Р Е Ш Е Н И Е
№ ................/27.04.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено на шестнадесети декември две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН
ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 2162 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е искова молба от „****.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:*** против Д.С.Д.,
ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес ***, с която са предявени искове с
правно основание чл. 422 от ГПК във вр. чл.99 вр. чл. 79,
ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 9 от
ЗПК за установяване на дължимостта от ответника на сумите, за които по ****г.
по описа на PC-Варна е издадена Заповед ****г. за изпълнение на по чл.
410 от ГПК, а именно: сумата 1107,99 лв., представляваща неплатена
главница по Договор за потребителски кредит № 2861059 от 10.01.2017 г., сключен
между „****” ООД и Д.С.Д., като
вземането по договора е прехвърлено от кредитодателя на „****“ с договор за
цесия от 01.07.2017 г., а на заявителя с Приложение № 1/03.07.2018 г. към
Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017
г., сключен с „****” АД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 23.10.2018 г. до окончателното
ѝ изплащане; сумата 151,15 лв., представляваща договорна лихва за периода
19.01.2017 г.- 08.03.2018 г.; сумата 75,00 лв. – такса
за оценка на досие; сумата 873,20 лв. - такса за
услуга „Кредит у дома“; сумата 110,41 лв.
– обезщетение за забава върху непогасената
главница в периода 09.03.2018 г. – 17.10.2018 г.
В исковата молба ищецът „****.“ ЕООД твърди, че
по силата на Договор
за потребителски кредит № 2861059 от 10.01.2017 г., „****“ ООД е предоставило на ответника Д.С.Д. в заем
сумата от 1500,00 лв. Съгласно условията на договора ответника се е задължил
ведно с главницата да заплати на заемодателя и сумата от 295,88
лв. (съобразно твърденията в заявлението),
представляваща договорна възнаградителна лихва, както и такси за оценка на
досие от 75,00 лв. Кредитополучателят се задължил да заплати такса за ползване
на услугата „Кредит у дома“ в размер на 1279,46 лв., която представлявала
предоставяне на заемната сума и събиране на седмичните вноски по адрес на
местоживеене на клиента. Твърди се, че кредитът следвало да се погаси на 60
месечни вноски от 52,51 лв., с изключение на
последната с падеж на 08.03.2018 г. от 52,25 лв. Излага, че понастоящем е
настъпил крайният падеж на дълга, а извършените плащания са 934,00 лв. и ответникът виновно не
изпълнява за остатъка. Навежда, че е приобритател на вземанията по договора с
Приложение № 1/03.07.2018 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 30.07.2017 г., сключен с „****” АД, което дружество преди това ги било придобило от „****” ООД
с договор за цесия от 01.07.2017 г. Твърди
се, че за дължимата сума ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по реда
на чл. 410 ГПК. Моли уведомлението
за цесията да се връчи с исковата молба. По изложените
съображения моли за уважаване на исковете. Претендира
разноски.
В срока
по чл. 131 от ГПК ответникът Д.С.Д.
е подал отговор на исковата молба, чрез назначения от съда особен представител
адв. Е.П., с която исковете се оспорват по основание и
размер. Оспорва ответникът да е уведомен за
първоначалната цесия, както и изобщо възникването на такова облигационно
правоотношение между „****” ООД (с ново име „****” ЕООД) и „****” АД, съответно
между „****” АД и ищеца. Оспорва възможността
ответникът да бъде уведомен за цесията с получаването на исковата молба от
особения си представител, доколкото се касае за законно представителство, наред
с което в приложеното едва към исковата молба уведомление е визиран друго
договор за потребителски кредит.
Твърди, че клаузите на договора не са
индивидуално уговорени и са неравноправни, поради което нищожни съгласно ЗЗП. Поддържа също, че таксите за услуга
„Кредит у дома” и оценка на досие целят увеличаване печалбата на кредитодателя
и заобикалят забраната предвидена в чл.19, ал.4 от ЗПК, поради което са нищожни.
Оспорва реалното предоставяне на услугата „Кредит у дома”,
както да са сторени разходи за събиране на вноските. Оспорва реалното предоставяне на сумата по договора,
в която връзка твърди, че клаузата на чл.27 от договора не е индивидуално
уговорена, поради което е неравноправна, съответно нищожна. По
изложените съображения моли за отхвърляне на исковете.
В проведените съдебни заседания ищецът депозира писмено
становище.
В о.с.з. ответникът се представлява от назначения от съда
особен представител адв. Е.П., която поддържа изразената позиция по спора.
Третото лице помагач „****” ЕАД поддържа писмено становище, че се явява титуляр на процесните вземания по
силата на договор за цесия, както и че исковете са основателни.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази
следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. чл.99 вр. чл. 79,
ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 9 от
ЗПК, за вземанията по които в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по приобщеното ****г. по описа на ВРС. Заповедта за изпълнение е връчена в условията на чл. 47, ал.5 от ГПК, при
действието на актуалната редакция на чл. 415, ал.1, т. 2 от ГПК, поради което
за ищеца е налице правен интерес от водене на установителните претенции срещу
ответника. Исковете са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради което
са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
За успешното провеждане
на исковите претенции в тежест на ищеца е пълно и главно да докаже следните правнорелевантни факти, от които
се ползва – 1/
наличие на валидна облигационна връзка по Договор
за потребителски кредит № 2861059 от 10.01.2017 г. сключен
между „****“ ООД
и
Д.С.Д.; 2/
реалното предоставяне на заемната сума; 3/
изпълнение на задълженията на заемодателя, произтичащи от императивните правила
за защита на потребителите относно предоставяне на необходимата писмена
информация за съдържанието на условията по кредитите, вкл. обективните
критерии, въз основа на които разходите могат да се изменят; 4/ индивидуалното договаряне на условията по договора, както и
да обоснове договарянето на размера на лихвите (възнаградителна и мораторна) и
останалите разходи и такси, в
съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба; 5/ наличие на
валидно облигационно правоотношение по договор за цесия, по силата на което
ищецът е придобил процесните вземания срещу ответника; 6/ уведомяването на
длъжника за цесията; 7/ че на цесионера е учредена представителна власт от
цедента да извърши уведомяване за цесията до цедирания длъжник.
От горните обстоятелства няма такива, които да са отделени за безспорни между
страните и ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 от ГПК.
В случая ищецът извежда материалната си легитимация по спора от качеството
на цесионер по рамков договор за прехвърляне на вземания от 30.01.2017
г., сключен с „****”
АД, което дружество преди това ги било
придобило с
договор за цесия от 01.07.2017 г. от „****” ООД - страна по материалното отношение с ответника, от което произтича
прехвърленото вземане. Така твърдяния ред на цесиите съдът намира за валидно
установен от приетите като доказателства Договор за цесия и заместване в дълг от
01.07.2017 г. (л. 89-92) сключен между „****” ООД и „****”
АД, Потвърждение за цесията (л. 88), както и от сключения
между „****”
АД и „****.“ ООД Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017
г. (л.9-12). Видно от текста на чл. 2.1 от последния,
ищецът се е споразумял с финансовата институция да придобива нейни вземания с
настъпил падеж по договори за кредит, като окончателният предмет на всеки пакет
от вземания е следвало да се индвидуализира с отделно приложение, ставащо
неразделна част от договора. В тази връзка по делото е представено Приложение №
1/02.02.2018 г. (л.
14), в което е посочено името,
ЕГН-то на длъжника, № и датата на договора и размера на прехвърленото вземане, които
кореспондират на процесните, поради което съдът намира, че предметът на цесията
е индивидуализиран в
достатъчна степен на 02.02.2018 г., съответно процесният договор за цесия от 30.01.2017 г. от
формална страна легитимира ищеца като титуляр на претендираните права към
момента на образуване на делото.
До извод за обратното не води принципно основателното от
фактическа страна възражение на особения представител на ответника, че
последният като длъжник по първоначалното заемно правоотношение не е редовно уведомен за цесията,
доколкото такива доказателства действително не се съдържат в кориците на
делото. В тази връзка трайно е разбирането в съдебната практика, че главната цел на уведомяването по чл. 99
ал. 3 от ЗЗД, е да позволи на длъжника да се позове на добросъвестно
осъществено от него изпълнение преди узнаването на цесията (Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, Решение №
123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.), а такива
възражения изобщо не се правят в настоящия процес. След като ответникът не
релевира възражение за извършено погасяване преди датата на иницииране на
съдебния спор, следва настоящата искова молба да се зачете като уведомление по
реда на чл. 99, ал.3 от ЗЗД. В тази връзка е вярно, че не ответникът лично в
качеството му на длъжник, а неговият особен представител е получил исковата
молба и приложенията към нея, включително уведомлението за цесията.
Същевременно никой не може да черпи права от собственото си неправомерно
поведение, изразяващо се в случая в нарушение от ответника на нормите на чл.
94, ал.1 и чл. 99, ал.1 от Закона за гражданската регистрация. Същите
повеляват, че настоящ адрес е адресът, на който лицето живее, респективно всяко
лице е длъжно в срок 30 дни да заяви промяната на настоящия си адрес. Тези норми
са създадени в публичен интерес включително за осигуряване на обществена
сигурност в гражданския и търговския оборот и след като ответникът съзнателно
се е отклонил от тях, като е напуснал вписания в съответните регистри за
гражданско състояние постоянен и настоящ адрес (видно от изпратените съобщения
в исковото, както и в заповедното производство), то същият не следва да извлича
позитиви от това обстоятелство. Освен това процесуалният закон в чл. 47, ал.6 е
предвидил надежден механизъм,
компенсиращ личното участие на ответника в процеса, посредством института на
особения представител. Последният от своя страна по аргумент за обратното на
чл. 29, ал.5 от ГПК може да извършва широк кръг от процесуални действия, извън
тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл. 34, ал. 3 от ГПК,
включително да е надлежен адресат на всички твърдения наведени от ищеца с
исковата молба, включително такива за извършена цесия.
На следващо място, за установяване валидното
възникване на заемно правоотношение между кредитодателя „****“ ООД и ответника, ищецът е представил Договор за
потребителски кредит от 10.01.2017 г.
(л. 6 - 8), видно от който дружеството е е
отпуснало на заемателя-ответник Д.С.Д. сумата от 1500,00 лв. със срок на издължаване от 60
седмици. Между страните е уговорено възнаграждение за ползвания кредитен ресурс
във фиксиран размер от 295,88 лв. за целия срок на договора или 31,82 % на
годишна база, при ГПР от 48,00 %.
В чл. 3 страните са се
договорили кредитополучателят да заплати такса за предоставяне на услуга по
оценка на досието в размер от 75,00 лв.
В чл.25 от
споразумението страните са постигнали договореност, че клиентът се съгласява да
получи допълнителна услуга за осъществено от служител на кредитора домашно
посещение при отпускането и погасяването на кредита. Общият размер на таксата
за домашно посещение е фиксиран в размер на 1279,46 лв., разсрочен на седмични
вноски платими с вноската по кредита.
Доколкото
процесният договорът за кредит се явява чиято частна хипотеза на заема за
послужване, кумулативно-необходим елемент от фактическия състав за валидното му
въникване е предаването от заемодателя на заемателя собствеността върху пари
или други заместими вещи. В тази връзка по делото е изслушано неоспореното
заключение на допуснатата ССчЕ, кредитирано от съда като обективно, компетентно
и пълно, което сочи, че при подписване на договора на 10.07.2017 г. кредитът е
бил предоставен в брой на ответника, както и че в периода 18.01.2017 г. –
08.08.2017 г. последният е извършил 17 броя погашения от общо 943,00 лв.
Последното обстоятелство съдът кредитира като сигурно извънсъдебно признание
чрез конклудентни действия на неизгодния за ответника факт, че е получил реално
заемната сума. Следователно по делото се установява усовяване на заемната
сумата, противно на поддържаното в отговора по чл. 131 от ГПК.
На следващо място
доколкото процесният заем е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, клаузите на
специалния закон следва да бъдат преценени от съда служебно за съответствие
както с императивните норми на ЗПК насочени в защита интереса на потребителя,
така и за неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като в създадената между
страните облигационна обвързаност ответникът има качеството потребител по
смисъла на § 13, ал.1 от ДР на ЗЗП. Анализът включва
и оценка на облигационното
правоотношение, в частта му досежно изпълнението от страна на заемодателя на задължението му за
предоставяне на потребителя на необходимата писмена информация за съдържанието и условията по кредита, вкл. обективните критерии, въз основа на които разходите могат да
се изменят, индивидуалното
договаряне на условията по договора, както и обоснованост на уговорените размери на лихвите (възнаградителна и
мораторна) и останалите разходи (такси) в съответствие с типични разходи на
кредитора и обичайна печалба.
В случая от сравнителния
анализ на договора и относимите императивни текстове съдът намира за
недоказано, че облигационната връзка между кредитодателя и потребителя е възникнала
съобразно установените в специалния закон задължителни правила на ЗЗП и ЗПК за
кредитодателите при извършването на дейност по потребителско кредитиране.
Достатъчно да
аргументира самостоятелно горния извод на съда е обстоятелството, че нито в
самия договор, нито в друг представен по делото документ се съдържа информация
по чл. 11, ал.1, т.9, предл. второ от ЗПК за това какви са условията за
прилагане на иначе изрично посочения на първа страница от договора лихвен
процент от 31,82 %. Друго формално нарушение на минимално изискуемото
съдържание на договора за потребителски кредит е липсата на представен по
делото погасителен
план, който да съдържа ясно диференцирана информация каква част
от дължимата седмична вноска от 52,51 лв. е главница
и каква част представлява лихва, съобразно изричното и ясно
дефинирано изискване на чл. 11, ал. 1, т. 12, предл. трето от ЗПК. При липсата на данните по т.9 и т.12 към момента на
сключване на сделката кредитополучателят се поставя в пълно неведение за това
как се оскъпяват взетите от него в заем парични средства, включително дали
приоритетно ще погасява по-обременителното за него задължение за главница
вместо това за договорна лихва.
Отделно от горното в
случая е нарушено и изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК за посочване на
ГПР в договора за кредит. Видно от лицевата част на договора за да определи в
случая ГПР на 48,00 % кредиторът е ползвал като база за изчисленията си единствено
главницата от 1500,00 лв., таксата за оценка на досие от 75,00 лв. и общият
размер на фиксираната договорна лихва от 295,88 лв. Същевременно по смисъла на чл.
19, ал. 1 от ЗПК величината „ГПР“ включва общите разходи за потребителя
включително косвените такива, поради което в нея следва да се включи и общата
стойност на таксите за услуги „Кредит у дома“, фиксирани в договора на 1279,46 лв.
Така не подлежи на разумно съмнение обстоятелството, че след прибавяне на
последната сума към другите компонентите служещи за определяне стойността на
ГПР, последната би нараснала значително и то над нормативно установената в чл.
19, ал.4 от ГПР горна граница от 50,00 % (изчислена с оглед приложимия размер
на законната лихва). Констатираното несъответствие между реалната стойност на
ГПР и формално посочената в договора от 48,00 % съдът приравнява на пълно
неизпълнение на задължението на кредитодателя по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК да посочи
размер на ГПР в договора за кредит.
На последно място
извършената от съда справка чрез служебно ползван софтуерен продукт „ABBYY
FineReader 12“ показва, че представеният от ищеца препис от договор за кредит е
с шрифт Times
New Roman при размер от 11, т.е. в нарушение на чл. 10, ал.1,
предпоследно предл. от ЗПК, обезпечаващ четливост на договорните клаузи
посредством въвеждането по императивен начин на минимален размер на ползвания
от кредитодателя шрифт от 12 единици.
За фактът на
съществуване на горните нарушения във формата на процесната сделка е ирелевантно
обстоятелството в каква степен същите са засегнали интереса на потребителя. Това е така доколкото липсващите реквизити е следвало да съдържат закриляща по-слабата
икономически страна информация, представляваща преценения от законодателя като санитарен
минимум обем от сведения за условията по сделката, които са необходими на
потребителя за да вземе информирано решение дали да се задължи финансово. Закрилният характер на тази информация
обяснява и защо в чл. 22 от ЗПК законът е предвидил като своеобразна санкционна
последица непредоставянето, на която и да е от част от нея да влече не просто
частична, а пълна недействителност на потребителския кредит.
В обобщение настоящият Договор за
потребителски паричен кредит от 10.01.2017
г. се явява недействителен
в цялост на основание чл. 22 от ЗПК поради констатираните нарушения на
предвидената специална форма в чл. 10, ал.1, предпосл. предл. и чл. 11, ал.1, т.9 предл. второ, т.10 и т. 12 предл. трето от ЗПК, всяко от които представлява самостоятелно основание за
недействителност на кредитната сделка.
Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Последното сочи, че за праводателят
на ищеца по договора за цесия не е възникнало вземане към ответницата за всички
останали компоненти извън главницата по Договор за
потребителски паричен кредит от 10.01.2017
г., включително за
договорна лихва, такса за оценка на досие и такса за услуги „Кредит у дома“, а
предявените искове за заплащане на тези суми се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят изцяло.
На основание чл. 23, изр. второ от ГПК извършените плащания извън тези за
главница следва да се отнесат към погасяване само на действително възникналото
задължение за връщане на усвоената сума.
В тази връзка изготвеното по делото и неоспорено заключение на допуснатата
ССчЕ, кредитирано от съда като обективно, компетентно и пълно, сочи, че
кредитът е усвоен до размер от 1500,00 лв., а извършените погашения по
всички пера – главница, договорна лихва, такси за оценка на досие и „Кредит у
дома“, са на стойност общо 943,00 лв. Отчитайки тази сума се получава непогасен
остатък за главница от 557,00 лв., до която сума искът следва да се уважи,
ведно със законната лихва от депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК, а за
разликата до пълния претендиран размер от 1107,99 лв. да се отхвърли като неоснователен.
Доколкото по делото по логичен път се установява, че ответникът е изпаднал
в забава за връщане на чистата стойност на заема още в срока на договора, то на
основание чл. 33, ал. 1 и ал.2 от ЗПК в полза на кредитодателя е възникнало
вземане за обезщетение върху сумата от 557,00 лв., обхващащо последващия срока
на договора съдебно-предявен период 09.03.2018 г. – 17.10.2018 г., което съдът посредством публично достъпния онлайн калкулатор на НАП за
законна лихва - http://nraapp03.nra.bg/web_interest/start_int.jsp
изчисли на 34,50 лв. Следователно именно до този размер предявеният иск за
мораторна лихва се явява основателен, а за разликата над тази сума до пълния
претендиран размер от 110,41 лв. следва да се отхвърли.
За пълнота следва да се
посочи, че исковите претенции визиращи задължения за такса за оценка на досие и такса
за услуги „Кредит у дома“ се явяват неоснователни и по следните съображения:
Чл. 16 от ЗПК предвижда императивно
задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя преди да
предостави кредит на последния. Следователно клаузата в договора за кредит, с
която е уговорена такса за оценка на досие де факто прехвърля върху самия
длъжник финансовата тежест от изпълнението на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите
за кредит, вменени ѝ с нормата на чл. 16 от ЗПК и води само до
допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора. Т.е. клаузата
противоречи на цитираната норма на ЗПК, която цели да осуети безотговорната
търговия с кредитни продукти. Наред с това договарянето на таксата за оценката
на досие е в противоречие и с разпоредбата на чл. 10а, ал.2 от ЗПК. Това е
така, защото оценката е действие, което кредитодателят така или иначе следва да
извърши при задължителната проверка за платежоспособността на бъдещия длъжник,
пряко свързана с управлението на кредита, за каквито действия обаче нормата на
чл. 10а, ал.2 от ЗПК забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и
комисиони.
По отношение на претендираните
вземания за такса за услуга „Кредит у дома“ за събиране на погасителните вноски
по местоживеене на кредитополучателя, съдът намира, че същата противоречи пряко
на забраната в чл. 19, ал.4 от ЗПК за уговаряне на годишен процент на разходите
по кредита по-голям от пет пъти размера на законната лихва. По смисъла на ал. 1
величината „ГПР“ включва общите разходи за потребителя включително
косвените такива, поради което в нея следва да се включи и общата стойност на
таксите за услуги „Кредит у дома“, фиксирана в договора на 1279,46 лв. Така
очевидно стойността на ГПР би нараснала значително над нормативно установената максимална
граница от 50 %.
Клаузите уредащи предоставянето на
услуга „Кредит у дома“ съдът намира, че противоречат и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл.26, ал.1 от ЗЗД). Съдебната
практика приема, че при двустранните договори значителната липса на
еквивалентност в насрещните престации може да се приеме за противоречие с добрите
нрави доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне
предвидена в чл. 9 от ЗЗД. В случая уговорената обща стойност на таксите
за услуги „Кредит у дома“ – 1279,46 лв., се равнява на 85,30 % от чистата стойност на отпуснатия заем от 1500,00 лв. Респективно с уговарянето на клаузата „Кредит у дома“
кредитополучателят не извлича полза или изгода, т.е. не получава услуги, а само
бъдещ сигурен пасив и потенциална свръхзадлъжнялост. Така се обезсмисля
единствения мотив на длъжника да сключи процесния договор за потребителски
кредит, а именно да си набави средства в спешен порядък за задоволяване на
текущи нужди. При това положение съдът не открива
никаква разумна и съразмерна икономическа връзка между стойността на
договорената такса и кореспондиращата ѝ насрещна престация, т.е. налице е
очевидна нееквивалентност в дължимия резултат от противоположните страни по
облигационното правоотношение. Този извод на
съда не може да се промени и от твърденията на заявителя относно естеството на
предоставената услуга „Кредит у дома“, а именно извършването на посещение от
кредитен консултант в дома на кредитополучателя с цел предоставяне на сумата по
кредита, както и на посещения за събиране на вноските. На първо място заетата
сума се отпуска еднократно – т.е. предполага едно единствено посещение от
служител на кредитора, което собствено не може да оправдае размера на таксата
от 1279,46 лв. Освен това еднократното посещение очевидно е свързано с
усвояването на кредита, при условие, че с чл. 10а, ал.2 от ЗПК е въведена
забрана да се изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Наред с това се установява, че потребителят при всички положения ще дължи заплащане на
такса „Кредит у дома“, на което кореспондира едно чисто хипотетично задължение
на кредитодателя за извършване на посещения в дома на длъжника за
събиране на вноските, доколкото същото е обвързано изцяло с текущото финансово
състояние на заемателя. В обобщение неравностойността
в насрещните престации на страните уговорили клаузата „Кредит у дома“ е такава,
че практически е сведена до липса на престация от страна на кредитодателя, при
което правно положение съдебната практика е категорична и константна, че е
налице противоречие на договореното с добрите нрави.
В обобщение съдът намира, че клаузите
на чл. 3 и чл. 25 от договора за кредит от 10.01.2017 г. целят заобикаляне
изискванията на ЗПК, в частност чл. 10а, ал.2, чл. 16, чл. 19, ал.4 от ЗПК,
както и на добрите нрави. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна, респективно цитираните се явяват негодни да породят
права и задължения за страните по договора за кредит. Следователно ответникът
не би дължал начислените въз основа на нищожни клаузи суми за такса за оценка на
досие и такса за услуга „Кредит у дома“ на още едно основание, освен поради
констатираните по-горе нарушения във формата на договора за кредит.
Предвид изхода на
спора, право на разноски в производството имат и двете страни, като съдът
следва да съобрази обстоятелствата, че ответникът реално не е сторил такива,
доколкото е представляван от особен представител назначен от съда. В заповедното производство ищецът претендира присъждане на разноски в общ
размер от 96,36 лв., които с настоящото решение следва да бъдат редуцирани с оглед отхвърлената част от исковете до размер
от 24,59 лв., която сума следва да се присъди на ищеца, на
основание чл. 78, ал. 1 и 8 от гпк. В настоящото производство ищцовото
дружество представя доказателства за сторени разноски за държавна такса от 153,65 лв. и възнаграждение за особен
представител от 392,00 лв., а предвид направеното с исковата молба искане съдът
определя по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК на страната и юрисконсултско
възнаграждение от 100,00 лв. След направените изчисления съдът намира, че в
полза на страната съобразно уважената част от исковете следва да бъдат
присъдени разноски в общ размер от 164,77 лв., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Третото-лице помагач
е отправило искане за присъждане на разноски, което обаче се явява
неоснователно предвид изричната разпоредба на чл. 78, ал. 10 от ГПК.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Д.С.Д., ЕГН:
**********, с постоянен и настоящ адрес *** дължи н. „****.“
ЕООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***, сумата 557,00 лв.,
представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит №
2861059 от 10.01.2017 г., сключен между „****” ООД и Д.С.Д., като вземането по договора е прехвърлено от
кредитодателя на „****“ с договор за цесия от 01.07.2017 г., а на заявителя с
Приложение № 1/03.07.2018 г. към Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 30.01.2017 г., сключен с „****”
АД, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
23.10.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата 34,50 лв., представляваща обезщетение за забава по договора за заем за периода 09.03.2018
г. – 17.10.2018 г., които суми са предмет на Заповед ****г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ****г. по описа на PC-Варна, на
основание чл. 422 от ГПК във вр.
чл.99 вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 9 от ЗПК, като
ОТХВЪРЛЯ исковете
за главница за разликата над сумата от 557,00 лв. до пълния претендиран размер от 1107,99 лв., както и за обезщетение за забава по договора за заем за периода 09.03.2018
г. – 17.10.2018 г. за разликата над сумата от 34,50 лв. до пълния претендиран размер от 110,41 лв., като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ исковете за установяване дължимостта на сумата
151,15 лв.,
представляваща договорна лихва за периода 19.01.2017
г.- 08.03.2018 г.; сумата 75,00 лв. –
такса за оценка на досие; сумата 873,20 лв. - такса за услуга
„Кредит у дома“, като неоснователни.
ОСЪЖДА Д.С.Д., ЕГН:
**********, с постоянен и настоящ адрес *** да заплати н. „****.“
ЕООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:***,59
лв., представляваща сторените в заповедното производство по ч. гр. д. № 15922/2018 г. по описа на ВРС, съдебно-деловодни разноски,
както и сумата от 164,77 лв., представляваща сторените в настоящото производство съдебно-деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК, съобразно уважената част
от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Решението е постановено при участието н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК **** със седалище и адрес на управление:***,
офис - ****, ет.2, офис 4 като трето лице помагач на страната на ищеца „****.“ ЕООД.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: