Определение по дело №213/2023 на Административен съд - Русе

Производството е по чл.248, ал.1 от ГПК вр. чл.144 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН.

Образувано е по молба с вх.№ 945/05.03.2025 г. на Г. Ф. Р. от [населено място], чрез процесуалния му представител, за изменение на постановеното по делото решение № 297/05.02.2025 г. в частта за разноските чрез присъждане на сумата от 576 лева – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в касационното производство.

В молбата се сочи, че посочената сума е заплатена от молителя на 15.06.2023 г., т.е. в срока за отговор на касационната жалба и след приключване на производството пред въззивната инстанция, поради което тя следва да бъде приета като заплащане на адвокатско възнаграждение именно за касационното производство. Сочи, че към момента на плащането производството по касационната жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ все още не е било образувано в Административен съд – Русе, поради което молителят бил обективно възпрепятстван да впише в платежното нареждане номера му като основание за плащането. Счита, че в случаите на плащане на адвокатското възнаграждение по банков път не е необходимо да бъде представян договор за правна помощ, за да бъде доказано действителното извършване на тези разноски. Представянето на такъв договор било необходимо само при заплащане на възнаграждението в брой, тъй като в този случай отбелязването на неговото заплащане в договора имало характер на разписка.

В срока по чл.248, ал.2 от ГПК вр. чл.144 от АПК ответникът по молбата и касатор в производството - Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния си представител, е депозирал отговор с вх.№ 1113/13.03.2025 г., в който изразява мотивирано становище за нейната неоснователност. Възразява, че според чл.36, ал.2 от ЗА размерът на адвокатското възнаграждение се определя в договор между адвоката и клиента, какъвто договор в случая не бил представен. Сочи, че е направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение с ДДС без по делото да е била представена фактура, в която адвокатското дружество да е начислило ДДС. Поддържа, че правилно съдът е отказал да присъди претендираното възнаграждение, тъй като, видно от представеното платежно нареждане, възнаграждението било заплатено за производството пред Районен съд – Русе, а не за това пред касационната инстанция.

Съдът намира, че искането е направено от процесуално легитимирана страна, в преклузивния срок, при представен списък на разноските и при наличието на правен интерес, поради което е допустимо. Разгледано по същество, искането се явява неоснователно.

За разлика от адвокатското пълномощно – чл.25, ал.1 от ЗА, за което е необходима писмена форма, за договора за правна помощ, сключен между адвоката и неговия клиент, законът не поставя изискване за форма за действителност – чл.36, ал.2 от ЗА. В мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК също се приема, че писмената форма на договора за адвокатска услуга, сключен между клиент и адвокат, е за доказване.

Както се сочи и в мотивите на решението, чието изменение в частта за разноските се иска, в касационното производство липсва представен договор за правна помощ, какъвто изисква чл.36, ал.2 от ЗА, в който да е уговорено заплащането по банков път на адвокатско възнаграждение. С отговора на касационната жалба по делото (на л.16), е представено платежно нареждане от 15.06.2023 г. за превеждане по банкова сметка на Адвокатско дружество „Р.“ на сумата от 576 лева. Като основание за извършеното плащане в платежното нареждане обаче е записано: „адвокатски хонорар АНД 2277/2022 РС Русе“. При тези данни съдът е приел, че плащането представлява насрещната престация за осъществената защита и процесуалното представителство на ответника по касационната жалба пред въззивната, а не пред настоящата касационна инстанция.

Вярно е, че датата на платежното нареждане е 15.06.2023 г. като същото е представено пред Районен съд - Русе с изпратения чрез ССЕВ отговор на касационната жалба, т.е. това е станало преди образуването на 21.06.2023 г. на КАНД № 213/2023 г. по описа на Административен съд - Русе. Това обстоятелство обаче, само по себе си, не е достатъчно, за да се приеме, че преведената с платежното нареждане сума от 576 лева представлява именно адвокатско възнаграждение за защита в касационното производство. За тази цел е било необходимо да бъде представен договор за правна защита и съдействие, в който това обстоятелство да бъде изрично отбелязано, респ. в платежното нареждане е следвало да бъде посочено, че плащането касае адвокатски хонорар за касационното производство. Неоснователни са възраженията в молбата, че това било обективно невъзможно, тъй като към датата на платежното нареждане такова касационно производство пред Административен съд – Русе все още не е било образувано. Липсва нормативно изискване, а и касационната инстанция в своята практика не изисква посочване на номер на конкретно касационно администативнонаказателно дело, за да бъде отнесен определен платежен документ към конкретното дело. Молителят е разполагал с възможността по друг подходящ начин да посочи, че заплатената от него сума касае именно адвокатско възнаграждение в касационното производство като например укаже в текста на платежното нареждане, че сумата представлява адвокатски хонорар за обжалване пред АдмС-Русе на решението на Районен съд – Русе с посочване на неговия номер и дата. Отбелязването в платежното нареждане, че плащането по него, макар и извършено на 15.06.2023 г., представлява адвокатски хонорар по „АНД 2277/2022 РС Русе“ може и следва да се тълкува като плащане (второ) на част от хонорара по посоченото въззивно дело. Следва да се отбележи, че и в рамките на въззивното дело не е представен договор за правна защита и съдействие, от който, в съответствие с чл.36, ал.2 от ЗА, да е видно какъв е размерът на уговореното възнаграждение, дали същото следва да бъде заплатено еднократно или на части, в какъв срок следва да стане плащането и дали то касае само защита пред въззивната или и пред касационната инстанция.

На следващо място, нито във въззивното, нито в касационното производство са представени доказателства, че адвокатско дружество „Р.“ е регистрирано по ЗДДС като не е представена и фактура, в която да е посочен идентификационният № по ЗДДС на това дружество, а начисленият ДДС върху доставката на услугата по защита и процесуално представителство да е бил представен на отделен ред (арг. от чл.86, ал.1, т.1 и чл.114, ал.1, т.12 и т.13 от ЗДДС).

По изложените съображения искането се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.

На основание чл.248, ал.3, изр.2 от ГПК вр. чл.144 и чл.223 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН настоящото определение е окончателно.

Така мотивиран и на основание чл.248, ал.1 от ГПК вр.чл.144 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх.№ 945/05.03.2025 г. на Г. Ф. Раковски, с [ЕГН], от [населено място], [жк], ж.бл. 73Б, вх.“А“, за изменение в частта за разноските на решение № 297/05.02.2025 г., постановено по КАНД № 213/2023 г. по описа на Административен съд – Русе.

Определението е окончателно.