№ 21020
гр. София, 18.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 151 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Б В
при участието на секретаря Б Р
като разгледа докладваното от Б В Гражданско дело № 20251110128171 по
описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът В. П. Д. е предявил срещу ответника „С..” АД кумулативно съединени искове
с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД, с които се иска да бъде прогласен за нищожен договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние № ... от 10.10.2023 г., както и за осъждането на ответника да
заплати сумата в размер на 840 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от
завеждане на исковата молба до окончателното й заплащане.
Ищецът е предявил и евентуални искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД и чл. 55 ЗЗД, с които иска прогласяването на недействителността на клаузите на чл. 9 от
раздел III „Лихви и такси“, на чл. 10 от раздел III „Лихви и такси“ и на чл. 17, раздел VIII
„Неустойки“ от договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние №
656540/14.11.2020г. и за осъждането на ответника да заплати сума в общ размер на 50лв.,
изплатени неустойки и такси по договора, ведно със законната лихва за забава, считано от
завеждане на исковата молба до окончателното й заплащане.
Ищецът твърди, че на 10.10.2023 г. е сключил по реда на ЗПФУР с ответника „С..“ АД
договор за потребителски кредит № ... от 10.10.2023 г., по силата на който е усвоил главница
в размер на 950 лв. Договорено е било че кредитът ще бъде погасен за срок от 10 месеца при
лихвен процент в размер на 36 %, ГПР - 42,58 %, като при тази хипотеза общо дължимата
сума ще бъде в размер на 1143,98 лв. Съгласно чл. 7 от раздел III „Лихви и такси“ от
договора лихвата по кредита се начислявала ежедневно, като при изчисляване на лихвата
месецът се броял за 30 дни, а годината - за 360 дни. Сочи, че съгласно чл. 1, ал.9 и чл. 7 от
процесния договор се е задължил да осигури в тридневен срок, считано от сключването на
сделката, обезпечения в условията на алтернативност - поръчител, отговарящ на условията,
посочени в общите условия към договора, или банкова гаранция. Съгласно чл. 17, раздел
VIII „Неустойки“ от договора, при неизпълнение на задължението за осигуряване на
обезпечения дължал неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита
сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Съгласно
приложение № 2, съставляващо погасителния план по кредита, при неосигуряване на
1
обезпечение общата сума дължима сума е била в размер на 969,90 лв., а общият размер на
задълженията за главница, лихви и неустойка е в размер на 2011,39 лв. Посочва, че в чл. 9 от
раздел III „Лихви и такси“ от процесния договор е било уговорено, че в случай на
продължаване на срока на кредита е длъжен да заплати такса за продължаването му, а в чл.
10 от същия раздел страните са постигнали съгласие, че при неизпълнение на задължението
за заплащане на погасителните вноски дължал на кредитора разноски за събиране на
просрочени вземания в максимален размер от 120 лв. Твърди, че е заплатил общо сума в
размер на 825 лв., след което е преустановил плащанията. Счита, че клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна, доколкото противоречи на добрите нрави, тъй като
създава нееквивалентност на престациите, а освен това са същата противоречала на чл. 143
ЗЗП. Посочва, че записаната в договора лихва е подвеждаща. Счита, че клаузата за ГПР също
е нищожна, доколкото към в посочения ГПР е следвало да бъде включена уговорената
неустойка, а това не било сторено. Посочва, че договора не бил посочен лихвения процент
на ден. Твърди, че клаузата за неустойка е нищожна, доколкото не изпълнява типичните за
неустойка функции. Счита, че недействителни са и клаузите на чл. 9 и на чл. 10 от
процесния договор, регламентиращи правото на кредитора да събира такса за продължаване
на срока на кредита и разходи за събиране на просрочени вземания, като протичоречащи на
нормите на чл. 10 а, ал. 2 и на чл. 33 от ЗПК, съгласно които на кредитодателите е забранено
да събират вземания, свързани с управлението на кредита с изключение на законната лихва
за забава. С оглед гореизложеното моли за уважаването на предявените искове.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът
оспорва предявените искове. Счита, че е налице злоупотреба с право от ищеца, доколкото с
две напълно идентични искови молби оспорвал една и съща клауза за заплащане на
неустойка, която страните неколкократно са уговорили в сключените между тях общо три
договора. Моли за съединяването на делата. Твърди, че страните са сключили три договора с
клауза като процесната, което говори за наличие на трайни отношения, създадени на база
идентични условия, с които потребителят се е задължил многократно по свое желание и при
пълна яснота относно финансовите последици от тях. Моли в случай на уважаване на иска
да не бъдат присъждани разноски на ищеца. Посочва, че нищожността на отделна договорна
клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и
без нея. Счита, че клаузата за неустойка не е от съществените клаузи на договора и не би
могла да доведе до нищожност на същия. Твърди, че договорът е действителен, като
отговаря на всички изисквания на ЗПК. Сочи, че същият е сключен по подадено писмено
искане от ищеца, като същият е разполагал с информация за параметрите на договора.
Твърди, че Кредитополучателят е имал възможност на всеки етап от преддоговорните
отношения да се запознае подробно с условията и да се откаже от сключването на договора.
Счита, че ГПР е посочен коректно, като в договора ясно е посочен неговия размер и начин
на формиране. Твърди, че неустойката не е следвало да бъде включвана към ГПР, доколкото
същата възникнала след сключването на договора. Оспорва възнаградителната лихва да
противоречи на добрите нрави. Твърди, че уговорената клауза за неустойка е действителна,
като същата представлява санкция за неизпълнение на договора от страна на
кредитополучателя. Сочи, че кредитополучателят разполагал с 14 дни да се откаже от
сключения договор. В допълнение на това в договора било уговорено, че в момента в който
потребителят осигури обезпечение, неустойката преставала да се начислява. Сочи, че
неустойката е компенсаторна, а освен това имала предварително определен начален и краен
момент, а начинът на изчисляването и е бил ясно посочен в договора. Счита, че условията за
предоставяне на обезпечение са напълно изпълними, разумни и адекватни на
икономическата обстановка в страната, предвид това не би следвало да представляват
трудност за кредитополучателя. Сочи, че с оглед обстоятелството, че между страните са били
сключени три договора ищецът е бил напълно наясно с условията по тях, доколкото били
идентични и дължимите суми. Не оспорва да е получил процесната сума от ищеца, но счита,
че тя е получена на годно право основание. Моли за отхвърлянето на предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено
2
от фактическа и правна страна следното:
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК
е да установи при условията на пълно и главно доказване: сключването на договор за
потребителски кредит № ... от 10.10.2023 г. със соченото в исковата молба съдържание,
както и че договорът противоречи на императивни материалноправни разпоредби, в
частност, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
даването на процесната сума (840 лв.), а в тежест на ответника – наличието на основание за
получаването/задържането й.
По предявените евентуални искове в тежест на ищеца да докаже, че клаузата за
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, т. е. че накърнява принципите на
справедливостта, добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, както
и принципите за предотвратяване на несправедливото обогатяване, както и че клаузите за
неустойка и такси по договора противоречат на императивни разпоредби на закона.
Съдът е обявил на страните с доклада по делото, че служебно следи за
недействителност на договори и отделни клаузи, от значение за решаване на правния спор и
че може да не зачете правните последици на нищожна сделка, поради което с оглед
принципа на състезателното начало им е дал възможност да изразят становище по този
въпрос и евентуално да посочат доказателства.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване
между страните по делото с доклада по делото са отделени следните факти: между страните
е сключен договор за потребителски кредит № ... от 10.10.2023 г. с твърдяното в исковата
молба съдържание.
От фактическа страна:
По делото е приет договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние №
.../10.10.2023 г., съгласно който ответното дружество се е задължило да предостави на ищеца
потребителски кредит в размер на 950 лв. В договора е посочен лихвен процент по кредита
в размер на 36 % и годишен процент на разходите от 42, 58 %, както и обща сума, дължима
от потребителя в размер на 1143, 98 лв. Като обезпечение на договора са посочени
поръчител или банкова гаранция. С чл. 17 от договора ищецът се е задължил в тридневен
срок от сключване на договора да осигури поръчител – физическо лице или да предостави
банкова гаранция, а съгласно чл. 27 при неизпълнение на това задължение потребителят
дължи неустойка в размер на 0, 9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки
ден, през който не е предоставено обезпечение. Предвидено е тази неустойка да се заплаща
периодично заедно с всяка погасителна вноска.
Приет е и погасителен план, в който са посочени следните вземания: 950 лв. главница,
общо дължима сума главница плюс лихва в размер на 1143, 98 лв. и общо дължима сума
главница плюс лихва плюс неустойка в размер на 2113, 89 лв.
От приложените на л. 20 – л. 25 по делото разписки за плащания се установява, че
ищецът е платил по кредита сума в общ размер от 1790 лв.
По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което след
преценка по чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано като пълно, обективно и компетентно
изготвено. Вещото лице е установило, че посоченият в процесния договор размер на
годишния процент на разходите от 42, 58 % включва дължимите вноски за главница и за
възнаградителна лихва, а при включване и на уговорената неустойка за непредоставяне на
обезпечение размерът на годишния процент на разходите се равнява на 622, 95 %, съобразно
уточнението, направено в откритото съдебно заседание при изслушване на заключението.
Съгласно заключението по кредита са били извършени плащания в общ размер от 1790 лв.
От правна страна:
Предвид датата на сключване на процесния договор за кредит приложение намира
Законът за потребителския кредит, обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г. Договорът за заем е
3
неформален, реален и комутативен, като за да е налице валидно заемно правоотношение, е
необходимо да се установи предаването на заемната сума от заемодателя на заемателя, с
което за последния възниква задължението да върне заетата сума в същата валута и размер.
Между страните не се спори, че уговорената сума е била предадена на ищеца, поради което
договорът се счита за сключен.
Прочитът на съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда задължение
за потребителя да предостави обезпечение и неустойка в полза на кредитора при
неизпълнение на това задължение, и съпоставянето им всяка с естеството на сключения
договор за заем, налага извод, че по силата на същите ответникът е договорил скрито
възнаграждение за себе си. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се
предостави по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, или банкова гаранция в
размер на цялото задължение на заемателя по договора (включващо главница, лихви,
неустойки и всички други обезщетения и такси) и тридневен срок за представянето му,
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението на това задължение до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Така се стига до значително нарастване на цената
на кредита и възлагане на потребителя финансова тежест. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го
направи, дългът му нараства. Така се увеличава опасността от свръхзадлъжнялост на
длъжника. Нищожността на такава уговорка за неустойка е разгледана в т. 3 от
Тълкувателно решение №../2009 г. на ВКС по тълк.дело №../2009 г., ОСТК, в което е
посочено, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е
уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Обстоятелствата, обуславящи възникването на задължение за заплащане на посочената
неустойка, водят до извод, че с нея се цели постигане на забранен от закона правен резултат,
като тя води до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, тъй като
длъжникът изначално е изправен пред невъзможността да изпълни задължението, чието
изпълнение обезпечава неустойката.
Основателен е и доводът на ищеца, че е налице нарушение на императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход,
свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото де факто се явява за
потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо
наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната
лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не
съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава
изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че бъдат включени, то процентът на разходите
надхвърля допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер, като
съгласно заключението на вещото лице при включването на неустойката се получава
годишен процент на разходите в размер на 622, 95 %, вместо посочения в договора 42, 58 %.
4
Следва да се даде отговор на въпроса дали това обуславя нищожност на целия договор
за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. Както се посочи и по-
напред, след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора
за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите.
Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че тези
вземания бъдат включени, то процентът на разходите надхвърли допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за
кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за
кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В този смисъл са и решение от
21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС и решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС,
според които за да осигури по-голяма защита на потребителите законодателят на Съюза е
възприел широко определение на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" /§
40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането
му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният
размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по
смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива (чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО
на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета) разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което доводите на ответника в обратен смисъл се явяват
неоснователни. Ето защо и предявеният главен установителен иск е основателен и следва да
бъде уважен. Предвид уважаването на главния иск, не следва да бъде разглеждан
предявеният под условие евентуален иск.
По силата на чл. 23 ЗПК при недействителност на целия договор потребителят връща
само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва и други разходи по кредита. В случая
чистата стойност на кредита, т.е. главницата се равнява на 950 лв. От приетите писмени
доказателства и заключението на вещото лице се установи, че ищецът е заплатил по кредита
сума в общ размер от 1790 лв., поради което разликата над чистата стойност на кредита от
950 лв. до 1790 лв. се явява платена без основание и подлежи на връщане, поради което
искът по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумата от 840 лв. подлежи изцяло на уважаване.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да
бъдат присъдени направените разноски за държавна такса и депозит за експертиза в размер
на общо 400 лв. (от които по 50 лв. държавна такса за всеки от предявените искове и 300 лв.
5
депозит за експертиза). Разликата до пълния внесен от ищеца размер на държавната такса
подлежи на връщане като недължима при изрична молба с посочване на банкова сметка, по
която да бъде възстановена.
В полза на адв. Д. Л. следва на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в размер на 200 лв.
Съдът намира, че на процесуалния представител на ищцата се дължи този размер на
възнаграждението за осъщественото безплатно процесуално представителство по следните
съображения. С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в
светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48
прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и
пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е
посочено, че от съображение 17 от Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея
мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв
начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
Директива 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено
на "разумни" съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния
характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални
обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата
делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на
съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-
428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на
СЕС, която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адвокатско
възнаграждение. При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази
наличните обективни фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и
реално извършените действия от процесуалния представител. Производството по делото се е
развило в минимални рамки. Не без значение е обстоятелството, че делото касае
потребителски спор по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за
потребителски кредити и извършените по тях плащания. Тоест, делото не се отличава с
никаква фактическа и правна сложност.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от В. П. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк
„С...“, бл..., ет. 6, ап. 6, срещу "С.." АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. Ш...,
пл. "О.." № .., иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
6
вр. чл. 19 ЗПК нищожността на договор за потребителски кредит № ..., сключен на
10.10.2023 г.
ОСЪЖДА "С.." АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. Ш..., пл. "О.." №
.., да заплати на В. П. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „С...“, бл..., ет. 6, ап. 6, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, сумата от 840 лв., ведно със законната лихва за
забава, считано от завеждане на исковата молба (16.05.2025 г.) до окончателното й
заплащане, представляващо платена без основание сума над чистата стойност на кредита по
прогласения за нищожен договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ...
от 10.10.2023 г.
ОСЪЖДА "С.." АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. Ш..., пл. "О.." №
.., да заплати на В. П. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, жк „С...“, бл..., ет. 6, ап. 6, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото в размер на 400 лв.
ОСЪЖДА "С.." АД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. Ш..., пл. "О.." №
.., да заплати на адв. Д. Л. Ф. от САК, БУЛСТАТ .., с адрес: гр. София, ул. „П..“ №.., ет. 5,
ап.., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 200 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за осъществена безплатна правна защита на ищеца.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7