Решение по дело №1129/2025 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл. 185 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на П. Т. З. от [населено място], чрез адв. Б. Б. от АК – Хасково, против разпоредбите на чл. 14 и чл.15 от Наредба № 40 за определяне, предоставяне, поддържане и използване на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в [жк], приета от Общински съвет Димитровград.

В съдебното производство е допуснато присъединяването на Т. И. Д. от [населено място], чрез адв. Б. Б. от АК – Хасково, към оспорването на П. Т. З. срещу цитираните по-горе разпоредби от Наредбата.

В жалбата и в молбата за присъединяване са развити доводи за нищожност на оспорените разпоредби, поради това, че ответника е използвал нищожната делегация на чл.7, ал.1 от Наредба №6 от 16.09.2009г. за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в [жк], за да приеме разпоредбите, като вместо това е следвало да съобрази принципа на чл.5, ал.1 от АПК и да ограничи нормотворческата си дейност до границите очертани му с чл.4, ал.4 ЗУЕС. Освен това при приемане на наредбата били нарушени и правилата на чл.26 и чл.28 от ЗНА, тъй като липсвал анализ за съответствие с правото на ЕС и очакваните финансови приходи от приложението на оспорената част.

Предвид изложеното се иска да се обяви за нищожна или да се отмени оспорената част на наредбата и да се присъдят направените по делото разноски.

Ответникът - Общински съвет – Димитровград, в съпроводителното писмо, с което се изпраща административната преписка по приемането на оспорената наредба и в молба от 05.06.2025г, изразява становище за недопустимост и неоснователност на жалбата. Прави се и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като се моли в случай на приемане на жалбата за основателна, да се присъдят разноски в размер под нормативно установения минимум и то само за извършеното от упълномощения адвокат действие, тъй като не било налице процесуално представителство по делото, а единствено и само изготвяне на жалба.

Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково дава заключение за основателност на оспорването, поради което предлага процесните разпоредби да бъдат обявени за нищожни.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

С Докладна записка рег. индекс РД-28-675/14.10.2016 г. (рег. индекс ОбС-07-405/14.10.2016г.) кметът на О. Д. е предложил на Общински съвет – Димитровград да приеме следното решение: „На основание чл. 21, ал. 2 от ЗМСМА и във връзка с чл. 4, ал.4 от ЗУЕС и чл.7 от Наредба №6 от 16.09.2009г. за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване 1. Приема Наредба №…. за определяне, предоставяне, поддържане и използване на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост с квартали с комплексно застрояване; 2. Възлага на кмета на О. Д. осъществяването на всички дейности, необходими за правилното и законосъобразно изпълнение на решението. В докладната записка са посочени причините, налагащи приемането на предложения проект на наредба; целите, които се поставят с предложения проект; финансовите и други средства, необходими за прилагане на новата наредба; очакваните резултати от прилагане на наредбата и анализ за съответствието с правото на Европейския съюз. Посочено е и че проектът на наредбата, ведно с мотивите за нейното приемане, са били публикувани на страницата на О. Д. на 12.10.2016 г. на основание чл. 26 ЗНА.

Докладната записка е разгледана и от следните комисии към ОбС Димитровград – ПК ТСУ, Строителство и комунални дейности и ПК Законност и обществен ред, които са изразили положително становище.

С Решение №421/27.10.2016 г., на основание чл. 21, ал. 1, т.18 и ал.2 ЗМСМА, Общински съвет – Димитровград е приел Наредба № 40 за определяне, предоставяне, поддържане и използване на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост с квартали с комплексно застрояване.

При приемане на решението в гласуването са участвали 31 общински съветници, от които „за“ са били 30, „против“ – 0, „въздържал се – 1.

Като част от административната преписка по приемане на наредбата, по делото е представена публикация от 12.10.2016г. на докладната записка и проекта на наредбата на интернет страницата на Община Димитровград.

При така установената фактическа обстановка и като извърши на основание чл. 168, ал.1 АПК проверка за законосъобразността на оспорената част от процесния подзаконов нормативен акт на всички основания по чл. 146 АПК, съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбите са допустими.

На първо място съдът намира, че същите са подадени от надлежно легитимирани лица, имащи правен интерес от оспорването. Това е така, защото съгласно чл. 186, ал. 1 АПК, право да оспорват подзаконов нормативен акт имат гражданите, организациите и органите, чиито права, свободи или законни интереси са засегнати или могат да бъдат засегнати от него или за които той поражда задължения. В конкретния случай, от представените по делото заверени копия на документи за самоличност на Т. И. Д. и П. Т. З. се установява, че към датата на подаване на жалбата респ. молбата за присъединяване те имат постоянен адрес в [населено място], а от представените нотариален акт и съобщение за местни данъци и такси битови отпадъци – и че притежават недвижими имоти в [населено място], *. Ето защо за тях съществува правен интерес от оспорване на разпоредби от процесната наредба, доколкото са техни адресати и е възможно техните права да бъдат засегнати в бъдеще, или да се породи задължение за тях.

Оспорването е насочено срещу годен за обжалване акт, а именно отделни разпоредби от подзаконов нормативен акт, което съгласно чл. 185, ал. 2, във вр. ал. 1 АПК, е допустимо.

Освен това жалбите са редовни, тъй като отговарят на изискванията на чл. 150 и чл. 151 АПК, а съобразно чл. 187, ал. 1 АПК подаването им не е обвързано с определен срок.

Разгледани по същество, те се явяват основателни поради следните съображения:

С оспорените разпоредби на чл. 14, ал.1, ал.2, ал.3 и чл.15 ал.1 и ал.2 от Наредба № 40 за определяне, предоставяне, поддържане и използване на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване са предвидени органите, които следва да следят за контрола по прилагането й и санкциите в случай на нейното неизпълнение.

Съгласно разпоредбата на чл.4, ал.4 от Закона за управление на етажната собственост определената прилежаща площ се предоставя за поддържане и използване от съответната етажна собственост при условия и по ред, определен с наредба на общинския съвет.

Съгласно разпоредбата на чл.7, ал.1 от Наредба № 6 от 16.09.2009г. за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в [жк], издадена от министъра на регионалното развитите и благоустройство на основание чл.4, ал.2 от ЗУЕС, предоставянето на определена прилежаща площ и начинът и контролът по поддържането и използването й от съответната етажна собственост се извършват при условия и по ред, определен с наредба на общинския съвет.

От цитираните по-горе разпоредби е видно, че Законът за управление на етажната собственост не създава правомощия за общинския съвет да уреди въпросите свързани с контрола по прилагане на наредбата и санкциите, които следва да бъдат налагани в случай на нейното неизпълнение. Това е сторено с Наредба № 6 от 16.09.2009г. за определяне на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в [жк], издадена от министъра на регионалното развитите и благоустройство.

Нормативната компетентност не е нещо, което се подразбира, предполага или прехвърля. За да издаде, измени или допълни нормативен административен акт, съответният орган е необходимо да има изрична законова делегация – чл.2, ал.1 ЗНА и чл.76, ал.1 АПК. Само Конституцията и законът са тези, които създават правната възможност за компетентността на съответния орган да издава, изменя и допълва нормативен административен акт, с който да регламентира определения в тази норма кръг обществени отношения, но не и наредбата. Законодателят е този, който преценява необходимостта от правна регламентация с нормативен административен акт, т. е. преценява степента на правна абстракция на нормите. Той е този, който определя коя материя трябва да бъде регламентирана на подзаконово ниво и кой е органът, който да стори това, както е направил с разпоредбата на чл.4, ал.4 от ЗУЕС. Съгласно изричните разпоредби на чл.2, ал.2 ЗНА и чл.76, ал.2 АПК компетентността да се издаде, измени или допълни един нормативен административен акт е законово определена и е непрехвърляема. Тези императивни изисквания за законово определена компетентност и за нейната непрехвърляемост са пряка рефлексия на общозадължителния характер на нормативния административен акт и на възможността изпълнението му да бъде осигурено чрез прилагане на публична санкция. Твърде значимо е въздействието, което нормативният административен акт оказва върху съответния вид обществени отношения, върху правните субекти, за да остави законодателят безконтролно възможността да се използва държавната принуда чрез издаването на нормативни административни актове. Наред с това нерегламентираното издаване, изменение и допълване на нормативни административни актове би поставило на изпитание вътрешното единство на съществуващата в държавата йерархия на нормативните актове, която предопределя юридическата сила на нормативните актове и по този начин гарантира правната сигурност.

Изрично в правната норма на чл. 7, ал. 2 от ЗНА е указно, че Наредба се издава за прилагане на отделни разпоредби или други части на нормативен акт от по-висока степен. Касае се за материална компетентност на органа, който издава подзаконовия нормативен акт и липсата й сочи, че е засегнат от единствения и най - тежък порок - нищожност на акта, предвид невъзможността да се породят целените от закона правни последици. Въз основа на изложения анализ, настоящият съдебен състав констатира, че е налице нарушение на чл. 76 от АПК и изложените оплаквания от жалбоподателите за пълна незаконосъобразност на оспорените текстове от наредбата са основателни. Налице е едно от специфичните основания за обявяване на нищожност, поради липса на компетентност - "ultra vires" и съдът следва да обяви нищожността им.

По отношение на сочените оплаквания за допуснати процесуални нарушения при приемане на подзаконовия нормативен акт, съдът не следва да се произнася по тях, тъй като степента му на опорочаване е най-тежка и лишава от проверка оспорения акт досежно твърдяните други пороци.

Ето защо, съдът намира, че разпоредбите на чл. 14, ал.1, ал.2, ал.3 и чл.15 ал.1 и ал.2 от Наредба № 40 за определяне, предоставяне, поддържане и използване на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в квартали с комплексно застрояване са нищожни поради липса на компетентност на органа, издал акта, като тази нищожност следва да бъде обявена от съда.

С оглед изхода на спора и предвид направеното от жалбоподателите своевременно искане за присъждане на разноски, на основание чл. 143, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 196 АПК в полза на същите следва да се присъдят такива, а именно за платено възнаграждение за един адвокат по представените договори за правна защита и съдействие, а на П. Т. З. – и още 40,00 лева, от които 10,00 лева за внесена държавна такса и 30,00 лева за внесена такса за обявление в ДВ. Възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар обаче е основателно. В тази връзка най-напред следва да се посочи, че действително делото не е с особена фактическа и правна сложност. По него е представена само административната преписка, като е проведено едно открито съдебно заседание, в което дори жалбоподателя се е представлявал сам. Ето защо и съобразно чл. 78, ал. 5 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК, във вр. с чл. 36, ал. 2 ЗАдв, разноските на жалбоподателите за адвокатско възнаграждение би следвало да се намалят до сумата, предвидена в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за съответния вид работа. Следва обаче да се съобрази задължителното Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, според което наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не следва да бъдат прилагани от съда и биха могли да се разглеждат единствено като необвързващ ориентир. При това положение и като съобрази както разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗАдв, според която размерът на възнаграждението на адвоката трябва да е справедлив и обоснован, така и въведените в съдебната практика критерии при определянето му като: вида на спора, материалния му интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, съдът счита, че в полза на жалбоподателите следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от по 500,00 лева. В тази връзка следва да се отчете, че настоящото административно дело няма материален интерес, не е с фактическа и правна сложност, за което се изложиха съображения по-горе, а извършените от адв. Б. Б. процесуални действия се свеждат до изготвяне на жалба и молба с идентично съдържание, без да се явява в съдебно заседание. Не без значение е и обстоятелството, че аналогични жалби са представени от същия адвокат и по други подобни дела, образувани в Административен съд – Хасково.

Мотивиран от горното и на основание чл. 193, ал. 1, предл. първо от АПК, съдът

РЕШИ:

 

ОБЯВЯВА НИЩОЖНОСТТА на чл. 14, ал.1, ал.2, ал.3 и чл.15 ал.1 и ал.2 от Наредба № 40 за определяне, предоставяне, поддържане и използване на прилежащата площ към сгради в режим на етажна собственост в [жк], приета с Решение № 421/27.10.2016г. на Общински съвет – Димитровград.

ОСЪЖДА Общински съвет – Димитровград да заплати на П. Т. З. от [населено място], [улица]-*, сумата от 540,00 лева, представляваща направени разноски по делото.

ОСЪЖДА Общински съвет – Димитровград да заплати на Т. И. Д. от [населено място], [улица]--*, сумата от 500,00 лева, представляваща направени разноски по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Решението да се разгласи по реда на чл. 194 АПК при неподаване в срок на касационна жалба или протест, или ако те са отхвърлени.