължения на изпълнителя по договора са насочени както към общите части, така
и към други съоръжения в имота – басейн, зелени площи, паркинг. Както е прието
и в цитираното определение на ВКС посредством всеки
от тези договори
не се реализира
забранен от закона резултат. Договореното общо възнаграждение инкорпорира както възнаграждение за различните услуги, така и предварително определените разходи за изпълнение на
възложената поръчка.
В случая ответникът, в унисон със свободата на
договаряне, е процедирал именно по-горния начин и е сключил с „В.Г.“ ООД договор
за управление и поддръжка на комплекса. Както се посочи става въпрос за
управлението и поддръжката на целия комплекс, а не само на общите части в сградата,
обитавана от ответника или в поземления имот, в който е разположена тази
сграда. След като става въпрос за цялостен общ комплекс, не съществува пречка
отношенията, свързани с поддържането и управлението му, да бъдат уредени с
посочения договор.
С оглед горното
съдът намира, че цитираният договор представлява годна облигационна връзка,
като при извършена служебна проверка по смисъла на чл. 7, ал. 3 от ГПК не се
констатират неравноправни клаузи. Това важи и за клаузата на чл. 5.3 от
договора, тъй като неравноправност би била налице само ако се даде възможност на търговеца или доставчика
без съгласието на потребителя да прехвърли правата
и задълженията си по договора, когато
това може да доведе до
намаляване на гаранциите за потребителя. Гаранциите на потребителя не са намалени с прехвърляне на правата и
задълженията по договора, тъй като в чл. 5.3 от него се предвижда изрично, че
третото лице следва да извършва дейностите именно по правилата на договора. Следователно
за потребителя остават всички гаранции по договора и в отношенията му с третото
лице, на което са прехвърлени задължения по договора. С оглед изложеното съдът
констатира, че в договора от 30.10.2008г. не се установяват неравноправни
клаузи и същият представлява валидна връзка, която е обвързала ответника и „В.Г.“
ООД.
На следващо
място от особения представител на ответника са въведени възражения, касаещи
договор за заместване в права и задължения. Видно от цитирания договор „В.Г.“
ООД е прехвърлило на ищеца както всички свои права, така и всички свои
задължения по договорите за поддръжка и управление на комплекс „Панорама“, в
това число и по договора с ответника. В чл. 1, ал. 2 от договора изрично е
предвидено, че в частта за прехвърляне на правата става въпрос за договор за
цесия. Както се посочи към исковата молба са изготвени уведомления за цесията,
които са връчени на особения представител на ответника. При тези данни съдът
намира, че са доказани елементите от фактическия състав на претендираната от
ищеца цесия. На първо място следва да се има предвид, че ищецът е бил надлежно
упълномощен от цедента (кредитора на ответника) да
уведоми ответника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Наред с това към исковата молба
е приложено и изрично уведомление от цедента („В.Г.“
ООД). Ето защо не е имало пречка уведомлението за цесия да бъде връчено в хода
на процеса. В практиката на ВКС е прието, че уведомяването в хода на процеса за
настъпилата цесия следва да бъде отчитано от съда като факт по смисъла на чл.
235, ал. 3 ГПК – Решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. по описа на II търг. отделение. Наред с това
според настоящия съдебен състав няма пречка уведомяването да бъде осъществено и
на особен представител на ответника. Това е така, тъй като по арг. от чл. 47, ал. 6 ГПК всички книжа, предназначени за
ответника по делото, се връчват на особен представител. Такова връчване се
счита за надлежно и с осъществяването му настъпват всички последици, свързани с
него (Решение № 198 от 18.01.2019г. по търг. дело № 193/2018г. по описа на I търг. отделение на ВКС). Т.е. връчването на уведомлението за цесия от ищеца
(упълномощен да връчва съобщения по чл. 99, ал. 3 ЗЗД) на надлежен представител
на ответника (назначен в хода на процеса) представлява уведомяване на длъжника
по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за цесията, което следва да бъде отчетено от
съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Налага се извод, че възраженията на
ответника във връзка с уведомяването на цесия са неоснователни.
В останалата си
част договорът от 03.05.2018г. представлява договор за заместване в дълг –
ищецът по настоящото дело е приел задълженията на „В.Г.“ ООД по договор за
поддръжка и управление от 03.06.2019г. В трайната съдебна практика на
върховната инстанция (напр. Решение № 49 от 20.06.2012г. по т.д. № 16/2011г. на
II търг. отделение на ВКС и Решение №
5 от 30.04.2019г. по т.д. № 2747/2017г. по описа на I търг. отделение на ВКС) е възприето разбирането, че е
допустимо прехвърляне не
само на вземания
и на права по договор чрез
цесия, но също и прехвърляне на правоотношение, при което се
съчетават правилата на цесията и на
заместването в дълг. Изричното съгласие на кредитора по смисъла на чл. 102, ал. 1 от ЗЗД е
дадено от страна на ответника с включването в договора на клаузата по чл. 5.3
от него, според която тя дава съгласие дейностите по договора (задълженията на
изпълнителя) да бъдат възложени на трето лице, което да ги извършва според
правилата на договора. Ето защо изразеното с отговора на исковата молба
несъгласие от особения представител на ответника не следва да бъде вземано
предвид, тъй като с предимство е личното изявление на ответника, дадено в
сключения договор. Както е прието в цитираното Решение № 5 от 30.04.2019г. по
т.д. № 2747/2017г. по описа на I търг. отделение на ВКС не е необходимо одобрението на кредитора да бъде
обективирано в акт в определена форма. Поради тази причина съдът приема
съгласяването с клаузата на чл. 5.3 от договора за достатъчно. Нещо повече –
както се посочи договорът от 30.10.2008г. включва в себе си елементи на договор
за поръчка и договор за изработка. В случая договорът е сключен с търговец –
юридическо лице, поради което очевидно не е сключен единствено с оглед
личността на изпълнителя, поради което не съществува пречка (по арг. от чл. 269, ал. 1 от ЗЗД и чл. 283, ал. 2 от ЗЗД)
задълженията по договора да бъдат прехвърлени на трето лице, особено след като
такава клауза е предвидена в него. С връчване на исковата молба ответникът е
уведомен както за цесията, така и за заместването в дълг, поради което са
изпълнени и специфични изисквания на чл. 283, ал. 3 от ЗЗД относно договора в
частта му, имаща характер на договор за поръчка.
При горните
изводи, съдът намира, че не е било необходимо изрично подписване на анекс, с
участието на ответника, за прехвърляне на задълженията на изпълнителя по
договора на трето лице. Наред с това прехвърляне на правоотношението е
извършено със съгласие на всички страни и при спазване на специфичните правила
за това. Следователно договорът за заместване в права и задължения е валиден и
не са налице сочените в отговора на исковата молба основания за неговата
нищожност. Не се приема и тезата, че не е налице идентитет
между договора за заместване в права и задължения и договора за поддръжка.
Вярно е, че в договора от 03.05.2008г. некоректно се цитира разпоредбата на чл.
27 от Договорите за управление, но в случая наличието на идентитет
се установява от приложение № 1 към договора и изрично посоченото в него, че
правата и задълженията по договора за управление на Я. също се прехвърлят на
ищеца.
Не се установява
и сочената в отговора на исковата молба неопределеност на прехвърлените
вземания. Макар и по не особено прецизен начин в договора от 30.10.2008г. е
посочено, че собственикът на имот се задължавала да заплаща по 700 евро без ДДС на година – до 31.12 на предходната
година. Вярно е, че в чл. 2 от договора са предвидени плащания за три
календарни години, но от тълкуване на действителната воля на страните по смисъла
на чл. 20 от ЗЗД, която се извежда от всички клаузи в договора, може да се
направи извод, че става въпрос за периодично задължение, дължимо за всяка
година от действието на договора. Този извод произтича на първо място от чл.
2.3 от договора, където се предвижда начин за процедиране във връзка с таките след третата година. От друга страна в нормата на
чл. 2.2 Б от договора е предвидено, че таксата се дължи за „всяка“ година, а
клаузата на чл. 5.5 от договора е в насока, че същият не е обвързан със срок. След
като е налице безсрочен договор, в който е уговорено ежегодно заплащане на
такси, то следва да се приеме, че действителната воля на страните е била да се
заплаща такса за всяка от календарните години и посоченото в чл. 2 от договора
представлява непрецизна формулировка, която е прецизирана с останалите
цитираните договорни клаузи. С договора от 03.05.2018г. на ищеца по делото са
прехвърлени всички права и задължения по договорите (вкл. и относно вземането
за по 700 евро без ДДС на година), поради което престацията
е ясно определена.
Всички горни
изводи на съда са намерили отражение и в практиката на въззивната
инстанция, като по сходен казус с Решение № III-9 от 22.03.2021г. по в.гр.д. № 2777/2020г. по описа на
Окръжен съд Бургас е прието, че договорите за поддръжка и управление и
заместване в права и задължения за процесния комплекс са валидни и са годно
основание за претендиране от страна на ищеца на съответните суми.
При всичко
изложено до тук твърденията на ищеца за изпълнение на договора не са оспорени в
предвидения срок – с отговора на исковата молба, поради което съдът (при
изготвяне на доклада си от 28.06.2021г.) е приел, че не се нуждаят от
допълнително доказване. Следователно се установява и изпълнение на договора,
като за пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и да е налице
неизпълнение на даден договор, в законодателството са предвидени различни
начини за защита на другата страна – чл. 79 ЗЗД, чл. 80 ЗЗД, чл. 82 ЗЗД, чл. 87 ЗЗД, чл. 90 ЗЗД, чл. 265 ЗЗД и др. Не е предвидена обаче възможност страната,
която има парично задължение по договора да се освободи автоматично от
заплащането му поради неизпълнение на задълженията на другата страна. Както се
посочи – предвидени са разнообразни възможности за действие от изправната
страна, които обаче предполагат доказването на съответните фактически състави и
на предприемане на съответните действия от нея. В настоящия случай не се твърди
ответникът да е предприел действия по реализиране на правата си, което е още
една индиция в насока, че задълженията по договора са изпълнявани.
От всичко
изложено до тук може да се направи извод, че за ответникът е възникнало
задължение да заплати на ищеца задълженията си по договора за 2018г. и 2019г.,
като съответно за първия период задължението е възникнало на 31.12.2017г., а за
втория – на 31.12.2018г. Ето защо падежът за заплащане на задълженията е
настъпил и от този момент нататък вземането е станало изискуемо. Съдът намира,
че по делото се доказа и размерът на вземането, а именно 700 евро без ДДС (840
евро с ДДС) за всеки от периодите, с левова равностойност от 1642,89 лв. Ето
защо исковете за главница са изцяло основателни и следва да бъдат уважени до
предявения размер.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да наличието на главен дълг и изпадането на ответника в
забава за периодите 01.01.2018г. – 02.12.2020г. и 01.01.2019г. – 02.12.2020г. Както се установи главният дълг е
възникнал и падежът за заплащане на задълженията на ответника
е изрично уговорен по
смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД и е настъпил на 31.12.2017г.
за таксата за 2018г. и на 31.12.2018г. за таксата за 2019г. Ето защо за заплащането
им ответникът е изпаднала в
забава от 01.01.2018г. и 01.01.2019г. Следователно за
периода 01.01.2018г. – 02.12.2020г. той дължи заплащането на лихва за забава в размер на 487,13 лв., а за периода 01.01.2019г. – 29.12.2019г. – лихва за
забава в размер на 320,65 лв., поради
което и искът за лихва е изцяло основателен и
следва да бъде уважен.
По разноските:
При този изход на делото и
направеното искане на ищеца следва да се присъдят разноски в размер на 1181,43 лв., от които 181,43 лв. за платена държавна такса и 550
лв. – платено адвокатско възнаграждение и 450 лв. – платено възнаграждение за
особен представител на ответника.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА А.Ю.Я., родена на ***г., гражданин на Руската Федерация, с постоянен адрес ***, к-с
П.б., бл. 3, вх. 1, ет. 3, ап. 9, БУЛСТАТ: ****, да
заплати на „И.П.К.“ ЕООД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата
от 3285,78 лв., представляваща сбор от сумата от 1642,89 лв. – такса за поддръжка и управление на комплекс
„П.б.“ за 2018г., 1642,89 лв. – такса
за поддръжка и управление на комплекс
„П.б.“ за 2019г., дължими по Договор
за поддръжка и управление на комплекса
от 30.10.2008г., сключен между А.Ю.Я. и „В.Г.“ ООД, вземанията
по който са прехвърлени на ищеца с Договор
за заместване в права и задължения от 03.05.2018г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване
на исковата молба -
03.12.2020г., до окончателното изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от
807,78 лв., представляваща лихва за забава за периода 01.01.2018г. – 02.12.2020г., от които 487,13 лв. – лихва върху
главницата за 2018г. за периода
01.01.2018г. – 02.12.2020г. и 320,65 лв. - лихва
върху главницата за 2019г. за
периода 01.01.2019г. – 02.12.2020г., а на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
сумата от 1181,43 лв., представляваща направени по делото разноски, от
които 181,43 лв. за платена държавна такса и 550 лв. – платено адвокатско
възнаграждение и 450 лв. – платено възнаграждение за особен представител на
ответника.
Решението може да бъде обжалвано
пред Бургаски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: