Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 2556 19.06.2019 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесет и първи май две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на
секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 2600 по описа на съда за 2019 г. и,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са главни искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр.
с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД, вр. чл. 122 от ЗЗД,
както и евентуални- по чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД, вр.
чл. 122 от ЗЗД.
Ищецът „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:
град София, ул. „Московска” № 19, представлявана от В.М.С. ЕГН:
**********- *** *** ***и Д.Н.Н., ЕГН: **********- *** ***, чрез
пълномощника си *** С. Д., е предявила против Ц.Г.Н., ЕГН:
**********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи
присъдените по частно гр. дело № 18577/ 2018 г. на ПРС, XXII
гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 417 от ГПК № 10189/ 23.11.2018 г., суми, както следва: сумата от 9 261, 27 лева- главница, дължима по
договор за кредит за текущо потребление от 07.11.2017 г., обезпечен с договор за поръчителство, сумата от 606,
85 лева- договорна лихва за периода 20.05.2018 г.- 21.11.2018 г., сумата от 10,
26 лева- обезщетение за забава за периода от 20.06.2018 г. до 21.11.2018 г.,
сумата от 120 лева- заемни такси по договора, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението- 22.11.2018 г. до окончателното
изплащане, както и разноските в заповедното производство. При условията на
евентуалност, исковете се предявяват и като осъдителни за същите суми.
Ищецът
твърди, че с договор за кредит за текущо потребление от 07.11.2017 г., обезпечен с договор за поръчителство, банката предоставила на Н.Й.Н.,
ЕГН: **********, сумата в размер на 9 600 лева, за срок от 120 месеца,
като кредитът бил усвоен по разплащателната сметка на длъжника. Към договора
бил приложен погасителен план, в който дължимите суми за главница и лихви били
подробно описани, а наред с това се дължали и такси по тарифата на банката.
Като обезпечение към договора се сключил договор за поръчителство с ответника,
който се задължил да отговоря солидарно с кредитополучателя. Поради
неизпълнение на задълженията за плащане на месечните вноски, кредитът бил
обявен за предсрочно изискуем, за което длъжникът бил лично уведомен. За
събиране на сумите се образувало заповедно производство, по което била издадена
заповед за изпълнение, но ответникът възразил и в тази връзка се предявявал
настоящият установителен иск. В този смисъл се моли
за постановяване на решение, с което да се признае за установено вземането по
издадената заповед за изпълнение. Претендират се и разноски. При условията на
евентуалност, искът се предявява и като осъдителен. В съдебно заседание
страната чрез пълномощника си поддържа иска, като представя и писмена защита.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез
пълномощника си е подал писмен отговор, в който оспорва исковете по основание и
размер. Посочва, че договорът за кредит бил недействителен, защото не отговарял
на специалните изисквания на закона за потребителски кредит. На първо място-
бил недействителен на основание чл. 22, вр. 11 ал. 1
т. 10 от ЗПК, защото в него липсвала общата дължима сума от потребителя. Не
били описани по пера какви суми се включвали в ГПР, не ставало ясно каква е
общата дължима сума от длъжниците и как е формиран
ГПР. На второ място- договорът бил недействителен и на основание чл. 22, вр. чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК, тъй като липсвал погасителен
план и за потребителя не ставало ясно с изплащане на всяка вноска какво точно
се погасява. На трето място- договорът бил недействителен и на основание чл.
22, вр. чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК, защото липсвала
информация за правото на потребителя да получи извлечение от сметка. На
последно място- договорът бил недействителен и на основание чл. 22, вр. чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗПК, защото в него липсвало
вписване на наличието или липсата на правото на отказ на потребителя от
договора. Поради недействителността на договора, и договорът за поръчителство
бил недействителен, защото можело да се поръчителства само за действителен
дълг. По отношение на предсрочната изискуемост се посочва, че липсвала
информация за размера, броя и периода на просрочените вноски, както и на
дължимите суми, поради което обявяването й било нередовно. Имало и разминаване
в датите на предсрочната изискуемост, посочени в извлечението от сметка и в
поканата- уведомление до длъжника, което създавало неяснота. Моли за отхвърляне
на иска. Претендира присъждане на разноски по реда на чл. 38 от Закона за
адвокатурата. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа отговора.
Представя и писмена защита.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от
фактическа страна установява следното:
Със заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение № 10189/ 23.11.2018 г. по чл. 417 от ГПК, издадена по частно гр.
дело № 18577/ 2018 г. на ПРС, XXII гр.
с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца
следните суми: сумата от 9 261, 27
лева- главница, дължима по договор за кредит за
текущо потребление от 07.11.2017 г.,
обезпечен с договор за поръчителство, сумата от 606, 85 лева- договорна лихва
за периода 20.05.2018 г.- 21.11.2018 г., сумата от 10, 26 лева- обезщетение за
забава за периода от 20.06.2018 г. до 21.11.2018 г., сумата от 120 лева- заемни
такси по договора, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението- 22.11.2018 г. до окончателното изплащане, както и
разноските в заповедното производство в общ размер на 249, 97 лева.
Срещу така издадената
заповед за изпълнение е постъпило възражение от длъжника в срока по чл. 414 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на
вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и
подлежи на разглеждане по същество.
С договор за текущо потребление
от 07.11.2017 г., сключен между страните, на ответника е отпуснат банков кредит
в размер на 9 600 лева, за срок от 120 лева, при променлив ГЛП- 13, 45 %,
подлежащ на промяна при промяната на Sofibor.
Кредитът е обезпечен с поръчителство на физическо лице- ответникът.
Приложени са копия от договора за
кредит и този за поръчителство с ответника, общите условия по кредита, както и
заявка за ползване на преференциален лихвен процент и условията по програмата
на банката
Представени са още извлечения от
сметка на длъжника с постъпили и преведени суми по заема, както и получена
покана за настъпване на предсрочна изискуемост.
По делото е приета съдебно-
счетоводна експертиза, по която вещото лице след проверка на кредитното досие
на длъжника в банката е установила, че сумата по кредита е усвоена, като са
посочени извършените от длъжника плащания и размера на остатъчните суми по
кредита за главница, лихви и такси, които съвпадат с размерите по исковата
молба.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Няма спор по делото за това, че
ответникът е поръчител по процесния договор за банков
кредит, като в това си качество страната има право да противопоставя на
кредитора всички възражения, които главният длъжник притежава и които
произтичат от съглашението- чл. 142 от ЗЗД. В тази връзка и въведените в
отговора възражения за нищожност на договора са допустими и подлежат на
разглеждане, като е необходимо те да се изследват, за да се прецени валидността
на съглашението.
Сключеният договор за банков кредит по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
Закона за потребителски кредит.
Първото възражение за нищожност
на договора е свързано с твърдението на ответника, че в случая не били спазени
изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК. Според цитираната законова норма,
договорът за потребителски кредит трябва да съдържа „информация за правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи
при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на
договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите плащания и
сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка
на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата,
изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните
разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните
разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния
план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент или на
допълнителните разходи съгласно договора за кредит“. Няма спор, че в конкретния
договор информация за това право на потребителя да получи извлечение от сметка
със съответните данни не се съдържа, поради което на основание чл. 22 от ЗПК
договорът е недействителен, защото не е спазено императивно изискване на
закона. Без значение е обстоятелството, че в чл. 14 т. 2 от общите условия към
договора е възпроизведено съдържанието на част от нормата на чл. 11 ал. 1 т. 12
от ЗПК, защото изискването на закона е тези права на кредитополучателя да са
посочени в договора. Не ОУ, а индивидуалният договор определя правата и
задълженията на страните и именно в този смисъл законодателят е предвидил, че
съответната информация трябва да е включена в договора. Няма спор, че в случая
клиентът е приел и подписал ОУ, но това обстоятелство не санира
посочения порок. В специалния ЗПК изрично е записано в чл. 11 ал. 1 в 27
самостоятелни пункта какво трябва да съдържа договора, докато за общите условия
не са предвидени подобни изисквания, поради което не може да се приеме, че те
заместват липсващото императивно съдържание на съглашението по кредита при
отсъствие на изрична нормативна регламентация за това. Без значение е дали
клиентът е поискал и съответно дали е получил или не информация от банката за
кредита си под формата на погасителен план, защото дали страната по един
договор се е възползвала или не от предоставено й по този договор свое право
няма отношение по въпроса за валидността на съглашението, когато то не отговаря
на императивните законови изисквания. Нормата на чл. 22 от ЗПК е категорична,
че при неспазване на някое от изброените задължителни елементи от съдържанието
на договора за потребителски кредит, той е недействителен, без да е предвидена
законова възможност липсващата информация да се извлича от приложения към
договора или приети от страните общи условия.
Второто релевирано в
отговора основание за недействителност на договора за потребителски кредит е
свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата
дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно
по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се
отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо
в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай ГПР не отговаря на
законовите изисквания, защото в договора е единствено посочено в т. 9, че той е
14, 31 % и можел да се променя при предпоставките, предвидени в ОУ, където
отново в т. 9 е записано, че в него се включват лихва и четири вида такси. Не
става обаче ясно- какъв е размерът на всяка от тези такси, как лихвата и
таксите формират стойността от 14, 31 %, дали всички такси се включват в
конкретния кредит и т.н. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в
това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на
посоченото законово основание.
Третото възражение в отговора касае погасителния
план на договора. Според нормата на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК в този план
трябва да има разбивка, като се посочи всяка вноска от какви пера е съставена.
Отделно от това, за да бъде изпълнено изискването договорът за кредит да е ясен
и разбираем за потребителя, е необходимо да има разпределение на съответната
погасителна вноска между различните дължими суми, както и последователността, в
която същите ще се погасяват. В конкретния случай обаче няма представен към
договора погасителен план, като така липсва конкретна разбивка по пера с
посочени размер на вноската, броя им и падежните дати. Това създава
необходимост от тълкуване на договора, а законовото изискване в погасителния
план да е посочен размерът на лихвата е въведено в защита на потребителя, като
неспазването му също обуславя недействителността на съглашението.
Предвид констатираната от съда нищожност
на договора на посочените три основания, законодателят е предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. В случая ищецът претендира главница, лихви и такса,
но доколкото настоящото производство е такова по чл. 422 от ГПК, предявеният
иск трябва да е идентичен по основание и размер на претенцията в заповедното
производство. При положение, че съдът приема, че договорът е недействителен,
тази сума, търсена като главница в процеса, няма как да бъде прието за
установено, че подлежи на връщане на договорно основание, защото връщането й
произтича от института на неоснователното обогатяване- че всеки, който е
получил нещо при липса на основание, дължи връщането му. Както вече се посочи,
тук сумата се претендира от ищеца въз основа на договора между страните, т.е.
на договорно основание, в която връзка е била издадена и заповедта за
изпълнение по чл. 417 от ГПК. Хипотезата обаче на чл. 23 от ЗПК визира връщане
на дадено по едно недействително правоотношение и в тази връзка искът следва да
се отхвърли изцяло, доколкото произнасяне на решаващия състав за връщане на
заема по нищожния договор би довело до промяна в основанието на претенцията,
което е недопустимо. За кредитора съществува възможност да търси съответната
сума в отделно производство на друго основание- извъндоговорно
такова, където да реализира правото си да получи връщането на даденото поради
липса на основание.
С оглед недействителността на
кредита поради несъответствие с императивните изисквания на закона, се явява
безпредметно да се излагат съображения досежно
предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита,
изпълнението на длъжниците, остатъчните суми по дълга
и т.н., защото тези въпроси биха били относими само,
ако съществуваше един действителен договор за банков кредит, по който те да се
изследват.
Доколкото не се доказа да съществува
присъденото вземане в полза на заявителя, следва да се приеме, че заповедта за
изпълнение е била издадена неправилно, защото предявената претенция е
неоснователна и като такава тя следва да се остави без уважение.
За пълнота на изложението следва да се
отбележи, че с исковата молба е предявен и евентуален иск- за осъждане на
ответника да заплати същите суми, произтичащи от договора за кредит. Предвид
отхвърлянето на главния установителен иск, са налице
предпоставките за разглеждане и на евентуалния осъдителен иск, но без да е
необходимо да се излагат повече съображения, тук важи изцяло посоченото по-
горе за това, че сумите се претендират на договорно основание. В тази връзка,
независимо, че евентуалният иск е осъдителен, доколкото съдът приема, че
правоотношението между страните е недействително, а в исковата молба не е
посочено, че сумите се търсят на различно основание от договора, и този иск
следва да се отхвърли изцяло, защото на база договора те не подлежат на
връщане, предвид нищожността му.
С оглед изхода на делото, а именно-
отхвърляне на исковата претенция, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК на ответника
се дължат направените по делото разноски. Такива се претендират още с отговора,
като ответникът е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
обаче не е заплатил хонорар, а същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото
на лист 31 в представения договор за правна защита и съдействие е посочено, че
страната се представлява безплатно от адвокат Б., поради затрудненото си
материално положение, което обстоятелство по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА
представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи
размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска тук следва
да бъде изчислено съгласно чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, като същото възлиза в
размер от 829, 92 лева, до който следва да се възложи в тежест на ищцовата страна.
Поради
изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град София, ул.
„Московска” № 19, представлявана
от В.М.С. ЕГН: **********- *** *** ***и Д.Н.Н., ЕГН:
**********- *** ***, против Ц.Г.Н., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по
частно гр. дело № 18577/ 2018 г. на ПРС, XXII гр.
с-в, със заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 10189/ 23.11.2018 г., суми, както следва: сумата от 9 261, 27 (девет хиляди двеста шестдесет
и един лева и двадесет и седем стотинки) лева- главница, дължима по договор за
кредит за текущо потребление от 07.11.2017 г., обезпечен с договор за поръчителство, сумата от 606,
85 (шестстотин и шест лева и осемдесет и пет стотинки) лева- договорна лихва за
периода 20.05.2018 г.- 21.11.2018 г., сумата от 10, 26 (десет лева и двадесет и
шест стотинки) лева- обезщетение за забава за периода от 20.06.2018 г. до
21.11.2018 г., сумата от 120 (сто и двадесет) лева- заемни такси по договора,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението- 22.11.2018 г. до окончателното изплащане, както и разноските в
заповедното производство.
ОТХВЪРЛЯ
предявените „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град София, ул.
„Московска” № 19, представлявана
от В.М.С. ЕГН: **********- *** *** ***и Д.Н.Н., ЕГН:
**********- *** ***, против Ц.Г.Н., ЕГН: **********,***, искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от
9 261, 27 (девет хиляди двеста шестдесет и един лева и двадесет и седем
стотинки) лева- главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление от 07.11.2017 г.,
обезпечен с договор за поръчителство, сумата от 606, 85 (шестстотин и шест лева
и осемдесет и пет стотинки) лева- договорна лихва за периода 20.05.2018 г.-
21.11.2018 г., сумата от 10, 26 (десет лева и двадесет и шест стотинки) лева-
обезщетение за забава за периода от 20.06.2018 г. до 21.11.2018 г., сумата от
120 (сто и двадесет) лева- заемни такси по договора, ведно със законната лихва
върху главницата от предявяването на иска до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Банка
ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: град София, ул. „Московска”
№ 19, представлявана от
В.М.С. ЕГН: **********- *** *** ***и Д.Н.Н., ЕГН: **********- *** ***, да заплати на *** Д.Г.Б., в качеството му на пълномощник на ответника
Ц.Г.Н., ЕГН: **********, разноските по делото за адвокатско възнаграждение в
размер на 829, 92 (осемстотин двадесет и девет лева и деветдесет и две
стотинки) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ
:/п/
Вярно с оригинала.
АД