№ 17935
гр. София, 07.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 76 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БИЛЯНА СИМЧЕВА
при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА
като разгледа докладваното от БИЛЯНА СИМЧЕВА Гражданско дело №
20241110171625 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 ГПК.
Съдът е сезиран с искова молба на „АПС Бета България“ ЕООД
срещу ответника Ц. М. Н., с която са предявените за разглеждане обективно
кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с
правно основание чл. 79 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл.
99, ал. 1 ЗЗД; чл. 92, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
установяване съществуването на вземанията на ищеца спрямо ответника, за
които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №
25475/13.08.2024 г. по ч.гр.д. 43187/2024 г. по описа на СРС, 76 с-в, а именно:
- 360 лева, представляваща непогасена главница по Договор за
потребителски кредит № 745272 от 18.10.2021г., сключен между „Стик
кредит“ АД и Ц. М. Н., вземанията на кредитора по който са цедирани на
ищеца с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 12.07.2023 г.,
ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението /16.07.2024 г./
до окончателното изплащане на вземането;
- 10.80 лева, представляваща договорна лихва за период от 18.10.2021 г.
до 16.11.2021 г.;
- 120.34 лева, представляваща мораторна лихва за период от 16.11.2021
г. до 28.06.2024 г.;
- 658,29 лева, представляваща неустойка по раздел VIII, чл. 17 от
договор за кредит № 745272 от 18.10.2021г., сключен между „Стик кредит“ АД
и Ц. М. Н..
С протоколно определение от 02.10.2025 г. подадената искова молба вх.
№ 390531/03.12.2024г., е върната на основание чл. 129, ал. 3 ГПК в частта по
отношение на предявения иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 658,29
лева - неустойка по сключения договор за кредит, като е обезсилена
издадената Заповед за изпълнение № 25475/13.08.2024г. по ч. гр. дело №
43187/2024г., по описа на СРС, 76 състав, в посочената част.
1
В исковата молба ищецът твърди, че на 18.10.2021г. е сключен Договор
за потребителски паричен кредит № 745272 между „Стик кредит“ АД и Ц.
М. Н., по силата на който страните се договорили кредитодателят да
предостави на кредитополучателя паричен заем в размер на 360 лв., при
договорна възнаградителна лихва – 36% и ГПР – 42,58%, а
кредитополучателят се е задължил да погаси задължението си, възлизащо
общо на 468 лева на 1 месечна вноска, с краен срок за погасяване – 16.11.2021
г.
Посочва, че договорът за потребителски кредит е сключен по
електронен път по реда на ЗПФУР.
Твърди, че кредитодателят е изпълнил надлежно задълженията си по
договора, като е превел на ответника договорената заемна сума, но
последният не я върнал на падежа, ведно с договорените лихви, поради което
изпаднал в забава и дължи мораторно обезщетение в размер на законната
лихва от датата на падежа на задължението.
Твърди, че на 12.07.2023г. е сключен договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) между „Стик кредит“ АД, като цедент и
„АПС Бета България“ ЕООД, като цесионер, по силата на който задължението
на Ц. М. Н., произтичащо от Договор за потребителски паричен кредит №
745272 от 18.10.2021г., е прехвърлено на „АПС Бета България" ЕООД.
Сочи, че ищецът е надлежно упълномощен по договора за цесия да
уведоми длъжника за извършеното прехвърляне, което е направил
извънсъдебно, евентуално – моли съдът да зачете, че длъжникът е уведомен за
цесията с приложено към исковата молба уведомление.
Сочи, че поради непогасяване на дължимите суми по кредита „АПС
БЕТА БЪЛГАРИЯ" ЕООД е подал на Заявление до Софийски районен съд за
издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което е образувано
частно гражданско дело № 43187/2024г. на СРС, 76 с-в и е издадена Заповед за
парично изпълнение.
С оглед дадените от съда указания по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК,
намира, че за ищеца е налице правен интерес от предявяване на настоящите
установителни искове.
Моли съдът да установи дължимостта на вземанията, така както са
обективирани в заповедта за изпълнение.
Претендира разноски.
В едномесечния преклузивен срок по чл. 131 ГПК ответникът Ц. М.
Н. не подава отговор на исковата молба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Установява се от представените по делото писмени документи, че на
18.10.2021г. е сключен Договор за потребителски паричен кредит №
745272 между „Стик кредит“ АД и Ц. М. Н., по силата на който страните се
договорили кредитодателят да предостави на кредитополучателя паричен
заем в размер на 360 лв., при договорна възнаградителна лихва – 36% и ГПР –
42,58%, а кредитополучателят се е задължил да погаси задължението си,
възлизащо общо на 468 лева на 1 месечна вноска, с краен срок за погасяване –
16.11.2021 г.
2
Установява се от представения по делото договор за цесия от
12.07.2023 г. /л. 71/, че вземанията на кредитора по договора за кредит за
прехвърлени на ищеца в настоящото производство, като уведомлението за
извършена цесия е връчено на ответника по спора като приложение към
подадената искова молба.
Съгласно чл. 17 от договора, в случай че страните са договорили
обезпечение, потребителят следва в срок до 3 (три) дни от сключването на
договора да:
- осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в
полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за
изпълнението на всички задължения на потребителя по договора,
включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други
обезпечения, такси и други, или
- предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на
потребителя по договора (включително главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на
която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане
на тези задължения.
Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко
30 (тридесет дни) след падежа на последната вноска.
В чл. 17, ал. 2 от договора е предвидено още, че третото лице –
поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията,
посочени в ОУ и се одобряват от кредитора, като одобрението се извършва
единствено по преценка на кредитора.
Съгласно чл. 27, ал. 1 от договора, в случай че потребителят не
изпълни задължението си, посочено в чл. 17, същият дължи на кредитора
неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по чл. 17
причинява на кредитора вреди, в размера на договорената неустойка,
доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на
кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в срок
договореното обезпечение.
В чл. 27, ал. 2 от договора е предвидено още, че в случай на настъпване
на дължимостта на неустойката по – горе, потребителят следва да заплаща
начислената неустойка заедно с погасителната вноска.
Установява се от ангажираните доказателства и от приетата ССчЕ, че
ответникът е усвоил изцяло заемната сума в размер на 360 лв.
От представения на л. 25 от делото погасителен план към Договора за
кредит, се установява, че общо дължимата сума по кредита възлиза в размер
на 468 лв., от които: 360лв. – главница, 10.80 лв. – лихва и 97.20 лв. –
неустойка.
3
Установява се от приетата и неоспорена от страните ССчЕ, че при
включване на така начислената неустойка към разходите по кредита,
процентът на ГПР би бил 1975.83 % вместо посочените 42.58 %.
Установява се от изготвената експертиза, че по кредита не са
извършвани погасителни плащания.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Предмет на спора по настоящото дело, след частичното му
прекратяване по отношение на иска за неустойка, са предявени установителни
искове с правно основание по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240,
ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, вр. с чл. 99
ЗЗД.
По исковете за главница и договорна възнаградителна лихва с
правно основание по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 240, ал. 1 и 2
ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже следните
предпоставки: 1/ наличието на валиден договор за потребителски кредит,
сключен при спазване изискванията на ЗПК, както и съдържанието на същия,
в това число и размер на договорната възнаградителна лихва; 2/ кредиторът да
е предоставил, съответно длъжникът да е усвоил, сумата по отпуснатия
потребителски кредит; 3/ настъпила изискуемост на вземанията по кредита; 4/
клаузите от договора да са индивидуално уговорени; 5/ валидно прехвърляне
на вземанията по договор за цесия между стария и новия кредитор и
уведомяване на длъжника за извършване на цесията.
В тежест на ответника, при доказване на посочените обстоятелства, е
да докаже положителния факт на погасяване на дълга.
С оглед служебното задължение на съда да следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител /чл. 7, ал. 3 ГПК/, във
връзка с което на страните е разпределена доказателствена тежест и е дадена
възможност да изразят становища, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит
"договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност. От съдържанието на процесния
договор с оглед предмета, страните и съдържанието на правата и
задълженията, се установява, че същият представлява договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на
процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за
извършването на търговска или професионална дейност, поради което същата
4
има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а
съответно банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Съдържанието на договора сочи на съглашение, по силата на което
кредиторът се задължава да предостави на потребителя – физическо лице,
кредит /потребителски кредит/ за общо ползване /за задоволяване на лични
нужди/, като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК.
При така възприетото съдът приема, че за валидността на този договор
са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, които имат
императивен характер.
Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Съдържанието на термина „общ разход по кредита за потребителя“ е
изяснено с пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, в това число, застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.
От така изложените императивни норми следва изводът, че
неустойката за непредставено обезпечение представлява общ разход по
кредита за потребителя, който следва да бъде включен в състава на годишния
процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Видно от приетата и неоспорена от страните ССчЕ, че при включване
на така начислената неустойка към разходите по кредита, процентът на ГПР
би бил 1975.83 % вместо посочените 42.58 %.
Така уредена, клаузата относно ГПР разкрива на първо място
характеристиките на неравноправна, като уговорена в резултат на действия на
кредитора, представляващи нелоялна търговска практика. Съгласно Решение
на Съда от 15 март 2012 г. по дело C-453/10 **** срещу SOS financ spol. s r. o.
търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния ГПР, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ по
смисъла на европейското законодателство относно нелоялните търговски
практики, доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне потребителя да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
При невключване на стойността на нейстойката в процента на
разходите, кредиторът е заобиколил и изискванията на закона за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което
цялата клауза от договора, касаеща годишния процент на разходите, се явява
5
нищожна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В този смисъл са и дадените отговори на отправено от български съд
преюдициално запитване в Решение на съда на ЕС от 21.03.2024 г. по дело C-
714/22 S.R.G. срещу Profi Credit Bulgaria EOOD.
С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се
запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при
изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква
ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който
не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от
правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има
възпиращ и пропорционален характер, а член 10, параграф 2, буква ж) и член
23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор
за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Предвид изложеното, съдът намира, че в конкретния случай, поради
отсъствието на съществен елемент на договора за потребителски кредит - а
именно клауза, коректно посочваща годишния процент на разходите,
договорът се явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23
ЗПК, потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихва
или други разходи по кредита. /В този смисъл - решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС, както и решение №
3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г., решение № 262416 от
06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 11890/2019 г., решение № 262316 от
06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 1799/2020 г./.
Следователно искът следва да бъде уважен, съгласно чл. 23 ЗПК, до
размера на чистата стойност на кредита.
В конкретния случай, съдът приема, че по делото са налични
доказателства за усвояването на сумата от 360 лева, както не са събрани
доказателства, свързани с извършването на плащания за погасяване на
кредита, които да бъдат приспаднати от размера на главницата.
С оглед на това, предявения установителен иск по реда на чл. 422 ГПК
за сумата от 360 лева следва да бъде уважен изцяло като основателен.
Върху главницата следва да се присъди и законна лихва от датата на
подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане.
6
По установителните претенции за мораторна лихва и за
възнаградителна лихва:
Разпоредбата на 23 ЗПК санкционира кредитодателя, като отнема
правото му на възнаградителната, мораторна лихва и всички други
допълнителни разходи и такси, като той има право да търси единствено
чистата стойност на кредита, т. е. главницата.
Вземанията по клаузи на недействителния договор извън чистата
стойност на главницата не са дължими, с оглед на това тези претенции следва
да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора, и двете страни по делото имат право на
разноски съразмерно на уважената, респективно - на отхвърлената част от
спора, като съдът дължи произнасяне и по разпределението на отговорността
за разноски в заповедното производство.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има правно на разноски
съразмерно на уважената част от исковете.
Ищецът е претендирал и доказал извършването на разноски в исковото
производство за сумите от 183.30 лева - държавна такса и 400 - депозит за
ССчЕ, като е претендирал и заплащане на юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на сумата от 200 лева.
Общо разноски в исковото производство – 783.30 лева.
Съразмерно на уважената част от исковете, в полза на ищеца следва да
се присъди сумата от 245.33 лева – разноски в исковото производство пред
СРС.
Ищецът е претендирал и доказал извършването на разноски в
заповедното производство за сумите от 25 лева - държавна такса, като е
претендирал и заплащане на юрисконсултско възнаграждение, което съдът е
определил, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на сумата от 100 лева. Общо
разноски в заповедното производство – 125 лева. Съразмерно на уважената
част от вземанията по заповедта, в полза на ищеца следва да бъде присъдена
общо сумата от 63.11 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът има право на разноски,
съразмерно на отхвърлената част от исковете. Доколкото страната не е
претендирала разноски, такива не й се следват.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „АПС Бета
България“ ЕООД, ЕИК *********, срещу ответника Ц. М. Н., ЕГН
**********, установителен иск по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл.
79 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД , че
ответникът дължи на ищеца следната сума, за която е издадена Заповед за
7
изпълнение на парично задължение № 25475/13.08.2024 г. по ч.гр.д.
43187/2024 г. по описа на СРС, 76 с-в, а именно:
- 360 лева, представляваща непогасена главница по Договор за
потребителски кредит № 745272 от 18.10.2021г., сключен между „Стик
кредит“ АД и Ц. М. Н., вземанията на кредитора по който са цедирани на
„АПС Бета България“ ЕООД с договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 12.07.2023 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението /16.07.2024 г./ до окончателното изплащане на вземането;
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от АПС Бета
България“ ЕООД, ЕИК *********, срещу ответника Ц. М. Н., ЕГН
**********, установителни искове по реда на чл. 422 ГПК с правно основание
чл. 79 ЗЗД, вр. с чл. 99 ЗЗД, за следните суми, за които е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение № 25475/13.08.2024 г. по ч.гр.д.
43187/2024 г. по описа на СРС, 76 с-в, а именно:
- 10.80 лева, представляваща договорна лихва по Договор за
потребителски кредит № 745272 от 18.10.2021г., дължима за период от
18.10.2021 г. до 16.11.2021 г.;
- 120.34 лева, представляваща мораторна лихва по Договор за
потребителски кредит № 745272 от 18.10.2021г., начислена за период от
16.11.2021 г. до 28.06.2024 г.;
ОСЪЖДА Ц. М. Н., ЕГН ********** , да заплати на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК на „АПС Бета България“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от
245.33 лева – разноски в исковото производство пред СРС, както и сумата от
63.11 лева – разноски в заповедното производство, съразмерно на уважената
част от исковете.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8