Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.
София, 08.07.2020 год.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19 състав в публичното
заседание на двадесет и втори юни две хиляди и двадесета година, в състав:
Съдия: Невена Чеуз
при секретаря Радослава
Манолова, като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. дело № 1363/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД вр. с чл. 45 от ЗЗД, съединени с евентуални искове с правно
основание чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД и искове с правно основание
чл. 86 ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „В.К.Б.” ЕООД излага в
исковата си молба, че е производител на електрическа енергия от възобновяеми
източници като собственик на фотоволтаична централа,
въведена надлежно в експлоатация. Твърди се, че по силата на сключен договор с
„ЕВН България Електроразпределение” АД /с ново наим.
„Е.Юг“ АД/ е продавал произведената енергия от възобновяем
източник. Изложени са твърдения, че от началото на 2014 г. с § 6 т.2 и 3 от ЗР
към ЗДБРБ за 2014 г. се създали разпоредбите на чл. 35а ал.1, 2 и 3, чл. 35б
ал.1, 2, 3 и 4, чл. 35в ал. 1, 2 и 3, чл. 73 ал.1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ като се
въвела 20%-тна такса, породила действие от 01.01.2014 г., удържана директно от
производителите на електрическа енергия от слънце и вятър. Твърди се, че с
решение 13/31.07.2014 г. КС на РБ обявил за противоконституционни измененията
на ЗЕВИ. Ищецът е изложил твърдения, че с оглед разпоредбата на чл. 22 ал.4 от
ЗКС, НС е органът, който следва да уреди възникналите правно последици от акт,
обявен за противоконституционен. Такива не били уредени от НС доколкото не била
приета нова уредба на отношенията и противоконституционният закон останал във
висящо състояние. Изложени са твърдения, че противоконституционната такса била
и в противоречие с правото на ЕС. С оглед обявените за противоконституционни
разпоредби ищецът търпял вреди, изразяващи се в заплащането на въведената 20%-тна
такса. При условията на евентуалност са заявени твърдения за неоснователно
разместени имуществени блага между страните по делото.
При тези фактически твърдения ищецът е мотивирал правен интерес и иска от
съда да осъди ответника да му заплати на основание чл. 49 вр.
с чл. 45 ал.1 от ЗЗД сумата от 91 540, 80 лв. – удържаната 20%-тна такса в
периода 01.01.2014 г. – 31.08.2014 г., ведно със сумата от 27 900, 98 лв.
– лихва за забава в периода 29.01.2016 г. – 29.01.2019 г. При условията на
евентуалност сумите се претендират на основание чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, а при
условията на евентуалност и на основание чл. 59 от ЗЗД. Претендират се законна
лихва и сторените в производството съдебни разноски.
Ответникът Държавата чрез МФ, оспорва исковете по подробни съображения в
депозиран писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК и писмени бележки.
Исковете се поддържат в открито съдебно заседание от адв.
Т..
Възраженията на ответника се поддържат от юрк. Б..
Съдът, след като взе предвид
становищата и доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства,
преценени съобразно разпоредбата на чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК приема за
установено от фактическа страна
следното:
Установява се по делото, от представеното разрешение за ползване № ДК-07-Я-62/13.06.2012
г., че е разрешеното ползването на фотоволтаична
електроцентрала, находяща се в „Икюзик““,
землището на гр. Стралджа, област Ямбол с възложител „В.К.Б.” ЕООД.
Представен е и договор № 433/23.05.2012 г., сключен между „В.К.Б.” ЕООД,
като продавач, и „ЕВН България Електроснабдяване“ АД, като купувач, съгласно
продавачът се е задължил да доставя на купувача електроенергия срещу насрещното
задължение на купувача да изкупува същата по цени и условия, определени в
договор.
По делото са представени фактури и извлечения от банкови сметки, въз основа
на които е изслушано и прието заключение на съдебно счетоводна експертиза,
изготвена от вещото лице М.В.В.. В заключението си
вещото лице е посочило, че за периода от 01.01.2014 г. – 31.08.2014 г.
удържаната от „ЕВН България Електроразпределение” АД такса 20% по чл. 35а от
ЗЕВИ от „В.К.Б.” ЕООД възлиза на 91 540,18 лв. като мораторната
лихва върху тази сума от 29.01.2016 г. до 29.01.2019 г. възлиза на сумата от 27 491,
35 лв.
При тези ангажирани от страните доказателства настоящият съдебен състав
прави следните правни изводи:
Настоящият съдебен
състав не споделя и възражението на ответника Държавата чрез МФ за процесуална
недопустимост на заявените искове с оглед тяхната неподведомственост на
гражданските съдилища. Като вредоносно поведение в исковата молба са наведени
оплаквания за нарушения на правото на ЕС. Съобразно практиката на ВКС, която се
споделя от настоящия съдебен състав /определение от
29.05.2015 г. по ч.гр.д.
2638/2015 г. на ВКС, определение
895/15.12.2014 г. по ч.гр.д.
6936/2014 г. на ВКС, определение
742/13.10.2014 г. по ч.гр.д.
5651/2014 г. на ВКС, определение
5/12.02.2015 г. на Смесен състав на ВКС и ВАС по адм. дело 65/2014 г./ тези
спорове са подсъдни на гражданските съдилища и подлежат на разглеждане по общия
ред, с оглед липсата на предвидена хипотеза, попадаща в приложното поле на
специалния закон – ЗОДОВ и действаща към правнорелевантния
момент по арг. на § 6
от ПЗР на ЗИДЗОДОВ
(ДВ, бр. 94 от
2019 г.) вр. чл. 2в от ЗОДОВ.
Отговорността по чл.49 от ЗЗД е отговорност за чужди виновни действия,
която отговорност произтича от вината на натовареното с извършването й лице.
Същата има обективен и безвиновен характер. За да се
ангажира тази отговорност на ответника, е необходимо да са налице всички
елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане, от което произтича
претенцията за обезщетяване на претърпените имуществени вреди, които са
действие или бездействие, извършено противоправно и виновно от лице при и по
повод на възложена му работа, което е причинило вредите. Тези елементи следва
да са кумулативно дадени. По силата на чл. 45, ал.2 от ЗЗД само вината на
причинителя на вредата се предполага до доказване на противното. Не е спорно
между страните, че процесната по делото сума е
заплатена от ищеца по сметка на КЕВР. Страните не са формирали спор и относно
обстоятелството, че сумата съставлява въведената с нормата на чл. 35а ал.2 от
ЗЕВИ 20%-тна такса. Разпоредбата е действала в периода от 01.01.2014 г. до
09.08.2014 г., с оглед последващото й обявяване за противоконституционна с
решение № 13 по к.д. 1/2014 г. на КС на РБ, влязло в сила на 10.08.2014 г. по арг. на чл. 14 ал.3 от ЗКС.
На решенията на Конституционния съд не е придадено ретроактивно действие, а същите имат действие занапред по арг. на чл. 151 ал.2 от Конституцията на РБ, а възникналите
правни последици от акта, обявен за противоконституционен се уреждат от органа,
който го е постановил, съгласно нормата на чл. 22 ал.4 от ЗКС. С оглед решение
№ 3/28.04.2020 г. по конст. дело 5/2019 г. на КС на РБ следва да се има
предвид и обстоятелството, че прилагането на закон, обявен за
противоконституционен към висящо производство нарушава общата забрана,
установена в чл. 5 ал.1 от Конституцията, че никой закон не може да й
противоречи, доколкото същият не се явява приложимо право. Решенията на КС са
задължителни за държавните органи, юридически и физически лица по арг. на чл. 14 ал. 6 от ЗКС. В обобщение на гореизложеното,
настоящият съдебен състав намира, че приемането на противоконституционни норми
по естеството си съставлява противоправно деяние.
Такова се явява и поведението на органа, постановил обявената за
противоконституционна разпоредба доколкото същият не е изпълнил вменените му
задължения да уреди правните последици от противоконституционната норма. В
идентичен смисъл са и постановените от ВКС решение № 71/06.04.2020 г. по гр.д.
3804/2019 г. и решение № 72/ 21.04.2020 г. по гр. д. 2377/2019 г. и двете на
Четвърто ГО на ВКС.
Не са ангажирани доказателства по делото,
които да разрушават презумпивната сила на нормата на
чл. 45 ал.2 от ЗЗД, поради което настоящият съдебен състав намира, че са
установени всички предпоставки на фактическия състав на чл. 49 вр с чл. 45 ал. 1 от ЗЗД. Поради това в полза на ищеца
е възникнало вземане за обезвреда на причинените му имуществени вреди в размера на събраната му такса на основание обявената
за противоконституционна разпоредба.
По изложените съображения, заявеният иск се явява
основателен за сумата от 91 540, 18 лв., съобразно заключението на вещото
лице по ССчЕ и неоснователен за горницата до пълния
предявен размер от 91 540, 80 лв.
Възражението за изтекла погасителна давност, заявено при
проведено насрещно доказване от ответника настоящият съдебен състав намира за
неоснователно. Първата месечна такса е удържана на 31.01.2014 г. Исковата молба
е депозирана на 30.01.2019 г. т.е. преди изтичане на релевантния за вземанията
от непозволено увреждане петгодишен давностен срок.
Настоящият съдебен състав намира за необходимо да
отбележи, че с настоящото решение е достигнал до различни правни изводи от тези
по постановените от същия решения по гр. дело № 16 403/2016 год. и гр.д.
16 407/2016 г., но това е обусловено с оглед последващите
решения на КС и практиката на ВКС, които следва да бъдат съобразени.
Поради несбъдване
на вътрешното процесуално условие, настоящият съдебен състав намира, че не
дължи произнасяне по заявените евентуални искове.
По иска с правно основание чл. 86 ал.1 от ЗЗД:
На ищеца се дължат вреди,
считано от момента на настъпване
на увредата. Ищецът в настоящия случай претендира обезщетение за мораторната лихва от по-късен
момент, за
периода 29.01.2016 г. до
29.01.2019 г., предвид което и с оглед диспозитивното
начало в гражданския процес, настоящият съдебен състав следва да се произнесе в
рамките, в които е сезиран. Размерът на задължението е установен от
заключението на ССчЕ и същият възлиза на сумата от 27 491,
35 лв. до която сума искът е основателен респ. неоснователен за горницата до
пълния предявен размер от 27 900, 98 лв.
При този изход на спора и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК
на ищеца се следват разноски в размер на 9 758, 04 лв., съразмерно с
уважената част от исковете. Възражението, заявено при условията на чл. 78 ал.5
от ГПК досежно размера на заплатеното адвокатско
възнаграждение, настоящият съдебен състав намира за неоснователно с оглед
цената на заявените искове, извършените процесуални действия по делото,
неговата фактическа и правна сложност и при съблюдаване размерите на
минималните адвокатски възнаграждения, посочени в Наредба 1/2004 г.
На основание чл. 78 ал.3 от ГПК на ответника се следват
разноски в размер на 1,03 лв. – юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Водим от горното, СГС, I-19 състав
Р Е Ш
И :
ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от М. на ф., с адрес: гр. София, ул. „******** на основание
чл. 49 вр. с чл. 45 ал.1 от ЗЗД да заплати на „В.К.Б.”
ЕООД, ЕИК ************, със съдебен адрес:*** – адв. Р.Т.
сумата от 91 540, 18 лв. – обезщетение за имуществени вреди от удържана
20%-тна такса по чл. 35а ал.2 от ЗЕВИ в периода 31.01.2014 г. – 31.08.2014 г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.01.2019 г. до окончателното
изплащане на задължението като отхвърля искът за горницата до пълния предявен
размер от 91 540, 80 лв., както и
на основание чл. 86 ал.1 от ЗЗД сумата от 27 491,
35 лв. – обезщетение за забава за периода 29.01.2016 г. – 29.01.2019 г.
като отхвърля искът за горницата до пълния предявен размер от 27 900, 98
лв. като неоснователен, както и на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата от 9 758, 04 лв. – съдебни разноски.
ОСЪЖДА „В.К.Б.” ЕООД, ЕИК ************, със съдебен адрес:*** – адв. Р.Т. да заплати на основание чл. 78 ал.3 от ГПК на Р.Б.,
представлявана от М. на ф., с адрес: гр. София, ул. „******** сумата от 1, 03
лв. – юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно
обжалване пред САС, в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е
изготвено.
СЪДИЯ: